Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ksen (2010 г.)

Издание:

Георги Ст. Георгиев. Един от първа дивизия

Българска. Шесто издание

Редактор: Георги Рачев

Коректор: Фанка Пигова

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Гичо Гичев

„Военно издателство“, София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Те не умряха

Пристигам в Букурещ за трети път. Спирам, за да дам възможност на подофицерите и войниците да видят града, за който са се били, чието царство са покорили.

Тук се събираме от всички полкове на дивизията. И ето на нашия полк хрумва една идея. Великите мисли… В полка ни има мнозина със сърце. Ето един, който през войната срещу Сърбия е бил в нашия полк, сега е в първи, за да дойде на Южния фронт отново при нас. Той е подпоручик Крум Митаков, нашият гост в Перишори. Той именно предлага и идеята му се одобрява. При това от всички тук най-старши е един майор, също от нашия полк.

— Утре сутрин всички строеви от най-строевата в строя строени!

Събираме се. И всички пехотинци, артилеристи и пионери образуваме голяма сборна дружина, начело със знамето, с музиката на първи полк.

Великолепна дружина, в която са представени всички роти на Славната, всички батареи.

— Ходом, юнаци! Никой няма да избързва! Това е Букурещ, ще минаваме по улици. Да не мисли някой, че пак има нещо да превземаме!

И тръгна тая славна дружина, тая славна дивизия, желязната, първата!

Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.

Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.

Виждате ли сега българския войник?

Може да няма гащи. Но победи!

Може да носи съдрани панталони. Но победи!

Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!

Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.

И все пак вие ни сочите една хартия.

Ние ви сочим сто победи!

Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!

Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!

* * *

Пътуваме. Минаваме Дунава. Ето родната земя.

Всред войници съм. Свои, чужди. А те — прилични един на други. Все от нашите полкове. Все от нашата дивизия.

Отиваме в отпуск или по служба и после отпуск. Ще се видим за малко с близки, приятели и отново „на работа“ — войната не е още свършена. Без нас никъде не може.

Пристигаме на части. Но един ден ще бъдем събрани и всички вкупом отново ще полетим.

Гледам нашите славни войници. Предани, изцяло предани на службата, Родината. С любовй служеха, най-смирено понасяха тия тъй отчаяни несгоди, в които бяха поставени от неизразимо тежките условия на живота, на бойния, най-славен за дивизията и армията живот — на Северния фронт. И всеки напълно безропотно понасяше съдбата си. А тя бе еднаква и за подофицера, и за офицера.

Когато и сега отдавам на войника тая дан, говоря вече не със своята, а с неговата уста. „Ако сами ние нямахме началниците, които заслужавахме, за които бяхме достойни — подофицерите пред нас, офицерите пред тях, — нямаше да има първа дивизия. Първа поред, първа по име, първа навсякъде, винаги във всичко. Дивизиите ни щяха да се броят направо от втора“.

На запад се свърши!

На север се свърши!

На юг сега!

Негов ред е! Наш ред! На първа дивизия! Ето ни, плъзнали с разни влакове, в разни дни, пристигаме… като остатъци от нещо, някога многобройно, днес разредено, но станало велико, за което споменът живей. И още сега, през самата война тия пристигания ни напомнят завършен, славен път, който ни е струвал скъпо. И на най-скромния символът говори.

Но къде са нашите, близките, непознатите? Къде е тържествената арка за Победителя?

В древния Рим са му поднасяли венец от трева — най-скромен, но и най-ценен дар, който да му спомня, че е бил близо до земята, в която е могъл и сам той да лежи!

За нас няма нищо! Но къде са поне обичайните, народните хляб и сол?

Няма вече хляб. Пленниците го изядоха.

Няма вече сол. Тя остана по бойните полета. По златна Добруджа. По ширна Румъния. Насолихме земята със скъпите тела на скъпите си другари. Навсякъде, където кракът ни мина, останаха знаци. Навсякъде се издигнаха скромни, прости кръстове, свидетели на нашия подвиг, на Тяхната жертва.

Бурята може да откърти кръстовете. Вихърът може да ги разпилее. Вятърът може да ги отнесе. Но следата от нашия път остава.

Зиме, когато шумът заспи и тишината се пробуди, белият кристален сняг се пуква и по дългия път по ниви, поля и гори кървава следа пропуква.

В ледения студ на будна полунощ притвори очи и пред теб сияние ще засияй. Това сияние е Българската слава, това сияние са живите души на Тези, които не умряха!

Ние леехме кръвта си. А те я проляха. Лейте вие сега сълзите си за Тези, които оцеляха.

Онез отминаха в слава. Във слава Те живеят и ще преживяват!

Какво от нашата дивизия остана? — Иметой само.

Макар тя отдавна не под знамената, името остава, ще остане вечно, догдето не мине време бързотечно, догде живее последният шоп.

Сами знамената се преклониха пред Него!

Сами знамената се преклониха пред Нас!