Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (8) (Спомени на участник)

Напред по ширна Румъния!

Настъпваме. Ето ме наново във връзка с противника. А това ми доставя безкрайно удоволствие.

Една нощ се вдигнах напред. Тъмнината попречи да се упътя. Колкото повече вървях, толкова повече мислех, че стигам. И наистина един кладенец, който бе вляво от ротата, се мярна, слава Богу, пристигам. Какво бе, обаче, учудването ми, когато чух руски говор. Просто не повярвах. Още няколко крачки и още няколко и зад един неголям насип виждам насядали край огъня руси. Измъкнах револвера и бавно направих няколко крачки назад. Не ме забелязаха. Още няколко. Че като побягнах! Встрани изпукаха няколко пушки. Напред се хвърли една ракета, после друга. А като застреляха и нашите! Нали моите от взвода видяха, че излизам, защо стрелят? Залепих се на земята. Никога не бе ми се видяла тъй мека.

Постепенно огънят от двете страни утихна. Но нашите ракети се хвърляха продължително. И те ме спасиха. Как не съм попаднал на някой руски пост! Достигам едно окопче, отгдето ми викат тайната дума. Отговарям. И то не само тайната. Аз съм, аз свой, аз! Приближих. Не ме познават. Били от рота, която е тъй далеч от нашата! Как съм се заблудил!

Един подофицер назад ми даде войник, който ме заведе до съседната рота и оттам вече леко се оправих.

Отидох да видя тоя пусти кладенец! Той също като оня, при русите! Така е, когато човек си мисли, че на земята има само един кладенец.

Русите бият здраво с артилерията си, като да не могат дай се нарадват. Много често нашата ги обсипва с огън или пък се почва продължителен артилерийски двубой. А както през деня, така и през нощта, пушечната стрелба поддържа бодростта и нервите.

Напредваме. Всяка нощ копаем окопи и на сто-сто и петдесет метра пред тях копнем малко и покрием с тръни, клони и каквото ни попадне. И на сутринта русите забиват по „окопите“ ни с такъв силен огън, че ако бихме били там, кой знае кой би останал.

Чудно нещо! Толкова да бъдат глупави. Ами като бият „първата“ ни линия, защо не пратят няколко поздрави и по втората, която е истинската? Не могат ли да разберат, че щом по окопите, които тъй силно обстрелват, никой не се движи, нищо не се вижда, нищо не се забелязва, възможно е да са празни? Да благодарим на несъобразителността им!

Една сутрин на шестдесет-седемдесет метра вляво от окопчетата на взвода ми падна тежка граната. Аха! Баба руска! Русите биеха с тежки 21 см. снаряди. Че като ни зачесаха, че като ни зачесаха… Какво са забелязали, когато там нямаше нищо! И не само там, а и на сто-двеста-триста метра вляво — също нищо. А те бият ли, бият! А ние не можем да мръднем. Взводовете вдясно малко трудно могат да доловят где точно се стреля, а ротата вдясно от тях „ясно вижда“ как левият фланг на трета рота е просто унищожен!

Времето минава, а стрелбата не спира. Като че ли имаме най-здрави куполни оръдия, които на всяка цена трябва да бъдат разрушени. Парчета стигат и до самите нас. А тия, които хвърчат и бръмчат като оси? В пълна безпомощност всеки от нас чака реда си. Тук едно рекуширало парче падна върху крака ми, право на коляното и скъса шинела. Когато пипнах — горещо. При тоя тъй продължителен, през целия ден, тежък, ужасно, душевно смутителен артилерийски огън, на открито, само в малки окопчета, отделно за всеки от нас, както русите ги правеха, виждам, че някаква фигура лази отзад. Поглеждам внимателно — моят ординарец Стоил Лазов, Стоилкьо, както го наричаха, макар да бе вече на четиридесет години. Войниците го наричаха „бозаджията“, защото макар от Софийско бе близо до Радомирско.

— Не съм бозаджия бе, отвръщаше той, имаме хубава во̀да. И само̀ името на селото ни Студена показва, че не бозата, а во̀дата ни е студена!

— Какво правиш, Стоилкьо, — рева му аз, — луд ли си, лягай, ще те убият!

— Яденето-о-о, господин кандидат!

— Какво ти там ядене бе, ляг-а-а-а-й!

А Стоилкьо лази ли, лази. Току се понадигне и пак полази.

Най-после пристига и ми носи кокошка и хляб. Поглеждам часовника — обядът отдавна минал! Стоилкьо се наял и мене не забравил. Каква предана ординарска душа!

