Джейн Робъртс
Кървава афера (6)

Глава шеста

Той лежеше на широкото легло, опрял глава и рамене върху камара възглавници, така че да може да гледа видеото. Освен чорапите от фирмата „Арджайл“, той беше чисто гол. Екранът пред него показваше негър с идеално развити гениталии, черни блестящи косми, кръгли стегнати тестиси, голям пенис. Негърът набутваше синьо-аления си член в задника на едно момиче: навътре-навън, навътре-навън в цепката между русите косми.

Тръпка премина през мъжа на леглото и пенисът му започна да се уголемява. Той го хвана с ръка и започна да го масажира.

— Сега! — изкрещя той. Момиче, облечено в кожено палто, излезе от банята. Бавно разтвори палтото си. Отдолу нямаше нищо, освен черни чорапи, прикрепени с червени копринени панделки и червени лачени обувки на висок ток. Започна да извива тялото си срещу него. — За бога, Рози… побързай! — Момичето спря да се кълчи, въздъхна уморено и се хвърли в леглото върху него. — Обърни се! Обърни се така, че да мога да гледам видеото. А така, браво, мойто момиче! — Той я хвана за хълбоците и я обърна със задника към пениса си. След това го напъха.

Не се получаваше. Членът му се отпускаше. Защо не си мърда задника като момичето от видеото?

Негърът извади члена си и го разтръска. Господи, беше огромен! Исусе Христе! Той започна да гали собствения си, гледайки негъра. Божичко, членът на негъра нарастваше на големи тласъци, след това се изпразни. О, господи!

— Дръж го още, дръж го още, нека влезе! Оххх, не мога да живея без това, трябва да го имам, оххх! — Ето, беше почти готов, почти, почти… Той се напрегна, лицето му се покри с пот и почервеня. Още малко! Очите му изскочиха, кръвоносните съдове в тях щяха да се пръснат. — Аххх, аххх, аххх, оххх! — Той се отпусна напред и с цялата си тежест се стовари върху момичето.

— О, господи, отмести се, тежиш ми! Ще ме смачкаш. — Тя се измъкна изпод него. Издърпа и коженото си палто. — Сега си тръгвам, нали?

Настъпи тишина. Гръдният му кош не се движеше както обикновено. Тя закри лицето си с ръце. „О, пресвета Дева Марийо!“

Джак позвъни на Индия късно вечерта преди сватбата, за да й каже, че монсиньор Хоги е получил масиран сърдечен удар и е бил мъртъв, когато са го приели в болницата. Ще ги венчае отец Фицджералд.

* * *

Венче от портокалов цвят украсяваше косата й. Роклята й беше от най-фин муселин, цялата на волани, обшити с бродерия, които се спускаха до глезените й, нежни като майски полъх. Имаше и нещо взето назаем — кърпичката, която Камила собственоръчно беше изработила.

Цялата сияеше. Според Ейдриън изглеждаше като шестнайсетгодишно момиче. Тъмните мисли бяха изчезнали, сякаш щастието, което бликаше в нея, ги беше прогонило.

Тя потегли за сватбената церемония с блестящата черна кола на посолството. Отпред гордо се развяваше английският флаг. Сегиз-тогиз белите копринени панделки литваха във въздуха и искряха сред блясъка на слънчевата светлина. Колата премина бавно и тържествено през Чеви Чейс и спря пред черквата. Свещеникът ги очакваше под величествената сводеста врата. Той носеше с такова достойнство великолепната златиста мантия върху дългата бяла дреха, каквото може да достигне само един много висок, изискан и достолепен мъж.

Ейдриън подаде ръка на Индия и щом тя излезе от колата, отец Фицджералд с бавни крачки се отправи към тях, за да ги поздрави. После ги въведе в черквата. Индия пристъпваше по пътеката между редовете, хванала Ейдриън под ръка, забравила всичко на света, освен мъжа, който стоеше пред олтара и я очакваше. Всичко останало преминаваше покрай нея като поток от неясни мимолетни впечатления — изпитателният поглед на Ейдриън, Хариет с носна кърпичка върху носа си, трепкащите пламъчета на свещите, проникващите слънчеви лъчи, сладникавият въздух, в който се примесваха силната миризма на восък и тамян с уханието на цветя.

