Джейн Робъртс
Кървава афера (17)

Глава седемнадесета

Индия се записа в женската клиника на ъгъла на Първо авеню и Източна Шейсет и пета улица под името Айза Дейвис. Трябваше да бъде там след един час — бе дошъл денят, за който си беше записала час за аборта.

Психоаналитикът имаше кабинет на Западна Седемдесет и седма, от другата страна на Сентръл парк, и тя прекара в него определения й един час, дори повече. Индия погледна часовника си; петнайсет минути повече.

Час и петнайсет минути да гледа как наполовина изпушените цигари изгасват в ониксовия пепелник и да разказва за своя живот. Индия мислеше, че изглежда отегчително да говори за това, което се искаше от нея, но сега, когато бе минало определеното време и нейното посещение беше към своя край, започна да проявява интерес.

— Никога не съм смятал, че като бърза, човек печели нещо. — Проницателният му поглед се беше спрял върху нея и нищо не изпускаше. — А дали трябва да бързаме?

Индия се страхуваше, че по реакциите й той ще разгадае мислите й. Гледаше я втренчено, като че ли знаеше — изглеждаше точно като човек от отдела за книги в магазин „Харолдс“. Но той беше свързан със семейството. Не беше сигурен за довереник — тя не можеше да каже на този човек неща, за които никога и през ум не й бе минавало, че може да каже на някого. Не се и съмняваше, че той ще предаде всичко на Джак.

— Аз — тя трябваше да тръгва и ако вземаше такси, щеше да успее да стигне до Първо авеню навреме — не че точно бързам, но… наистина не понасям цигарения дим.

— А-ха, сега това е интересно. Част от твоя проблем е — в момента Индия беше обгърната от неотклонното му внимание — в липсата ти на самочувствие. Ти трябва да се научиш как да отстояваш, как да изразяваш нещата, как да получаваш онова, което искаш. Отстояване. — Той натисна звънеца и тутакси на вратата се показа неговият секретар. — Евънтин, разчисти нещата, свързани с моя долен навик. Индия се учи да отстоява себе си.

— Но няма нужда!

— Недей да проваляш нещата!

Индия се изправи, изстрелвайки бързо:

— Имам да… пазарувам разни неща — много благодаря!

Той още седеше и я наблюдаваше колко много му разкрива в паниката си да бърза. И секретарят й хвърляше учудени погледи, докато почистваше ониксовия пепелник. Но, от друга страна, Индия си помисли, че сигурно тя е единственият пациент, който се оплаква от непрекъснатото му пушене.

— Мисля, че трябва да продължим този следобед. Ще бъде полезно. Искам да чуя повече неща за майка ти…

— Доктор Поутасо, аз…

— … Защото неизбежно сексуалността най-напред е съсредоточена върху майката…

— … трябва да тръгвам. Благодаря, беше много интересно.

— Толкова бързаш, че аз почти подозирам, че имаш среща на обяд.

— Не, не! — Индия беше почти на вратата.

— Тогава ще ми окажеш ли честта? — Той я последва до вратата, посегна да я отвори, но стоеше и се усмихваше. — Много бих искал да те заведа на обяд.

— Благодаря — тя се опитваше да говори спокойно, — но днес не мога. Може би някой друг път.

Той й помогна да си облече палтото и отвори вратата. Индия си помисли, че това вече наистина е краят — нямаше търпение да изтича долу и да викне такси — и каза довиждане. Бързо излезе в коридора и отиде към асансьора. Два пъти натисна бутона за слизане и погледна таблото, чакайки нервно стрелката да покаже нейния етаж. Вратите се отвориха, тя влезе, усмихна се почти механично на жената, която беше вътре и носеше някакво малко животно в ръцете си, и натисна „Вратата се затваря“. После зачака нетърпеливо вратата да се отвори.

Долу във фоайето мина през тежките въртящи се врати и се намери на улицата. „Такси.“ Тя стоеше на тротоара с вдигната ръка за жълтото такси, без да забелязва пронизващия студ. Прехвърчаха снежинки, но тя прекалено много бързаше и не обърна внимание на разкопчаното си палто. Потокът от коли минаваше бързо, без никой да й обърне внимание.

„Такси.“ Доктор Поутасо стоеше зад нея. Веднага едно жълто такси спря до тротоара.

— Можете да ползвате моето. — Той я хвана за ръката. — Накъде?

На Индия й се искаше да изкрещи.

— „Блумингдейлс“. — Можеше да вземе друго такси от Лексингтън авеню. Клиниката беше само на няколко пресечки от там.

