Ето, отново без списък, славният ми ординарец на Южния фронт Седефчо. Седефчо Антонов от Извор, Брезнишко. С парализирана ръка, а на фронта. И не само на фронта. Когато имаше бой, Седефчо вземаше пушка и заставаше на фронта на България.

След войната се обадих на повечето от подофицерите и войниците си. Получих множество отговори. А колко от бойните ми другари дойдоха да ме видят вкъщи! Отвсякъде радости. Само една тъжна вест от брата на Седефчо. „Разправяйте на приятели и познати, че моят брат Седефчо умря млад и зелен.“

Имена. Имена. Но не само имена. Ето и малко дела, като примера на Седефчо.

В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, загина и Иван Андонов. Храбрият трябва да бъде навсякъде храбър. Ротата имаше нужда от око. Вляво се намираше съвсем малка височинка, която пречеше да се вижда. Оттам именно можеше да се яви страшна изненада. А вляво наши части няма.

Кой желае? Излиза един храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.

Кой желае? Излиза втори храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.

Кой? — Този, който командува там… край Серет, не пита вече. По същия път ще отиде и третият, и четвъртият… цялата рота, а тя трябва не само да се пази, но въобще да се опази.

— Аз ще ида — извиква право пред очите ми редник Иван Андонов, и от София, и от моя набор.

Извиква, без някой да го извиква. Става и полетява. Но пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

И Иван Андонов падна. В същия миг на гърдите му като причастие засия сребърен кръст — орденът за Храброст, който бе вече получил за предишната си храброст. В тоя миг светият кръст го опя, пречисти и заедно с другите прибра в полка на Тези, които не умират.

Кой бе той? Син на чехи, внук на чехи, правнук на чехи — българинът редник Иван Антон Кисели даде живота си за България!

В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, когато патроните се свършиха, кой ще донесе патрони? Никой? И стана най-неочакваното! Най-дребният, най-незначителният, най-никаквият войник, над когото войниците се смееха, когото още преди войната, още в казармата, другарите наричаха Шмекера, когото подиграваха, същият той всред пълното мълчание на всички извика: „Аз!“

Обща изненада! Тоя ли бе? Шмекера ли бе? Ти ли бе? Куршумите, особено картечните, косяха като смърт. А той, като да го виждам и сега, извика и скочи. Едничък всред толкова храбреци!

Няма силни хора. Има силни моменти само. И на най-малкия, най-смирения, най-скромния съдбата отрежда да осъществи поне един — от един до безкрайност минус един. Разликата между хората е в количеството и в качеството силни моменти!

Такъв силен момент създаде редник Христо Костов, и от София, и от 39 набор. Три пъти поред донесе по едно платнище патрони. С това и ротата спаси, и себе си награди.

Редник Христо Костов, кавалер на ордена за Храброст.

От тоя ден по мълчаливо съгласие на ротата прякорът Шмекера се заличи.

Но и да бъдеш съобразителен, значи да си и храбър, и спасителен. Това вече се случи на Южния фронт.

В Могила имахме артилерия. Макар да се обстрелваше тъй често, макар много да не се разрушаваше, пак можеше да се ходи покрай разрушените, полуразрушените стени на селото. Щаб на бригадата, щаб на артилерийския полк, лазарети, артилерия, полкови, бригадни поддръжки — някой може да обикаля. Някой трябва да обикаля. Патрул обикаля. Вижда подофицер. Какво особено има? Пак обикаля и към същото място — същия подофицер. Какво особено има? А! Има нещо особено! „Я ила, господин старши, да се поразприкажем нещо“ — казват му двамата славни, будни и събудени шопи! Господин старшията… Но и господа редниците… „Стой“! Застигат го, залавят! Не е никакъв облечен български подофицер, а преоблечен неприятелски офицер!

Ето, и без да си учен, какво откритие можеш да направиш! Наистина не спасяваш човечеството, но достатъчно е, че спасяваш част от човечеството!

