Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (25) (Спомени на участник)

Командир

Никога човек не може да избере баща си. Много рядко може да избере командира си.

Има хора, които се стесняват заради баща си. Срамуват заради командира си.

Съдбата ми даде и баща, и командир.

Когато в щаба на дивизията моливът драсна за мен 41 полк, почувствувах се загубен. В непрекъснато очакване да бъда в един от най-първите, командуван от един от най-първите, избирах и полка и командира. Загубих полк и командир. Намерих полк и командир.

По външност, кротост, благост — никой, никога не би могъл да подозре, че у полковник Хараламби Тошков може да се крие такава морална сила, такава душевна мощ, такъв ненадминат плам. Всичко силно и завладяващо бе се събрало в най-тихия, най-скромния, най-смирения човек.

Лишен от лицемерие и демагогия, от външен блясък и труфила, този човек бе човек. Към всички еднакъв. Старши и младши. Офицер и подофицер. Ефрейтор и редник. Строеви и нестроеви. Никога не се обърна към нито един офицер на „ти“. Никога не му каза на „име“. Винаги внимателен, доказа, че и в най-дребните работи можеш да бъдеш сериозен и пак да постигнеш всичко. Към всички бе еднакъв и в поздрава: „Хаирлия ден, момчета!“ И около този човек дните на всички бяха на хаирлия!

Като малцина други и той считаше, че за да владееш войника, трябва да вземеш сърцето му. А за да вземеш неговото сърце, трябваше да му дадеш своето.

Веднъж, говорейки с един офицер, командирът се спира на малко мостче. Войник носи нещо, мостчето е тясно — не може да мине. Войникът стои и чака. Командирът се обръща случайно.

— Какво има, войниче? Искаш да минеш? Заповядай!

През дъждовните неприветни дни и нощи на настъплението ни в Румъния една вечер командирът изпраща конния си ординарец за слама.

— Гледай да не забравиш и моя другар, донеси и за него!

А другарят на командира е… дежурният телефонист!

Този българин бе българин. Всичко от България, всичко за България. Макар и трънчанин, а не софийски шоп, той бе истински шоп. Говореше на шопите шопски, защото сам се чувствуваше, сам бе шоп, защото ние бяхме шопи, софийски шопски полк, съставен почти изключително от шопи, и тези, които не бяха и те се чувствуваха! Командирът на 1 шопски полк — шоп! Командирът на 41 шопски полк — шоп! Полк за полк! Шоп за шоп!

Този началник бе началник. Винаги между нас, винаги далеч от нас. С всички еднакво близък, еднакво далечен. С никого никаква интимност. Преди всичко — с дружинните. Сами те го чувствуваха на разстояние. Еднакво справедлив към всички, самообладанието му служеше да разрешава и най-неразрешимите наглед въпроси. Този началник бе си създал такова обаяние, че когато се казваше Командира, значеше Войводата. А войводи имаха славните чети в още по-славното време на славните борби за Свободата!

Първите дни на последния май. След два-три дни заминах в отпуск. След две-три седмици командирът падна болен. Продължителна почивка. Но когато наближи времето, както прекрати отпуска си за Дунава и отвъд Дунава, тъй прекрати отпуска си и през септемврий и се яви в полка да го води по тежък, но славен победен път!

Командирът пристигна с адютанта си.

— Останете тук, Новаков!

И Новаков остана при Власев.

— Да вървим, Георгиев!

Тръгваме. Командирът е дошъл да обиколи ротата. Но, не да обиколи окопите и ходовете, за да види дали са пометени. На позиция сме. Няма да правим сватба, само да чистим, метем. А и като метем, гранатите всеки ден засягат окопи и ходове и рушат, зариват. Какво, ще метеш!

Командирът не е дошъл да гледа мъртви окопи и мъртви ходове. А и да иска, не може да ги види. Нощ е. Командирът е дошъл да види живи хора и живи души. А и да не иска, ще ги види. Луна е.

Излизаме от първата линия. Минаваме телените мрежи. Пред нас е поле. Битолското поле. Стигаме пост.

— Господин полковник, явява Ви се старши на пост №1. От страна на противника не се забележва нищо!

— Отлично!

— Ще се старая, господин полковник! Командирът разговаря с войниците. Пожелава им добра служба — и хайде на следващия пост.

Едва тръгнали, обръща се към мен.

— Да, тъй е, Георгиев, точно толкова крачки, колкото казахте! А оттук до съседния пост колко крачки има? А от вашия командир до моя колко крачки има?

