Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (21) (Спомени на участник)

„Офицерша“

Свободното време, особено в поддръжка, можеше да се убие само с нещо допълнително — с четене, превеждане, учене.

Прекарал няколко месеца в нашата дружина, Мутафчиев превеждаше от старогръцки. Митаков — от френски. Стефанов, Антонов, Димитров, Агопов, Занков, Илиев, Бобчев, Атанасов учеха или се интересуваха от немски. И други от дружината хвърляха понякога поглед върху учебниците им.

Познавач на сръбско-българските отношения от най-старо време до днес, Стоянов продължаваше изучаванията си и често ни говореше за тях.

Извън двамата историци, имахме и друг — полуисторик. Следвал две години в университета, Пожаревски бе се убедил, че не историята ще му канализира живота, и затова постъпил във Военното училище, за да се посвети на новата кариера, която сам той считаше едничка в състояние да дисциплинира ума му.

Съвсем обратно на Карлайл, който, отчаян от живота, решен да се самоубие, попада случайно на една история. Зачита я и в нея намира спасението си. Посвещава се напълно, написва няколко от най-бележитите книги на световната история и става знаменитият Томас Карлайл. Може би нашият Пожаревски би станал известен. Може би и сега не е късно!

Извън ученето и превеждането дружината четеше. Няколко книги бяха общо четиво. Най-напред „Българско лято“ от Марсел Дюнан. Учудвахме се и от бързите коне, които карат софийските трамваи, и от тези синове на български министри, които били заявили, че ако България отиде на страната на Централния съюз, те, синовете, първи щели да възбунтуват ротите си!

Освен тия общи някои от нас имаха повече или по-малко свои книги, които задоволяваха лични вкусове, лични потреби.

Но не само нашата дружина. И другите две, и картечните роти също четяха, учеха. Най-много се изучаваше немски. Пундев бе тъй напреднал, че намираше вече грешки в преводите на няколко от най-бележитите творби на германския гений.

Учеха се и други езици. Ерусалим Василев продължаваше мирновременните си занятия по италиански.

Един от тези, които най-малко се интересуваха от книгите, бе Ковачев. „Стига си чел — казваше той често на двама-трима, които най-много се занимаваха. — Ще те пребият утре като псе, какво ще стане с това, дето го четеш?“

* * *

На идване за Южния фронт донесох голям брой книги. После писах и получих тъй много, че… войната можеше да не се свършва…

Тук за развлечение преведох няколко романа. Дори една повест бе напечатана още тогава.

Четенето разнообразяваше службата, другарските посещения, преводите. Колко нещо мина през ръцете! Все пак нищо не би доставило тъй голямо удоволствие, както живата връзка. Кому да пиша? На дамата от Червен кръст, която не познавах? На дамата, която се мярна в „Мажестик“ и изчезна? На дамата…

През пролетния си отпуск преди Битолския фронт бях се запознал с една госпожица, която преди две-три години на отиване за гимназията срещах почти всеки ден да отива за гимназията. Често миналото измамва настоящето. Изглежда, че и аз не трябваше да направя изключение. Обадих се с една-две снимки, две-три писма.

Понеже от войната нямам никакви писмени следи — нито дневник, нито бележки, всичко ми е спомени по памет, към които, естествено, се прибавиха наложени фактически справки, — пожелах да проверя дали случайно тия няколко послания не са запазени.

Колко интересно би ми било да прочета как съм се изразявал тогава, особено пък как съм описвал позицията и природата. Спомням си, че едното писмо бе посветено на тъй красивия ни битолски пейзаж. Желаех просто да прочета тия две страници. Ако биха издържали, бих ги поместил.

При случайна среща запитах някогашната госпожица дали още по-случайно тия тъй невинни редове не са запазени.

Когато жената започва нов живот, къса стари писма. Поне да бяха писма! Да не би именно за това… Жената обикновено не къса писмата, в коитой се казва нещо. Писмата бяха скъсани.