— Имаш ли син, Стоилкьо, — питам, защото почвам да се досещам нещо.

— Имам, господин кандидат, и он е войник, от 40 набор!

Има място и за двама ни. Като за началство моето окопче е два пъти по-голямо от войнишкото, за да може да се подслони свръзка или подофицер, ако стане нужда да бъде повикан.

Задържам Стоилкьо. А той иска да се връща.

— Тук ще стоиш. Ти си ми ординарец, донесе ми яденето, сега нямаш друга работа.

А стрелбата е все тъй непрекъсната, все там, на шестдесет-седемдесет метра от нас и по-наляво и парчета хвърчат — било че снарядът сбърка, било че парчето сбърка — че ако ординарецът ми пристигна невредим, не зная какво би станало, ако би тръгнал да се връща.

Оставам с впечатление, че този руски батареен е луд. Стрелбата не го ли убеди, че там няма никой? Ако имаше повече луди артилеристи, щеше да има и по-малко сираци!

* * *

Вляво от нас се води бой. Днес имаме задача да приковаваме противника.

После настъпваме, доближаваме на сто крачки, а той опразнил и нашите окопи. Вървим бодро и духът у войниците, подкрепян и от отличната храна, е превъзходен.

Макар тоя нов ден да нямаме видим допир с неприятелската пехота, артилерията му, както почти всеки друг ден, от толкова дни насам, държи такава връзка с нас, че просто ни сковава. Настъпваме. Всеки ден напред и все напред!

Отново настъпваме със задача да атакуваме. Мъгла. Противникът се е окопал зад блата и ни посреща с огън. Мъглата се вдига. Ето ни срещу русите, виждаме се. Добър ден!

Че като ни зачесаха ония тежки 21 см. — баба руска! Стана само на добър ден!

Ничии снаряди досега не са действували на войниците (пък да си кажа право — и на нас) като тия, които от три седмици са на мода на румънския фронт. Друсат ли друсат! А войниците се обаждат:

— Баба руска най се друска!

Отново настъпваме. А отстъпващата им артилерия винаги ни достига и все връзка държи. Кавалерийските им части и силни патрули прикриват това непрекъснато, все след бой, неуспех, принудително или по заповед отстъпление.

Минаваме много села, може ли да се запомнят толкова нови за нас имена? Не съм щабен, не съм и ротен. Нямам карта. (Като че ли, ако я имам, кой знае колко ще я разбера!) За мен е важно, че селата остават все в гърба ми. Това не е много учтиво от моя страна, но рома̀нците да извиняват…

Окопаваме се на разни коти, чиято номерация не ми е много фамилиарна: 51 ли беше, 81 ли беше, 101 ли беше? После 16, 48, 83 — да не съм ги мерил! Минаваме разни чифлици, от които не можем да разберем нищо. От всички села пък съм запомнил само имената на Филиул, защото ми се стори някак красиво и на Команяска, може би защото се римува със Сатраяска Романяска (правилно Румъния — да живее Ромъния!)

* * *

Към последните дни на декемврий, една вечер артелчикът ни докара цяло буре първокачествен хайвер. Голяма радост! Ние, четиримата от ротата, просто се нахвърлихме върху тоя тъй скъп в София деликатес. Всеки си напълни по един тенекиен съд, който побираше най-малко три-четири кила. Ядем и поменуваме. А бурето — като че непобутнато. Какво да го правим? Разбира се, ще го дадем на войниците!

Веднага се нарежда всеки да си приготви хартия, плик, вестник, че има голям армаган да получи. Брей, какъв ли ще е тоя армаган?

Един след друг всички войници минават и доволен, загдето е могъл да угоди на изтънчените вкусове на славния Пижо, артелчикът раздава ли, раздава… по двеста, по триста, че и по четиристотин грама на човек. Девета разкладка.

Ядем хайвер, та щяхме да се съдерем. Хлябът ни за другия ден се свърши още вечерта. Хубаво нещо било това, хайверът! Чудесно нещо било това, войната!

На сутринта, съмнало-несъмнало, настъпваме. Гледам, нещо бяло ми се вижда, и друго бяло, и трето. Чудно! Какви са тия писма над окопа? Приближавам… Хайверът оставен непокътнат. Никой от войниците не пожелал и да го опита дори! От Искъро̀ по дълбоко нѐма!…

* * *

Като ви запознавам с артелчика, нека кажа и какво бе мнението на войниците.

