Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (3) (Спомени на участник)

За Родината

Жестокият бой продължава. Шест часа как се бием. Сега летим срещу шестте картечници.

Един куршум ме пронизва между гърдите и стомаха и като грабнат от вихър, обръща и със страшна сила поваля по гръб върху вкаменилите се от жестокото слънце големи буци пръст.

Бях чувал, че преди смъртта си човек вижда целия си живот, и то само в една къса секунда. Гърбът ми при падането бе просто разсипан и ужасни рефлексни болки започват да цепят корема ми. Имам усещането, че съм с разкъсан стомах. Животът ми, преминал пред мен с бързината на мълния, ме утвърди в предположението: последният ми час настава, умирам. За да избегна страшните болки, вдигам револвера да се застрелям. Но споменът от ученическите ми години се явява ненадейно и пред мен светва един от уроците по латински: Дум спиро, сперо. (Докато дишам, надявам се!)

В същия миг в общия рой преживявания до ушите ми достигат думите: „Убиха го!“

И залегнали зад мен, всред убити и ранени, възползувани от спиране на стрелбата, войниците се вдигат и започват да отстъпват.

Прегънат на две, ставам да ги спра. Фелдфебелът Драган се притичва до мен и в очите му блясват сълзи. Едва преди няколко минути сам той ми донесе изричната заповед на дружинния, въпреки че никой друг не настъпва, въпреки че други вече отстъпиха, ротата да настъпи, да атакува на всяка цена. Сега тая цена се знае.

Сълзите на Драган капят. Те капят и за боя, за 19 септемврий, който губим.

Сбогувам се с най-близките войници, предавам командуването на Драгана и едва движещ се, тръгвам по същия път, по който не свирят вече куршуми. Полето е достатъчно осеяно. Картечниците, тия машини за месо, са наситени вече.

Зад няколко трънки, при малка низина, която най-после след големи усилия достигам, ротният фелдфебел и фелдшерът ме превързват с голямо внимание.

Куршумът е направил всичко, което е могъл. Най-напред е скъсал двойния шнур на револвера, който би паднал, ако ръката не би го здраво държала. Окървавил е дрехите. А на гърдите не зее, просто червенее малка точка, колкото да побере един куршум и да погребе един живот. Трябва да се направи и друга превръзка: куршумът е излязъл от гърба. Едва тук, седнал, разбирам, че съм ранен и на друго място — в китката на лявата ръка, и че куршумът е също излязъл — от дланта. Тежкият удар в гърдите, непоносимите болки в корема отвличат съвсем вниманието ми. Не усещам, а виждам раните си на ръката!

Ротният фелдфебел взема револвера ми, за да го запази, и двама санитари ме понасят.

Боят продължава. Противникът чувствува надмощието си. Необходимо ли е да си служи с карти? Земята, светата добруджанска земя е наша, но територията е негова. Отстъпвал е, знае всичко. И артилерията му бие пътища и пътеки и смущава, препятствува движението на ранените, които от разни места се спускат.

Всичко ми се замайва. В ушите ми дълбокият тътнеж на близки и далечни неприятелски оръдия се смесва с пръскащите се в ред и в безредие снаряди. Един пада тъй неочаквано наблизо, че санитарите ме изпускат по неравния път и аз се претъркулвам в купчина камъни. Чувствувам, като да съм се разпаднал на части. Събраха ме, поставиха отново на носилката и продължиха нелекия си път, когато ненадейно се яви конният ординарец на ротния. Ето значи как се гради другарството. Ротният можеше да бъде ранен, но се лишаваше от коня спасител в момента, в който може би сам би имал нужда от него.

— Ах, ах, господин кандидат — зареди ординарецът Петко Иванов и като задържаше неспокойния от снарядните пръскания кон, остави санитарите да ме натоварят.

— Хайде сега, връщайте се — казах, като им благодарих.

— Връщаме се, господин кандидат. Добър час!

Прегърнал коня, Петко ме придържаше с другата си ръка, която едва ме крепеше. Главата ми бе се свлякла до главата на коня и болките не ме оставяха. Конят едва пристъпваше, а аз цял се разтърсвах. Като че не краката му, а гърдите и коремът ми стъпваха по неравната земя.

— Стой, Петко!

Но каква полза, когато отново трябва да се тръгва! А санитарите бяха вече изчезнали. При това бяха нужни и за други.

Привлечен сигурно от окаяния ми вид, един офицер на кон се приближи и ми подаде шише коняк. Благодарих му и той отмина бързо напред… или назад, и сам вече не знаех къде е напред и къде назад.

Във всеки случай, движейки се, напредвахме към лазарета, който най-после се показа.

При вида на тъй много ранени почувствувах облекчение. Като че този, леко засегнатият, ми сваля товар от гърдите, защото моят вид трябва да облекчи друг, още по-тежко от мен ранен.

Край една маса бе седнал един подофицер и записваше имената на всички, които се приближаваха, докато до него лекари и санитари превързваха, допревързваха тези, които имаха нужда.

Неизгладим спомен ми оставиха необикновеният ред и спокойствие у всички. Никакви охкания, стенания. Всеки, било сам, било на носилка, минава покрай масата тъй тихо и търпеливо, като че чака реда си, за да получи заплата!

Тук коли и каруци ни поемат. И освободен от всички обстоятелства, които досега поддържаха будността ми, изтегнал се на постланата със сено кола, изгубвам съзнание.