Може би пък бе се бояла да не би един ден децата…

Когато тъй малките ви деца, госпожо, пораснат, ще бъда fantôme sans os^[1]. Само че вие няма да бъдете au soir, à la chandelle… dévidant et filant… en vous émerveillant…^[2]

А то е, защото нито вие сте Елена, дъщеря на барон Дьо Сюржер, придворна дама на Екатерина Медичи, нито аз Пиер, потомък на маркиз Дьо Ронсар…

Колко голямо бе желанието на мнозина от нас да имаме позната, дори непозната, с която да си разменяме близки мисли, далечни поздрави. Кому да пиша?

И останаха само хубавите желания и хубавите книги.

С други, с целия Уайлд, Метерлинк бе предпочитаният ми автор. Всяка от книгите му струва сто. Четях и се опивах. Дори преведох десетки от най-затрогващите му страници.

„Ако всички думи си приличат, всички мълчания са различни. И цялата съдба зависи от свойствата на първото мълчание, което две души са създали.“

Тия копнежи, които ми идваха отдалеч, ме спираха често пред телените мрежи на французите, зад които се говореше френски, гдето може би в същия миг друг някой четеше на същите букви същите думи.

Понякога само в тия думи човек може да създаде или да погребе живота си.

Спомням си гимназиалните години. Тогава в София имаше една ученичка, която завършваше. Срещах я редовно, почти винаги на едно и също място, когато с ноти се връщаше от урока си по пиано. Връщах се от урока си по английски.

Никога, и до днес, никоя жена не е носила обувка като нейната. Не обувка — ладия. Както лебедът цепи водите на езерото, което природата не е още създала, тъй цепеше тя улиците, а нея природата бе вече създала.

Цяла София лудееше. Двете тогавашни кафенета се затвориха. Всички бяха на улицата в надежда да я срещнат. Да видят как лебедът цепи водите на езерото, което природата не бе още създала. Но срещайки я, всички чувствуваха, че за тях поезията бе вече изгряла.

Името и презиметой — като заглавието на поема. И до днес дъха си не мога да поема.

От двама мои приятели едноименници — по-далечният; от други двама, пак едноименници — по-сърдечният услаждаха дните си по нея. Тогава не се живееше, затова може би се копнееше.

После — мина време. Но те бяха още преди това завършили. И тя завърши. На следната година и аз завърших. Двадесет години оттогава. Нали вие, госпожици, не бяхте се още родили? Вие ли много късно се явихте, ние ли много рано се родихме! — Ето причините, по които се разделихме.

Двадесет години от първите студентски години. После — войната. Единият попадна в 4 артилерийски. Другият — в 36 пехотен. Не само единият или другият от приятелите ми. Кой не въздишаше по нея? — Всички канонири, бомбандири. Всички пехотинци без опинци.

Днес, след двадесет години, никой вече не въздиша. Прекрасна съпруга, още по-прекрасна майка, който я погледне, почва да се вайка.

Младежки златни дни, къде хвръкнахте вий… От Кървава песен…

Тя бе жена поезия. Поезията изчезна, споменът остана. Споменът — вечната поезия.

* * *

На позицията не знаехме що с скука. През деня и нощта служба, работа, задължения. Връзка с наши, с противника. Разпоредби, грижи, изпълнения. Понякога недоспал, недоял. А аероплани! Артилерия! Всичко можеше да се понесе, само не и душевната пустота. Там никакъв другар не би могъл да помогне. Утехата може да утеши само гладния, жадния, болния, нещастния. Но думите, които биха се насочили към запълване на тая кухина, биха я направили още по-куха.

Близки ми бяха мнозина, всички — такива славни другари имахме! Но още по-близък, сърдечен — Митаков. Извън беседите, и пеенето поддържаше душата. Отдавна още в ушите ми звучаха думите на Едуард Род: „За някои съвременни души музиката е станала един вид акомпанимент на живота.“ С прекрасния си глас, с чисто културните си песни, с оперите Митака акомпанираше живота ми на фронта.

В Могила — Донков, на позицията — Митаков ми бяха най-близки. С тях дълго се дълбаеше туй, що не се дълбае.