Както храбреците създават храбростта!

Както храбростта създава храбреците!

Тъй и съобразителността създава и храбростта, и храбреците!

Да си съобразителен и при най-малкия случай съмнителен, значи да действуваш по начин спасителен!

* * *

Много сезони минаха. За нас Южният фронт видя две пролети, две лета, две есени, една зима. Но тя ни стига.

Мислехме, че като сме на юг, няма да е студено. Каква измама! Когато паднаха студовете, декември бе еднакво мразовит, както и февруари. Ноември — еднакво дъждовен и гнил, както снежно-дъждовния март.

Тия студове на позицията бяха страшни. Не като румънските, разбира се, не може и да се сравняват, но все пак просто страшни.

Всичко напред свети. Виждат се постовете, дежурните отделения. А и на едното, и на другото — студ. Никой не спи. Всички — или на пост, или в дежурно отделение, или в патрул. Така — цяла нощ. Така — всяка нощ. Така и Нова година.

Въпреки студа закачките не спират. Висок разговор, смях — и с говорене, и със смях се стопляме, хайде по-скоро да мине нощта, че да дойде другата. Нали имаме тук петстотин дни… и петстотин нощи?

— Помниш ли у Рома̀ния, кога стана студено? Ти какво разбираш бе, ти си 41 набор! Ти не знаеш какво се казва студено. Ами кога спре джелезницата, та одийме да чистим линията? Три дена без машини. Бре що снег у тая пуста Рома̀ния. Ами пъто от Перишори до Янка? Загубиеме се у снего!

Случи ми се да пътувам по буря до Янка, веднъж пеш — с войниците, друг път в кабриолет — с другари. Снегът буквално щеше да ни зарине. Нещастните коне едва си пробиваха път в гора от сняг. Невидено у нас зрелище!

А когато бях с войниците, без малко снежната виелица не ни отвлече. Грозни виелици имало у тая пуста Рома̀ния!

В също такива ужасни дни начело с музиката заминахме за България. Снегът напълнил не само очите и ушите, но и духовите и още неиздухани инструменти! Как да не си спомня това!

— Дека да е сега музиката туа, не да ми свири у Беранци, па да се разиграем, да видиш какво се казва температура!

— Музика ли е, не ми я хвали — намесва се друг, — помниш ли в Рома̀ния, кога за Янка…

Браво бе, музиканти! Най-после и вие разбрахте що е неприятел. И за вас настъпи време да изпълните отечествения си дълг. Смели и бодри на поста си! А то духа ли, духа. А вие духате ли, духате. Вие духате, то духа, ха да видим кой кого ще издуха!

Нова година ни завари на позиция. Вечерта срещу нея се прибрах след първата обиколка в преждевременния си гроб и тъкмо да затворя вратата: Мяу, мяу — коте.

Живо същество! Откъде бе дошло? Сигурно с кухните. Но за кого, как е избягало, как попадна при мен? Вдигнах го. А то изстинало, огладняло, измършавяло!

Нахраних го, напоих го и то легна в обутите ми крака и замърка. Лампата светеше. Печката гореше. Котето мъркаше. Така посрещнах Нова година. Тръгнах в нова обиколка. Какво да занеса на войниците! Нямах нищо. Взех котето. Войниците от всеки пост го посрещаха с такава радост! Я! Коте на позицията!

На позицията нямахме котка, и то не само ние, не ми е известно някоя от ротите да е имала. Войниците оставиха пушките, забравиха противника. Всеки вземаше котето, милваше, галеше го, искаше да го стопли. „И аз имам котка!“ „И ние имаме котка.“ „Брат ми има котка!“ И тъй нежно го вземаха, и тъй нежно му говореха, като че казваха: „И аз имам дете.“ „И ние имаме деца.“ „Брат ми има дете.“

По фронта на цялата рота — постове, дежурни отделения — всичко се оживи при вида на това коте. Всеки се почувствува у дома, край своите, близките. Котката създаде за всички тая илюзия.

