Джейн Робъртс
Кървава афера (5)

Глава пета

Чуваше далечен глас, който потъваше в притъпеното й съзнание:

— Индия, Индияяя, събуди се!

Главата й беше сякаш задръстена, пълна с памук. Индия направи опит да отвори очи, но се отказа. Беше много трудно. След това памучната пелена отново покри всичко в бяло мълчание.

— Индияяя! — Викът премина през ушите й, резонира в очните ябълки и раздвижи клепките.

Емили беше застанала до леглото й. Сърдитите й очички бяха на шест инча от носа на Индия. Зад нея ранното слънце пробиваше с лъчи венецианските транспаранти. Макар и все още слаба, тази светлина открояваше червеникавия оттенък на детската коса. Емили беше в пижамка, на която имаше щамповани картинки със зайчето Питър, скрито в бараката на мистър Макгрегор, а долната част беше с картинки от семейство Флинтстоун.

— Индия, цялото ми легло е мокро. Пинки го е направил.

Винаги Пинки беше виновен за мокрите легла на Емили. Индия разтвори ръце и се обърна:

— Ела, скъпа.

Беше шест часа сутринта, обичайното време за Емили да направи съобщенията си от този род, и обикновено тя отново се връщаше в леглото и спеше до седем, когато будилникът иззвъняваше. Но не и тази сутрин. Тя не беше дошла само да се гушка. Имаше да обсъди нещо много важно.

— Индия? — Емили разтърси рамото на Индия.

— Да, скъпа?

— Не заспивай отново, Индия. Днес е мой ред за урока „покажи и разкажи“, а аз не съм готова…

Индия отново потъваше. Сънят беше като чудовище, което я обхващаше с пипала сантиметър по сантиметър и я теглеше все по-дълбоко и по-дълбоко в света на бялата памучна пелена. Всяка сутрин се заклеваше, че ще изхвърли лилавите и сините хапчета, но вечер, като си помислеше за предстоящата нощ и сънищата, потръпваше от страх и взимаше не едно, а две хапчета. Емили дишаше в ухото й.

— Мислех, че миналата седмица беше твоят ред — промърмори Индия.

— Размених се с Мери-Лу, не помниш ли?

Ах, тези отровни жълти хапчета. Вече гълта по шест от тях на ден. И какво се чуди? Никога през живота си не е взимала лекарства. Е, добре тогава. Никакви хапчета днес — нито жълти, нито лилави, никакви. Днес ще се върне към учебната си работа. Отвори очи и се пресегна за чашата вода. Чувстваше езика си ужасно надебелял. Отпи голяма глътка. Водата беше топла, но й подейства добре.

— Емили, защо не вземеш Пинки за урока „покажи и разкажи“. Ще го сложим в кошницата за котки и ще му дадем повече морковчета.

— О, може ли? — Емили скочи от леглото.

Индия отново потъна във възглавницата си. До нея достигаше шум, който все повече заглъхваше в далечината, заглъхваше… Клепачите й се отпуснаха, натежали като камъни. Не! Тя ги отвори отново и примижа в обляната от слънце стая. Отметна завивката, спусна краката си от леглото и се обу.

В кухнята Джеймс закусваше, като си мажеше филийки с фъстъчено масло и четеше „Вашингтон Пост“. Шърли само надникна през вратата. Разбира се, бързаше за едно от своите събрания. На лицето й се прочете родителска гордост. Другите нека четат клюкарските вестници — нейният син чете качествена преса! Тя се качи в колата при мъжа си и по цялото Кънектикът авеню обсъждаше каква блестяща кариера очаква Джеймс.

Емили и Камила все още не бяха се измъкнали от банята на горния етаж. Индия се възползва от настъпилото затишие, за да си налее още кафе. Докато го сърбаше, надничаше зад рамото на Джеймс, любопитна да види черната фотография, която той така внимателно разглеждаше. Отначало не проумя… Дебела жена, облечена в кимоно и секси бельо седи на един стол, има дълга руса коса, провиснала на едната й страна и… нещо като че ли стърчи от врата й?

— Джеймс? — Тя се приближи. — Какво, за бога, е това?

— Ножици — каза Джеймс.

