Джейн Робъртс
Кървава афера (8)

Глава осма

Салваторе Колтели осмука главата на варения гълъб и се върна към нападението във фризьорския салон „Фреди“.

Може би сме били подведени, но парите ще изскочат. Винаги става така. — Салваторе изплю човката, избърса месестите си пръсти със салфетката и се усмихна. Усмивката му беше неприятна — мазна и опасна.

Всяка загуба на приходи той приемаше като своя грешка. Ограбването на една от техните банки сега беше удар право в лицето. Ядът го беше обсебил. Втората му жена, Кончита, стоеше неподвижна до рамото му в очакване да разчисти, за да сервира десерта. За два часа беше насрочено съвещание в къщата, а точността беше абсолютно задължителна. Извиненията за закъснение се считаха за буржоазни глупости и дон Салваторе въобще не се интересуваше от тях.

Телефонът иззвъня.

Кончита веднага вдигна слушалката. Тя се усмихваше, като подаваше телефона на масата, където седеше Джак, но в усмивката й имаше леко безпокойство.

Джак й намигна и пое разговора. Когато остави слушалката, тя вече му сервираше суфле с шоколад „Амаро“, любимия му десерт.

— Съни разбрал ли е какво се е случило с жена ти? — попита Салваторе. Кончита обърна глава. Джак се поколеба, но само за миг, преди да реши съдбата на Съни.

— Не.

— Край на Съни. — Салваторе обърна безмилостните си очи към най-малкия си син. Фредрико беше най-големият, след това идваше Анджело и после Джак. След смъртта на майка им той се бе оженил за една вдовица, която беше дъщеря на шефа на клана в Детройт. Това бе печеливш ход. Но грешеше онзи, който си мислеше, че децата от първия й брак — Том и Тереза, някога ще играят важна роля във фамилния бизнес на Колтели. Никой от тях не беше поканен на срещата, която се провеждаше този следобед в къщата.

— Край? — Джак примигна.

— Не оставяй на Анджело. Ти го свърши! — Седналият в коженото кресло Салваторе — валчесто дебел, плешив, с приветливо лице — имаше добродушен вид и никой не би могъл да предположи, че вижда пред себе си един от най-страшните хора в света. Докато не те стрелне с очи — погледът му беше наистина вледеняващ. Дон Салваторе потопи лъжичка в причудливия десерт, който Кончита бе сложила пред него — къдрав облак от разбит белтък и захар, плуващ в шоколад и ликьор: — Жена ти е свикнала свободно да се движи. Важно е да разбере положението, в което се намира. В противен случай се излага на опасност, ако излиза както сега.

Джак се чудеше по какъв начин би могъл да каже на Индия истината за семейството си. Беше се надявал, че няма да е необходимо. Ето, брат му Том беше женен за момиче извън бизнеса, но родословните подробности не бяха толкова важни за тях, за да смутят брака му с Бетси. В същото време Джак чувстваше, че Индия ще погледне на нещата по-различно.

— Говори с нея, доведи я на обяд — каза Салваторе. Той беше начертал съвсем друг живот за Джак и сега се безпокоеше, че може би ще се наложи въобще да не се запознава със снаха си, а му се искаше тя да бъде част от семейството, да има деца. Следващото поколение — неговите внуци. Притежаваше характерния за сицилианците инстинкт да чувства нещата по свой начин, и когато ставаше дума за жени, знаеше, че младите упорити същества трябва да бъдат прикотквани, приобщавани — и те скоро смиряваха своя непокорен дух.

— Искам да кажа, че тя трябва да знае за съществуването на семейство Колтели, но без да навлизаш в подробности. Тя е твоя жена, а не само партньорка. Трябва да знае толкова, колкото е необходимо.

Индия му вярваше. Нейното доверие по-рано не притесняваше Джак, но сега започна да го смущава. Той живееше в общество, част от което беше и Индия. Но зад този параван стоеше баща му, босът на Мафията, всемогъщ и страшен. А Индия притежаваше душевна чистота, която му действаше някак еротично, разнежваше го, пораждаше у него особени чувства.