Така посрещнахме Новата 1918 година!

* * *

Не само войниците, и офицерите не спят. Цяла нощ облечени, опасани — всички са бодри. Обикалят и все сред войниците. Отбият се до бетона, хапнат или се изтегнат, четат и отново в обиколка. Не е въпрос за проверка. Всичко е на мястото си, всичко е в ред. Офицерите не отиват да видят войниците. Отиват, за да може войниците да видят офицерите. Така за всички участта е еднаква. И затова фронтът се държи. Противникът знае къде какви са частите. Къде офицерите спят и къде не спят.

Никой не може да ме разубеди. Напразно времето си ще похаби. Само тая част е будна, в която офицерите са будни.

Преди отличният български войник да разбие румънския войник, отличният български офицер би румънския офицер.

Наистина, когато румъните бягаха — бягаха. А преди да бягат? А когато не бягаха?

След упоритото им, някъде много упорито държане, въпреки огромното им числено превъзходство, въпреки по-голямата им на много места и твърде често отлично стреляща артилерия, въпреки унищожителните им картечници, защо пак ние победихме? Питайте и най-скромния ни войник: „Каквито усилия, какъвто напън да правех, се офицерът беше пред мен!“

Това е слава за офицера!

Това е слава за войника!

Това е слава за щика!

Това именно напред войника тика!

Книгата ми е обща. Ако сега за случая — румъни-българи — може да изглеждам убедителен, какво би било да си дам свобода на израза?

Но на втория въпрос. Както на първия — офицерите напред! Тъй и на втория — цифрите напред!

На Северния фронт — Добруджа и Румъния — нашият полк даде убити и ранени подофицери и войници 50% — точно петдесет на сто.

Убити и ранени офицери и офицерски кандидати 58% — точно петдесет и осем на сто!

Ако подофицерите и войниците дадоха само през втория от трите периода на войната огромни, тежки жертви, офицерите и офицерските кандидати не само не останаха назад и в жертвите, но напротив — и тук излязоха напред. Напред пред подофицерите и войниците! Офицерите напред! Ето защо и цифрите напред!

Нещо повече. Продължавайки най-внимателно изчисленията си, в относителни числа, офицерите и кандидатите дадоха само убити почти два пъти повече. Процентно убитите подофицери и войници към убитите офицери и кандидати както 59: 100 или три към пет!

Пред езика на цифрите и непобедимият отстъпва!

* * *

Ако зимата бе тежка, какви приятни бяха пролетите! Полето се подмладило. Въздухът се опил. Небето засияло. Розови дни. А нощи!

Земята погребва, но тя и ражда. Мак, мак! Да му е драго на човек да бъде на открито. Щъркели, кацнали на някой полуоцелял комин, на една оцеляла стена от неоцеляла къща! А ято диви гъски!

Войниците се радват. Всеки си спомня нивата, ливадата, градината, веселбите и потта. Войниците се натъжават. Всеки си спомня дома.

Но и тук имаме свой дом. Имаме градини, ливади, ниви. И у нас работна ръка работи: работна уста иска да яде. Готвим, приготвяме за есента, зимата.

Но ако пролетта мине, замине, настъпва лятото. И то има прелести. Само нощите ако си припомня, изкупват и горещия ден, и горещата пръст.

През лятото на първата година прекарахме три седмици поддръжка край самата Черна. Само две роти — трета и четвърта. Само двама офицери — Власев и аз. Това са от най-хубавите ни дни през войната.

Ниски височинки ни пазят от погледа на противника, а и по права линия сме далеч дори и за най-точните му телеметри. Опасност има само от аеропланни погледи.

Но жилищата ни са ниски, майсторски прикрити и се равняват с околната природа.

Каква радост бе това за войниците! Наистина нощем копаехме окопи — задни линии. Но през деня, след като всички са се наспали!

Ужасна горещина. Куртки, панталони — всичко е хвърлено. Пак е топло. Още нещо се хвърля. Пак е топло. И то се хвърля. Нали войниците желаят?