— Ножици! — Очите й се спряха върху текста под снимката: „Луиджи Фредиано…“. Луиджи? Тя бързо зачете останалото: намерен убит в таен апартамент… собственик на фризьорския салон „Фреди“.

Ужасеният й поглед отново се върна върху снимката. Значи това не е жена, а мъж с дамско бельо и перука.

— Но това е… това е Луиджи! — Думите се изплъзнаха от устата й, докато се взираше в снимката, която в този момент привличаше вниманието на цял Вашингтон. Фотографът с инстинкт на лешояд беше уловил мъртвата хватка на този последен жесток удар.

Луиджи Фредиано — убит?

* * *

Преди седмица Индия поднови занятията си по история на американския политически и икономически живот. В деня, когато вестниците публикуваха съобщението за смъртта на Луиджи Фредиано, тя се задържа в университета и на връщане взе децата от училище. Шърли и Дъглас нямаше да се приберат по-рано от полунощ и тя реши да изпълни желанието на близнаците да ги заведе да ядат хамбургери. Така че можа да отвори пощенската кутия едва привечер. Вътре имаше тъмножълт плик, адресиран за нея. Индия отвори плика в кухнята и от него изпадна изрезка от вестник. Тя я разгъна — нямаше представа какво…

Ръцете й се разтрепериха. Беше фотографията на Луиджи Фредиано. Някой си беше направил труда да я изреже внимателно от вестника и да й я изпрати. Индия остави снимката и изведнъж се почувства, като че острието беше забито в нейния врат. Пот изби по цялото й тяло.

Обърна плика надолу и го разтърси. Никаква бележка. Нищо. Адресът й беше написан на машина, нямаше подател. Разгледа пощенската марка, но тя беше зацапана и нищо не се виждаше. Индия даже провери кошчето, в което оставяха старите вестници — да не би Джеймс да си прави шега с нея.

Съобщението беше изрязано, но сигурно Джеймс си го беше взел за своята колекция.

— Джеймс! Джеймс! — Индия го повика от двора. — Джеймс, фотографията на Луиджи? Имаш ли я?

— На стената в моята стая. Защо?

— О, нищо, Джеймс. Всичко е наред.

— Не изглеждаш добре.

— Не, добре съм. Тичай и си довърши играта. — Тя наистина се чувстваше зле. Главата й пулсираше. Имаше усещането, че все още се мъчи да се измъкне от един ужасен сън.

Някой искаше… какво? Да я изплаши? Само да я изплаши ли? Или тя ще бъде следващата?

Дали Луиджи не е бил убит, защото убиецът се е страхувал, че ще бъде разпознат? Тя отново погледна фотографията. Безсрамна. Ужасна. Да, тя ще бъде следващата жертва.

Обзе я луда паника. Започна да къса снимката, без да мисли, просто я късаше на малки парчета.

— Не! — прошепна тя. — Не! — И набута късчетата хартия в машината за боклуци, включи я и се заслуша в шума на смилането.

Изключи я. Мелачката замря. Настъпи оглушаваща, всмукваща тишина — като мигът, в който бебето отваря уста, за да поеме достатъчно въздух, преди да заплаче. В следващата секунда Емили се разписка и последва размяна на обиди:

— Стой настрана, мутант такъв!

— Ще те издам.

„Той е тук и те наблюдава… чака те… ще дойде и за теб, както за Луиджи.“

— Ще те напердаша!

Индия отвори прозореца.

— Ей, вие двамата, спрете! Джеймс, остави това и ела. Прибирайте се и двамата.

Стараеше се да запази самообладание, но имаше нужда от помощ и влезе в банята, за да я потърси. Беше се заклела, но не беше в състояние трезво да разсъждава: тя имаше нужда от тях. Правеха я устойчива и това беше чудотворното свойство на малките жълти хапчета. Но не достатъчно, за да се справи с кошмарните мисли, които я обзеха, след като децата си легнаха и заспаха. Полагаше огромни усилия да ги отблъсне от съзнанието си и да се заеме с работа. Но заобиколена от пустотата на огромната къща, всяко скръцване на пода, дори най-лекият шум, придобиваше особен смисъл за нея. Започна да усеща пълзящи тръпки отзад по врата си.

Повече не можеше да издържа. Вдигна телефона и набра номера на лейтенант Малой вкъщи.

— Той ще се върне късно, но мога да му оставя съобщение — предложи госпожа Малой.

