Джейн Робъртс
Кървава афера (3)

Глава трета

Въпреки че Ейдриън, братовчедът на Индия, успя да спаси името й от вестници, той не беше в състояние да спре клюките, разнасяни от онези префърцунени богати дами, които убиваха времето си, разкрасявайки се от главата до петите в салона на Фредиано.

Дни наред името на Индия Грей се спрягаше непрекъснато. Имаше нещо мистериозно около нея. Произходът й будеше любопитство. Нещо в стил Тенеси Уилямс: „Майката според клюката… пиене и мъже, прекалено ненаситна…“.

Ако Индия беше омъжена…! Но тя не беше. Тя беше сама, сама и уязвима, а освен това беше и красива — нещо, заради което жените са готови да си издерат очите. В топлите пролетни сутрини, седнали върху леките плетени столове на огромните покрити веранди, дамите усилено клюкарстваха на чаша кафе. Името на Индия Грей не слизаше от езиците им, а в очите им се четеше един въпрос — въпросът за изнасилването: „О, скъпа…“.

Дали не е някаква Бланш Дюбоа тази слабичка блондинка, елегантна и безпомощна, сграбчена от онзи ревящ див звяр? Или има нещо в самата нея, нещо предизвикателно, нещо, с което е дамгосана? Дали не е прикрита блудница? Мъжете веднага подушват, нали? Това беше въпросът, който измъчваше и самата Индия. Уплахата отстъпи пред срама и вината. Разглеждаше лицето си в огледалото и виждаше блудницата — това личеше по грима й. Не беше ли истинска дъщеря на майка си? Тази мисъл я завладя. Но в молитвите си към Светата дева тя изпитваше срам да облече в думи тези мисли и болезненият позор си оставаше в нея.

Индия разбра, че не може да говори на тази тема с никого, и именно това беше мъчително. С Хариет не можеше да сподели нищо, тъй като единственият й съвет беше да освободи мисълта си от кошмара на случилото се — нещо, което беше абсолютно невъзможно.

Случилото се беше заседнало дълбоко в съзнанието й. То се преплиташе с чувството за вина, че в самата нея има нещо мръснишко, което предизвиква мъжете да разкопчеят панталоните си. В действителност тя не можеше да си спомни изнасилването, да го анализира, да приеме самия факт и да освободи съзнанието си от него — да погледне нещата от рационалната им страна.

Индия не искаше да излиза. Живееше в страх от хората, от непознатите, които я зяпаха. Мъжете я оглеждаха от горе до долу, обсъждаха я с груб, циничен език и си въобразяваха, че жените обичат да бъдат тръшкани върху кухненските маси или твърдите бюра в канцелариите.

Понякога й се искаше да се върне в Лондон и опаковаше багажа си, но след това го разопаковаше и си лягаше.

Имаше типичните симптоми на клинична депресия — липса на апетит, слабееше и изпитваше силно чувство на безнадеждност.

Не беше разговаряла с лекар, тъй като не се чувстваше болна в истинския смисъл на думата. Американците са маниаци на тема психотерапия, но за типично английската чувствителност на семейство Пег самата дума вече се свързваше с психическо заболяване, лудница и Уест Уинг, поради което и никой не я споменаваше.

Една сутрин, когато слизаше за закуска, Индия дочу Хариет да се оплаква на Ейдриън:

— Казах ти — тя започна да откача.

— За бога, тя е разстроена, просто й трябва време!

— Колко време? Майка й е била разстроена почти трийсет години — отговори Хариет.

Забележката породи гняв у Индия. Не такъв, който да избухне и да отмине, а гняв, който леко я жегна, но я жегна. Индия се нуждаеше от тази разяждаща бегла забележка, която да я стресне. Беше загубила реално чувство за това, коя беше тя всъщност. Репликата на Хариет я настрои борбено, накрая я да потърси своята идентичност.

Единственото спасение да се отърве от чувството за безполезност бе да се заеме с някаква работа. Хвърли се да организира кръщенето на Тимоти. Когато Хариет реши, че безумно й се ядат жабешки бутчета, Индия я придружи до Гарфинкел да ги купят. Подряза чемширите, като заяви, че градината е в ужасно състояние. Беше най-обикновена работа, но й помагаше да намери кураж и да продължи да се бори, да преодолее огорчението, да намери самата себе си.