Момчето, обслужващо богослуженията, пое златистата мантия и свещеникът застана пред тях в епитрахил и риза. Всичко беше толкова вълнуващо: църковните химни, словата, които изричаше свещеникът, и мъжът до нея, с когото ще живее до смъртта си… любов, всеотдайност и покорство…

— Повтаряйте след мен: аз, Индия Катлийн Ротмеър Грей…

Тя силно стисна ръката на Джак и вдигна глава към свещеника. Очите му бяха невероятно сини. Нито светло-, нито тъмносини, но толкова бистри, че тя завинаги щеше да запомни цвета на тези очи. Да, щеше да ги запомни! Сини очи в процепа на черната маска.

Сърцето й се разтуптя. Тя го гледаше като хипнотизирана. Джак силно стисна ръката й:

— Добре ли си? — прошепна той. — Скъпа? — В гласа му имаше състрадание.

Един откъслечен спомен. В съзнанието й се появи стая, маса, столове. Мъж с черна маска на главата. Много по-висок от нея. Слаб. Елегантен, с почти ритуални движения.

Свещеникът отново повтори името й, чакаше…

Имаше чувството, че сънува — объркан, смущаващ сън. Сънят свърши. Свещеникът чакаше.

— Индия, погледнете ме!

Думите на свещеника я сепнаха. Тя го погледна. Аристократично лице, деликатни правилни черти. Но сами по себе си физическите му качества не можеха да му дадат онази сила, която беше необходима, за да влияе върху съзнанието на другите. Тази сила идваше отвътре. Той излъчвате властно присъствие, силна воля и сега ги използва, за да я извади от унеса на обърканото й въображение в една полудействителност и да я върне към реалността на момента.

— Аз, Индия Катлийн Ротмеър Грей… — изрече тя своите думи. След това Ричард Кенеди в ролята си на кум подаде пръстена на Джак. Джак го сложи върху пръста й, а тя си помисли: „Сега съм госпожа Джак Донован“.

* * *

Ричард Кенеди беше леко пиян. Седеше до Индия и Джак и наблюдаваше жена си Джейн, която тъпчеше с парченца от сватбената торта млад мъж с руси мустаци, който по всяка вероятност присъстваше на тържеството в качеството си на фотограф. Великодушието на Ейдриън беше безгранично. Той целият сияеше и наливаше на всички шампанско „Дом Периньон“. Разговорът беше оживен. Всички целуваха Индия.

Отец Майкъл се движеше грациозно сред гостите с чаша в ръка. Грацията му беше вродена, беше част от него, и нямаше обстоятелства, които биха могли да я нарушат. В началото на церемонията върху лицето на Хариет беше застинала изкуствена усмивка, която ясно показваше неодобрението й към свещениците. Но това беше преди час. Сега тя го гледаше с възторг.

— Толкова е чаровен! — прошепна тя на Индия.

— Да — съгласи се с нея Индия. Беше съвпадение, че точно в този момент в паметта й се появи някакъв проблясък. Все още замаяна, тя отпи няколко глътки от шампанското. Смешно е да се мисли, че един свещеник може да се превръща в среднощен бандит.

— Жалко, че семейство Рос не са тук — каза Хариет. — Имаш ли някаква вест от тях?

— Само едно отчаяно писъмце от Шърли. Заела се е да организира занимания за деца до петгодишна възраст. Джеймс пише, че иска снимката на Джак и моята за колекцията си. — Индия се засмя и влюбено погледна съпруга си: — Не можеш да си представиш в каква компания ще се подредят снимките ни!

Към десет часа Джак я прегърна.

— Хайде да си вървим у дома, скъпа!

„У дома“ означаваше апартамента на Джак в Джорджтаун. Бяха решили засега да останат във Вашингтон, а сватбено пътешествие да направят след месец, когато напрежението в работата на Джак понамалее. Индия вече се беше срещнала с Уилма, жената, която се грижеше за домакинството на Джак, и съпруга й Фицроу. Хареса и двамата. Не беше очаквала да срещне и трети: един здравеняк с подли жълти очи на ротвайлер. Джак го представи като Съни.

Съни стана от кухненската маса, разкърши рамене и мускулите му заиграха под черното кожено яке, каквито носят летците. Любезно се здрависа. Когато останаха сами, Джак обясни, че Съни ще живее с тях и ще придружава Индия, когато излиза. Още от първия момент Индия не хареса идеята.

— Но той изглежда, той изглежда… — Тя не искаше да каже „като бандит от треторазреден гангстерски филм“, за да не огорчи Джак. — Не мислиш ли, че изглежда малко зловещ?

Джак я прегърна и тихо се засмя:

— Той трябва да изглежда страшен. Когато отсъствам по работа, трябва да знам, че ти си в безопасност. Искам да си защитена.