— Е, добре, не бива обаче да забравяме, че тя е англичанка, а англичаните възприемат нещата по-различно — каза Джак. Исусе Христе, та къщата прилича на крепост, цялата опасана с най-модерни системи за сигурност. Даже в Остър Бей и Лонг Айлънд къщите нямат такъв непристъпен вид. Няма начин Индия да не забележи въоръжената охрана пред вратите, оборудвани с електронни системи… освен ако й попречи глутницата доберман пинчери. За първи път в живота си Джак се разкъсваше между два свята. Бракът не беше вече удобна украса в неговия живот, както винаги си бе представял, че ще бъде.

— Когато дойдем с Индия, кучетата и охраната трябва да изчезнат — каза Джак решително.

Босът одобрително го изгледа със зелените си очи и кимна:

— Тя няма да види охраната, а кучетата ще бъдат затворени в кучкарника. В действителност за него Англия беше една изостанала страна. До 1988 година Скотланд Ярд заявяваше, че нямат проблеми с Мафията, а в Англия операциите на Мафията с наркотици датираха от 1974 година. Англичаните са народ, който си затваря очите пред очевидното. Това улеснява живота им. Сигурно Индия е същата.

Кончита влезе, за да им съобщи за пристигането на другите. Салваторе се изправи и мина през кабинета си. Там прекарваше часове, редейки грамадни пъзели. В момента буквално цялото му огромно махагонено бюро бе покрито с пъзел, който представлява карта на света.

В кабинета си Салваторе имаше отделен асансьор, който го извеждаше на всяко ниво в къщата само с натискане на един бутон. Сега те слязоха на приземния етаж и вратата се отвори към стая, облицована със светло дърво и осветявана само индиректно от тавана. По дължината на едната стена бяха разположени три огромни метални шкафа и полица с компютри, а съседната стена бе заета от голям екран. Двама мъже седяха от двете страни на дълга, идеално полирана маса. Върху масата имаше само кана за вода и четири чаши.

От дясната страна на председателското място седеше Доменико Чечети, съветник на боса. Той беше незабележим човек, като се изключи носът му, който стърчеше на иначе обикновеното му лице. Никой не бе в състояние да каже какъв цвят са очите или косата му, ако изобщо можеше да се твърди, че има такава. Беше спретнато облечен, но това убягваше на окото; единственото, което се натрапваше, беше носът. Обикновената си външност той допълваше с подчертано скромно държание, така че беше трудно да се забележи, че притежава ум, бърз и находчив като цяло стадо пирани.

На отсрещната страна, с един стол по-навътре, седеше Анджело Колтели, вторият син на боса, грубата сила на фамилията, силната ръка и вторият човек в бизнеса. Три часа дневно упражнения за изграждане на мускулите и вдигане на тежести в един гимнастически салон в Бруклин бяха изградили добре смазана машина за убийства. Безкрайно го дразнеше фактът, че Джак държи властта. Започваше да диша тежко само при вида на най-малкия си брат. Шибани адвокати! Анжело отказваше да приеме положението, че Джак можеше само с едно натискане на клавиша да открадне много повече, отколкото той за цяла година рекет.

Столът до Анджело и отляво на боса стоеше празен, Фредерико Колтели, най-големият син на боса и негов наследник, винаги бе седял на този стол и никой не смееше да заеме мястото му. Смъртта на Фредерико, попаднал в ръцете на наркодилър, беше повече от промяна в баланса на силите в семейство Колтели. Това беше ясен сигнал, че бизнесът преминава от старата генерация в ръцете на новата мафия, бляскаво и злокобно-агресивно младо поколение, за което покорството беше чуждо нещо.

Доскоро американският клон на Коза Ностра беше подчинен на сицилианското братство, чийто бос беше Салваторе Колтели. Но търговията с хероин сложи край на това. Някои от другите фамилии в братството поискаха да се включат и в търговията с хероин, най-доходната стока на световния пазар. Не и Салваторе.