Колкото една част е по-дисциплинирана, толкова е по-разумна. Колкото е по-разумна, толкова по-малко желания проявяват. Там или началникът трябва да отгатва, или щом бъде замолен, веднага да разрешава.

На войниците се казва, че могат да ходят боси, без ризи, само фуражките да не забравят, слънцето е невъзможно, да не слънчаса някой.

И ето сега няколко възрастни деца изявяват желание да се почувствуват съвсем като деца, да свалят и последната завеса — бяло-сиво-розово-разноцветно-многоцветно-безцветната и обезцветяла принадлежност!

Дадено!

Виждали ли сте подобна войска? И това е първа дивизия! Яви се някой по служба и козирува. На главата му фуражка. А от нея надолу, до пръстите на краката — нито сантиметър чужда материя!

Че лежане падна! Че спане падна! Че къпане падна! Черна не била толкова черна! Дяволът е черен!

Пък и риба има. И тя черна, но сладка. Риба като риба. По-сладка от риба. Това е и сладосттай. Сам да си я наловиш и след като сам си я опекъл, сам да си я изядеш. Не сме егоизи, бихме ви дали, защо не, заповядайте! Казахте ли нещо?

Към тия общи за всички ни удоволствия ние прибавяхме още едно. Като се качим на конете… голи, разбира се, не конете, те си имат седла… ние си имаме седла, конете си имат голи всадници.

Виждали ли сте подобна войска? И това е първа дивизия! Ако бе се явил дружинният, бихме му козирували. На главата ни фуражка. А от нея надолу, до пръстите на краката — нито сантиметър чужда материя!

И за нас, и за войниците тия три седмици бяха рай и царство — райско царство!

Войниците… Наш Петрун ще бъде скоро изтеглен. Горд, че син му е вече на фронта — в 6 полк и на позиция, — иска разрешение. Дадено. Раницата, пушката, билета и — хайде Височините! Петрун ги взема наведнъж. Къде тъй бе, старче? — Баща тий стар!

Там бива посрещнат от цялата рота. Зачисляват го на храна и с пушката, и той като другите, като момчетата, до собственото си момче, пази една седмица позицията… Виждали ли сте баща и син в една и съща галерия? — Виждали ли сте баща и син в една и съща бирария!

* * *

Не само окопите, ходовете, землянките, галериите, телените заграждения, не само нивите, ливадите, градините — и замъците си в Беранци сами ние построихме: строевите с нестроевите.

Строеви, нестроеви — на Южния фронт това много не се чувствуваше. Защото от строя бяха пратени по-възрастните или по-слабите, а от нестроевия взвод ни пристигнаха един от друг по-стегнати, разумни и надеждни строеваци. Затова, когато „нестроевите“ пристигнаха на позицията, все едно че бяха строеви, дошли от поддръжка.

Имахме само неколцина, които не бяха сменени. Но те бяха готвачи и готвеха добре. Кой иска? Всички мълчат. Защото още след дебюта веднага щяха да видят наново позицията. „Я си сѐда язе туа — си казваше всеки, — що ми трѐбва тая нощ да пътувам до Могила или до Беранци, па утре да се връщам. Досега две години не се орезилих, сега за два часа да стана за резил!“

А и разликата между нас и нестроевите не бе както между фронтовак и тиловак. При това положението на нестроевите, на тези, които идваха всяка нощ с храната, водата, пощата, не бе леко. Ако едните идваха от седем, другите — от петнадесет километра! Всяка нощ, всяка, без изключение, когато сме на позиция, а това значи според случая — три, четири или пет седмици непрекъснато, всяка нощ, в дъжд, кал, влага, вятър, сняг и студ. А артилерията? А артилерията, която тъй често ги безпокоеше? Която понякога разливаше чорбата! Раняваше, убиваше хора и коне, и то и на отиване, и на връщане! Имахме дори от новите пратени назад съгласно нареждането, които искаха да се върнат.