* * *

Джак се бръснеше в банята. В отражението на огледалото кафявочервените и жълти райета на пижамата му приличаха на железопътни релси, които се събират и раздалечават. Нервна, уплашена, зъзнеща, Индия го наблюдаваше от тоалетката в спалнята. Шампанското, жълтите хапчета, трите успокоителни напитки преди лягане почти не бяха й повлияли. Освен че всичко й се виждаше тройно.

Трябваше да стане, да се заеме с нещо. Не искаше отново да ляга. Леко притеснена в новата си копринена, доста разголена нощница, тя отиде към банята и се облегна на вратата. Всичко беше като в сън.

Джак подсушаваше лицето си и нещо си тананикаше. Приближи се и допря бузата си до нейната.

— Гладка ли е?

— Като на бебе. — Тя го дари с нежна усмивка. Неговият толкова обикновен и непринуден жест й подейства успокоително. „Всичко ще бъде наред — помисли си тя. — Обичам този човек.“ Тя обви ръце около врата му и силно се притисна.

— Не искам да те наранявам — шепнеше Джак в косата й. Ръцете му вършеха вълшебства по гърба й. Той я любеше с ръцете си, така, както тя го беше прегърнала, облегната на вратата. Целуваше лицето, шията й. След това вдигна нощницата и коленичи пред нея. Ръцете му обвиха кръста й, целуваше разголения й корем. Тя трепереше. Тялото й беше болезнено напрегнато и така сухо, като че ли изгаряше от висока температура.

Той спря:

— Не искам да те наранявам. Обещах ти.

Тя прокара ръце през косата му, обви главата му и го притегли към себе си.

— Искам да ме любиш. Люби ме като жена — искам го повече от всичко друго!

Той се изправи. Твърдият му член изпълни разстоянието между двамата. Това веднага събуди спомена у нея. Вратът й се скова, а останалата част от тялото й трепереше. В съзнанието й изплуваха накъсани спомени — задушаваше се, въздухът не й достигаше… И ето отново мъжа с чорапа на главата. Погледна Джак — двете лица се сляха и остана само едно — сплескано, деформирано от сиво-кафяв чорап.

Когато престана да й се вие свят, тя вече се виждаше в онази стая с лице към стената и… ето мигът на онова първо вкарване. Краката й омекнаха от болка, подгънаха се и тя бавно се свлече по стената. Безцветните бетонни плочи жестоко деряха лицето й. След това той я обърна с лице към себе си и я притисна към стената. Тя усети как той пъхаше колената си между нейните и ги разтваряше. Ръцете му бяха между краката й, брутални в кожените ръкавици. Усети тези ръце между бедрата си и коравият му топъл пенис проникна отново в нея.

Започна да се движи — правеше бързи, груби, жестоки движения. Тя се задъхваше. Болката беше непоносима. Започна да му се моли. Предложи му пари, всичко. Пазареше се с него. Само и само да я остави.

Да я остави — това не влизаше в плановете му. Тя започна да се съпротивлява, истерично го удряше, дереше очите му. Беше обладана от една мисъл — да се измъкне. Ако трябва да го убие, ще направи и това. Пръстите й дращеха наоколо, за да намерят нещо, с което да го удари, и ето — в ръцете й е бръснач, с който може да пререже гърлото му. Ефектът е потресаващ: той веднага се отдръпва. Тя се обляга на стената, държейки пред себе си бръснача.

Има нещо странно. Ръцете й бяха завързани отзад с въже. Не си спомня да ги е освобождавала. Как е станало това? Съзнанието й приличаше на пъзел, в който останалите за нареждане части не си пасваха. Тя притвори очи.

Дълго стоя така, облегната на стената. Бръсначът се изплъзна от ръката й. Да, това е просто кошмар.

„Искам да се отърва от него, по-скоро — молеше се Индия. — Нека дойде малката Емили и ме изведе от този кошмар със своите истории, пъргавите си движения и студените си крачета.“

Някой докосна ръката й. Видя лице на мъж. Беше приятно, добре гледано лице. Стори й се, че той се представи като доктор Нестър, но не беше сигурна, защото той й говореше като на дете. Той долепи нещо студено до ръката й. Усети боцкането от игла и отново потъна.

* * *

В съня си тя отново се отзова в онази стая, но този път беше с гръб към стената и ръцете й бяха вързани. Слабо усещаше как въжето се впива в плътта й. Бельото й беше разкъсано, между краката и мокреше. Продължаваше да трепери. Постепенно осъзна, че не е сама. В стаята имаше още един мъж, когото не беше забелязала преди. Той беше висок, облечен в черни дрехи, с черна плетена маска, нахлузена върху главата му.