— Няма нужда, аз… аз ще позвъня в службата утре. Извинете за безпокойството. — Тя остави слушалката и погледна визитката, която държеше в ръка. Набра номера на Джак Донован.

На два пъти едва не затвори телефона, но докато се колебаеше, чу силния, уверен глас на Джак.

Когато остави слушалката, беше сигурна, че той ще дойде. Почувства, че коленете й омекват. Трябваше малко да се подкрепи с качествен и силен джин. Седна с чашата в ръка. Минутите се точеха и тя си наля още, тъй като беше нервна. Общо й се събраха три чаши, преди Джак, жизнерадостен и бодър, да се появи на прага. За нейна голяма изненада, самото му присъствие я успокои и тутакси пропъди страха, който я беше обзел, след като отвори плика.

Когато двамата седнаха на дивана с питиетата си, той каза:

— Хайде, кажи ми какво те изплаши така!

Успокояващо беше дори само това, че можеше да признае страха си, вместо да се мъчи да го притъпи с хапчета. Започна с това, колко я е смутила фотографията, която беше получила по пощата.

— Нека започнем отначало — предложи Джак. Имаше благородна усмивка.

Индия започна да разказва какво се беше случило. Говореше повече, отколкото трябва — може би защото беше изпила три големи джина, даже четири, ако се броеше и този, който в момента преполовяваше.

Разказа му всичко, което знаеше за случилото се онази сутрин във фризьорския салон и как беше завлечена до вратата на стаята с опрян пистолет на тила.

— Това е всичко, което си спомням. Но някой е убил това копеле и го е направил пред очите ми.

— И ти нищо не си спомняш? — попита Джак.

— Не. Мисля, че бих преодоляла случилото се по-бързо, ако знаех — отговори Индия. Разказа му за безкрайните нощи с кошмарни сънища, които постоянно се повтарят и сякаш никога няма да свършат: — Намирам се в някакво непознато място. Около мен има хора, но всички ме подминават. Аз тичам след тях, дърпам ги за ръката, за да се обърнат към мен. Искам да ги питам за посоката. Но се оказва, че всеки, който се обърне към мен, е без лице. Това е ужасяващо. Чувствам се зле. Изведнъж се явява един мъж, когото не съм забелязала. Облечен в черно. Не се затичвам към него и не го хващам за ръката, защото се страхувам. Но той се обръща, като че ли знае, че аз съм там. Виждам лицето му, вече почти се сещам кой е — и в този момент се събуждам, обляна в сълзи. Щом легна да спя, всичко започва отново. Повтаря се абсолютно едно и също. — Тя спря за момент, отпи голяма глътка от питието си, като че ли умираше от жажда. — Знаеш ли какво значи да усетиш пистолет на тила си? Той е ужасно студен. Когато видях ножиците на снимката, отново изпитах същото чувство. — Индия потрепери.

— Снимката потресе и мен — тихо се обади Джак.

— Мисля, че този, който изпрати изрезката от вестника, е искал да ме заплаши. Телефонирах на лейтенант Малой. — Тя срещна погледа на Джак и прочете известно опасение в него. — Защо? Не мислиш ли…

— Некомпетентността на Малой е тема на постоянни шеги в столицата. Знаеш ли какво, защо не ми дадеш изрезката с плика и аз ще ги дам на частен детектив. Познавам един много добър.

— Аз… не мисля, че бих могла да си позволя да наема някого частно — каза тя с известно смущение.

— Забрави това. — Той я хвана за ръка. — Казах ти, че аз се интересувам от случая. Сега, когато те познавам, съм още по-заинтересуван.

— Мислиш, че един от онези двамата е убил Луиджи, нали?

— Трудно е да се каже, но ми имай доверие.

— Добре. Изрезката е вече смляна. Имам само плика. — Тя му го подаде и двамата започнаха да разглеждат марката.

— Ще я увеличим — няма да даде кой знае какво, но все пак е някаква следа. Повече може да се разбере от пощата. Ако се случи нещо, макар и малко по-необичайно, кажи ми. А сега забрави всичко и остави на мен!

— Ох! — Тя облегна глава на канапето. — Нямаш представа колко по-добре се чувствам сега. — Джак й наля още. Тя го изпи наведнъж, като че ли беше лимонада, и помоли за още.