И ето, този командир, от когото съм на една крачка, ме запитва за войниците — храната, облеклото, настроението, разговорите, духа, надеждите, очакванията…

Пусто поле. Тишина. 1050 се е умълчало. 1248 се е умълчало, Завоя на Черна, Височините, Червената стена — всичко спи в дълбок сън. Само от време на време някоя бяла ракета процепва далечния пейзаж, за да ни напомни, че и там има живи души. Около нас няма жива душа. Зад нас са нашите. Пред нас са техните. Долу сме ние. Горе е Бог. И пред Бога и противника изповедникът изповядва, както само пред изповедник човек може да се изповяда.

Едва стъпваме. Едва пристъпваме. И когато тая изповед през май 1918, всред майска лунна нощ се свършва, командирът се спира. Обръща се към мен и нарушава пълното си дотогава мълчание. Протяга ръка и казва:

— Благодаря, благодаря, Георгиев, за голямата откровеност…

През 1915 на войнишки шинел двама войници изнасят тежкоранен кандидат от 54 полк. Картечниците съскат. И в тоя миг се изправя тънката фигура на командира — тогава дружинен там.

— Благодаря, благодаря, офицерски кандидат Мировски!

Върнахме се. Ето Новаков, Власев.

— Хайде, Новаков!

И пред двамата протяга ръка и повтаря:

— Благодаря. Благодаря още веднъж, Георгиев, за голямата откровеност.

Този другар бе другар. Пред него можеше да се говори, защото можеше да разбере, знаеше да упъти. Известно е вече, че цяла нощ бяхме будни. Посрещаме постовете и секрета, пожелаваме им добро утро, присъствуваме на утринната им закуска, пожелаваме им лека нощ. И едва тогава отиваме да си легнем. Но едва заспали, ще ни събудят. Бригадата иска сведения за патрони, ракети. Тия „тъй важни“ сведения могат да почакат до пладне. Не. Сутринта!

Понеже имахме командир, оплакахме му се. Командирът не си прави оглушки. Не си „прави кариера“. Отдавна вече я направи, и то на самото бойно поле. Командирът не казва: „Ще видя“, „Ще проверя“, „Ще проуча“. Той взема телефонната слушалка.

— Господин полковник — обръща се той към бригадния и му обяснява, — ако на тая практика, която не позволява на офицерите ми да почиват, не се тури край, ще се оплача в дивизията.

В полка се получава известие, че сестрата на един от офицерите ни, гимназиална учителка, заразила се като милосърдна в една болница в София, е починала. Командирът, нашият другар, през чиито ръце минават всички книжа, прочита тая телеграма. Какво по-просто — да се предаде на поручика! Но тоя месец поручикът е в опреснителния курс в Крушево. Какво по-просто — да му се телеграфира в Крушево!

Но нашият другар знае що е скръб. Давайки отпуск на брата, телеграфира не нему, а на друг офицер от полка, също в момента в курса, и не на безразлично кой да е офицер, а на личен приятел на поручика, с поръка да го подготви и едва тогава да му съобщи. И това на фронта, гдето всеки ден, без да ни подготвят ни убиват. И това през войната, когато, без да подготвят близките ни, ги убиват!

Една нощ, тъкмо бях се върнал от обиколка, телефонът издрънка. Свръзка, ординарец, адютант? — Нищо подобно. В тоя късен час сам гласът на командира. Защо ми говори именно той? Офицерите от щаба спят, защо да не спят, целия ден работят, нощем няма какво да проверяват, нека спят — не ги буди. Или може би са будни, а при все това той взема слушалката, сам той иска да говори. И командирът ми говори. Станало е нещастие.

В участъка на моята пехотна рота е цяла една картечна. Най-важният участък на полка — цяла картечна погълната от една само пехотна. На командирай капитан Писарев е станало лошо. Няма никаква възможност да бъде изтеглен, нито да му се прати лекар. В моя участък е, да отида аз и направя всичко, да заместя всички.

Веднага изваждам другаря си — вода, въздух, разговор, съвзема се. Научава и не може да се отблагодари на командира, на часовоя. Тези наши бляскави часови! Часовоят е на пост. Разхожда се, върти се, обикаля, слуша… чува, да чува, той, който е поставен да внимава за противника, да слуша не се ли чува нещо, макар и отдалече, чува съвсем отблизо едва уловими вопли, ужасни вопли от земята, от гроба, от един от нашите живи, преждевременни гробове. Отваря вратата и ротният му, изтегнат на леглото… отива…

Часовоят съобразява. Веднага телефона, щаба, командира… И в тоя тъй късен час, в тоя тъй ранен час на новия, един от нашите петстотин дни на Южния фронт, сам командирът на телефона!

Този командир-другар считаше за дълг да изпрати писмо до семейството на всеки убит офицер. Пишеше го сам, лично.

Тия писма бяха и бойна атестация, и некролог, и другарска раздяла, и надгробна реч. Ето съдържанието на едно от тях:

„Уважаеми г. X.,

В тежките и ожесточени боеве, които полкът води и продължава да води за постигане на отечествените идеали, падна убит и Вашият син.