Прекрасно е наистина да се върне отново към нормален живот — заяви Хариет една сутрин, докато разлистваше „Вашингтон Пост“.

Индия положи много грижи да се облече подходящо за кръщенето. Копринената рокля, която Хариет много настояваше да купят, прилепваше плътно и подчертаваше фигурата й, поради което беше отхвърлена и заменена с блуза с широки рамене, висока яка и прилично дълга пола. Когато си обличаше палтото и усети меката му материя, Индия си спомни как баща й я заведе в „Хародс“ да го купят. Шапката взе назаем от Хариет. Беше малка кръгла кожена шапчица, която много й отиваше. За пръв път след „случката“ Индия се почувства добре.

* * *

Джак Донован седеше в черквата „Сейнт Джон“ в Джорджтаун и неспокойно се въртеше. Те не бързаха. Защо свещеникът не извика семейството, не потопи бебето и да се свършва! Джак се огледа наоколо.

Гостите се събираха. Точно зад него седеше висш служител от Окръжната прокуратура, който му беше върнал една услуга и го беше включил в списъка си на познати. Тук-таме по редовете откриваше познати лица: един сенатор, шефа на полицията, съдия от Върховния съд.

Семейството седна на първия ред на отсрещната страна, така че Джак добре ги виждаше от своето място. Опита се да ги разпознае.

Мъжът, подстриган по английски, който седи до жената с бебето, сигурно е Ейдриън Пег. Възрастната двойка са бабата и дядото.

Има още две жени. Едната е с някакво украшение от цветя на главата, а другата той не можеше да види добре, тъй като точно пред него седеше дама с шапка с широка периферия.

Джак наклони глава, но въпреки това не можеше да я види. Периферията пред него се раздвижи и той откри жената, която искаше да види.

Тя беше блондинка. Не точно блондинка. Косата й имаше сребрист оттенък като блясъка на зимно слънце и се спускаше покрай извивката на бузите й до раменете. Би могъл да се влюби в жена с такава коса. На главата й имаше кръгла кожена шапчица. Реши, че това е Индия Грей, а не онази с цветната градина върху главата си, която седеше до нея.

Сега тя се изправи и той забеляза, че е висока и слаба. Даже въпреки свободното й бежово палто с широки рамене, което можеше да приюти двойка нелегални емигранти, той беше готов да се обзаложи, че фигурата й е безупречна.

Ами начинът, по който тя се движеше, когато стана, за да отиде напред? Той не можеше да откъсне очи от нея. Която и да беше, трябваше да се срещне с нея.

До края на церемонията не я изпускаше от очи. Започна да си мисли какво ще й каже, когато я заговори. Не можеше да намери необходимите думи, а му се струваше, че е много важно да каже точно това, което трябва.

Щом свърши церемонията, избърза към вратата, за да застане точно след нея, когато тя излезе. Семейството се задържа, тъй като всички искаха да се надвесят над бебето. Ако той му беше родител, тутакси щеше да го заведе вкъщи, преди да му се е лепнал някой вирус от всички тези хора, които кашляха или подсмърчаха.

Ето я и нея. Тълпата я избута покрай него. Всеки искаше на преден план да се снима с бебето пред черквата.

Те бяха почти на вратата. Той плътно се движеше зад нея, но изведнъж дамата с яхтата на главата ги раздели, тъй като хвана под ръка приятелката си. Пред него сега се поклащаха двете дебели матрони, напомнящи парахода „Кралица Елизабет II“, закотвен на сух док. Лявото му рамо беше опряно вече на вратата, когато видя високата блондинка, за която се надяваше, че е Индия, да се измъква от тълпата и да се насочва към уличното платно. Отиваше към колата си. Може би никога повече нямаше да я види. В този момент на Джак въобще не му пукаше дали това е Индия Грей или друга жена.

— Извинете, дами. — Той се промъкваше през хората, заобиколи една инвалидна количка с осемдесетгодишен старец, облечен в пълна униформа на полковник, и продължи да си пробива път. Ето я и нея. Той вече бе зад гърба й. В този миг тя се обърна, мислейки, че я преследва някой журналист, и той се оказа лице в лице с нея. Изведнъж старецът с инвалидната количка прекоси тълпата и се изпречи пред тях.

Джак я сграбчи за ръката. Тя се опита да я изтегли и очите й го стрелнаха с такъв поглед, че той замръзна. Това беше поглед, изпълнен със страх, гняв, виновност — всичко това събрано заедно, умножено на квадрат, даже утроено. Думите, които искаше да й каже, заседнаха в гърлото му.