Той даде инструкции, после се облегна назад и се разсмя:

— Пазаруване? Ясно защо Джак се притеснява. Не се тревожи, само се шегувам. Дълго ли ще трае тази твоя пазарска експедиция? Все пак ми се иска да отскочиш за още един сеанс следобеда, ако е възможно.

— Неее, съжалявам. Но ние разполагаме със следващите два следобеда — напомни тя. — Можете да направите сеансите колкото искате интензивни. — Тя го погледна подкупващо.

— Добре, тогава утре следобед. — Той въздъхна и подхвана на висок глас дискусия върху детското сексуално поведение.

Облекчението на Индия при вида на универсалния магазин „Блумингдейлс“ беше толкова дълбоко, че тя едва не пропусна да му благодари, задето я бе докарал. Веднага щом колата си скри, тя се втурна към първото спряно такси, скочи вътре и тикна адреса на шофьора.

* * *

Женската клиника се намираше в стара сграда с червени тухли. Тя спокойно може да мине за женски почивен дом — имаше някакъв леко изтънчен вид. Освен това беше скъпо. Трябваше да заложи огърлицата, която Джак й беше подарил.

Този път жената на регистратурата я позна:

— Госпожо Дейвис, как сте днес? — попита тя.

От лилиите на бюрото — пепелявобели, мокри, натежали от прашец и позавехнали — й прилошаваше.

— Много добре — отвърна тя и си помисли колко глупаво беше от нейна страна да каже подобно нещо. Ръцете й трепереха, и макар че под палтото се потеше, побиваха я тръпки — изобщо, чувстваше се зле.

Зле, защото се готвеше да убие живота в утробата си, зле от ужас, зле от глад, защото не беше яла нищо заради упойката, която щяха да й сложат. Зле, защото лилиите й напомняха за смърт и погребения.

— Колко са подходящи — помисли си тя, без да се усети, че всъщност го изказва на глас.

— Нали са прекрасни? — Жената събра цветята на букет, като им се възхищаваше, а те я обсипаха с лепкав прашец.

Млада сестра с бяла престилка придружи Индия до асансьора, а когато се качиха на определения етаж, я заведе в една стая, която гледаше към улицата. Тясно бяло легло, характерен мирис на болница. Оставиха я да се съблече. Съблече се. Не може ли да го задържи?

Безумна мисъл на този етап.

Бебета в люлки, бебета в колички на разходка в Хайд парк; едно бебе вътре в нея, не по-голямо от грахово зърно, което й каза, че не бива да го направи. Сестрата се върна, а Индия още стоеше до леглото безмълвна, загледана в бельото си — сестрата бе принудена да я окуражи:

— Браво, сега облечете тази нощница — цепката е отзад. Докторът ще дойде да ви прегледа, преди да ви дадем лекарството. Искате ли да легнете сега, госпожо Дейвис?… Госпожо Дейвис?!

Докторът влезе:

— Аз съм доктор Брендън… — Къде е докторът, който я прегледа миналата седмица? Индия се почувства анонимна в тази бяла нощница, нереална, сякаш след малко на друга жена ще изчегъртат утробата — бебето ще изтече по тръбата и ще плува в буркан в собствената си кръв, а после ще бъде изхвърлено в канала, докато сестрите обсъждат какъв филм са гледали предишната вечер. Нейното бебе ще изчезне. Защо сега? Защо, за бога, трябва да мисли сега за „това нещо“ като за бебе — то няма самоличност, то е нищо без нея. Нищо без нея. Тя е всичко, което то има. — … Изследванията, които сте направили миналата седмица, показват нормални резултати. Никаква причина за тревоги, а и вие сте го обсъдили с вашия съпруг, нали, госпожо Дейвис?

— Да — каза Индия. Какво беше още една лъжа след толкова много лъжи?

— И вие двамата все така искате аборта?

— Да — каза Индия.

— Но вие отказахте услугите на нашите съветници по тези въпроси — напомни й той деликатно. (О, господи, още миг — и тя ще го помоли да забрави за цялата тази история.) — Сега ще ви сложат инжекция, за да се отпуснете — съветвам ви да отидете до банята преди това. Не се притеснявайте, ако ви пресъхне устата: това е нормална реакция. След половин час вече ще сте на път към операционната и се надяваме до довечера да можете да се приберете вкъщи. Уредили ли сте да дойдат да ви посрещнат?

Индия го гледаше вцепенена от ужас.

— О… да. — Ще мисли за това, като му дойде времето; най-малкото, някоя сестра може да й викне такси.