— Сигурна ли си, че искаш още? — Той леко я дразнеше, но тя нямаше нищо против. Притисна ръката й между дланите си. Те бяха топли, силни и беше толкова хубаво да я държи.

— Да… чувствам се по-добре.

— Скъпо момиче, ще направя всичко, за да не те плаши никой повече. — Преди да стане, той допря пръстите й до устните си и ги целуна.

Тя го наблюдаваше как минава покрай барчето. Струваше й се далечен — не можеше да си обясни защо.

— Виж, не можах да говоря с Хариет по телефона, а Ейдриън никога не си е в къщи. — Думите се изплъзнаха по-бързо, отколкото можеше да ги произнесе. Беше много странно. С облекчение видя, че той се връща. Тя протегна ръка към студената, звънтяща чаша. Резенчета лимон и листа от мента плуваха отгоре. Отпи голяма глътка. — Много е хубаво.

— Кога ще се върнат Рос?

— О, към полунощ. — Главата й се накланяше към рамото му.

Джак погледна часовника си:

— Е, това означава — след двайсет минути. Индия седеше изправена като бастун.

— Имаш ли усещането, че танцуваш? Разказвала ли съм ти за забавите, които устройвахме вкъщи? Всички танцуваха. С изключение на Джереми Хорнби-Джоунс. Той седеше и наблюдаваше. Разказвала ли съм ти за него? — Тя стана. Наистина беше нестабилна. — Мога да танцувам цяла нощ.

— Цяла нощ — каза Джак, като ставаше — ще бъде доста изморително, но нямам нищо против, ако ти искаш.

Индия закачливо му се усмихна, а след това се изхлузи от ръцете му като сноп варени спагети.

Само след десет минути те можеха да влязат и да го заварят по средата на хола, прегърнал гувернантката на децата им. Като юрист знаеше, че това няма да е най-доброто. В същото време осъзна факта, че я държи в ръцете си. О, господи, той почувства възбуда, а всеки момент те можеха да влязат. Трябваше да я заведе да си легне.

Джак дишаше тежко очевидно не от умора. Носеше Индия нагоре по стълбите. Коя стая? От само себе си се разбираше, че спалнята на стопаните или която и да е стая с някое хлапе в нея, отпадаше. Най-после реши, че това е стаята, която му трябва, тъй като забеляза нейни вещи вътре.

Сложи я да седне на края на леглото и внимателно, доколкото можеше с големите си ръце, разкопча копчетата на пуловера й и го измъкна през главата й. Индия въздъхна дълбоко и се търколи на леглото, без да отваря очи. Повдигащите се форми на гърдите й, тъмните им зърна, които прозираха през дантеления сутиен, гладката й като коприна кожа… Джак облиза пламтящата си горна устна и реши, че тя ще се чувства по-добре, ако остане с полата си. Той свали обувките й и дръпна кувертюрата от леглото.

Членът му пулсираше, а тестисите му бяха дяволски напрегнати: това причиняваше болка при ходенето. Излезе от стаята и слезе по стълбите. Имаше нужда от студен душ. Господи, дано да е улучил нейното легло!

* * *

Един час по-късно Джак напусна къщата, след като беше изгълтал три чаши чай и половин кейк с крем, който сега усещаше в стомаха си като гастрономическа катастрофа след възбудата, пламнала от контакта му с Индия. Качи се в колата си, като се надяваше, че Дъглас и Шърли са приели обяснението му за това, че Индия не се е чувствала добре, лежала е и го е повикала да наглежда децата. Шофираше и мислеше за нея. Беше красиво, мило момиче и дяволски го възбуди.

Нощта беше топла и влажна. Листата на дърветата, които очертаваха пустите улици, висяха отпуснати. Типично за Вашингтон — топла влага, която те обгръща като мокра завивка. Той разхлаби вратовръзката си и включи климатичната инсталация.

Джак винаги бе имал успех сред жените, факт, който му създаваше репутация на вечен ерген. Това, че жените му се отдаваха така често и лесно, го разочароваше. Презираше тяхното нетърпение. Една целувка — и те вече го чакаха в леглото, обикновено със свенлива усмивка, навлекли горнището на пижамата му. На него му оставаше само да измие зъбите си и да се търкулне под завивките.