Всичко стана за миг — най-дългия миг в живота му.

След това, съгледала инвалидната количка, тя се отдръпна. Зелени очи, леко полегати. Имаше гъсти тъмни мигли и вежди. Прекрасна свежа бяла кожа. Ухаеше на пролетни цветя и на него това му хареса.

— Извинете. — Граченето, което излезе от гърлото му, негово ли беше? — Не исках да ви изплаша.

— Не, моля. Аз съм тази, която трябва да се извини.

— Казвам се Джак Донован. Ще позволите ли да ви закарам? — Какво друго можеше да направи? Трябваше бързо да реагира, защото само след две минути някой от близките й щеше да се появи, да я извика и тя да изчезне. Може би не беше в най-добрите маниери на Харвърдското възпитание, но какво му оставаше? Не можеше да стърчи тук като чучело.

Вятърът развяваше прекрасната й копринена коса, подаваща се под малката кожена шапчица.

— Благодаря ви, господин Донован, но… — Гласът й беше тих и приятен.

Той я хвана под ръка и я погледна в очите. Тя се поколеба, също го погледна и за момент той помисли, че тя е готова да се съгласи — да каже „да“ и да му позволи да я изпрати.

Вече се виждаше как й помага да седне на предната седалка в неговия „Мерцедес“ 500 СЛ, как прибира краищата на мекото й палто от камилска вълна, преди да затвори вратата.

— Извинете. — Мъжът, който според Джак беше Ейдриън Пег, застана до нея. Със същия спокоен, изискан английски, с усмивка на лицето той вече я отвеждаше — адски вежлив, но нежелаещ да се спира с непознати.

Джак гледаше като гръмнат след тях. Тя се обърна веднъж, погледна го, без да се усмихва — просто го погледна.

Това беше изтърван поглед, който се заби в сърцето му. Джак разбра, че трябва да я види отново. След това тя седна на задната седалка, високият рус мъж влезе в колата след нея и те потеглиха.

Джак повървя малко, докато стигна до колата си. Господи, та той дори не изпита обикновеното готино чувство, което винаги го обхващаше при включването на мотора.

Преди да излезе от Джорджтаун, Джак спря пред магазин „Голдщайн“ на улица „М“. Зад касата, както винаги, стоеше помощникът на Голдщайн. Той беше възрастен, прегърбен човек и крехък като онези странни столове, за които имаш усещането, че ще се разпаднат в момента, в който сложиш някоя тежест върху тях.

Джак избра една дрънкалка от чисто сребро, поиска да я увият като подарък, върна се в колата, потегли по улица „М“, зави на Двайсет и трета и се отправи на северозапад, по авеню „Масачузетс“. Това беше авенюто на елегантните вили. Джак намали скоростта, за да открие номера, който си беше записал.

* * *

Преподобният Чарлс Е. Нортън беше заклещил Ейдриън Пег в единия ъгъл на хола между стол тип клубен и няколко старинни масички от махагон с крака в стил „кралица Анна“.

И така, по мои изчисления само за поправката на покрива ще са ни необходими минимум сто хиляди долара. Въпросът е, че ние, в смисъл Комитетът по ремонта на черквата „Сейнт Джон“, имаме нужда от някой, който да поеме нещата, да организира събранието на дарения, та ние, в смисъл Комитетът по ремонта, да можехме само… — Думите излизаха придружени с пръски джин, който негово преподобие методично поглъщаше. Вниманието на Ейдриън Пег обаче беше другаде. Лицето му, на което беше придал израз на загрижен интерес към въпросите на църквата, се напрегна още повече, когато се опита да си спомни с кого разговаря жена му. Някакъв приятел, който беше с Индия пред църквата. Може би някой от хората, които Хариет беше включила в списъка на поканените в последния момент. Изведнъж осъзна, че тирадата беше спряла.

— А, да. Мисля, че жена ми…

— Така че — негово преподобие въздъхна — ние, Комитетът, обмисляме организирането на няколко благотворителни обяда.

Джак Донован облиза крема от пръстите си и заяви, че тортата е направо фантастична. А като прибавиш към тортата и чаша „Дом Периньон“, наистина ставаше прекрасно.