Боевете, които оттогава полкът водеше, както и други причини, отнеха от мен възможността навреме да изкажа както моите, тъй и на офицерите от полка горещи съболезнования за геройската кончина на Вашия син. Прекланяйки се пред паметта на падналия, смея да Ви уверя, Уважаеми господине, че както аз, така и моите офицери от полка вземат най-живо участие във Вашата скръб. От свое име и от това на офицерите и подчинените нему Ви уверявам, че неговото име ще остане тясно свързано с историята на полка и ще служи за назидание на младото поколение. От неговите подвизи и дела и любов към Родината то ще черпи поука и ще отстоява правата на нашата Мила България.

Героичната кончина на Вашия син нека Ви бъде утеха. Покойният в борбата за величието на България сложи геройски костите си, като допринесе твърде много за щастливия изход на тази борба. Нека Ви бъде утеха, че ние, неговите началници и другари, ще запазим за него най-скъпи спомени и че той със своята беззаветна любов към Отечеството и великото дело ще ни служи за пример, достоен за подражание.“

Този офицер бе офицер. Увенчан с бляскава бойна дейност, никой от нас нищо не знаеше, защото никому нищо не казваше. Но той, който бе минал по пътя на истинското командуваме, познаваше истината и лъжата. Всички слабости откриваше и не се стесняваше да ги посочи. Винаги, обаче, кротко, полугласно, да не се чуе, доста е, че този, до когото се отнася, ще чуе.

— Ако се намирате в невъзможност да изпълните заповедта ми, няма да ви насилвам… Ще я поверя на друг!

Така бе се изразил пред един от офицерите.

— … По-младши от вас командуват… Вие какво ще кажете?

С тези думи се обърна към друг офицер, заемащ нестроева длъжност, подсещайки го да прояви повече амбиция, особено в момент, когато започваха големи боеве.

А боевете в Румъния започнаха. Всяка нощ командирът спеше опасан. При лягане не пропускаше да каже на дежурния телефонист: „Да не забравиш да ме събудиш“. Но това бе излишно. При най-малкия шум, само пушка да пукне — веднага скача: „Какво има?“ Дрънне ли телефонът: „Какво съобщават?“ Но най-често бе буден. Сред нощ, отдавна минава полунощ, а той е в разговор с някой офицер. „Война е, не се знае кой колко ще живее, елате да си побъбрим, да пием кафе.“ Или най-неочаквано ще попита шеговито будния лекар: „Докторе, как мислите, утре къде да настъпим?“

Тъй, сам буден, обичаше сам да проверява. Една нощ заповядва на един от дружинните да проучи внимателно местността напред: блатиста е, на сутринта ще се настъпва. Придружен от войник за свръзка, командирът тръгва на обиколка. Дружинният му докладва, че е заповядал на командира на еди-коя си рота, който от своя страна е пратил патрул с еди-кой си… подофицер, който донесъл еди-какво си.

— Подофицерски патрул? Би могло даже сам ротният командир да отиде. Би могло даже сам дружинният… Би могло даже и сам командирът на полка да отиде и лично да провери!…

Пак в Румъния, през втората половина на декември, една нощ, минавайки покрай мястото, гдето спи един от дружинните, спира войника, който желае да събуди началника си.

— Нека почива дружинният, не го събуждайте!

Продължавайки пътя той, натъква се на спящите двама ротни командири. Не ги събужда. Продължава. Спира пред будния командир на друга рота. Разговаря. На връщане среща събудения вече дружинен командир.

— Ех, не съм ви викал, аз проверих, има будност, бодрост, службата се носи добре. Командирите на А и Б роти се събрали заедно да почиват… Е, по-добре щеше да бъде, ако си бяха при ротите. Нали? Не им правя бележка. Само казвам!

В един бой командирът забелязва как една рота не вижда. Нито него, нито противника вижда. „Кажете на ротния да ме погледне.“ А командирът е напред. А ротата е назад. И ротният, за да го погледне, излиза с ротата напред.

В един бой командирът забелязва как един ротен не го вижда. А този ротен е старши. Той вижда, че оръдия се вземат, и бърза да донесе, че той именно ги е взел. Бърза и не вижда, че командирът го вижда. Не вижда, че командирът от самите оръдия го вижда. „Нищо — отвръща командирът, — ако с ротата не избърза, нали поне с донесението… Пак с нещо избърза!“

При все това не даде никого в съд. И не само при личните си наблюдения. След получаване на донесение, рапорт, не спи цяла нощ, измъчва се, терзае се, поставя на везните на собствената си съвест постъпката, прегрешението, престъплението, но същевременно и трудностите, лишенията, страданията и след борба със себе си, все с надежда за поправка, все с вяра, че решението му ще бъде оценено, отсъждаше.