Според Салваторе пазарът на наркотици, макар и привлекателен, беше опасен. Вътрешни сделки и дългосрочни компютърни измами откриваха безгранични възможности без тежки последици — няма улична търговия, няма убийства, рискът е малък. Измамата като цяло беше много по-привлекателна дейност, особено сега, когато съществуваха интересни проекти за субсидиране по линия на европейската общност — проекти, които само чакаха да бъдат оскубани.

Салваторе беше човек, който държи на семейството, един от малцината в Братството, който виждаше, че наркотиците корумпират Мафията и че нито една организация не може да функционира, когато дисциплината и правилата са унищожени. На тяхно място идват убийствата, а те в края на краищата не носят печалба. Джак щеше да вкара фамилията в света на международните валутни пазари на деветдесетте години. Това беше единственият сигурен път, единствената истински печеливша възможност.

Дон Салваторе кимна на Джак да седне до Доменико Чечети и после зае председателското си място на масата. Когато заговори, започна с проблема, който най-много го занимаваше: липсващите пари, значителна част от които бяха дошли от църковния фонд.

Дон Салваторе бе взел съвсем присърце идеята за църковния фонд. Той отдавна беше разбрал, че католическата църква не използва достатъчно добре възможностите на наличните пари, които събираше — кеш, който можеше да носи печалби, ако се вложи в подходяща валута с изгоден лихвен процент, в подходящо време. Той показа какво може да се направи, като се основе тръст, който контролира земите и другата собственост на католическата общност — една хитрост, която даде възможност на семейството да прибере пари, които иначе щяха да отидат в държавата за данъци. Фамилията прибра това, което трябваше да вземе държавата, а Църквата получи значителна печалба. Беше чиста сделка.

Съществуваха, разбира се, и допълнителните постъпления от рекета за проституция. Монсиньор Хоги беше редовен дарител. Допълнителни суми получиха от Църквата, която реши да вложи парите, събрани от дарения, в една от „тайните“ банки, където различни суми бяха редовно прехвърляни чрез компютър на друга сметка от един счетоводител, работещ за Мафията. Парите след това бяха изтеглени и прехвърлени в холдингова банка като налични.

Това бяха тайните банки, които Джак беше основал. Външно почти всички те представляваха луксозни фризьорски и козметични салони, цяла нелегална банкова система, планирана за движение на огромни суми от и към притежаваните от Мафията тайни банки на Бахамските острови. Като използваше куриери, системата избягваше контрола при валутните трансфери. Също така тя осигуряваше чужда валута за финансиране покупките на такова оръжие и бойни средства, които трудно се доставяха в САЩ.

Мисълта, че Църквата играеше ключова роля в прането на пари с годишен оборот от осемстотин милиона долара, гъделичкаше чувството за хумор на дон Салваторе. Сега част от тези пари — парите от холдинговата банка, за която отговаряше Луиджи — бяха в неизвестност и това много го тревожеше.

Затворил очи, за да се концентрира, дон Салваторе изброяваше всичко известно за нападението и възможните престъпници.

Луиджи Фредиано трябва да е имал пръст в тая работа, иначе не може — започна Анджело, след като босът свърши с разсъжденията си.

Джак го погледна с такова презрение, че Анджело млъкна. Кой ли глупак реши, че това, което Луиджи знае, няма значение, и го прати на онзи свят заедно с цялата му информация? Без да се съобразява с каквото и да било, без опит за преговори. При мисълта за тази сляпа, егоистична глупост Джак изпадна в мрачно настроение. Но това беше нищо в сравнение с яростния гняв, който бе изпитал към брат си, когато той изпрати на Индия изрезката от вестника със снимката на трупа. Това, разбира се, беше опит да я изплаши и да я накара да отиде при Малой с повече информация — фамилията имаше връзки със службата на лейтенанта. Анджело го беше направил, смятайки, че Индия знае нещо, което крие.