— Кажете ми — обърна се той към Хариет, — това сестра ви ли беше в черквата? Малка кожена шапчица, руса коса, с яка, която се раздвижва при всяко нейно движение?

— О, това трябва да е Индия. Братовчедката на Ейдриън. Страхотно момиче. Още малко шери… торта… малко шери?

— Шери? Не, госпожо. Братовчедката на Ейдриън тук ли е?

— Разбира се, тук някъде. Потърсете я и ще я намерите. Тя се чувства ужасно напоследък.

Джак премина през вестибюла в другата стая, където група гости стояха, говореха и ронеха трохи по китайския килим. Индия не се виждаше. Може би беше в столовата или в кухнята зад нея.

В кухнята две мексиканки се занимаваха с миенето на чинии и не му обърнаха внимание. Масата беше отрупана с бутилки. В средата на помещението бе спрял сервитьорът, взимаше чашите от подноса си и методично ги пресушаваше. Джак прекоси кухнята с търсещ, непроницаем вид.

Абигейл Портър, която беше свързана с Вандербилтови и никога не забравяше това, се приближи.

— Мила, ти приличаш на човек в предсмъртна агония — каза тя с характерния си заядлив тон.

— Съвсем не, уверявам те — отговори Индия, стиснала чаша шампанско в ръка.

— Знам, че не бих се вдигнала от леглото, ако се беше случило с мен. Първият ми мъж беше ненаситен в секса, скъпа. — Кокалестите й пръсти с яркочервен маникюр се вкопчиха в ръката на Индия.

Индия безпомощно гледаше в пронизващите зеници на тази жена и се чудеше как да се отскубне. Чувстваше се изтощена и замаяна, сякаш бе взела опиати — така й бе подействало шампанското.

Дрезгав и топъл мъжествен глас попита:

— Абигейл, мислех, че са те отказали от пиенето. — Беше мъжът, който спря Индия пред църквата.

Абигейл пламна:

— Защо, Джак Донован, аз бих казала само, че ти си едно старо лошо момче — отговори тя с крива усмивка. След това възкликна: — Дявол да го вземе, Джак, от всичко ме лишавате. Голяма работа, че ще изпия чаша шампанско на едно кръщене. А сега се запознай с това божествено създание — Индия Грей.

— Вече се срещнахме. — Джак задържа ръката на Индия в своята. Кожата му беше суха и топла като пустинен пясък. Пусна ръката й, преди постъпката му да я смути.

Беше едър и някак си уютен. Излъчваше топлина, която предразполагаше. Усмивката му беше лека и напълно обезоръжаваше. Непринудено говореше и се усмихваше. Индия го слушаше много внимателно и не забеляза, че повечето от гостите вече се бяха изнизали. Сепна се едва когато Хариет се приближи.

— Запазили сме маса за вечеря. Джак, ще можете ли да се присъедините към нас? Абигейл, разбира се, поканена си и ти.

Абигейл докосна челото си с края на дантелената си кърпичка и кимна в знак, че приема поканата.

— Скъпа, много бих искала, но дадох на Купър колата си, той не дойде и просто не ми се иска да мисля какво би могло да се случи.

Джак Донован прие поканата и предложи колата си.

Хариет отправи въпросителен поглед към Индия:

— Е, да тръгваме, нали знаете как е с резервациите тези дни по ресторантите? Индия, ти ще дойдеш с Джак и Абигейл. Нали ще ги вземете, Джак?

— За мен е удоволствие, мадам. — Той наклони леко чернокосата си глава. В жеста му имаше лека заговорническа нотка, а в гласа — нещо закачливо.

О, тя трябваше да откаже. Опита се да го направи вежливо, но Хариет не искаше и да чуе, само й се усмихна. С усмивката си като че ли искаше да каже на Индия, че щом е могла досега да участва в тая тъпа церемония, ще може да завърши деня, като се забавлява в ресторанта. Индия знаеше, че не може да спори с Хариет. Почти никой не можеше. Всеки, който се беше опитал, скоро разбираше, че е много по-лесно да се съгласи с нея. Индия отиде да се приготви.

Това беше един малък шумен ресторант на Кънектикът авеню. Джак го знаеше.