Затова пък бе строг при повишенията. При всеки случай, когато неправилно се представяха подофицери, връщаше представлението с надпис: „Да се донесе подробно, за всеки поотделно, коя е преценката да се произведе, каква длъжност е изпълнявал, в кой бой е участвувал.“ Към редниците бе по-щедър.

Но бе ли истински въпрос за награда, и то особено с ордени, стараеше се да не би някой заслужил да бъде пропуснат.

В Румъния при убийствен огън командирът вижда как след знака за атака пръв скача един подофицер и увлича войниците си. „Черният подофицер от 10 рота“ — си казва командирът. „Черният подофицер — повтаря той по-късно пред адютанта си — да не забравим да го представим за награда!“

Командирът бе психолог. „Мога ли“, „Обичаш ли“, „Ще желаеш ли“ — бяха любимите му изрази.

Война е. Службата тогава се отличава тъй много от мирновременната!

По време на бой в Румъния командирът достига един мост със свръзка и телефонисти. Отдавна е време за обяд. Но поради бързото напредваше на полка храната още не е дошла. Огладнели, войниците изваждат кутии консервирано месо, взети от изоставени, подредени румънски раници, които поради бързото бягство противникът не бе успял да прибере. Командирът също е гладен.

— Другари, мога ли и аз малко да похапна?

След обяда един от телефонистите реже на румънска пушка тютюн:

— Обичаш ли да ми дадеш една цигара?

Няколко месеца след това в Перишори командирът повиква същия подофицер телефонист, предлага му стол, извиква ординареца си да почерпи госта с коняк и нарежда да му се дадат от неговите, на командира, цигари.

— Това е за оная цигара, която ми даде там, край моста. Помниш ли?

Наблюдателността му бе тъй остра, че малко му трябваше, за да отгатне.

През декемврий в Румъния командирът забелязва известна натегнатост. Веднага попитва на какво се дължи. Повиканият подофицер отговаря, че отдавна вече войниците нямат известия от домашните си.

Няма никаква поща нито от България, нито за България. Веднага дава нареждане всички войници да напишат писма и по двама от рота, под обща команда, да ги отнесат до София, да ги пуснат, а сами войниците да отидат до родните си места. Към определена дата домашните на всички войници да пратят писмата си в София на даден общ адрес, отгдето, събрани, новините ще бъдат занесени на фронта.

Към 3–4 часа сутринта командирът повиква подофицера водач и почва да пише писмо, като същевременно го чете гласно.

— Защо ми го четете, господин подполковник?

— Ти трябва да знаеш какво пиша, защото писмото е до домашните ми. Ти отиваш за своите другари. Ще желаеш ли да занесеш в Кюстендил моето писмо?

— Разбира се, господин подполковник! Нали имам отпуск!

— Да, но ти имаш жена, деца… Нали ще искаш да прекараш при тях!

И командирът прочита цялото писмо, поставя го в плик и без да го запечатва, го предава.

Извън тоя случай, и то само пред едного, никой не бе чул командира да говори за жена си, за децата си. В негово лице жена му имаше достоен мъж. Двете му дъщери един ден ще имат мъж. Двамата му синове бяха мъже. И двамата офицери, и двамата на фронта. Те нямаха дори годеница. Но имаха Родина. Като на мнозина и за тях Родината можеше да стане годеница. Те двамата бяха на фронта. Но за тях никому нито дума. Те тримата бяха на фронта.

Само едно име се чуваше — полугласно, рядко, само пред неколцина — Райчо! Райчо бе последното, петото дете на командира. Райчо бе ученик. Райчо бе дете. За детето си спомняха и войниците, и подофицерите, и офицерите. За него си спомни и командирът!

А той не признаваше разлика в храната. Всички сме едно — от котела. А този офицер носеше следите, последиците от тежките си рани. Десният му крак имаше отворена, незаздравяла още язва 25 см. дълга и 4–5 см. широка. При това всеки ден имаше температура. А боевете в Добруджа започнаха. Септемврий носеше сражения, настъпление, поход. Раната течеше. В невъзможност да язди, качен на кабриолет, командирът ръководеше боя оттам. Но настане ли решителния миг, слизаше и вече пеша, смесваше се с войниците. През цялото време се боеше да не би именно тая му течаща рана да стане причина да напусне полка. На думите на лекаря да си вземе отпуск, отвърна: „Какво ще кажат другарите ми?“

Винаги диетичен, винаги болен, винаги здрав. За него нямаше почивка, ваканция. Всички дружини от полка, бригадата, дивизията, армията се сменяха от позицията. Той бе вечно на позицията. Щабът на полка бе на самата позиция, на петдесет крачки от първите бойни окопи, първите взводове. И какво съвпадение! От град Трън, командирът живееше в разрушеното село Трън. И то в самата черква, която се наричаше… „Св. Хараламби“. Тая двойна случайност му даваше повод да каже понякога: „Защо ще се безпокоя? Че ще се мре, ще се мре. Белки друго нещо ще стане. Ама и аз Хараламби, и черквата «Св. Хараламби,» светията ме закриля!“

Всяка вечер командирът искаше сам да види войника, който носи вечерята, и винаги го посрещаше с едни и същи думи:

— Момче, донесе ли нещо да похапнем? Е, дай каквото си донесъл да похапнем с адютанта!