Стомахът му се успокояваше, но възбудата не преминаваше. Напротив. Трябваше да си отвлече вниманието с нещо скучно и досадно. Започна да чете имената на улиците.

В Чеви Чейс имаше имена на улици като „Иглика“ и „Бруквил“. В центъра улиците бяха правилно планирани. На север и на юг бяха номерирани, а на изток и запад — обозначени с буквите от азбуката. Авенютата, които диагонално пресичаха тази мрежа от улици, носеха имената на различните щати. Сега той се насочваше към авеню Уискънсин, което щеше да го изведе от Мериленд в покрайнините на Чеви Чейс направо към Джорджтаун. Както Кънектикът авеню извеждаше до парка Лафайет и Белия дом.

Напразно. Започна да мисли за новия си порцеланов сервиз за храна, но това го върна отново към Индия, която имаше кожа, гладка като порцелан. Представяше си я в леглото: мислено прегръщаше голото й тяло, кожите им се търкаха една в друга, езиците им се преплитаха в страстна целувка. Е, всичко това беше прекалено! Той не издържаше повече. Грабна телефона и набра номера. След кратък разговор обърна колата и се насочи към апартаментите Уотъргейт на река Потомак.

 

 

Ливия Даненбърг имаше гъвкава, малко провлачена като на норка походка, характерна за суперманекенките. Притежаваше очи на змия, чар и значителна банкова сметка, резултат от втория й брак с бивш сенатор. Беше срещнала Джак на собственото си сватбено тържество и го беше пожелала още преди лимузината да отнесе нея и новия й съпруг на сватбено пътешествие. Тези дни обядва с няколко приятелки и всички признаха успехите й по отношение на мъжете, които тя винаги наричаше „сладурчета“. Богати, имащи власт мъже. Но Джак беше мъжът на сърцето й.

Тя се изхлузи от черното си копринено бельо и стъпвайки боса по бледожълтия дебел килим, се отправи към банята, облицована с черни плочки. От шкафчето за козметика извади бяла пудра и я смръкна на един дъх през една книжна фунийка. Почувства сухота в ноздрите си. Погледна се в огледалото и видя тихата пурпурна експлозия, озарила лицето й.

На вратата се позвъня. Отвори и доволно се усмихна, тъй като усети страстното желание, изписано върху лицето на Джак. Възбудата проникваше през дрехите му. Джак не сваляше поглед от устата й, извивката на тази уста, начина, по който я движеше. В същото време ръцете на Ливия вече смъкваха ципа на панталона му и шареха под слипа.

Джак съблече и хвърли сакото си. Ливия беше коленичила пред него. Устата й — червена, влажна, бляскава — поглъщаше върха на възбудения му пенис. Езикът й се движеше и трептеше.

— О, боже! — прошепна Джак.

След двайсет минути те бяха на килима в хола — килим от сибирска вълна, стригана от гърдите на овците. След известно време се преместиха на килима в спалнята. Ливия обърна задника си към него. Направи го подлудяващо. Тя показваше всичко наведнъж, не криеше нищо, не оставяше нищо за по-късно. И когато стигнаха до двойните матраци, вече бяха направили всичко, бяха опитали всички пози.

— Ливия — попита Джак, когато започна да идва на себе си, проснат върху копринената кувертюра, — кажи, ако те изнасилят, какво ще изпитваш към мъжете след това? Би ли се отвратила от секса завинаги?

— Да ме изнасилят? Искаш да кажеш, в смисъл, че аз не желая? — Думите й прозвучаха толкова скептично, че Джак се усмихна.

— Да речем, че това е боклукчията и ти не искаш — каза той твърдо.

— Да-да, не си видял нашия боклукчия. Понякога ставам рано само за да го наблюдавам как вдига кофите за боклук и си го представям как си навлича джинсите.

Гласът му беше сух:

— Опитай се да си го представиш, без да го идеализираш.

— Е, разбира се, ще бъда бясна, но ще го преодолея. В началото ще трябва да потърся някаква компенсация — знаеш какво имам предвид.

— А ако те изнасилят и после ти не можеш нищо да си спомниш?

— Е, ако не мога да си спомня, тогава какъв е проблемът? Ти тръгваш ли? Мислех, че ще останеш тази нощ.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Трябва да прочета едни материали за утре сутринта.

