Джейн Робъртс
Кървава афера (23)

Глава двадесет и трета

Тя се опита да каже нещо, но не можа. Не успя да го удържи. И двамата се свлякоха на земята. После тя почувства влага. Погледна го и видя тъмното петно, което пълзеше напред изпод колана му и оцветяваше ризата му в аленочервено.

Бе чиста случайност, че патрулният полицай Джо Фонтейн погледна мъжът с книжната кесия и го видя да изважда оръжие. Партньорът му Джийн Хайцър гледаше напред и бе забелязал белия олдсмобил да идва от съседната улица.

— Ето го… Какво?

Джо бе натиснал рязко спирачките и бе завъртял волана. Полицейската кола се понесе през улицата и се плъзна по тротоара. Веднага щом чу спирачките, мъжът пусна кесията, обърна се и побягна.

Малой, който идваше от другата страна, не можа да види какво става пред него. Той също бе видял олдсмобила, който чакаше, за да завие.

— Бързо, настигни го! Пресечи му пътя.

Вече подминаваха ъгъла, където чакаше олдсмобилът. Джаксън натисна спирачките. Колата поднесе и се удари в олдсмобила. Предното стъкло се разби и кракът на Джаксън се плъзна и натисна педала на газта.

— Какво, по дяволите… — Малой се блъсна назад в седалката. Джаксън бе превит над волана. Колата се наклони напред и удари Джо Фонтейн, който гонеше Мийхън. Малой отвори вратата.

Мийхън се втурна към вратата, която Макуини бе отворил. Олдсмобилът се промъкна през една пролука в колоната от автомобили и рязко зави наляво, като криволичеше ту в едното, ту в другото платно. Малой стоеше подпрян на коляното си, както се бе изтърколил на пътя, и наблюдаваше как колата се отдалечава. Чуваше сирената на приближаваща се полицейска кола. Навсякъде бе осеяно с парченца строшено стъкло. Джо Фонтейн беше затиснат под колата, а на челото на Джаксън имаше дупка от куршум. Беше мъртъв.

Индия дръпна шалчето от шията си. Бързо го смачка на топка и го притисна към кървящата рана.

Джак се опита да каже нещо. Тя погледна лицето му и разбра, че ще умре.

Вдигна глава и извика:

— Помощ! Извикайте помощ!

Джак бе още в съзнание.

— Обичам те — изхриптя той. — Винаги съм те обичал.

— Шшшт. — Наведена над него, тя се разплака, сълзите й закапаха по лицето му. — Не говори, моля те, недей!

— Индия… — Гласът му чезнеше, тя трябваше да долепи ухо до устните му, за да го чуе. — Замини със самолет. Махни се, преди да убият и теб… Обещай… — Очите му се затвориха.

Тогава тя реши. Докато го държеше в прегръдките си, се закле, че ако Джак оживее, никога няма да го напусне.

* * *

Пет часа по-късно изкараха Джак на количка от операционната и го настаниха в интензивното отделение. Хирургът отиде направо в стаята, където чакаше съпругата на пациента му.

Индия вече не издържаше на напрежението и бе започнала да гризе ноктите си. Когато видя хирурга, тя скочи на крака.

— Аз съм доктор Ед Мартин. — Той се почеса по тила. Не беше лесно да се говори с близките. — Съпругът ви ще оживее… Ооо, по-добре е да седнете.

Помогна й да седне. Индия едновременно плачеше и се усмихваше от облекчение и благодарност. Той се отпусна до нея — изморен мъж със слабо лице и хлътнали бузи.

— Искате ли да ви обясня какво направихме, или предпочитате да го оставим за по-късно? — попита той.

— Не. Моля ви, искам да знам!

— Съпругът ви е зле, но ще се отърве. Има сериозни вътрешни наранявания, черният дроб е засегнат, но той ще оживее. — Спря. — Тревожи ни състоянието на гръбначния мозък. — Ед Мартин почеса повехналата кожа на бузата си.

— Да? — изхриптя Индия.

— Госпожо Донован, възможно е съпругът ви да не може да ходи. Може би ще остане парализиран от кръста надолу.

Индия тихо заплака. Ед Мартин гледаше виновно. Не биваше да й го казва сега.

— Искам да го видя.

— Съжалявам, но може би не точно сега. За съпруга ви се грижи непрекъснато медицински екип, свързан е с различни монитори, има системи, дренажи. Ще се разстроите. Елате утре. Дотогава ще знаем повече за състоянието му.

— Моля ви, доктор Мартин, искам да съм там, когато се събуди. — Лицето й стана упорито. — Трябва. Много е важно. Моля ви.

— Знаете ли какво: ще кажа на една от сестрите да ви извика веднага, щом дойде в съзнание. Какво ще кажете?

— Благодаря ви, докторе.

— Чакайте тук. Тук поне е спокойно. Вън още има репортери, полиция, следователи и кой ли не — същинска лудница.

Сестрата дойде да я вземе в ранните утринни часове. Тя беше до леглото на Джак, когато той промълви името й. Това бе първата дума, която той произнесе.