Спринцовката, която трябваше да влее упойката, беше готова, а докторът, който трябваше да я сложи, се беше настанил удобно на столче до нея. Беше млад, усмихнат, с широки рамене — приличаше на елитен играч от американския футбол, който чака да влезе в игра, с тази малка разлика, че той държеше спринцовка, а не топка. Индия наблюдаваше как една капка от бистрата течност се стича надолу по иглата.

— Има ли нещо, което искате да кажете?

— Не, нищо.

— Добре. Сега ще ви сложа инжекцията ето тук в ръката. Това ще ви приспи, няма да усетите нищо. Когато се събудите, всичко ще бъде вече свършило. — Последните думи прозвучаха с някаква странна нотка на ирония, но излъчването на честното му открито лице я ободри. Той пъхна иглата в ръката й, натисна буталцето и весело й каза: — Пребройте до десет, госпожо Дейвис.

— Едно, две… — Тя видя нещо, почувства нещо, силна необходимост: — Моето бебе, искам си моето…

— Боже господи, какво каза тя?

— Тя си иска бебето, каза, че си иска бебето.

Индия чу ясно доктора и сестрата, но не можеше да ги види, нито да им отговори. Не можеше да обясни, да им каже, че прави ужасна грешка. Не можеше, защото всичко изведнъж потъмня.

— Айза! Айза!… Госпожо Дейвис?… Тя се свестява, докторе.

Индия започваше да долавя, но не можеше да разбере защо тези хора се опитваха да я събудят. И какво общо имаше тя с госпожа Дейвис?

Бебето! Индия отвори очи и видя доктор Брендън.

— Госпожо Дейвис, не ви беше направен аборт. Разбирате ли какво казвам?

— Да. Ще си задържа бебето… моето бебе — промърмори Индия. Чертите на доктора се размазаха пред нея и тя почувства как се отдалечава от него. Сънуваше, че държи скъпоценни бижута в ръцете си, които блестяха ослепително, докато се превърнаха в огърлица. Опитваше се да ги хвърли, защото те горяха и пробиваха дупки в плътта й — не в нейната плът, а на бебето…

— Госпожо Дейвис, госпожо Дейвис, събудете се!

Тя се събуди отново, а сестрите все така я бяха наобиколили.

— Никой нищо няма да направи на бебето ви, госпожо Дейвис. — Те й повдигнаха главата и й дадоха да пие вода, като бършеха потта от челото й. — Вие сте в сигурни ръце, бебето ви е в сигурни ръце — продължаваха да й говорят.

Съществува проблем, така реален, че просто го усеща, но не може да си спомни какъв точно и какво значение има за нея. Тя и бебето — не са в сигурни ръце. Трябва да направи нещо — не може. Не може да се събуди, не може да се отърве от пипалата на съня. Ще мисли за това по-късно, ще намери изход. Тя пази нещо скъпо — едно мъничко човешко създание, което е толкова беззащитно и зависимо от нея, а тя се чувства абсолютно слаба и безпомощна да измисли каквото и да било.

Сестрите говореха в съседната стая. Индия беше вече будна, лежеше на тясното легло в реанимацията и чакаше да я откарат обратно в нейната стая. Иззвъня телефон, една от сестрите отиде да се обади.

Мълчание — и след това се чу сестрата да пита:

— Дали е постъпила при нас следобеда някоя си госпожа Донован? — Индия слушаше, скована от напрежение. Кръвта бучеше в ушите й. Някой се обаждаше да пита за нея. Сестрата отиде до бюрото. — Няма такова име.

Сестрата продължи да говори, но Индия не можеше да чуе какво казва. Затвори очи. Някой знае, че тя се намира тук. Но кой? Беше толкова предпазлива. Джак не може да знае, освен ако… Освен ако някой я е проследил. Доктор Поутасо? Някой, който знае, че тя е тук, но не и защо. Който проверява, за да разбере… Джак е изпратил да я следят! Поли е тук, в Ню Йорк, и знае къде се намира!

Завесите се дръпнаха и се появиха сестрите.

— Ще ви върнем в стаята, госпожо Дейвис.

— Благодаря. Кой звъня по телефона?

— Някакъв мъж се обадил на рецепцията да пита дали има при нас госпожа Донован?

— Значи на рецепцията има списък на пациентите?

— Да, има. Обаждат се разни хора — приятели, обикновено съпрузи — и искат информация. Може да ви се стори чудно, но има жени, които идват и правят скришом аборт. Нали така, момичета?