Върна се вкъщи. Прегледа материалите за не повече от трийсет минути, наля си чаша уиски и седна да гледа някаква червенокоса мадама, която се перчеше с прелестите си в едно от най-късните предавания по телевизията.

Но пред очите му беше Индия Грей.

* * *

Индия седеше под чадъра за слънце и се опитваше да проумее случилото се. Смътно си спомняше, че Джак я беше пренесъл по стълбите до леглото и си беше отишъл. Сутринта, когато се събуди и отметна завивките, видя, че беше със сутиена си и с всичко от кръста надолу. Не беше гола. Значи не беше я събличал. Беше пощадил достойнството й. Подобна ситуация не би ли накарала някой по-малко почтен мъж да действа по друг начин? Самата мисъл, че може да му има доверие, вече значеше много, но той го беше заслужил, нали?

Независимо от смущението, тя усети прилив на истинско щастие.

Индия разсеяно наблюдаваше как кучето рови азалиите. Сама не знаеше защо очаква да й позвъни. Имаше достатъчно причини, за да не я потърси повече. Навярно я бе помислил за истерична, нервно болна, пристрастена към алкохола. Тези мисли блокираха съзнанието й.

Бяха минали два дни. Три нощи, ако се смята и нощта, в която я сложи пияна в леглото. Телефонът звънеше, но винаги търсеха друг. Звънеше от чиста перверзия — само за да й къса нервите, само за да засили още повече зловещото мълчание.

Какво иска тя в края на краищата? Неговото приятелство и само това ли?

Да. Защо не?

Но тялото й нямаше да се задоволи само с това. То вече познаваше уюта на ръцете му, познаваше неговата нежност и копнееше, изгаряше от незадоволена страст.

С досада си мислеше, че само след минута ще трябва да вземе кучето и да отиде да прибере децата от училище.

Телефонът иззвъня. Звукът беше приглушен, като че ли беше част от таен заговор срещу нея. Сигурно е за Шърли — пак някой от нейните безкрайни членове на комитета.

Индия затаи дъх, за да чуе дали Шърли няма да я извика. Мълчание. Отпусна се. Минутите течаха бавно.

Дали тя да не му позвъни?

Не. Никога. Все пак й е останала някаква гордост.

— Индия! — Шърли се появи на вратата.

Младата жена вкопчи пръсти в слабите си ръце, от гърлото й излезе едно:

— Да?

— Беше Дъглас. Няма да предположиш… изпращат ни на работа в Пекин. Трябва да заминем до края на месеца. — Беше развълнувана. Пекин беше важно стъпало по стълбата на служебната йерархия.

Значи до края на месеца тя ще остане без работа.

Но като че ли това нямаше значение. Най-странното и абсурдно беше, че единственото, което сега наистина имаше значение за нея, бе един мъж, който съвсем очевидно минаваше чудесно и без нея.

— О, онзи симпатичен твой приятел, адвокатът, звъня.

— Джак? — попита тя плахо. — Не съм чула телефона.

— Обади се веднага след Дъглас. Идва да те види.

Джак дойде и беше трудно по израза на лицето му да се разбере какво мисли. Седеше в люлеещия се платнен стол, излъчваше добро възпитание и почтеност, безупречно елегантен, докладваше за липсата на какъвто и да е успех в идентифициране на плика, който тя му беше дала. Дори пощенското клеймо оставаше мистерия. Той заяви, че ще продължат разследването, но намекна, че може би цялата история с изпращането на изрезката е просто една дебелашка шега.

Индия мислеше, че това е всичко, за което беше дошъл, но той й предложи да вечерят. Този път нямаше резерви от нейна страна. Предложението му я изпълни с радост.

Отидоха в италианския ресторант на Кънектикът авеню, където кухнята беше прекрасна, а Индия този път вече имаше бегла представа какво да си поръча. Разговаряха сред оранжевите пламъчета на свещите и повехналите карамфили на масата до два часа през нощта, без да забелязват часа и нетърпеливите погледи на келнера.

Срещна се с Джак за обяд и вечеря на следващия ден и за обяд на по-следващия. Същата вечер отиде с него на кино. Гледаха „Фатално привличане“. Ожесточените сексуални сцени върнаха отново чувството на срам и унижение у Индия. Всичко беше не както трябва. Беше раздразнителна и нервна, когато напуснаха киното.