Беше там, но защо? Тя не знаеше. Имаше непопълнена празнина, нещо се губеше от паметта й, нещо, което сънят й не разбулваше.

Това беше мъжът в черно, когото виждаше в предишните си сънища и започваше да разпознава, но всеки път, когато стигаше до момента да се сети кой е…

Помъчи се да каже нещо, но не можа. Езикът й беше надебелял. В устата си усещаше лепкавия солен вкус на кръв.

Той се приближи и коленичи точно пред нея. Между два удара на сърцето си тя го погледна право в очите. Те бяха сини, сини и изключително красиви. Бегло й мина мисълта, че завинаги ще запомни тези очи. В съня си тя го познаваше.

Много внимателно той покри краката с дрехите й, след това извади джобно ножче от черното си кожено яке и преряза въжето около китките й. За секунди сините му очи се втренчиха в нея, после той се изправи на крака и изчезна от стаята.

* * *

Индия направи опит да се пробуди, но оставаше прикована до стената.

Пробуждаше се и отново потъваше в съня си. Чуваше гласове — на Уилма, понякога на Джак. Трябваше да се събуди, защото вече знаеше кой беше мъжът с черната маска на главата. Трябваше да каже на Джак. Най-после се събуди и седна в леглото цялата разтреперана, обляна в пот.

Мъжът, който преряза въжето на китките й, беше свещеникът.

Очите му, когато погледнах в тези очи, разбрах, че го познавам — шепнеше тя, уплашена от своето откритие и вече невярваща, че е напълно нормална.

Мъжът в стаята, мъжът в черно, беше отец Фицджералд.

Звучи невероятно. Свещеник? Замесен във въоръжен грабеж? По-лесно е да се повярва, че тя не е с всичкия си, и да забрави за това.

Но тя е напълно нормална и не може да го забрави. Това е мъжът и тя го позна по време на сватбената церемония.

Бузите й горяха. Сложи леденостудените си длани върху тях. Започваше да проумява какво се беше случило, включително и факта, че вече става истеричка. Какво беше направила? Не, то бе част от кошмара. „Моля, не, моля… не и през първата ми брачна нощ. Не…“ Но то беше отминало. Умопомрачителна, парализираща сцена. Сега нищо друго нямаше значение, освен Джак.

Тя беше спала — часове, дни? Какво се беше случило през това време? Къде беше Джак, къде е той?

Трябва да разговаря с него. Да му обясни, че паметта й се е възвърнала. Да му говори, докато той разбере причината за бурната й реакция. Да го накара да разбере, че го обича. Повече от всичко.

Вратата се отвори и влезе Уилма с голям поднос.

— Най-после се събуди, Фицроу ми каза: „Това момиче спи повече от ден и половина. Ако не се събуди сега, отпиши я“. Хайде, вземи си палачинки с елда и сироп от клен, а и от тези хубави хрупкави пържени бекончета. Заповядай! — Уилма внимателно постави подноса върху тоалетната масичка и започна да оправя леглото.

— Вчера не беше ли…

— Вчера ти спа целия ден, само малко пийна това-онова. Така не може да я караш. Джак ще се безпокои, ако не ядеш.

— Уилма, той тук ли е?

— Господин Джак е в Ню Йорк. Звъни непрекъснато да пита как си. Сигурно утре ще се върне. Каза да си почиваш.

Индия с ужас си помисли, че си е отишъл.

— Имаме ли телефонен номер, на който можем да го намерим? — бързо попита тя.

Огледа се. Разбира се, на масичката до леглото й бе визитната му картичка. Индия благодари на Уилма за закуската, и за да я успокои, започна да се храни. Щом остана сама, грабна телефона. На телефонния номер в Ню Йорк отговаряше автоматичен секретар. Индия телефонира няколко пъти и остави съобщение Джак да й позвъни.

Чакането ставаше непоносимо. Нито за момент обаче Индия не допусна мисълта, че всичко това е плод на халюцинации, че съзнанието й ражда сюрреалистични видения, които нямат нищо общо с действителността.

Не. Това, което я безпокоеше, което наистина я безпокоеше, беше, че няма да й повярват. Джак и всички останали ще помислят, че тя си фантазира за свещеника, който само по стечение на обстоятелствата трябваше да ги венчае. Ще я помислят за луда.

Разсъждавайки за всичко това, Индия трябваше да признае, че не можеше да им се сърди.

Но тя трябваше да се увери още веднъж. Трябваше да се срещне с отец Фицджералд и вече застанала лице в лице с него, щеше да знае истината.