Анджело все още беше на това мнение. Ето защо той нареди на Поли във Вашингтон да я следи. Съни беше добра буца мускули, но не можеше да се прикрива, докато Поли беше като нож в гърба — никога не го усещаш, докато не се забие. Ако изскочи нещо интересно от доклада на Поли, Анджело с голямо удоволствие щеше да го съобщи на Джак.

Анджело почука с химикалка по масата и каза:

— Луиджи дължеше пари на хора, които го натискаха да им ги върне. Знам, че трябваше да се разплати тази седмица или… — Той направи знак с ръка през гърлото си. — Ние се оставяме да ни краде всеки дребен сводник, никога не можем да им хванем дирята. И Луиджи хубаво я свърши!

— Начинът, по който беше прободен през врата — каза Джак, — изглежда като дело на дявола. Кого накара да го направи?

Анджело сви рамене и каза:

— То си е моя работа! Не те питам за твоите неща, така че ти бъди любезен да не ме питаш.

След това заговори Салваторе. Пухкавите му ръце бяха събрани като за молитва, изглеждаше дълбоко потънал в мисли. Гласът му беше като презряла смокиня — мек и сочен, но все пак твърд.

— Днес ви повиках тук, защото нещата получават ново развитие. Джак ще ни каже за това сега.

В стаята цареше мъртва тишина, когато Джак започна да говори. Той напомни на останалите всички важни подробности от нападението на холдинговата им банка в салона на Луиджи Фредиано. После стигна до информацията, която Криси Мангано беше предала от службата на лейтенант Малой. Криси беше секретарка на Малой. В службата работеше с моминското си име Познански. Съпругът й Джони Мангано беше дребен бизнесмен, който дължеше пари на клана. Тази наглост се толерираше заради безценната позиция на жена му.

— Мъжът в моргата е известен терорист от ИРА. Казва се Патрик О’Файяч. Беше идентифициран чрез болничната документация. Очевидно О’Файяч скоро си е правил байпас операция и експертът по съдебна медицина се разрови в документите му. Характерът на нападението ясно показваше, че и другите двама са от ИРА.

— Ами онова копеле? — обади се Анджело. — Да използва ония наемни играчи да му свършат мръсната работа!

Доменико Чечети заговори за първи път:

— Всички познаваме Луиджи Фредиано. Той влезе в бизнеса направо от училище, след като баща му беше убит. Дон Салваторе го въведе. Луиджи доказа, че е добър в бизнеса, направи много пари, изплати дълга многократно. Години наред неговата вярност беше извън всякакво съмнение и тогава се замеси с хора, които лошо му влияеха. Придоби скъпи навици. Заради това започна да краде от банката. Дребни суми. Но трябва да е глупак, за да си мисли, че ще може дълго време да ни цеди. А Луиджи не беше глупак. Това означава, че е имал план да вземе всичко и да изчезне. Изглежда достоверно той да е наел убийци, за да се получи впечатление, че те са взели парите. На следващия ден един куриер трябваше да му занесе седемстотин хиляди долара. Луиджи щеше да го чака. Би било абсурдно да се спазари и с ИРА. Никога не би направил подобна глупост.

Явно Анджело беше стигнал до крайния предел на своята политическа култура. Сега гледаше с неразбиращ празен поглед:

— Те свършват работата и си получават парите като всеки друг. Каква е разликата?

— ИРА си има принципи — каза Доменико Чечети. — Дори и най-незначителният член, колкото и да е глупав, има убийствена вярност към каузата. Тя е: да унищожи докрай английската власт в Северна Ирландия. ИРА не се интересува от печалби. Ако намерят пари, те ги използват за политическите си цели. Те са фанатици, никога не отстъпват от принципите си.

— И ако ИРА са замесени, без да ги е поканил Луиджи — каза Джак, — тогава работата става по-дебела, отколкото предполагахме.

Кончита отвори вратата в другия край на стаята. Влезе среден на ръст мъж със ситно къдрава коса, чиито влажни от потта къдрици се виеха като охлювчета. Усещаше се, че е неспокоен. Кончита затвори вратата след него.