Когато я изпращаше към къщи, Джак за първи път я целуна, но само веднъж и много внимателно. Тя притежаваше такава чувственост, каквато никога по-рано не бе срещал в живота си. Копнееше да я притежава, но искаше тя сама да дойде при него.

Джак й се обади на следващия ден и каза, че заминава за една седмица. Цяла седмица! Една седмица — цяла вечност.

Индия остана да седи замислена дълго след като беше затворила телефона. Дали по работа заминава? Сети се, че не й каза. Разбира се, че по работа. С кого ли ще се среща? С колко жени?

Беше толкова разсеяна, че шумът и суматохата около предстоящото преместване на семейството в Пекин едва достигаше до нея. Без настроение, неспокойна, нещастна, тя седеше вечер с книгите си, но мислите й бяха на друго място.

Шърли подаде глава през вратата.

— Как върви зубренето? Искаш ли чай?

Не, не чай! Има нужда от една голяма глътка водка, има нужда от шест месеца на гръцките острови, има нужда от Джак.

— Благодаря, чаша чай ще ми дойде много добре — каза тя.

Той се върна.

Срещнаха се в хотел „Карол Армс“. Джак я чакаше в прохладното мрачно фоайе. Горещината я съсипваше, дори краката й трепереха. Но само от това, че имаше среща с него, я обземаше лудо щастие. Ленената й рокля се беше смачкала от влагата, докато седеше на задната седалка в таксито. Той й каза, че изглежда чудесно, и я притисна в обятията си. Тя почувства уютната топлина и сигурност, която й даваше силната му прегръдка.

— Липсвах ли ти? — попита той.

— Да — каза Индия и затвори очи. Разбра, че се влюбва. Знаеше, че не е готова. Искаше любов, но не и самия любовен акт.

Но същевременно си даваше сметка, че осъзнаването на този факт нямаше да я спре.

Веднъж вече Джак се беше сблъсквал с предложение за женитба и беше потресен от собствената си реакция: почти цяла седмица беше импотентен. Сега обичаше тази жена и въпросът на брак неминуемо щеше да възникне. Макар и малко вероятен, все пак беше възможен и такъв вариант — да уреди нещата с Индия, без да се обвързва с официален брак.

„Така ще направя“ — помисли си той.

Но колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше, че развитието на нещата го води към брак.

* * *

Джак седеше на бара вече на четвъртото уиски. В джоба си имаше тюркоазносиня кутийка от кожа със златни орнаменти. Вътре беше пръстенът. Прекрасен изумруд, окръжен от диаманти, със златен обков. Да имаш намерение да се ожениш е едно нещо, но да поискаш ръката й е съвсем друго. Никога досега не беше предлагал на някоя жена да се омъжи за него.

Ами ако откаже?

Поражението беше нещо чуждо за него. Той никога и в нищо не губеше. Не искаше сега да му се случи. Боже господи, беше по-трудно, отколкото си го представяше.

Махна на бармана за още едно.

Джак не можа да си намери колата. Взе такси. При всеки завой се заваляше на задната седалка. Когато пристигнаха на адреса в Чеви Чейс, той се измъкна елегантно, плати на шофьора, като му остави тлъст бакшиш, и едва преодоля желанието да скочи обратно в таксито.

Пред вратата три пъти прокара пръсти през косата си и натисна звънеца. Отвори му Шърли, завързвайки връзките на памучен халат. Забеляза, че лицето й е намазано с нощен крем и лъщеше от светлината на лампата над главата й. Кафявите й очи го погледнаха с укор. Изглежда беше по-късно, отколкото Джак предполагаше.

— Дойдох да помоля Индия да се ожени за мен.

Обзе го някакво хлапашко настроение — за момент му се стори, че някой друг говори, а не той. Шърли се засмя. Хвана го за ръка и го въведе с маниер на медицинска сестра, която придружава избягал лунатик до дома му.

След пет минути Индия влезе в кабинета на Дъглас, където Джак я очакваше. Беше облечена в кремав халат върху пижама на зелени точки. Косата й беше разресана назад, леко прихваната с панделка ниско над врата й. Изглеждаше така, както би следвало да изглежда всяка жена — стегната, скромна, свежа, чиста. На Джак му се стори, че пред него е видение. Ангел. Неговият ангел.

