Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (7) (Спомени на участник)

Отново към фронта

Отпускът ми изтичаше, трябваше да тръгвам. Сбогувах се с школното си сандъче, което ме бе придружило до Добруджа, и си купих голям сандък, толкова голям, че когато наредих всичко, остана наполовина празен.

Тропчиев и Царвулков бяха заминали преди мен. Дундов бе изписан и също се завърна, но положението му не бе добро. Кашляше, ходеше наведен и се оплакваше.

И други ранени на разни дати офицери и кандидати бяха се вече върнали или се върнаха след мен, или съвсем не се завърнаха. Толкова души бяха ранени! В колко боеве полкът взе участие! И в такива, в които не всички участвуваха. По-късно и в такива, в които само той участвува. Затова жертвите ни бяха огромни.

Заминах сам за Търново, за разпределителната болница. Там последна комисия определяше кой е за фронта и кой — за тила. Какво ще ме гледа комисия! Но все пак при по-продължително ходене се заморявах и задъхвах. А при изкачване на стълби задъхването бе голямо и ме тревожеше. Но това са дребни работи, не ги казах на лекарите, и изхвръкнал от комисията, тръгнах радостен из града.

До моя влак имаше още няколко часа. Влязох в една книжарница за картички, за да се обадя на домашните си, на баща си, който бе мобилизиран в Добруджа. После вечерях и — на гарата.

* * *

Русе бе наводнен от народ. Всички хотели препълнени, едва намерих къде да пренощувам. На сутринта получих от комендантството каруца и с нея тръгнах да догоня полка.

След първите километри настигнах двама войници, които, също като мен, се връщаха в частите си. Бяха от нашата дивизия. Хайде в каруцата! Радостни, те се метнаха, и малката ни дружина продължи пътя.

Каруцарят бе турчин, разбираше добре, но говореше слабо български. Още първия ден поиска да се върне обратно. Как ще се връща, нали ми е даден, за да ме закара чак до полка. Кратко и ясно! А той все ми разправяше за децата си. Карай, не бой се!

Студено, влажно, кално. В едно село офицер ни спря и запита къде отиваме. Когато му отговорих, поиска да ме свали.

— На офицерски кандидати не се полага каруца!

— А полага ли се да ги раняват?

Обясних му, че съм получил превозното средство официално, от комендантството в Русе, гдето чинът ми се виждаше тъй ясно, както и сега. Освен това, записаха го заедно с името ми и името на каруцаря. Няма нужда да прибавям, че представих и документ, че аз съм аз.

— Станало е грешка!

Турчинът само това чакаше.

— На Рушчук! На Рушчук!

Войниците, които бяха слезли, стояха настрана. А офицерът настоява да сляза и аз, като каруцарят се върне веднага. При това направи ми бележка, че съм прибрал и войници. Това бе вече премного. Отвърнах, че счетох за грехота да ги оставя да цапат из калта, когато каруцата и без това върви и то само с един човек и един сандък.

Тоя спор би продължил до вечерта, ако не бих се решил да му туря край.

— Господин капитан, колата е в разпореждане на русенското комендантство и вие пречите да се изпълни едно нареждане на по-старши от вас. При това аз съм от първа дивизия и се гордея с нея. Полковете са в настъпление и всеки ден водят бой. Вместо вие да съдействувате на връщащите се по частите си да пристигат по-скоро, вие само им препятствувате. Аз продължавам с каруцата и никой не може да ме спре. А ако вие продължавате да настоявате, ще попитам за името ви и щом пристигна, веднага ще се явя на командира. Той ще знае как да постъпи. Казвам се еди-кой си, чина ми знаете, полка ми виждате!

Капитанът остана поразен. Войниците, които бяха свидетели на цялата разправия, го гледаха непрекъснато.

— Качвай се — извиках, като да им давах бойна команда.

„Напред“ в ушите им отекна. И без да погледнат тиловака, двамата фронтоваци се метнаха в колата.

— Карай!

Колата се понесе по шосето с такава бързина, че калта хвърчеше от колелата чак до канавките! Турчинът не бе прост. Шиба ли, шиба коня.

— По-полека бе, ще го пребиеш.