Бърни Лоб беше един от куриерите. Джак го наблюдаваше, докато сядаше до Анджело. Изпитваше силно желание да разбере нещо повече за Бърни. Това любопитство се появи, откакто го видя да обядва насаме с Анджело в уютен малък ресторант, недалеч от Бродуей. Не можеше да изтрие от паметта си тази сцена: имаше нещо в начина, по който куриерът се бе навел над масата, а широкото животинско лице на Анджело оставаше невъзмутимо. Наблюдавайки ги, Джак се беше почувствал като сексманиак, който се възбужда само от гледане.

Босът любезно попита Бърни как е майка му. Бърни му отговори по баналния начин. Джак изобщо не слушаше. Докато говореше, Бърни извади табакера от черен оникс, избра си цигара и я запали с една от онези запалки, които имат специален предпазител срещу вятър и много се ценят от хората на открито. Държеше цигарата високо между тънките си пръсти. Инстинктивно Джак обърна внимание на този странен, твърде женствен маниер; в същия миг осъзна, че Бърни е хомосексуалист. Как не беше се сетил преди?

Бърни не идваше често. Куриерската работа го държеше далеч. Джак се опита да си припомни последните пътувания на Бърни и откри, че те съвпадат с новата хероинова търговия в Карибския басейн. Беше се пуснал слух, че Салваторе Колтели стои зад този бизнес. И то въпреки изявленията на боса против трафика на наркотици, въпреки усилията му да опази фамилията от въвличане в такъв род дейност.

Фактът, че Бърни пътуваше до Карибите, не беше толкова важен, колкото покупката на втора къща в Балтимор за двеста и петдесет хиляди долара, сума, платена изцяло с налични пари. Първият сигнал дойде чрез обширната мрежа от връзки, които Джак поддържаше.

И двамата — Бърни и Анджело — седяха облегнати назад и пушеха. Обсъждането на нападението над Луиджи беше прекратено по мълчаливо съгласие. Босът пристъпи към работата на Бърни Лоб с банката на Бахамите. Джак полагаше усилия да следи разговора, но отново си представи сцената в уютния малък ресторант. Бърни Лоб и Анджело? Анджело?

Той погледна през масата към брат си, който седеше разкрачен: яката на ризата му беше разкопчана, връзката — разхлабена около масивния му врат, широка усмивка се бе разляла на лицето му. Дали природата не се беше подиграла с тази така силно изразена външна мъжественост и зад рекламната мускулатура да се крие всъщност един педераст?

Бърни пушеше цигара от цигара, отпуснат назад, но същевременно напрегнат. Потеше се. От време на време очите му хвърляха искри към Джак. Като нервен кон се беше втренчил в нещо, което го възбуждаше. Не беше само това, че чукаше Анджело, но и хероинът, с който се бяха захванали. Само ако можеше Джак да разбере как го правят, и двамата щяха да са мъртви.

* * *

Черквата „Света Богородица“ се намираше в съвсем неприветлив квартал на града, който при обикновени обстоятелства Индия би избегнала на всяка цена. Дори само затова, че всички мъже, които стояха облегнати до олющените стени с мрачни лица, излъчващи омраза, бяха чернокожи. Тя не беше расистка. За бога, не — имаше либерални възгледи. Но истината беше, че нейните познания за тези квартали, известни като размирни, в сравнение с които подобните на тях в Лондон изглеждаха къде-къде по-цивилизовано, започваха и свършваха с благотворителните мероприятия на пастор Чарлс Нортън от епископалната църква „Сейнт Джонс“. И тя се включваше в тях заради Хариет.