— На позицията ми беше по-добре!

Но положението им стана още по-тежко. Поради недостиг от фураж, вследствие липса на добра организация от страна на ония в дълбокия тил, от които зависеше, бойните ни другари — конете отслабваха бързо, като ставаха леко жертва на студа. Повечето измряха. Колко по-очебийна стана неволята на нестроевите! Всяка нощ групи войници посрещаха на няколко километра идещите измръзнали, капнали свои другари, които носеха храната на ръце. Тогава и нашите не само видяха, но и почувствуваха нестроевашкото тегло.

* * *

На почивка — в поддръжка — защото почивката ни се изразяваше винаги в някаква поддръжка, неграмотните от ротата се научиха да четат и пишат. Желаещите, особено свършилите първи, втори и трети клас — на повече история и география. Подофицерите — тактически задачи.

Номерата от „Войнишка библиотека“ се четяха жадно. Ето хубаво и навременно нещо. Четяха се единично и групово. И не само помежду си, другарски, а и целите взводове, цялата рота заедно. Четяха се и се обясняваха. Имахме беседи, при които именно младите ротни, от които излизаше тоя или оня почин, се упражняваха в красноречие. И времето минаваше.

Усилено се пишеха и получаваха писма. Прочитането на всичко, което излиза, бе задължително. Задължителни бяха и подписът, и печатът. Нито веднъж не намерих нито една дума. Но тия четения имаха друга много полезна страна.

Макар повечето пъти писмата да бяха стереотипни, имаше не само отделни изречения, но и цели пасажи, чието съдържание бе от значение. Войниците не се оплакваха от нищо, но някои писма бяха изповед, инспекторско изпитване, и то почти всеки ден. Човек проучваше и тая страна — тя не бе толкова лична, създаваше се представа за общото състояние у войниците. Това бе особено важно за млади началници, които извън семейството и града не познаваха нищо друго.

Но въпреки тая еднообразност на писмата един ден ми попадна едно, което ме развълнува изцяло.

През последния си отпуск един от младите войници бе се оженил. Колкото радостен замина, толкова радостен се завърна. Дори бе донесъл карамели, за да ни почерпи. Има си вече жена, един ден ще си има фамилия, както бе се изразил.

Предния ден бе се получила заповед за „бойна готовност“. Ние бяхме винаги готови. Но тая бойна готовност означаваше, че по сведения противникът ще атакува. Готовността ни трябваше да бъде двойна. И ето, без да разкрива на жена си каквото и да било, този младоженец просто я уведомява за туй, което би могло да се случи с него. „Ако ме убият, недей да плачеш, защото съм сигурен, че ще победим. А бебето, ако излезе момче, да го кръстиш на мое име, та като го викаш, да мислиш, че викаш мене. Аз тебе ще те чуя.“

Но имаше нещо не по-малко важно — писмата от вътрешността. И тях четях. Естествено, не и затворените. Но броят им не бе голям.

Тия домашни писма доразкриваха картината. И ползата от четенето бе явна. Сам бях възнаграден.

Още в първите дни, когато ми мина тая мисъл, в едно от писмата се казваше, че волът умрял. А! Тъкмо за мен!

Вдигам се и — при войниците. На позиция сме. Писмата вече раздадени, прочетени! Отивам при моя познайник. А той смачкан, като че дете му умряло. Какво има? — Нищо!

Нищо! И това бе не единична, а масова психология! Готви си раницата! Стягай се за път! Ще си вървиш на село! За тебе има отпуск!

При много други случаи се разговарях с войниците, всички вече знаеха, че чета писмата от домашните им. Нищо. Напротив, това им направи най-добро впечатление, взеха го като грижа, внимание, а и случаят с другаря им, който стана известен на всички, бе поучителен. Войниците бяха трогнати. Всеки чакаше да го закача за едно или друго по-важно, което писмата съдържаха.

Само една група не докосвах.