Тук приготвят онова чудесно ядене от варени раци с домати, гъби и чесън, поднесено с малки запържени филийки — обясняваше той на Индия, като сръчно, със скоростта на акробат, заобиколи редом с нея плота на бара. Личеше, че е гастроном. — Тук се сервира най-хубавата италианска супа — каза той. — Почакайте само да опитате техните канелони: тесто с пълнеж от сирене, яйца, мляно свинско и телешко, с настърган лук.

Индия вежливо се усмихна и се поколеба в избора на меню. Джак се надвеси над нея и започна да изучава ястията, като си местеше пръста по страницата. Индия усети топлината на тялото му. Беше толкова близко до нея. Смути се от противоречивите чувства, които я обзеха. А когато той я докосна, изненадата предизвика спазъм в стомаха й и тя усети неразположение.

Джак очевидно познаваше добре колебанията на жените при избора на меню, затова много ентусиазирано се нагърби със задачата той да й избере ястията. Познаваше келнера и го наричаше Карло. Когато Карло сервира тестените изделия и ги поля с миден сос, Джак си сложи салфетката и започна да се храни. Той кимна, остави вилицата си, хвърли възторжен поглед на Карло и каза: „Манифико“.

Изведнъж Индия откри, че апетитът й се възвръща. От вкусния аромат на храната усети слюнки в устата си. Пък и можеше ли някой да се чувства притеснен, ако до него седи мъж като този до нея — с мушната под брадата салфетка, с топли кафяви очи, в които танцуват закачливи пламъчета, с вежди, литнали нагоре като славейчетата от детските рисунки.

Когато поднесоха десерта, двамата вече разговаряха като стари познати. Говореха за уличните престъпления и тя изпитваше чувство на спокойствие и уют, каквото изпитват бебетата, когато ги приспиват майките им.

Но някъде към края разговорът се прехвърли върху обира в салона на Фредиано и усещането й за комфорт се изпари.

— Сигурен съм, че не са пипнали следите на мъжа, който е направил това… — каза Джак, като добави тихо: — Разбрах, че ти си била там онази сутрин.

— Да.

— Ще бъде ли много нетактично, ако ти задам един-два въпроса? — попита той. Кафявите му очи бяха изпълнени със симпатия към нея.

— С каква цел? — попита Индия. Сърцето й силно биеше.

— Ами, да кажем, просто се интересувам. Не се случва всеки ден да срещаш някого, който може да ти даде информация от първа ръка. Как се чувства човек, който е присъствал на такава сцена?

„Стига! Време е да си тръгвам — мислеше си Индия. — Той нищо не знае, трябва да запазя спокойствие.“ Но тя не можа да скрие гнева си:

— Аз бях жената, която изнасилиха. Какво ще кажете?

Той я погледна.

Беше й гадно. Слиса я начинът, по който го каза, а не смисълът на самата дума.

— О, господи! Съжалявам. Наистина съжалявам.

От една страна, тя вярваше на безпокойството и изненадата, които се четяха в погледа му и смяташе, че той искрено съжалява, задето е подхванал тази тема, а, от друга, изпитваше съмнения дали той нарочно не насочи разговора към инцидента, дали цялата им среща не бе добре организирана от него, за да може да я разпита.

— Е добре — каза Индия след минута неловко мълчание, — аз нищо не помня от случилото се, така че, виждаш, не съм много подходящ свидетел, който може нещо да разкаже, наистина. — Тя леко се отдръпна. Ейдриън я заговори и трябваше да си тръгват.

Джак се наклони към нея:

— Ще ми позволиш ли да те изпратя? Може ли да те видя вкъщи?

Индия отклони предложението му. Не можеше да си представи да се съобразява с него, да прави нещо против волята си — все още не беше готова да остане насаме с мъж.

* * *

Черните копринени чорапи се плъзгаха нагоре и меко обвиваха бедрата до извивката на ханша, придържани от червени копринени жартиери. Сложи си френската камизола с черна дантела, а след това върху голите му рамене се плъзна въздушната материя на кимоното, изпъстрено с цветя.

Извади руса перука от голяма марокенова кутия от червена кожа. Беше особено хубава, здрава коса. Идеалният цвят. Дали някой знае колко трудно е да се получи точно този цвят? Нито прекалено тъмен, нито прекалено светъл, с блясък. Само косата на момичето, което беше в салона при онзи случай, приличаше на тази перука.

От спомена го изби студена пот и той остави перуката на стойката.