— А-ха — весело отвърна една сестра. — Милата, тъкмо разбрала, че е бременна, и узнава, че той е пратил детектив по следите й.

— Но, предполагам, че на рецепцията не дават информация, като например защо пациентът е постъпил — попита Индия.

— Но, скъпа, щом една жена постъпи в тази клиника, естествено всички знаят коя е причината. Впрочем, да не сте вие жената, за която мъжът питаше?

Индия изтръпна, но гледаше сестрата твърдо:

— Разбира се, че не съм.

„Информацията от клиниката няма никакво значение“ — мислеше си Индия. Поли трябва само да бутне няколко банкноти, за да узнае, каквото му е нужно.

— Ето, пристигнахме. Можеше да се облечете веднага щом пожелаете, госпожо Дейвис. Свободна сте да си тръгнете по всяко време. Само натиснете звънеца — и сестрата ще ви свали долу на рецепцията.

— Благодаря… благодаря за всичко.

Веднага щом вратата се затвори, Индия стана и отиде до прозореца. Внимателно — не раздвижвай завесите. Тя наблюдаваше отстрани, като внимателно и съсредоточено изучаваше улицата, готова да улови всяко движение, всеки знак. Имаше пролука в потока от хора и тя забеляза, че отсреща има бар, откъдето чудесно се вижда централният вход на клиниката. „Ако Поли я чака — помисли си тя, — там е най-удобното място.“ Вече бе започнала да разбира начина, по който действат хората на Джак.

— Благодаря ви, сестра. — Индия пое таблата, като гледаше лакомо пушената сьомга и меките сандвичи с кашкавал. Протеин и рибено масло. — Трябва да е полезно за тебе, бебе — каза тя на глас, когато сестрата излезе, — и докато си с мен, нашата храна постоянно ще се подобрява.

Тя излапа храната и изпи половин чаша чай. След това седна до телефона. Ако Поли е успял да предаде информацията на Джак (тя набра номера на Джак), значи вълкът вече е в кошарата.

— Здравей, Каролайн, Индия се обажда. А-а… Джак свободен ли е? Ъ-хъ… среща… цял следобед? Боже господи! Не, не няма нужда. Още повече, щом е казал да не го безпокоят… трябва да е важно, а? Разбира се… да, ако обичаш, благодаря. Чао засега!

Значи Джак е бил зает през цялото време, откакто тя постъпи в клиниката… Ако е имала късмет, Поли вероятно не е успял още да се свърже с него. А и доколкото познава Джак, той ще напусне офиса и ще отиде някъде за вечеря. Което значи, че тя все още разполага с няколко часа, преди Поли да успее да го намери.

Индия отново отиде до прозореца и стоя там, докато си допи чая. Дали чаят не е вреден за бебето? С прекалено много танин? Ще си купи билков чай. Но първо… първо трябва да провери дали този там навън, който я следи, е наистина Поли.

* * *

Минаваше шест и половина, когато Индия излезе през централния вход на клиниката и се спря под снопа светлина, за да си върже шала на главата. Въздухът беше сух и студен — заболя я, когато си пое дълбоко въздух, но той беше свеж и приятен. Нямаше и следа от снега, който беше паднал през деня. От другата страна на улицата се виждаше осветеният вход на бара. „Не поглеждай! — каза си тя. — Недей, дръж се нормално.“ Тръгна по заледения тротоар в посока към Сентръл парк. Движението минаваше покрай нея — огромен безличен поток, който течеше необезпокоявано до следващото кръстовище. Имаше малко пешеходци. „Не се обръщай назад. Не още.“

Зави по Второ авеню и ускори крачка. Дъхът й излизаше на пара в студения въздух. От другата страна на улицата имаше парфюмерия. Докато пресича, може да хвърли поглед назад. Няма никой. Една двойка върви в обратна посока, и жената в леопардово палто, която подмина. Чакай малко. Ето там, на отсрещната страна на булеварда, едва забележим в потока от хора, се движи мъж в тъмно палто, който върви в нейната посока. Сега се спря на будката за вестници.

Индия прекоси, продължи, без да се обръща, и зави на близкия ъгъл. Стигна до следващия осветен магазин и се спря пред витрината. В отражението на стъклото видя как мъж с тъмно палто и ниско нахлупена шапка зави, прекоси улицата и продължи да върви нататък. Дали е същият мъж? Индия се обля в пот. Дали е Поли? Беше далече, скрит в сенките — трудно бе да се определи. Това беше някой, но който и да беше, нервите й бяха опънати до краен предел, също като на плувец, който е забелязал перка във водата и знае, че е на акула. Индия прекара десет минути в магазина. След това излезе.