Един ден офицер от нестроевата рота му донася прекрасен бял хляб.

— А! Значи има вече подобрение на хляба!

— А не, господин полковник, тоя хляб съм го приготвил за вас.

— Че как? Какъв съм аз? Каквото се полага на войника, това трябва да се даде и на мен.

После повиква един от войниците за свръзка, поисква наядения му вече хляб и му дава в замяна своя бял хляб!

Друг път, влизайки при адютанта, чува го да говори с прехраната, искайки малко чушки и краставици, и веднага му забелязва:

— Ако още не е започнало раздаването на зеленчук за ротите, да не се изпраща и за нас.

Трети път му донасят мляко с ориз.

— Има ли и за войниците?

И млякото с ориз остава непокътнато.

Въпреки вечното си неразположение отказваше най-решително да приеме мляко. Полковият лекар намери най-после изход: изпрати рецепта за половин кило дневно и едва тогава командирът отстъпи. Всеки ден нестроевата рота му изпращаше това предписано от лекаря лекарство! Но воден винаги от равенството в храната, едва минаха десетина дни, отказа се и от рецептата, и от лекарството!

Именният ден на командира. В нестроевата като войник готвач е сладкарят, известният преди войната в София най-пръв сладкар Стайко Илиев. Имен ден. Стайко. Торта. Няколко от офицерите събират няколко лева, пращат човек до Прилеп да купи яйца, масло, брашно, захар и с тия чисто частни средства сладкарят Стайко Илиев прави две торти. На едната поставя надпис „Честит имен ден“. На другата — „Свети Хараламби да ни е на помощ“.

Командирът получава тортите и взема слушалката: „Кой праща тия торти?“ — „Те са… те са… от домакинството, господин полковник.“ Командирът повиква ординареца и заповядва едната торта с честит имен ден да се даде на телефонистите и свръзките, другата — със свети Хараламби — на ротата пред щаба. Войниците имат повече нужда от Св. Хараламби и от помощта му.

На всеки офицер се полагаше макар и минимално количество ориз, грис, макарони. Почти всички ги пестяха, както пестяха захарта. Командирът отива в отпуск и както винаги с ординареца си, комуто се дава кошница с полагаемите се на командира няколко кила продукти. В същата кошница се поставят и закланите и очистени четири пилета, излюпени от полковите яйца, снесени от полковите кокошки, развъдени от полковото домакинство. На Кюстендилската гара командирът слиза. Слиза и ординарецът. Слиза и кошницата.

— Каква е тая кошница?

— Това са вашите, полагаеми на всички…

— Който ти е дал тая кошница, нему ще я занесеш. Веднага!

— Слушам, господин полковник!

И от Кюстендилската гара вместо да прескочи само до някоя и друга и да слезе, защото е от Радомирско, ординарецът тръгва с първия влак и прави отново същия път — София — Ниш — Велес — Прилеп — Битоля. Оставя кошницата, в която до умирисалите се макарони се таят вмирисалите се пилета, и отново по същия път — Битоля — Прилеп — Велес — Ниш — София — Радомир, гдето слиза…

Връщайки се от София и на път за 6 полк, в който се числеше, големият син на командира се обажда на баща си от нашата прехрана, като го моли за хляб и сирене, а също и за полковия файтон.

— Син си ми, синко, но не си от моя полк, не мога да ти дам нищо. Пък и свърших своя хляб, иначе бих ти го отстъпил. А колкото за файтона, той е за командира на полка, но не и за семейството му. Обади се на своя командир, ако разреши, нека ти прати своя файтон!

Спартанец — биха казали някои! Пуритан — биха добавили други!

Пуритан! Човек на най-строги принципи, той чувствуваше, че изпълнявайки ненарушимо принципите, трябва да бъде над принципите. Как иначе бихме си обяснили, че прилагайки неотстъпно дисциплината, в която бе най-неотстъпчив към себе си, бе проявявал винаги, във всичко, към всички най-отзивчиво сърце?

Спартанец! Когато тъй неуморните гръцки историци все пак се уморяваха да преувеличават, често започваха най-неуморно да съчиняват. А ние вярваме!