Нашите не обичаха много тия кашавари. Все им имаха зъб. Не можеха да им простят, че се хранят преди нас! Че се хранят по-добре от нас! Че не хранят червеите като нас! Без да се ползуваха с лошо име, не се ползуваха и с добро. Да кажеш, че си артелчик, значи да кажеш, че почти никой не те обича.

Все пак, колкото сравнително лека и да бе прехраната ни в Румъния, много зависеше и от него. Имаше пъргави, способни, просто родени за артелчици, както имаше родени за строеваци, както имаше и готвачи, които готвеха тъй вкусно, че да си оближеш пръстите! (Да има отнякъде малко вода, че три дни не сме се мили!)

Ако тоя род „нестроеваци“ не се ползуваше много със симпатиите на войниците, всяка рота имаше един любимец. И той бе водарят!

А! Водарят! Имаше защо да го обичат. Ако храната се забави, а тя идваше през нощта, ядва се. Но да се забави водата! А тя идваше във всяко време — и в бой, и на почивка.

Без храна все пак може да се изтрае, но няма по-убийствен враг от жаждата. Мори и не пита.

Нашият, ротният водар Иван Веков от Долна Кремена, Врачанско, заслужено носеше службата си на истински строевак. С дълги мустаци, среден ръст, малко понатежал от умората, бе неуморим доставчик на тоя безплатен елексир.

— Добре, Иване!

— Ще се старая, господин поручик!

И в другите роти положението бе същото. А имахме един Колю… Чий Колю? Как тъй чий? Колю! Имахме един Колю, който, сам ротен водар, бе старши на водарите. Героична, легендарна и символична личност. С една дума — водар!

Бог да ви поживи, водари, загдето намирахте тъй бързо най-бистра и най-сладка водица. И вас, и кончетата ви да поживи. Ама защо буретата не бяха малко по-големшки? Там бе нашата болка. Но тая бе и вашата болка!

Живейте строеви другари, водари!

* * *

Всичко отстъпва. Тук-там някое и друго куполно оръдие стреля и пожертвувано, едва спасява от пожертвуване прислугата си.

Майстори са това, русите. Има какво да се поучим от тях. По пътя ни напред — по осем-десет, пет-шест, двама-трима пехотинци стрелят до последния момент и дразнят ротите. Дават възможност на отстъпващите да се закрепят на по-здрава позиция, гдето ще ни посрещнат.

На много места, доближили ги, те се предаваха и то почти винаги с едни и същи думи:

— Заспахме, не видях кога съм заспал!

— Какъв заспал бе! Нали стреляше!

Както и да е, те бяха вестителите. Далечните, откъслечни предвестници на руското разложение, руската революция, руската държавна и народностна катастрофа!

Не може обаче да им се отрече, напротив, трябва да бъдат възхвалени за упоритостта, храбростта, геройството и кавалерството.

Малко по-късно, след десетина дни, когато бяхме в едно село, покрай нас бяха прекарани няколко стотин пленника. Обърнал се към нас, един руски войник произнесе гласно:

— 41 пехотен полк от първа софийска дивизия!

— Откъде знаеш, че сме от първа дивизия — запитах, като спрях колоната.

— Как да не зная — отвърна той, — щом бяхме пленени, веднага попитахме, защото искахме да узнаем коя е дивизията, която ни разби!

* * *

Също към последните дни на годината, една привечер, когато полкът се движеше в линия взводни колони и можехме да видим отново събрани ротите и дружините, войниците почнаха да викат:

— Я гледай! Я гледай!

Вдясно от нас се мярна един ескадрон, ето втори, дивизиони, полкове. Цяла конна дивизия, командувана от генерал Голц. Каква незабравима, величествена гледка представляваше на откритото равно поле тая гъста конна маса, тия бляскави полкове — два германски, с пики, три български — 3, 6 и 9 от бляскавата, славната дивизия на прославения генерал Колев, нашата кавалерийска гордост, следвани от конната батарея на легендарния вече капитан Векилски. Всички се движеха в пълна тишина и ред — хора и коне — подравнени като на парад, за преглед от корпусния, армейския, от самия — бляскав хусар генерал-фелдмаршал фон Макензен, нашия тук командуващ.

Но нямаше нито корпусния, нито армейския, нито самия Макензен.

Тоя парад бе за нашите очи, за нашите души.

 

Тая картина бе картина от Великото време.

* * *

Нова година! Да е честита! Всички сме далеч от своите, но близки до другарите и тая близост е тъй приятна, тъй насърчителна.

Целият полк бе строен и поздравен от полковия и от бригадния.

Същия ден, късно вечерта, заехме позиция пред едно село, точно в канавката пред оградата на гробищата. Нова година. Гробища… Кое ли е това село?

