Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (27) (Спомени на участник)

Заложничество

Пушките са съставени. Картечниците и оръдията са оставени. Всичко напълно и завинаги загубено. Изчезна надеждата. Изчезва и вярата. Остава само любовта.

Нея никакво, колкото и непримиримо примирие, не може да изтрие. Любовта не се създава с договор. Любовта не се унищожава с договор. Няма любов по договор.

Сам италианският генерал е развълнуван. В никоя книга по военна наука или военно изкуство, колкото научно или изкусно да е написана, не се намира подобен случай — победител да се предава на победен.

И генералът се изправя на коня си, пред щаба си, също на коне и обръщайки се към бригадата, която не е вече бригада, а сбор от хиляди мъже във военни дрехи, държи реч.

В тая реч италианският генерал възхвали героизма на българския войник, подофицер и офицер и изказа съжалението си, че не по негова вина, а по силата на сключеното вече примирие съдбата ни днес трябва да е такава.

И завърши.

Но преди това друго нещо се извърши.

Преди думите — делата.

Преди гласа му, гласът на тръбата.

Всички негови тръбачи бяха събрани. Застанали на десния фланг на една почетна рота, те затръбиха. И тая почетна рота отдаде за почест. Трета бригада от първа дивизия, която не посрами честта си и в това тежко време, когато имаше българи, които отдавна вече бяха загубили честта си, намери честта у един италиански генерал. И цялата трета бригада, последвана от артилеристите си, мина покрай тая почетна рота, която отдаде за почест.

Но ако бригадата се раздели с оръжието си, трябваше да се раздели и от конете си. Артилерийски, картечни, патронни, ездитни. Тая раздяла бе жива. Тая раздяла бе раздяла. Нямаше никаква гара. Но имаше кристална ваза, в която цветята увяхнаха. Нямаше никаква гара. Но имаше скъпоценна урна, в която надеждите угаснаха.

Ако бригадата се раздели с оръжието си, офицерите трябваше да се разделят и от войниците си. Противникът знаеше, че у българина силата не е в оръжието. Има нещо по-силно от метала. То е духът и душата. И той раздели офицерите от войниците, душа от душата. Нямаше никаква гара. Но имаше кристална ваза, в която цветята увяхнаха. Нямаше никаква гара. Но имаше скъпоценна урна, в която надеждите угаснаха.

Бързо, бързо на камионите! И грабнати от камионите, ние бяхме отвлечени. На няколко километра генералът ни посрещна отново. Спрял автомобила си, подпомогнат от офицерите си, той поднесе на всички български офицери по чашка вермут.

Бързо, бързо на камионите! Откараха ни през Битоля, на тридесет километра южно от нея и ни стовариха при Секулево, Леринско. И там в дървени бараки с прозорци два пръста между всеки две дъски ние се осветлявахме и проветрявахме.

Другите полкове от дивизията заедно с други полкове от другите две дивизия попаднаха във френски залог. Ние и част от артилеристите заедно с известни малки части от нашата и други полкове от други дивизии образувахме италианския залог.

240 офицера. 240 ординареца. Ординарци, които нямаше какво да ординарствуват. Храната бе ужасна. Сутрин, обед, вечер — макарони.

Отнасянето не бе любезно. Комендант на лагера бе полковник, един от тези, чийто полк бяхме разбили. Полкът му разбит, кариерата му разбита. Отнеха му полка, дадоха му стана, нашия стан. Всички му бяхме виновни.

Пристига бригадният генерал Венеция. Командува му се мирно. Драго му е, вижда само мъжествени лица. Загрубели, обраснали, но лица, мъже.

Никой от тези 240 души не носи орден, лента. Все пак едно изключение — най-ниският ни другар, от далечен полк, от Варна, с два сантиметра гълъбова лента привлича вниманието на генерала. 239 офицери нямат нищо — значи нямат нищо. А този макар нисък, къс, но и аз съм нисък, къс — той, той е храбрецът!

И генерал Венеция се спира пред него, застава мирно и му отдава чест и се покланя, и пак му се покланя. После пита от какъв род оръжие е този ненадминат храбрец. И генералът разбира, няма защо някой да му превежда, чува и сам си превежда.

Нашият варненец, голям смешник, от многото разказани смешки и смехории приказва смешно.

— От какъв род оръжие сте?

— Пихота!

— Пилота! Пилоота! Пилооота!

И като почна тоя генерал Флоренция, скузи… Венеция да маха с ръце по въздуха и да хвърчи, колкото ни бе скръбно, толкова по-сърдечно се разсмяхме.

От великото до смешното има само една крачка. Наполеон.

Още когато се получи заповед, че съгласно примирието трябва да се предадем, голяма група отидохме при командира да му заявим, че не желаем, че искаме да се върнем направо в България.

Защо да говоря за нас? Това трябва да се очаква. Но какво да кажа за небългарите?

В нашата дивизия всички народности и вери бяха от българска народност и българска вяра. Щом нешопите се чувствуваха шопи, естествено бе небългарите да се чувствуват българи.

Когато се получи заповед за предаване, Хаик, този син на арменци, внук на арменци, правнук на арменци — българинът поручик Хаик Хайребедиян вдигна револвер да се застреля!

Командирът посрещна спокойно думите ни, поздрави ни за мисълта и чувството, но помоли да останем.

— След вас ще тръгнат войниците. Те са с оръжието си… с това ще се компрометира сключеното вече примирие.

Командирът бе прав. Останахме.

Много вълнения, ужасните дни, които преживяхме, последните десет, цели десет, уморителни, убийствени дни на поход, боеве, безсъние… А! Това безсъние! Никога не бих повярвал, ако не бях видял, почувствувал и преживял. Едва се кача на коня, и падам върху главата му. Сляза, а цял залитам. Ходя и спя. Когато, съвзел се, се обръщам, цялата рота като пияна. Като изкласила нива, като морски вълни от вятъра цялата рота се люшка. Ходи и спи. Колко войници бяха изпопадали в рововете от двете страни на шосето! Колко души бяха издраскали лицето и ръцете си от тръните край шосето!

Ужасни преживени дни. Всичко бе се събрало — лична убийствена умора и умора на хората. Ужасен поход. Позиции, окопаване, укрепване, бой, победа. И въпреки това — отново отстъпление. Война, в която отстъпва само победителят. Разбиеш, победиш и отстъпиш. Това нито се живее, нито се преживява. Мъчиш се за себе си, измъчваш се за другите. А като не се грижиш за себе си, имаш грижа за двеста души. Те трябва да се хранят, да почиват, да бодърствуват, да бдят, да се бият.

След всичко това преживяно като мнозина други, едва пристигнал в лагера, едва няколко дни осветлявал се и проветрявал се през два-три сантиметрови прозорци, заболях. Най-напред италианска, после френска болница.

В италианската стоях седмица. Изпитах такава мъка, че казах на лекаря, ако не ме изпрати във френската, където са другарите ми, ще избягам.

Във френската прекарах също малко. Въпреки че имаше българи, въпреки че имаше и наши лекари в помощ, изпитах такава мъка, че казах на французите, ако не ме изпратят в лагера, където са другарите ми, ще избягам.

В лагера прекарах също малко. Въпреки че бях при другарите си, изпитах такава мъка, че… не можейки да кажа на коменданта, ако не ме изпрати в България, ще избягам… избягах.