С 41, а също и с 42 набор ни пристигнаха много гражданчета, най-вече от София. Писмата до тях — добре че повечето бяха писма — биха от особен род. Това можеше да се отгатне от отворените, особено от илюстрованите. Само един поглед — всички бяха любвеобилни и сладникави, някои благоуханни, дори миризливи. Чувствителността на нашите софиянчета би могла да бъде засегната. Но туй, което си позволявах, бе да запитам защо благоуханните се разредиха или спряха. Всички се смеят, и той самият. Няма да плаче я! Щом тя се е утешила, защо да не се утеши и той?

Тия четения ми дадоха втора възможност да проверя доколко нашият войник е истински войник. Оставям настрана болест на някого от близките или познатите, болест на добиче, домашни, роднински или семейни неприятности, разправии или нещастия — всичко се понася. Но ето един ден чета развълнуван развълнувано написаната карта на една млада селянка, която търси закрила от мъжа си… на фронта от кмета… в селото.

Да дам ли картата? Да я пратя ли с другите? Сам ли да я занеса? Да повикам ли Ивана?

Всичко трябва да стане, както обикновено. Всеки има право да си чете писмата насаме. А какво ще прави после, то е негова работа.

Отново при войниците. Ето го нашия. Просто да не го познаеш. Наоколо му се насъбрали, всеки му говори. Какво има? — Нищо!

Стягай се за път! Както първия, тъй и този войник отиде в отпуск веднага, без да чака дори и първата редовна смяна.

Много време отнемаха писмата от домашните, но само тия два случая възнаградиха и времето, и мен.

* * *

Тежкият живот на позицията — дневно бдение и дневна артилерия, нощно бдение и нощна работа, дневни аероплани и дневно укрепяване, нощни патрули и нощни схватки — изискваше силна храна. За съжаление храната… Хлябът бе напълно недостатъчен. Затова войниците често пишеха и често получаваха от дома си големи пити или големи хлябове. Извън това всеки земляк донасяше на земляците колети, защото знаеше, че утре същите другари ще донесат и нему. Това, което пристигаше, което се донасяше, не бе никакъв хляб, а камък, просто камък. Колко дни път с колет по пощата! Макар по-бързо, все пак колко дълъг път правеха всички от село до позицията!

Трябва да забележа, че не мога да си спомни нито един случай, при който писмото пристига, а колетът не пристига. Пощенската и колетната служба, която бе огромна, бе отлично уредена. Да не се забравя, че за разлика от мирно време тогава всички бяха грамотни и всякакви краснописци краснописаха, и то почти винаги с молив. Колко повече се усложняваше тая и без това сложна служба!

Колетите пристигаха. И това бе празник за получателя. Ще даде и на другия, ще яде по-сносно един-два дни и отново всичко свършено.

Имаше войници, които още вечерта изяждаха хляба, който им се полагаше за целия следващ ден. Какво да се прави? Наредих да им се разделя на три — само едната трета сега, другите две се пазят у взводните или помощник взводните им подофицери.

Ако през цялата война в ротата не се забеляза нито един дори опит за кражба — за това не би трябвало и да се говори, то се подразбира, но именно защото се подразбира, нищо не пречи да се каже — ето че войниците почнаха да се оплакват, че от хляба им липсва.

За да се тури край на това, взводният часовой нощем получаваше всички торбички. Но и тогава хлябът пак намаляваше.

Храната бе недостатъчна. Войниците ни обаче бяха съвестни: офицерите се хранеха със същата. И тук се изравняваха.

Но ако тези, които изяждаха предварително хляба, бяха излекувани, оставаха свободни тези, които получаваха домашен хляб. И щом се получеше колет, всеки от тях, научен вече от опита, бързаше да го освободи от съблазнени погледи.

Един ден в ротата се получи огромен колет. Войниците се струпаха и благославяха тая булка, която помислила, замесила и изпратила повече от пет кила хляб!