— Един чай „Ърл Грей“ и сандвичи, моля.

— Нямаме „Ърл Грей“.

— Тогава какъвто имате, без значение. — Очите на Индия бяха отново приковани в прозореца.

— Имаме „Дарджилинг“.

— Чудесно.

— Или „Инглиш Брекфаст“.

Индия се обърна бавно и погледна келнера:

— „Дарджилинг“ ще бъде чудесно.

Чиста лудост е да седи сега тук и да си поръчва храна, като се изключи фактът, че ако не хапне нещо, ще припадне от глад. Минаха двайсет минути, откакто зае позиция до витрините във фоайето на хотела. От мястото, където седи, има добър поглед към улицата, а и щорите я правят невидима за хората отвън.

Може би греши. Греши или просто изпада в параноя. Може би наистина е параноя. Индия изяде киселите краставички — последното останало нещо за ядене в чинията. Чаят беше с вкус на разводнено кафе. Може би беше разводнено кафе. Отсреща имаше заведение за палачинки, в което сервираха четирийсет и два различни вида сладолед. Тя просто копнееше за пресен плодов сладолед от праскови. И тогава го видя на отсрещния тротоар — мъж в тъмно палто се появи за миг в светлината, хвърляна от неоновите тръби по витрините. Шапката му беше нахлупена ниско над очите, но този път Индия не можеше да сбърка. Тя се доближи до прозореца толкова близко, колкото й стигна куражът, и втренчено се загледа в познатата фигура, попаднала в белия сноп светлина. Поли! Стиснала устни, Индия го проследи с поглед, докато той влезе в заведението за палачинки. Съжаляваше, че бе изяла киселите краставички, защото отново й бе прилошало.

* * *

— Отец Фицджералд не отговаря — каза жената с лек укор. Това беше петото позвъняване на Индия.

— Моля ви, бихте ли пробвали отново да позвъните в стаята му! — Индия седеше прегърбена на леглото и стискаше слушалката с две ръце.

— Не отговаря.

— Моля ви, като се върне, предайте му да позвъни на номера, който ви оставих.

Минаваше десет и половина. Скоро Поли ще се свърже с Джак. Скоро Джак ще знае всичко. Тя няма да седи и да остави това да се случи. Сега се чувства отговорна и за друг живот. Трябва да спаси себе си и бебето.

Именно това беше причината да се обади на Майкъл. Не на Майкъл свещеника, а на Майкъл — човека с черната маска.

Един ден Майкъл й беше казал, че ще дойде време, час, когато тя ще има нужда от неговата защита, и то отчаяно. Тогава тя не можеше да си обясни какво има предвид той. Тя го обичаше, така че присъствието на тази друга страна от неговата личност, която беше също Майкъл, се бе превърнала в нещо абстрактно. Тя никога не се бе връщала към това. Беше като да притежаваш оръжие. Лежеше някъде там, скрито в чекмедже, и никога не се говореше за него. Но то беше там. Тя знаеше — щом се наложи, трябва само да отвори чекмеджето, за да го използва.

Можеше ли по-рано да предполага, че ще стане така?

Но сега, когато времето, часът беше дошъл, на нея не й беше до изучаване на собствените мотиви. Тя беше под властта на най-страшната сила: страха.

* * *

Беше почти единайсет, когато телефонът иззвъня и тя чу гласа на Майкъл. Беше нервна, сърцето й биеше лудо. Осъзнаваше грешката, която може би правеше, но не можеше да се спре. Разказа му.

— Къде е той сега?

— Точно срещу моя хотел, в заведението за палачинки на Лулу, Източна Седемдесет и втора. Видях го да влиза вътре. После се качих в стаята и открих, че е възможно да наблюдавам входа от тук. Не е излизал през цялото това време. Той чака. Майкъл, той има информация, за която не искам Джак да научава.

— Има ли нещо общо с нас двамата?

Индия затвори очи:

— Да.

И беше истината. Бебето не беше лъжа.

— Какво знае той?

Индия почувства, че й се завива свят, и приседна.

— Знае, че съм ходила в клиника за аборти. — Индия чу звук от поемане на дъх. — Той беше там и ме проследи до хотела.

— От съпруга ти ли е?

— Не! — извика с мъка. Последва дълго мълчание. — Майкъл?

— Стой си в стаята. Не отваряй на никого, докато не ти позвъня отново.

— Майкъл? Майкъл! — Последва щракване и линията прекъсна.