Митака получаваше често писма — винаги от една и съща. Колкото тя пишеше по-често, толкова той отговаряше по-рядко. Нейните писма бяха цели тестета, неговите — две мършави листчета!

Понеже в тая Светая Светих надзъртах и аз — бе ми позволено не само защото не бе ми забранено, — можах да се убедя доколко далечни бяха тия думи, които ни идваха тъй отдалеч.

Ако всички думи си приличат…

Всеки ден противникът ни пращаше горещи поздрави. Изпращаше ги с френски изрази и френски пожелания. Нито едно не стигна до мен. Да съжалявам ли?

И можех ли да предполагам, че ако не лично до мен — до другар, с когото бях в една рота, макар той да бе вече картечник, ще почнат да достигат от вътрешността поздрави от също копнееща, макар не само непозната, но и тъй своя в себе си душа?

Един ден командирът на втора картечна отваря получения чрез ротата полагаем му се пакет тютюн. Отваря и в него малка бележка: „На непознатия герой — поздрав от А. Б. от В.“

Картечникът отговаря любезно, благодари с няколко думи. Кореспонденцията е приключена.

Но ето за негова изненада през същото това първо наше лято на Южния фронт от същата госпожица се получава вече писмо.

Приветливий г-н П.

През дивна юлска утрин, всред красива в…ка природа получавам тъй миловидната ви картичка. Навярно сте се почудили на това, което сте получили, и кой знае какви илюзии сте правили, затова Ви пиша. Но то бе фактичен момент. Не помня кога бе това, преди няколко седмици, аз с няколко момичета от нашата улица… квартал, които обработват в заведението хубави папироси за г-дата там на юг, с веселост дращихме листчета, за да ги слагаме в пакетите… и драснала съм мисля и аз няколко такива… и забравила съм…

И не съм се излъгала… на висока почва са попаднали…

Но тъмно ми е да зная на какъв господин пиша — кавалер или семеен.

Сюжет от непознати привети.

В… 1917 год.

Г-ца А. Б.

Женен, нежелаещ да праща и получава писма от подобен макар и женски род, ротният предава писмото на един от офицерите си, на другаря ни Пенчо. На каква висока почва попадна то! Отговаря и се завързва кореспонденция.

Жалко, че от десетината писма са запазени само тия четири. Добре че и от тях има следа.

Не знаейки как ще погледне, попитах Пенча би ли имал против, ако поставя името и презимето му.

— Разбира се, не се стеснявай и… благодаря за деликатността. Да има поне с какво, когато остареем, да се посмеем.

Пенчо се надява да остарее! Ами не виждаш ли, че старостта почва да хлопа? (Добре че дъската не хлопа!)

Аз, дето се казва, четиридесет. Ти, доколкото ми служи още лошата ми памет, бе пет пред мен. Значи след пет ще бъдеш на петдесет! Каква по-голяма старост бе, Пенчо!

Но утешете се всички. Няма стари хора, има стари галоши. Стари галоши и езици лоши. Ето второто писмо:

Доблестния офицер г-н Будевски.

Нек живей!!!

Навъсена: Августна: утрин.

Студеният есенен вятър полъхва и поклаща клоните на дърветата и от всичко личи, че есента е на дневен ред. (Писмото е от 5 август!)

Всред тая очарователна вселена… В…ка, упоена от чародеен нощескашен сън, аз ожидам за куриера, да видя какво ще ми донесе.

И какъв сюрприз изнамирам. Бързо зачитам бурливите редове, в които прелюбезният г-н Пенчо изтъква поезичка, прошарена в края с комплимент, но то е факт, разбира се.

О, герой, как да ти благодаря… едно задушно „мерси“.

Относно г-ну П…у направете нужното запазване.

Аз знаех, че той е семеен г-н, защото от тях г-да в рядкост да са кавалери, но писах, и то е от една учтивост, разбира се.

Там относно писмото му до мен и моему до него направете нужното, защото г-дата каквито сте там на юг, стават доносвания на илюзии и ред други вибрации.