— Той издраф, той издраф!

* * *

Спътниците ми бяха отлични момчета. Единият, Рангел — скромен, тих, почти мълчалив. Другият, Стоимен — отворен, отракан и много разговорлив. Държал с брата си ханче, сам той готвел. Ето как пътувах с готвач. Гостилничарските му способности проличаха много скоро.

И втората вечер стигнахме навреме до едно село, гдето останахме да пренощуваме. Влязохме в една къща, в която намерихме само един старец. Понеже бяхме уморени и измръзнали, седнахме тихо край огъня и почти не ни се говореше.

След малко дойде една възрастна жена, със завита с шал глава, навлечена с много дрехи, от които тези, които се виждаха, бяха скромни. И по облеклото, и по лицето, колкото и да бе закрито, веднага се разбираше, че не можеше да бъде селянка. Старецът също имаше граждански вид. При това и двамата правеха впечатление на интелигентни. Облеклото не можеше да заблуди.

Стоимен свали куртката, запретна ръкави и почна да чисти кокошките, които много благоразумно, както миналата вечер, бе уловил още в предишното село. Пристигаме с яденето си. Заповядайте!

Кроткият ни вид бе напълно успокоил старите, които излизаха, влизаха. По едно време при нас дойде млада жена, която не бе счела дори за нужно да се преобразява. Каза добър вечер. Ръкува се.

Разговорихме се. И всичко се обясни. Като мнозина, и те избягали от Букурещ и намерила прибежище в това село. С нея са родителитей. Мъжътй е офицер, на война, никакви новини няма от него. Госпожата говореше великолепно френски.

Супата бе готова, кокошките — сварени. Поканих всички на вечеря. От своя страна госпожата ни покани в една вътрешна стая, гдето с помощта на тринадесет-четиринадесетгодишната си дъщеря, която не видях кога се роди, бе наредила царска трапеза. Три сребърни прибора красяха нашите места.

Бях се вече обръснал, и тримата се измихме както трябва, за да заприличаме на хора, облякох новите си — офицерски дрехи, с които още първия път бях тръгнал от София, и тържествено всички насядахме край масата.

Тая вечер ми остави един от най-красивите спомени от войната.

Рангел, чиято кротост бе спечелила симпатиите на всички, ме погледна, без да похваща хляба.

— Какво има, Рангеле, защо не почваш?

— Ами да се прекръстиме, господин кандидат!

Стоимен едва не се задави. С пълна уста, както държеше лъжицата, премести я в лявата си ръка и вдигна дясната. Всички последваха примера му.

— Добре, Рангеле, кажи тогава и молитвата.

И Рангел, кроткото шопче, издигна светналите си очи и започна.

Майката, дъщерята, внучката и старецът замръзнаха благоговейно пред тая проста картина. Гласът на Рангел изтегляше една след друга думите на молитвата, която се наслагваше като благодат в душите ни. Очите на румънките се напълниха със сълзи. Старецът бе навел глава и шепнеше нещо.

Тая картина се свърза за мен завинаги с естествената доброта, която човешкото сърце излъчва. Всички хора са добри. Но трябва да са минали през голямо премеждие, за да се покажат какви са в действителност.

Двата народа бяха протегнали ръка и не си желаеха нищо лошо. В тая малка селска къща, която собствениците бяха напуснали, мирът бе сключен. А в същия час, заели позиция едни срещу други, войските се дебнеха за стръвна разправа…

Нека поне тая нощ мир царува между нас…

Благоговейната вечеря бе свършена. Попитах къде можем да нощуваме, за да не ги безпокоим. Турчина оставихме край огъня. Той бе се вече навечерял, като преди това бе настанил и нахранил коня си. Ние се прибрахме в стаята, която ни отредиха, и спахме сладък сън.

На сутринта всички ни изпратиха с благодарност и благословия. Госпожата, която не жалеше красивите си думи на още по-красивия си френски, след сърдечните пожелания за добър път и добро здраве прибави като последни и две думи на румънски.

— Ще се движите по румънска земя. Нека бъде снизходителна към вас. Нека ви закриля. Мержец сънътош! (Вървете със здраве.)