Индия слезе от колата и почти се сблъска с един наркоман от гетото, облечен в розово трико и с огледални очила. Той удари няколко пъти по колата. Отец Фицджералд извади от джоба си банкноти по един долар, даде половината на едно момче с изрусена накъдрена коса и обеща да му даде и останалите, ако завари колата си неразграбена на части. След това поведе Индия към една къща, притисната между каменна черква, очевидно „Света Богородица“, и магазин, чиито прозорци бяха с метални капаци. Двуетажната сграда, към която се отправиха, изглеждаше току-що ремонтирана, но това не намали тревогата на Индия. Отец Фицджералд извади ключове, отвори тясна като на килия врата и влезе вътре. Подаде ръка на Индия. Стъпалата водеха нагоре към прясно боядисана врата, където беше добре почистено.

Индия се спря на прага:

— Грешите, наистина грешите. Добре, Джак си е сменил името, но го е направил, за да се разграничи от семейството си, за да започне отново. — На лицето й беше изписана решителност. — Точно така е постъпил.

— Така ви се иска да вярвате.

— Няма доказателства, нали? Вие нямате никакви доказателства!

— Това е въпросът. Почти е невъзможно да се уловят имагинерните схеми, по които работи Джак. В това е прелестта на компютърната измама.

— Ако има измамени, те щяха да се оплачат, щяха да се организират за борба против измамата — пледираше Индия.

— Джак няма работа с отделни хора, само с големи мултимилионерски корпорации. Банки, компании със световна известност. Те не искат да разгласяват, че са били измамени. По-скоро са готови да отпишат загубите. Ще влезете ли?

— Какво е това място? — попита Индия, като влезе и огледа обстановката. Изглеждаше, като че ли се прави голям ремонт, но не личеше да се работи.

— Това място ли? — Свещеникът мрачно се усмихна. — То е постоянно убежище за хора с… е, може да се каже — съвсем окаяни хора, с чиито проблеми правителствените инстанции не искат да се занимават. Преди шест месеца ремонтът трябваше да бъде завършен, само че парите изчезнаха някъде. Елате тук, аз ще ви преведа. Използваме салона на черквата за приют.

Индия настъпи един поднос с мръсни чаши и стари картони от мляко, оставен по средата на пода.

— Кой идва тук?

— Наркомани. Пазете се от тези дъски тук!

— Наркомани?! — Индия леко се отдръпна. В усмивката на свещеника нямаше нищо весело.

Помещенията в задната част бяха в почти същото състояние, както и черквата. Това бяха две големи стаи. В едната имаше телевизор, пред който бяха насядали няколко души в разни мърляви кресла и гледаха програмата. Другата представляваше трапезария и кухня едновременно и от нея се разнасяше приятна миризма на кафе и пържен бекон. Мъж с голяма касапска престилка чукаше яйца в един тиган и си подсвиркваше.

— Това е Мел Устър — представи го отец Фицджералд.

— На очи или бъркани? — попита Мел.

Момиче с невчесани коси стоеше до него с чиния в ръка. Изглеждаше изплашено, смутено или и двете заедно. Във всеки случай нямаше желание да разговаря. То просто гледаше втренчено празната чиния. Мел взе чинията от ръцете му, напълни я с яйца и бекон, заведе момичето до една маса и го сложи да седне. В закърпената си рокличка то изглеждаше като пеперудка, която някой беше смачкал и захвърлил полумъртва. Останалите, всички млади и ужасно слаби, гледаха Индия, но без какъвто и да е интерес. Бяха като някакви привидения, които се държаха за живота само на една тъничка нишка.

Отец Фицджералд я гледаше внимателно.

— Повечето от тях се дупчат с хероин от години — каза той. — Били са в затвор, прехвърляни от една държавна клиника в друга. Ние се опитваме тук да дадем някаква приемственост, да изградим нещо, което да създаде атмосфера на взаимна подкрепа. За съжаление, нямаме условия за денонощна работа.

— Много ми е приятно! — Мел се приближи до тях. Имаше засмяно лице, но приличаше на човек, прекарал редица неуспешни години на боксовия ринг. След като се запозна с Индия, той се върна към печката и счупи още две яйца. Провикна се през рамо: — След минута ще имате прясно кафе.