Лъх от 42 см. бризантни привети от г-ца позната вам по четмо. Тя стиска десницата Ви и казва: О, герой, как силно ти благодаря.

Г-ца А. Б.

Мога да си представя какви са били Пенчовите писма, щом от нейните лъхат толкова ширококалибърни бризантни привети! Пенчо не жалеше закачките спрямо другарите си. Кой знае каквой е писал, щом успя тъй да я подкокороса! Ето, в спомена ми се е запазил един израз от случайно достигнал до мен текст на едно от писмата му. Пенчой пишеше, че в най-тежките моменти, при барабанния огън, пред очите на смъртта вижда непрекъснато нейния красни лик (без да бе го още видял) и със спокойствие, с усмивка на устата, напълно утешен (от какво?), чака смъртта! Чака, а тя (разбира се, смъртта) не идва. Защо не идва още, се питам развълнуван? (Недей се толкова вълнува, Пенчо!)

Ето третия бисер:

Прелюбезния мен Pierre, Pentcho

Нек живей!!!

…

…

Давах аз воля на мечти юлски

Във всичко дирех сетня забрава

Но найдох мир сал на юг

Де Пенчо там живей.

…

Пиша пак. И то е от желание да поблагодаря на сюрпризното ти с картичка писъмце.

Радвам се неземно от момента, който тя ми създаде. Ах къде да съм и се мярна пред Вас, за да видя г-н Будевски, тая запалителна фирма, която от няколко дена силно дразни на съчувствие цялото В. Ожидам за снимка, за да видя прелюбезния мен Pierre, Pentcho.

Живей! Светлей!!! Хубавей! Младей…

Сюжет от любезни сърдечности. Г-ца Б.

Ожидам снимка!

Пенчо имаше желание да фотографира с офицерски дрехи някой типичен фелдфебел и да го изпрати с името си. Но дълго трябваше да обикаля от рота в рота. А когато най-после намери мечтания тип — бе тъй типичен, тъй напет, с гърди широки като плет, — че нито една офицерска куртка не му стана. И затова фотографията не стана.

Ето и последния запазен бисер:

Любезний мен Pierre!

IV как е пиша. Пращам и снимка, за да видиш познатата Вам г-ца по четмо.

Снимката на задната страна е една грешка — търканото, но в преднатай част е самата същност в пълнатай грация, каквато съм си и сега в действителност: г-ца от нежния дамски пол на 19 век, години…, сестра на брат г-н… г-ца свободна домакиня по своята скромност, гордост и интелигентност!… И нищо особено няма…

Ах как неземно желая да се мерна пред Вас и видя какъв ефект ще произведе тя.

Много ще се радвам, ако във време на отпуска посетиш нашия край и впоследствие се запознаем по-отблизо.

Тук е тъй красиво и дивно движущето се градче В. всред очарователна природа на… окръг. Навярно ме сте идвали тук и затова давам пълна картина на всичко.

Прогресирай в обятията на любовта всред южните свърталища на есента.

Ville de V…

Г-ца А.

Всяко писмо се посрещаше, с неописуем възторг от цялата дружина.

Писмо от В.! Тоя възглас на Пенчо ни действуваше много повече, отколкото „Коледни подаръци!“ — на децата. Пред подобно писмо и шише шампанско би било отказано.

Но не винаги се случваше Пенчовата картечна рота да бъде с нашата дружина на позиция или в поддръжка. Тогава писмата ни липсваха… Но телефоните не липсваха. Има ли писмо?

Така в течение на повече от година това скромно неизвестно момиче развеселяваше със здрав смях, поддържаше духа в цяла дружина. Как нито една волна дума! Докрай всичко, наивно и полуприродно — това момиче издържа стила си.

Каква съдба бе запазена за нашата родолюбива непозната?

По време на съглашенската окупация, пътувайки с влак, бива закачена от съглашенски офицер. Тази достойна българка е знаела как да му отвърне. И този „достоен“ за пагоните и мундира си офицер изважда револвера си и я застрелва!