На другия ден срещам по окопа вчерашния щастливец. Ходи и залита. Като пиян. Никой не пиеше. Нямаше и какво да пие. А нашият ходи и залита. Какво има? Да не си болен? Иди в лазарета! А той си знае болката и греха. За да не му изчезне хлябът, плюс полагаемия му се един хляб, изял за един ден и петте кила от жената!

* * *

Последните месеци от войната имахме вече и войнишки бани. Най-после всеки можеше и да се измие, и да се освежи, и да се изкъпе.

Но ако банята действуваше подмладително, частните — ротни и дружинни — представления действуваха не по-малко освежително. Самата новина, че еди-кога си ще има представление, създаваше очаквателно настроение. В тия дни войниците бяха съвсем като децата. Такива представления имахме и в Могила, и в Беранци.

Но никакво представление не би могло да се сравни с бляскавата дивизионна трупа на поручик Борис Руменов, строевия ни другар от дивизията.

Дружината ни бе дивизионна поддръжка край самия щаб на дивизията — всички дружини се изреждаха. Заведохме войниците на театро. Ето началника — генерал Христо Недялков, ето и началника на щаба — полковник Стефан Тодоров.

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин генерал!

Борю, който играеше за 101 път прочутата си оперета… Но ако другарят ни от дивизията бе написал либретото, другарят ни от същата, капелмайсторът капитан Тодор Хаджиев, бе написал музиката. И с общи усилия се създаде знаменитата, славната оперета „Софийци пред Букурещ“. Войниците се изпосъдраха от смях. Тоя смях действуваше затвърдително. Това всички разбраха. И от дивизионна трупата на Борю стана армейска.

Когато споменавам Борю… Зевзека, как да пропусна Харалампи… Нервозни? И той бе в нашата дивизия. И то редник. „Не ма произведоа ефретор — разсъждаваше философски той, — оти че ми дадат десет души, я че ги напием и че ги погубим!“

В главната квартира, гдето великолепната ни трупа даде също представление, режисьорът извика поред всеки артист, за да каже и свой отделен номер.

— Редник Димитров Захари (Харалампи Нервозни бе измисленият от Борю псевдоним) — се провиква гласовито Борю Зев… пардон, поручик Борис Руменов.

— Нѐма го майсторо, дорде не цокнем — не казвам!

— Дайте му едно шише — разрешава присъствуващото голямо началство.

И доволен, че първият му номер е хванал място, Харалампи изпива виното и казва вторио… Свети Георги с велосипедо.

Всичко, което зависеше от нас, се правеше. Назад имаше и грамотност, и история, и четения, и беседи, и учения, и баня, и удоволствия, и музика, и хора̀, и увеселения.

На позицията към нещо от това всеки ден без изключение имахме практически занятия. Да се размърдат телесата.

И не само напред — да се заеме линията; не само напред или встрани — да се иде на помощ; не само след загубване на позицията — да се контраатакува; а и да се отстъпи, и после настъпи; да се отстъпи и поради невъзможност да се настъпи — да се задържи втората, третата линия и да се отбранява. Думата упорно се употребяваше. Но преди нея думата отстъпление не се спестяваше. Защото… ако само този не настъпва, който не знае как се настъпва, само този не отстъпва, който знае как се отстъпва!

Настъпление и отстъпление бяха думите, които войниците чуваха най-много. Такива бяха разбиранията на някои млади началници, които бяха удостоени по-продължително да командуват роти.

Нашият полк не отстъпи. Нашата дивизия не отстъпи. Нашите дивизии не отстъпиха. И понеже противникът не можа да настъпи пред нас, заповяда ни се ние да отстъпим пред него. Но за това, за тая грозна истина, за тая още по-грозна измяна, за това най-грозно предателство — по реда си.

Към следващата част или към съдържанието

Георги Ст. Георгиев Един от Първа дивизия (18) (Спомени на участник)

Метаданни

Данни

Един от Първа дивизия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Войници

Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (18) (Спомени на участник)