Индия наблюдаваше как отец Фицджералд разменя по няколко думи с всеки един от присъствуващите. После той й посочи малка масичка, където можеха да разговарят, без да ги чуват околните. Тя си придърпа стол и седна.

— Но какво правят нощем, къде отиват?

— Къде отиват? Да, това е въпросът. Едни имат мизерно местенце в някой бедняшки приют. Други нощуват на групи по алеите. Имаме разрешение от властите за общежитие и помощен център, така че щом бъде готова и напълно обзаведена съседната сграда, започваме работа. Тогава ще можем да им предоставим чисти стаи, редовна храна, медицинско обслужване.

— Казахте, че парите са изчезнали. Какво се е случило? Преразходвали сте бюджета ли?

Отец Фицджералд продължително я изгледа:

— Не. Парите си бяха добре, на специална сметка.

Тя не трябваше да идва. Не искаше да чуе това.

— Какво се случи?

Мел донесе кана с кафе и чиния с палачинки и ги постави на масата пред тях. Дойдоха още хора и той отиде да ги посрещне. Индия гледаше палачинките, като че ли те изведнъж щяха да скочат и да я ухапят.

Свещеникът сърбаше кафето си.

— Парите? Организацията не може да изпусне такъв доходен източник като Църквата. — Не говореше много емоционално, но по акцента и интонацията личеше, че е от Ирландия. — Първият им решаващ ход бе Църквата да използва задграничните им „тайни“ банки. Номерът мина — огромни суми изтекоха в банките на Мафията.

— Вие казвате, че това са тайните банки, за които се предполага, че ги ръководи Джак.

— Точно така. Започвате да разбирате. Естествено, Църквата се старае да държи плътно затворен похлупака върху цялата тази афера, за да предотврати един публичен скандал. А за нас какво означава това? Парите вече не са тук, за да завършим приюта. А не само това — ние имаме нужда от постоянно финансиране, за да работи това място. — Индия усещаше всичко, което ставаше около нея, но като че ли нищо не виждаше. Гледаше кафето си — ухаеше много вкусно, но не можеше да докосне устни до него. Не искаше.

— Знам за тайните банки. Беше направо щастлива случайност, че открих връзката на Луиджи Фредиано с Мафията. Фризьорският салон е само прикритие. Мястото се използва от Мафията.

Пред очите на Индия изникна Луиджи, облечен в оранжево: виждаше го съвсем ясно, като че ли идваше от тъмнината към светлината. Трудно можеше да повярва, че Луиджи е свързан с Мафията. Картината пред очите й се смени и тя го видя да седи облечен в дамско черно бельо със забити във врата му ножици.

— Кой го уби?

— Мафията. Трябваше да бъде убит, защото го подозираха, че е организирал нападението. Предателството не се прощава. Мисля, че мъжът, който ви следеше днес, е убиецът на Луиджи Фредиано. Единственото име, което ми е известно за него, е Фрегара. Не се знае много за него и е трудно да се научи. Той вървеше след вас и отначало си помислих, че ви е бодигард.

— Но защо ме следи?

— Може би мъжът ви няма доверие във вас.

— Това е чудовищно! Няма причини да не ми вярва — каза Индия. Тя прехапа устни. — Поне досега — добави тя с известна горчивина.

— Тогава в организацията има някой друг, който не ви вярва. Може би враг на мъжа ви.

Индия слушаше с ужас.

— Някой ми изпрати снимка на убития Луиджи, която беше публикувана във вестниците. Това ме потресе и аз разказах на Джак.

— Нещо друго пращаха ли ви?

— Не.

— Вие сте под неговата закрила.

Индия беше търсила закрилата му. Тя просто не бе подозирала на каква висока цена. Колко лесно го допусна до себе си, позволи му да я сгрее, докато се влюби в него.

Отец Фицджералд я наблюдаваше. Накрая каза внимателно:

— Някой ме извика, когато монсиньор Хоги се разболя. На смъртното си легло той се изповяда. Тайната на изповедта е неприкосновена, но трябва да ви кажа, че от неговата изповед научих за свързването на Църквата с Мафията и с вашия съпруг.