Научавам и запомням — Скорцарул Вехи. Веднага го превеждам: скърца на вехто. И то наистина заскърца, само че на ново. Но това стана на другия ден.

Почти цяла нощ копахме и уморени, всички си легнахме. Как всички? Разбира се, само тези, които бяха свободни от часови, постове и секрет. Всяка нощ войниците бяха поставяни посменно, всичко трябваше да бъде справедливо.

Със секрета обаче работата стоеше иначе. Още в Добруджа, когато трябваше да го поставя за първи път и попитах кой желае, всички стоят, само трима излизат. Защо да не излязат двама или четирима, петима… А те — трима, като готови.

И тогава научих. Тези трима, сигурни в себе си, не искаха кой да е да бъде в секрет: „Нѐкой може да за̀спи, па да упущи!“

И тримата от моя взвод, те бяха патентованият секрет на ротата в Добруджа и Румъния. Всяка нощ без изключение. Изключението настъпи, когато единият бе ранен. След него и втори, но и двамата бяха се вече завърнали.

Ето тези четиридесетгодишни чичовци: ефрейтор Христо Младенов от Горни Богров, кавалер на ордена за Храброст, редник Петрун Павлов от Герман, кавалер на ордена за Храброст, редник Владе Миков от Пролеша, кавалер на ордена за Храброст — сите сѐ от Софийско, сѐ шопе!

Като всяка друга и тая вечер Христо, често Петрун, който бе като тяхна свръзка, ме пита:

— Е, господин кандидат, да одиме ли веке?

— Е па одете, Петруне!

Малко по-горе писах: Почти цяла нощ копахме и уморени, всички си легнахме. Вярно. Бяхме уморени, легнахме си. Но по средата направихме вилазка. Като се юрнаха войниците в селото, че като почнаха да тършуват… За какво? За жени ли? Какви ти жени! За ядене ли? Какво ти ядене!

Всеки граби кой дюшек, кой юрган и — право на позицията! Както англичанинът не тръгва на път без четка за зъби, тъй и нашият шоп „не може“ да спи без дюшек или юрган…

У наше Шопско не е като у Търновско, например де, дека „нема“ нищо. У нас, у „сите“ ка̀щи, сѐ дюшеци и юрганье… Без порция може, кога нѐма, ама без юрган — не може!!…

Тия войнишки набези, когато позицията, на която се нощуваше, бе близо до някое село, се свършваха по един и същ начин. На сутринта настъпваме, а цялото село, ако е останало, настъпва след нас и заема окопите ни. Позицията е побеляла от разхвърляни, посивели, посинели и почернели от кал дюшеци и юргани, които населението идваше да прибере… и изпере…

Но да оставим шегата настрана. Не е ли днес втори януарий, рано сутринта? Не сме ли на открито? Не зъзнем ли? Оная равна като тепсия Рома̀ния не оставя ли вятъра да лудее както си ще? Студ. Без завивка не може.

Читателю, свали шапка пред шопа, който преброди цяла Румъния, за да можеш ти в София спокойно да спиш.

Вляво от ротата, до самата нея, само на няколко крачки от моя взвод, имаше едно оръдие, до него друго, до тая батарея втора, трета.

Дванадесет оръдия на позиция на една линия с пехотата! Просто като с конец подравнени. Пижо гледа, радва се и се гордее. Артилерията е винаги зад него. Само я чува. А сега я вижда и може да попипа и оръдията дори. А войниците — сѐ нашенци.

Но и тук не минава без закачки. Някой ще се обади.

— Макя, дойдохте ли и вие при назе, да лапате от нашата? Ама не бойте се. Туа сме, ние че ви вардиме!

Тук видях мнозина от артилеристите. Между другите и батарейните от отделението на майор Жечко Иванов. Това отделение от 14 артилерийски полк придружаваше полка ни в Добруджа и Румъния и името на Жечко Иванов, този бляскав артилерист, бе известно на всички. Както батарейните, които бяха се отличили, тъй и младшите офицери бяха софиянци и почти всички познати. Между тях бе съшколникът ми, офицерският кандидат Димитър Сарафов. Двете му топчета бяха до самия ми взвод.

— Здравей, Митко!

— Как си бе, Гошо? Брей, къде било съдено да се видим и то на връх Нова година!

Още през нощта трябваше да блиндираме окопите. Нарежда се да се изкърти оградата на гробищата. Но никой войник не мърда. Всички разбираме. Нареждането не се повтаря.