— Е, добре, я се стегни, сладурче! — нацупи устни той пред огледалото. — Пийни още едно мартини, сложи си от онези малки закачливи шапчици с воалетка и я килни на една страна. А сега можеш да се възхитиш на разпусната си коса. Браво, скъпи.

Луиджи Фредиано се готвеше за съботната нощ на насладите. Той се протегна, натисна копчето на магнетофона, почака малко, за да влезе в синхрон с Инк Спотс и Били Кени в песента „Ако не ми пукаше“.

В отражението на огледалото се видя, че зад Луиджи в стаята тихо се промъква мъж в сив костюм и с черни кожени ръкавици. Луиджи се обърна към огледалото — мъжът изчезна. Тананикайки си, Луиджи махна златното капаче от дълъг молив за устни, наведе се напред и започна да рисува устните си с „Рачеза Ред“. Мъжът в сивия костюм отново се появи в огледалото.

— Хей! — Луиджи спря да се гримира, но остана наведен напред с червилото в ръка. — Дяволите да те вземат, Поли, така ме стряскаш понякога, знаеш ли! Ти човек ли си — витаеш като някаква сянка?

Луиджи отново нацупи устни, този път, за да покаже колко много го е подразнил Поли. Допря червилото до устните си, след това плъзна поглед към мъжа, който стоеше зад него, но този път го направи предпазливо. Никога не си сигурен с Поли. Начинът, по който се промъква към теб… Името му беше Поли Фрегара: баща италианец и нещо пуерториканско по майчина линия. Поли носеше парите, за да ги приберат в касата, когато назначеният за това куриер отсъстваше. Имаше си собствен ключ от вратата. На Луиджи това не му харесваше или по-скоро не му допадаше начинът, по който Поли влизаше — като че ли беше собственик на това място. Луиджи не харесваше и това, че Поли му ровеше в нещата.

— Какво ти е? Не идваш ли по-рано?

Мътният поглед на Поли се спря върху перуката.

— Познаваш ме, Луиджи. Винаги искам да изпреварвам времето. Тази перука от истинска коса ли е?

— Китайска коса. Най-добрата. — Луиджи отново започна да гримира устните си, този път много внимателно, тъй като червилото беше неизтриваемо и той не искаше да го размаже навсякъде.

— Жълтите имат черни коси. — Поли взе перуката с две ръце и започна да я разглежда от всички страни.

— Тя е боядисана, глупако. — Луиджи се зае с горната си устна, поставяйки внимателно червилото.

— Не е ли много тясна, няма ли да те запарва?

— Хич.

— Сигурно е хубава.

Поли вдигна перуката, като разглеждаше мрежата отвътре. Луиджи беше изцяло зает с устните си, които чувствено издаваше напред. Върху продълговатото тясно лице на Поли се появи усмивка. Изведнъж той нахлузи перуката върху главата на Луиджи, като закри с нея лицето му. С едната си ръка я сграбчи за кичурите коса, а с другата се пресегна за ножиците, които Луиджи винаги държеше на тоалетната си масичка.

Изплашеното скимтене на Луиджи беше задушено със силен удар под корема: импулсивното му движение секунда по-късно беше да се вкопчи в своята хилядадоларова ръчно изработена перука. Това даде на Поли четвърт от секундата, която му беше нужна. Той насочи ножицата над щампованата с маргаритки яка на Луиджи и с рязко движение я заби в гърба му, откъдето пръсна гръбначен мозък. Стиснал здраво перуката, Поли изчака, докато Луиджи се строполи, при което тялото му потръпна в конвулсия като риба на сухо. Косата блестеше със сребристозлатни отблясъци на светлината от лампиона с червен копринен абажур. Поли бавно отпусна пръстите си.

Огледа стаята. Погледът му премина покрай голямото широко легло, покрито със смачкани копринени чаршафи и възглавници, богатия балдахин от брокат, който беше в тон с тежките завеси на прозорците с шнурове и ресни в цвят на праскова. Поли отвори вратите на единия дрешник, потресен от разкошните дрехи в него — рокли и кожи, от които се долавяше уханието на скъпи френски парфюми. В другия дрешник откри дрехите, с които Луиджи се явяваше пред хората: костюми от известни фирми, копринени ризи, купчини пуловери, грижливо надиплени според цвета и сезона, копринени пижами — някои на райета, други на точки, халат, гарниран с хермелин, пъстри спортни дрехи. Поли стоеше и просто гледаше. След това тръгна надолу да си върши работата.