Защо тия далечни за нас сравнения? Защо не се обърнем към нашето Велико Възраждане, когато живяха светците? Те бяха българи. Командирът бе българин.

Какъв офицер! Да напише заповед! Да даде заповед! Да следи да се изпълни заповед! Наблюдателен, прозорлив, проницателен, съобразителен, паметен, спокоен, мъжествен, решителен и най-важното — готов винаги във всичко да поеме отговорност — първото и последно качество, първото и последно предимство, първото и последно достойнство на офицера!

Цялата съвкупност от цялата му дейност ме е подтиквала много пъти да съжалявам, че не бе няколко години по-възрастен, за да командува дивизия. Вярно е, не бих служил при него, може би не бих го познавал, но тая лична жалба би отстъпила пред общия интерес, общата полза. При неговото бляскаво командуване бихме имали една бляскаво командувана дивизия в повече!

Но защо да искам непременно да бъде по-възрастен? Можеше да запази възрастта си. Френски и германски подполковници не командуваха ли бригади при полковници полкови?

И защо да не бе се случило дори в нашата дивизия? В съседен полк един подпоручик бе назначен ротен командир. Дружинният докладва, че в същата рота има по-старши. Полковият, който знае много добре това, отвръща: „Старши ли? Какъв старши? Старши е този, който командува!“

А в нашия полк имахме два случая. Единият засегнат поручик подаде рапорт. Командирът сложи следния надпис: „Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство.“

Защо такова разбиране да не засегне и висшите длъжности? Защо само французи и германци да бъдат глупави? Нека поне веднъж и ние оглупеем. Може би именно тогава ще поумнеем!

Да вземем малко от френската глупост.

Какво сходство в духа, в чувството, в разбиранията между командира и един френски командир. Каква пропаст в духа, чувството, неразбиранията между нашето и тяхното голямо началство.

Полковник Луи дьо Гранмезон пада от кон и се контузва силно и болезнено. На другия ден се обявява мобилизацията. За обща изненада всички виждат командира с изцяло превързана глава да се явява и с полка си да заминава. В течение на два дни, 19 и 20 август 1914, бива последовно шест пъти ранен. След един месец, на 20 септемврий, без да е оздравял, заминава и веднага получава бригада. След един месец, на 18 октомврий, бива произведен генерал и получава дивизия. След три месеца, на 15 януарий 1915, вече с ранг и прерогативи на корпусен, бива назначен да командува не корпус, а група, цели пет дивизии.

Соасон. Гробница. Най-младият френски генерал, който е автор на бележити съчинения по военно изкуство, който сам е писал, сега сам изпълнява това, което сам е препоръчал: като остави картата, началникът лично да обиколи и да се запознае с местността, живата местност. Има места, които представляват за армията криза. А Соасон е изцяло местност криза. Придружен от помощник-началника на щаба си, генералът тръгва. Излязъл на открито, вижда колко безполезно е да продължи. „Минете — казва той на помощника си, — минете напред (иска да каже назад, защото се връщат), аз ще се движа на разстояние от нас, за да не образуваме прицелна точка.“ Залп гранати спасяват полковника. Залп гранати засягат генерал, който пада смъртно ранен, надупчен от множество шрапнели. Отнесен назад, изповядва се пред свещеника. Дава на началника на щаба последните си нареждания. Казва на пристигналия командуващ шеста армия генерал Монури: „За родината е.“ Прощава се с пристигналата си съпруга. Умира. Отнесен в Париж, в присъствие и по заповед на генерал Галиени бива тържествено погребан.

За пет месеца от командир на полк командува пет дивизии! Това се казва командир! Това се казва висше началство!

Но какво значи човекът, българинът, началникът, другарят, психологът, офицерът пред тая скромна проста дума — войник?

1913. Преди да дойде при нас, командирът бе се вече отличил. Като дружинен в 14 полк, на 17 юний, нему лично, на неговата лична храброст се дължи превземането на върха 650 при Злетовската река. На 9 юлий бива тежко ранен.

1915. Мобилизацията го заварва началник на полково военно окръжие. Веднага подава рапорт и заминава като дружинен в 54 полк. На 17 октомврий се отличи при Криволак, гдето бе в първата линия и когато бе отново тежко ранен.

След шест месеца полуоздравява и след други два получава полк — нашия! И става командир — нашият!

Този войник бе войник, олицетворение на най-голям героизъм, свързан с най-бляскава, най-ползотворна, най-резултатна от огромно военно и национално значение командна способност. Войник-командир. Войник-пълководец.

Този войник не знаеше що е окоп, закритие, блиндаж. Сух, тънък, висок, най-високият от всички, знаеше, че където и да се закрие, пак ще стърчи. Всички ще го видят. По-добре е да видят, че не се закрива.