— Мержец сънътош — повториха родителите и дъщеряй.

* * *

Тая година снегът бе много рано започнал и движението ставаше все по-затруднено. А по шосето войници, войници… Застигахме все връщащи се от болниците войници. Почти всички бяха с тежки товари.

Всеки носи със себе си ядене и какво ли не. Някои, получили отпуск, носеха колети за другарите си.

Дни и дни пеша, без почивка, всеки бърза по-скоро да стигне. Няма ли каруци за тези хора?

Стоимен поздравляваше всички, които настигахме.

— Здравей, нашенец!

— Отдека познаваш толко ора? — питаше Рангел.

— А ти не ги ли познаваш? Сите са нашенци!

Стоимен бе горд от 1 полк, в който се числеше. Рангел — от 6. Иначе все кротък, тоя път и той се оживи.

— Па нашенци са, я! Сѐ от нашите села!

— Бре, Рангеле, ти много ора познаваш!

Рангел схвана закачката, но не се докачи, а още по-оживено отвърна:

— Е, па, сите са сѐ от наша земя софийска, на кой други да гони рома̀нци по Рома̀ния стиска?

Мислех, че само аз съм ударен на тая тема! Че като се създаде едно разположение, като се развързаха ония приказки все за нашата, турчинът забрави и Рушчук, и децата си.

Студ. А ние се сгряваме с разни-разнообразни. Почнахме все по-често и по-често да застигаме продоволствени кола, конници, войници. Слънце изгря и ни развесели.

Сега минавахме по места, които тая година не бяха още видели снежна покривка. Обширни румънски полета, догдето достига окото — равно. Само тук-там село и това е всичко.

Стигаме вече дивизията. Моите спътници трябва да се отделят за първа бригада. Благодарят и не знаят как да се нахвалят от хубавото пътуване, от кавалерското държане на Хасан, от издръжливостта на кроткото му конче.

Рангел се приближи до коня, погали го, потупа и, отдавайки още веднъж чест, тръгна, но се повърна.

— Чакай бе, щях да забравя.

И като развърза една шопска кесия, изсипа няколко монети и ги даде на турчина.

— На, па кажи да е на сполука.

— Хаир олсун, хаир олсун!

— Ти си бил голям джентлементин бе, Рангеле! Уж аз аристокрация, та разбирам, па ти да ме превариш!

И Стоимен извади кожено портмоне и последва примера на шестака.

Пристигнах в полка, отгдето дадох бележка на каруцаря кога и къде съм го освободил. Това бе необходимо, за да получи съответните надници. Сбогувах се и с него и… здравей 41 полк!

* * *

Първото началство, което видях, бе командирът на полка. Представих му се. Посрещна ме радостно и особено сърдечно ме поздрави с оздравяването.

— Бяхме ви помислили за умрял!

— Сигурно много ще живея, господин подполковник!

— Дай боже! Дай боже!

Дружинният командир капитан Петров поиска да ме задържи. Имало стрелба. Да съм останел… Я да си вървя аз при взвода!

Поручик Стефанов и Будевски ме посрещнаха извънредно възрадвани. И падна разпитване за близки и познати, и ядене на колетите, които им донесох. Тук се запознах с нов човек от ротата — Иван Власев от Скопската школа, чиито кандидати бяха пристигнали 12 дни след нас. В числото им бяха още докторът по археология от Виенския университет Иван Велков, гимназиалният учител — по литература — Васил Пундев, кандидат-инженерът от Берлинската техника Георги Иванов, съдебният кандидат Владимир Мавродиев, народният учител Иван Попкръстев, народният учител Крум Газурков, народният учител Георги Димитров, завършилият гимназия Йовко Шумански, завършилият механо техническо училище Ради Медникаров. Последен, тринадесети, бе един, който след войната умря от гражданска смърт. Държавата го амнистира. Полкът не го амнистира. Затова името му не петни тая страница.

Затова наред с имената на другарите ми, имената на други двама красят тая страница. Същата Скопска школа даде на полка завършилия архитектура в Германия Иван Вардев и следващия инженерство там Илия Георгиев. Когато се завърнах, и двамата бяха вече убити. Затова имената им красят тая книга.