Индия имаше чувството, че няма да издържи. Между гърдите й се стичаше пот. Мислеше за мъжа, на когото беше вярвала, когото беше обичала и за когото се беше омъжила…

— Трябва да го попитам, трябва да чуя какво ще каже той!

— Индия, опасно е да го питате за тези неща.

— Не познавате Джак. Той е добър човек. Няма да навреди на никого.

— Няма ли? — грубо каза отец Фицджералд. — Ами я се огледайте добре наоколо. Велики боже на небесата, кой мислите, че доставя хероина?

Индия се огледа, срещайки празните погледи на хората около себе си. Те бяха корабокрушенци, които този свещеник измъкваше от дъното и бе направил един безнадежден опит за тяхното спасяване. Съвсем сломена, тя си помисли как изглеждат хората, които се занимават с този мръсен занаят — загорели от слънцето на Флорида, с костюми от кожа на акула по пет хиляди долара, зализани, добре избръснати мъже, живеещи охолно от приходите на мръсната си търговия. Убийци, копелета. Джак…

— Не мога да повярвам, че той би могъл… Не и Джак! — Каза го, без да усеща, че произнася мислите си на глас.

— Добре, не го вярвайте. Забравете го и си идете. Но мълчете — това е единствената ви надежда да оцелеете.

— Да оцелея?… — Думите й прозвучаха някак кухо, сякаш не съдържаха никакъв смисъл и се отнасяха за състояние, което вече бе загубено за Индия.

— Това е единственият ви шанс. А също и за мен. — Отец Фицджералд мило й се усмихна: — Ако разкажете на Джак за всичко това, те ще ме убият. — Индия се разтрепери. Той се поколеба, преди да й каже още една, последна истина: — Трябва да сте наясно, че краят ще бъде същият, ако съобщите и на полицията. Мафията ще ме хване. Те са, които държат скритите пари и имат неограничена власт: банките, полицията, политиците — всички работят за тях. Вземеш ли пари, принадлежащи на бандата, ти вече си подписал собствената си смъртна присъда.

Индия седеше вцепенена. Не можеше да свали поглед от него. От чистотата на тези очи добиваше усещането, че ако се взре по-дълбоко в тях, ще проникне направо в душата му. Когато беше дете, по същия начин гледаше високото синьо небе и си мислеше, че през него вижда рая.

— При обикновени обстоятелства — продължи той благо — нямаше да ви моля да запазите мълчание, тъй като наруших закона. Вие сте права: аз трябва да поема своята отговорност и да бъда наказан за постъпката си. Но заради спасението на тези млади хора, моля ви, умолявам ви да не съобщавате името ми на полицията. — Той говореше спокойно на прекрасния си английски език с леко долавяща се ирландска мекота. Тя се убеждаваше в неговата искреност, която я привличаше, караше я да вярва в безспорната му невинност.

Очите й се спряха върху младите болнави лица наоколо. Сега тя ги виждаше през погледа на свещеника и започваше да разбира значението на неговото дело.

На практика той беше извършил криминално престъпление. Но за нея той не беше престъпник, независимо от уликите против него. Тя знаеше само, че той е рискувал всичко, за да върне заграбеното от едни алчни мръсници. Беше го направил не за собствена облага, а заради нуждите на другите.

Мафията е в състояние да направи всичко. Дали ще убият и свещеника? Те убиха Луиджи, но Луиджи не беше свещеник.

С тези въпроси, които се въртяха в главата й, и с усещането, че участва в руска рулетка, Индия обеща да мълчи. Можеше ли да постъпи по друг начин? Не беше готова да рискува живота на отец Фицджералд или делото, с което се беше заел. Това тя не можеше да направи.

Ами ако отец Фицджералд греши по отношение на Джак и неговото участие? Тя трябва да даде възможност на Джак да се защити, да обясни.

Ако го обича, не му ли дължи това?