През септемврий в Добруджа в един момент пехотният огън утихва. Няма вече стрелба. Всичко е спокойно. Внезапно румънски монитори откриват силен флангов огън. Двама офицери край командира се хвърлят напълно естествено, разумно в дълбок окоп и просто се сгушват. А командирът им казва философски: „Та то ще бъде каквото Господ дал!“

През февруарий в Румъния командирът е край един мост с двама офицери от други части. Русите застрелват внезапно. Единият офицер се мушва под моста. Другият, по-старши, му дава знаци, шепне: „Излез, не е удобно, сам командирът е тук!“ А командирът се усмихва. Чул е и разбрал всичко и казва шеговито, довършвайки на шопски: „Оставете го. Оно е младо, неопитно. Оно че се научи!“ А оно, младото, неопитното е майор, и то от Генералния щаб!

Такъв бе командирът. Не се закриваше. Затова тая тънка, суха фигура се виждаше навсякъде. Виждаха я нашите. Виждаше я противникът. Видя и запомни.

По златна Добруджа, по ширна Румъния командирът е навсякъде. Само появата му е вече помощ, поддръжка. Само се появи, и от всички полкове на първа дивизия пред Дунава нашият полк мина пръв Дунава. Войниците вдигнаха на ръце командира и го отнесоха всред „ура“ на румънския бряг — там стовариха този, който трябваше да ги води.

Колко пъти сутрин при настъпление командирът излизаше пред полка, пред веригите и сам веригар, удължаваше веригата, желязната верига, която образуваше железния полк, до железните полкове на желязната дивизия.

Мисля, че за този командир-войник във всички глави в полка бе се утвърдило решението: „Ако бих видял командира в смъртна опасност, бих пожертвувал живота си за него!“

Един снаряд пада, убива двама войници, обръща командира и го зарива. А той става просто и още по-просто потърсва фуражката си. Защо я търси, когато винаги в бой е гологлав? Защото я държи в ръка. Така, когато настъпва сам, не е сам.

Дали бе знаел, че Александър Велики и Атила са влизали в сражение гологлави или по чудна случайност вървеше най-скромно по стъпките на двамата велики пълководци?

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Към Узун. Бригадният командир изпраща адютанта си да попита дали командирът има нужда от подкрепа. Известно е как почти винаги в бой всеки чака, всеки иска, всеки настоява за помощ, често пъти и без да има нужда.

— Това е авангарден бой. Ако се развърне цялата бригада сега, за после какво ще стане? Нямам нужда от помощ. Сам ще се справя.

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Узун. В тоя славен бой, следван от артилерийско отделение, полкът се носи хвърковато, разбива напълно противника — три пехотни и един артилерийски полк, — нанася му огромни жертви, заема селото чрез ръкопашен бой, като покрива площада, улиците, дворовете, праговете с неприятелски трупове. Изнесъл величествена ръкопашна борба, нанесъл знаменита ръкопашна победа, полкът обръща противника в страхотно бягство, пленява десет оръдия, единадесет ракли и взема няколко картечници и множество пленници.

Командирът настига двама ротни — пехотен и картечен — и с тях право на неприятелските бойно завладяни оръдия. А ротата вляво не е още подравнена. А ротата вдясно не е още подравнена. Но нали ротата в центъра е напред! Нали сам командирът е напред! „Дайте да запушим!“ И седнал на едно от пленените оръдия, командирът запалва цигара!

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

Калугерени. В тоя най-славен бой срещу полка, който е пратил две роти в странично прикритие, действуват цели пет полка. Въпреки всичко нашият полк с дадени още сутринта в подчинение на командира втора картечна рота, а след 10 часа първа дружина от 42 полк, отблъсква румъните и пленява 28 оръдия.

Противникът прави всичко възможно да си възвърне загубеното. Командирът вижда как една след друга всичките му свръзки падат убити, ранени. И адютантът е ранен. Командирът, който е пратил полковата си поддръжка — една рота и половина, който е пратил дружината от 42 полк, остава само с началника на телефонната команда и с една тръба.

Унесена от шеметния си полет, сама артилерията ни, останала далеч, лети към нови позиции и в тоя миг мълчи. Патроните са на привършване. Няма вече никаква поддръжка. Всичко се е събрало, за да действува угнетително. Противникът напира с огромното си мнозинство. Левият ни фланг започва да отстъпва, следван на 150 крачки от румъните. По шосето се появяват коли. Една, две, три. Так, так, так. Кло, кло, кло. Бронирани автомобили — първите танкове. Отегчаващо мълчание. Само неприятелската артилерия, само бронираните автомобили нарушават злокобно това злокобно мълчание. След левия фланг и центърът се разколебава. Подпомогнат от двама подофицери, командирът спира отстъпващите войници. Пред появата му други се спират сами, залягат. „Какво правите, момчета? Починете, починете си, че ще отиваме пак напред!“