Той бързо се приближи, прегърна я нежно през раменете и я целуна по бузите. Сложи я да седне в голямото кресло, коленичи пред нея и я помоли да му стане жена. Взе ръцете й и мислите му се изляха в поток от думи, в които имаше не молба, а настояване.

Когато свърши, настъпи дълбока тишина. Индия изглеждаше слисана, но в същото време — възбудена, като че ли се беше събудила от някакъв сън и откриваше, че действителността е много по-хубава.

— Не… не… — По бузите й се стичаха сълзи.

— Трябва ли ти време, за да си помислиш?

Индия се усмихна, заплака, кимна с глава, после отрицателно я завъртя, завъртя я отново, защото нямаше нужда от време за мислене, за да му отговори.

Джак я сграбчи в обятията си. Той ликуваше: Индия се бе съгласила веднага. Не й трябваше време за размисъл. Тя беше влюбена, тя му вярваше.

Джак беше всичко хубаво в нейния живот.

* * *

— Три седмици! — Хариет остави чашата за чай. — Божичко, малко несериозно ми звучи. Има ли някаква причина за такава бърза женитба?

Индия седеше до Джак на отсрещното канапе.

— Така искаме. — Гласът й звучеше уверено. Тя винаги се чувстваше уверена, когато беше с него. Лошите моменти идваха, когато оставаше сама.

— Мисля, че трябва да са налице някакви извънредни обстоятелства, за да се организира сватба в католическа черква за по-малко от три месеца. Искам да кажа, че просто има много неща, които трябва да се направят: да се разпратят поканите… Ами баща ти, Индия?

Индия поклати глава:

— Няма нужда от покани, Хариет. Не искаме никой да присъства. — Само ти и Ейдриън и един-двама близки приятели на Джак.

— Ами… Даже и семейството на Джак…? — Хариет беше очевидно смутена.

Джак взе ръката на Индия. Усмихна се, наклони се леко напред и просто закова Хариет към канапето с мил, но стоманенотвърд поглед.

— Искаме много скромна сватба, без семейства, без шумотевица. Ще се венчаем в черквата на Чеви Чейс. Церемонията ще извърши негово преподобие монсиньор Райън Хоги. Епископът направи изключение за нас и даде разрешение.

* * *

Сватбата. Черквата е пълна с цветя, жените ще се надпреварват да сипят комплименти колко хубава е тя и колко красив е Джак.

Тя ще се закълне във верността на брачния съюз и ще е съвсем искрена. Когато поискат съгласието й, просто ще каже „да“, ще си разменят пръстени и после…

Черквата беше убийствено тиха — място на студени сенки, странни отражения, деликатни мистични ухания. Индия потопи пръсти в светената вода, направи реверанс и се прекръсти: от челото към гърдите с „В името на Отца и Сина“, от рамо към рамо с „и Светия дух. Амин“.

Една седмица… Джак чака, наистина чака, но през първата брачна нощ ще потърси правата си на съпруг. Темпераментен е. Тя знае това.

Една седмица… Монсиньор Райън Хоги седеше пред нея и бодро подготвяше душата й за свещеното тайнство на брака… подготвяше я за акта. Искаше й се час по-скоро да избяга навън. Но искаше и Джак. Всяка сутрин гълташе по цяла шепа от жълтите хапчета, а вечер — по две от лилавите и по едно от сините. Те притъпяваха страха й, държаха я. Ами след това?… Знаеше — очакват я тревоги.

— Въпросът е в това, монсиньор — каза тя с отчаяние в гласа, — че обичам Джак, но ме е страх… от сексуалната страна на брака.

Той я погледна странно. Това я наведе на мисълта, че той има предвид нещо друго. Ръцете му бяха неспокойни. Изведнъж те сграбчиха нейните. Бледа, бяла кожа, твърди черни косъмчета. Тя не вдигаше очи от тях — така, както не можеше като малка да откъсне поглед от картините на Скърбящата мадона, чието кървящо сърце бе прободено с кама.

— Младоженките често изпитват подобен страх. Не бива да се тревожиш — любовта побеждава всичко! Ела, ще коленичим и ще се помолим заедно Господ да ти помогне.