На сутринта бяха хвърлени няколко снаряда. Едва настъпи тишина, като плъзнаха войниците, че ограда, че вътре ограда, че кръстове! За няколко минути гробищата се обърнаха в запустяла, от корен изкоренена градина.

Тук си спомних думите на Дъба в нашата литература: „Няма преграда, няма препятствие, което да задуши това мощно чувство — чувството на самосъхранение!“

Окопите закипяха. Всеки става майстор. Греди, прътове, дъски, кръстове — всичко се използува. Окопът се полупокрива, насипва с пръст и блиндажите са готови. Хайде сега, стреляйте!

Гледам окопите и вълнение ме обхваща. Не всички кръстове са счупени, някои още стърчат. Тук кръст, там кръст, до войник, над войник.

Кръстовете, приведени отгоре, войниците, закрити отдолу. Живо погребана войска.

* * *

Общо настъпление. Такъв силен артилерийски огън от наша страна, че земята се тресе.

Получи се съобщение, че вляво от нашата дивизия германците пробили фронта. Ето как продължава боят за пробиване на последната укрепена неприятелска линия пред нас. Цял ден артилерийски двубой. Непрогледна мъгла. Напред! Стигаме четири широки и гъсти пояса телена мрежа… (Каква изненада бяха ни приготвили русите!) Прегазваме ги. Следват усъвършенствувани, блиндирани окопи. Прегазваме и тях! Напред! Вече сме към края. Ето, стигаме Серет. На няколко километра е вече друга държава.

Край на боевете. Край на похода. Край на Румъния. Един хвърлей… и голямата, велика, необятна Русия. Догде стигна кракът на нашия войник. И всичко това — пеша. Всичко — с раници. Всичко — с бойна амуниция. През дъжд, кал. Сняг, студ. Всред боеве, жертви. Колко убити, ранени! Дене, ноще. Делник, празник.

Напред и все напред! И всичко само за Нея — Родината! Сега е Неин ред. Ще се завърнем. Всеки ще ни сочи, поздравлява. И този, видиш ли го с калпака, и онзи, ей там, с каскета, и той стигна снежните бури на Русия, и той е герой!

* * *

Отсам Серет, до самата река е с. Михалея. Пред него има мост. Възможно е русите да искат да минат. Изпращат се два взвода с офицерски кандидат, за да наблюдава, охранява и ако стане нужда — отбранява. Западно е една рота от 1 полк. Вдясно — един патрул от 42 полк. Към пратените по-рано взводове се присъединяват и останалите два. Това е рота от 41 полк.

Русите са решили да правят нещо. И настъпват стремително и в голяма маса. Силите им се изчисляват на три дружини — цял полк — шест картечници, една батарея и един ескадрон.

Срещу две намалени от боевете поделения. Имената им са роти — едното е просто взвод. Срещу две роти — една картечница и един патрул.

Завързва се страшен бой. И трае целия, целия ден. А в това време първа дивизия, която е вече много назад, се оттегля. Едни от частитей са пред смяна — чакат всеки час да бъдат сменени, други — повечето — са вече сменени от една съюзна дивизия, която, движейки се отзад като дълбок резерв, не взе досега в Румъния никакво участие, но идеше да пази придобитото, границата.

Останалите три роти от дружината са далеч. Невъзможна кал. Едно донесение до дружинния стига за час и половина. Отговорът пристига за същото време. Цели три часа. Никакви телефони. Правят се разпореждания. Към пладне да заминат два взвода от 42 полк. Към 2 часа — една австрийска рота. Към 5 часа — една турска дружина. Но нито едните, нито другата, нито третата пристига. Помогни си сам!

Целият удар се насочва изключително към селото, към „ротата“, заела позиция в окрайнината му. И ударът, ударите се издържат. Русите дават огромни жертви, полето е постлано с трупове. Но патроните са свършени. Пушките задръстени. Шомполите — счупени. Тогава ножовете са турени. Това е упорна отбрана.

— Никой няма да мърда!

— Никой, господин кандидат!

И русите няма да минат.

В тъмнината, с лодки отдалеч, незабелязан, безнаказан, противникът минава реката и в тил, и във фланг се хвърля с „ура“.

Помощ. Наши… Но ето и по фронт мощно „ура“. А и конници с пики доразкриват истината. Ротата е пометена. Коя рота? Нашата.

* * *

Късно вечерта и тая рота от полка бива сменена. Рота ли? Спасилите се от тоя бой войници. А те искат да имат някакъв спомен, просто да знаят кой е тоя ден.

Тоя ден е Бъдни вечер. Тая нощ Христос се роди. А тая нощ има нови вдовици.