Какви знаменити думи! Казани не от този, когото стомилионен, а от този, когото само тримилионен народ излъчи. И не възпитаният от гувернантки, а този, който имаше само една риза, когото майката в Трън не изпрати, защото не пусна, когото лелята в София не посрещна, защото не допусна. И съблякъл се край Перловската река, докато чака ризата да изсъхне, окъпва се, за да се яви на преглед и постъпи едва петнадесетгодишен във Военното училище. Ето този, с едната риза, казва тия думи. Но в тоя момент не е до думи. В тоя момент има отстъпление. Отстъпват наши роти, много роти, следвани от гъсти, многобройни неприятелски вериги, маси, които овладяват загубените си оръдия.

Съдбоносен момент за полка, бригадата, дивизията. Може би за действията около Букурещ. Но тоя дълъг момент е час по логика. В тоя бой никой началник не е на мястото си. Защото в тоя бой всички началници са по местата си. Уставните канали са запушени. Затова сърцата са отпушени.

Командирът на трета дружина от нашия 41 полк майор Бояджиев уведомява чрез адютанта си командира на трета дружина от 42 полк да приближи на 1000 крачки и да бъде готов. Бригадният командир полковник Гладичев дава заповед на командира на 42 полк да застане начело на тая същата бригадна поддръжка и давайки личен пример, сам да поведе ротите. Но тоя бой е час по логика. Преди още тая заповед да се изпълни, командирът на дружината майор Илков, уведомен вече за положението, вдига веднага по свой почин ротите и сам ги повежда. Видът на тая, макар и отдалеч още помощ, усилията на всички началници, макар и безуспешно, да задържат левия фланг, част от центъра… Командирът е пратил всичко, дори подпоручика — началник на телефонната команда, преди това и последния войник. Всичко е свършено. Но сам той е преди всичко войник. Той, който е до самите си войници, се вля като войник, но… не се е влял още като командир. Часът по логика свърши. Сега е часът по психология. Ето как пред очите на всички се влива командирът. Влива се като командир, а блясва като пълководец.

— Готов ли си, Петре?

— Готов, господин подполковник!

— Свири. Петре, атака!

И разцепила устните на тръбача, тръбата процепва въздуха. Една съседна вляво се докача. Друга до нея се откача. И по целия ляв фланг, от рота в рота се разнасят тържествени звуци.

Войниците трепват. Това е той — командирът! Войниците трепват. Това е за нея — Родината! И като по знак всичко отстъпващо се спира… обръща… сега вече гъстите румънски маси трепват, спират… вцепенени, ужасени. Пред тях — гора светнали ножове.

Няма вече съмнение, това е отстъпление. Няма вече съмнение, това е сметение. Няма вече съмнение, няма вече спасение. Има поражение.

Пет непълни дружини гонят, 28-те неприятелски оръдия са отново взети, с 31 пълни ракли. А пленници! Излязла вече на позиция, нашата артилерия открива мощния си огън, към който се присъединяват и пленени неприятелски, с наша прислуга, оръдия.

Пет непълни дружини гонят. Цели пет полка бягат. Няма спасение. Има грозно сметение. Има страшно поражение. Поражение.

Никой никога не е чул, никой никъде не е видял по-невъобразима паника, по-страхотно сметение, по-неудържимо бягство, по-страшно поражение. Поражение. Поражение.

Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.

А командирът? Той е отново сам. С фуражката, тръбата. Тръбата и тръбачът.

— Какво да ти дам, Петре — обръща се той към другаря си, към щаб-тръбача. Нямам нищо.

И спомняйки си вечната диета, вечните парченца, които пълнят джоба му, изважда последното и му го подава.

— На, вземи това шекерче!

Това шекерче днес е в една скромна селска къща, до кандилото, пред иконата. Без цвят, без мирис, то е най-голямата награда, която войната даде.

Войната свърши. Командирът получи бригада, командуваше дивизия. През декемврий 1919 излезе на площада кротко, да говори кротко. И той като предшественика си от 1900, като баща ми. Но и той загуби кариерата си. Първият в Тръстеник, Русенско, вторият — в Дупница.

Нито войната, нито мирът. Нито полкът, нито бригадата, нито дивизията. Никой не му даде звезда, лента, чин. Но 100-те бойни офицери, 500-те бойни подофицери, 5000-те бойни войници, които го наричаха Командира, му дадоха и звезда, и лента, и чин.

Есента на 1912… Есента на 1915… Есента на 1916… Есента на 1918… Но и есента на 1932…

Така завърши земния си живот полковият ми командир полковник Хараламби Тошков.

Така започна вечния си живот полковият ми командир Генерал Хараламби Тошков.