— Джак, скъпи. Тук съм. — Наведе се да го целуне. Ръката му намери нейната и я хвана.

— Мислех, че си заминала — дрезгаво каза той.

— Не. Няма да замина. Оставам при теб.

— Индия… Това беше Мийхън… опасен… — И той отново изгуби съзнание.

* * *

Стана, както бе предсказал Ед Мартин. След операцията краката на Джак останаха парализирани и Индия си мислеше, че с радост би умряла, ако това можеше да му ги възвърне. Това коренно я промени. Трябваше да направи нещо. Мъжът, който бе причинил това, Мийхън, не биваше да остане ненаказан. Тя се опита да си припомни всичко, което може би имаше някаква връзка с него.

Спомни си едно име и някакъв адрес в Ню Йорк. От един плик, който Майкъл бе оставил на бюрото. Не помнеше да го е правил друг път — обикновено държеше цялата си кореспонденция заключена, освен този път. Индия стигна до извода, че затова го е запомнила. Макар че бе по-вероятно да го е запомнила, защото пликът беше адресиран до жена, и името Роуз Мърфи веднага изникна в паметта й — тя видя адреса така ясно, както го бе видяла тогава.

Възможно бе Мийхън да е използвал този адрес или тази Роуз Мърфи да знае нещо, което би помогнало да го открият. Можеше да отиде при лейтенант Малой, да му разкаже всичко, което знае, и да остави на него да намери врага, а правосъдието да се заеме със случая. Това бе първото, за което помисли.

Тя загриза нокти. Не можеше да отиде в полицията с нещо, което щеше да свърже Джак (и самата нея) с убийство и с една престъпна организация. Защото, ако Майкъл е знаел за връзките на Джак, естествено бе да се предположи, че за тях знае и Мийхън. Ако арестуват Мийхън, може би той ще се опита да си издейства свободата в замяна на показания срещу Мафията — срещу Джак.

Тя реши да предостави информацията на хората на Джак. Това бе най-логично — единственото, което можеше да направи.

* * *

Семейството изпадна в скръб и огорчение, когато узна за парализираните крака на Джак. Погребението на Анджело бе за втори път отложено. Наложи се да го замразят дълбоко. Салваторе разговаря с Индия по телефона. Цялата фамилия бе засегната от случилото се и тъй като хората й действаха по-ефикасно от държавата, те щяха да открият Мийхън и той щеше да плати така, както никой преди него.

— Индия — каза босът, — Джак ще получи възможно най-добрата охрана. Ще разполага с екип от лекари и физиотерапевти. Ти също ще бъдеш под охрана. Лично съм дал указания на Франк Капра да се погрижи за теб. — Индия слушаше с нещастен вид. — Анджело… любимият ми син… погребението ще бъде в тесен кръг. Само семейството. При нормални обстоятелства щеше да присъства и Джак.

— Съжалявам, че няма да може.

— Ти трябва да го заместиш.

Индия усети да я полазват студени тръпки.

— Може би, като се има предвид състоянието на Джак, мястото ми е до него.

— Джак ще разбере. Важно е фамилията да види неговата съпруга на погребението на Анджело.

* * *

Същата сутрин имаше още две обаждания, преди Индия да тръгне към болницата. Първото беше от съдружника на Джак, Ричард Кенеди, който й предложи подкрепата на фирмата и изобщо всякаква помощ, от каквато би могла да се нуждае. Гласът му излъчваше съчувствие и добра воля и тя се зачуди дали Ричард Кенеди и Том Уинтър имат някаква представа за финансовата организация, която стои зад Джак.

Второто обаждане беше от Дуейн, който й каза, че са го арестували и задържали по обвинение в нападение и че впоследствие потърпевшият е починал. Дуейн каза, че има право само на едно телефонно обаждане и че тя трябва да му помогне.

Щом затвори телефона, Индия направи нещо, което никога не правеше в десет без петнайсет сутринта. Наля си от най-добрия френски коняк на Джак и седна да помисли на дивана, който на времето Съни си бе харесал.

Трябваше да подреди мислите си. Ако остане при Джак, трябва да е наясно какво приема. Отпиваше бавно от коняка. Не можеше да се самозалъгва. Ако остане, ще живее със семейството, а знаеше, че са опасни, престъпни и абсолютно безмилостни. Нерешеният въпрос бе не дали Джак попада в същата категория (тя знаеше, че е така), а какво е имал предвид, когато каза, че с уличния бизнес, с „организираната престъпност“, е свършено, и нещата ще се променят.

Тук имаше нещо, което не можеше да проумее напълно. Хората не се променят. Те няма да се откажат от бизнес, който носи милиони долари чиста печалба. Явно са замислили нещо друго.

Индия дълго размишлява. Принадлежността към престъпна организация като Мафията беше неморална. Но тя приемаше това.

Имаше обаче и такъв момент, че ако се научи да работи с компютри като Джак, може да намери начин да ги надхитри… Индия разсъждаваше, че времето е на нейна страна. Босът старее, а неговият най-приближен съветник отдавна е трябвало да се оттегли. След време цялата власт ще премине в ръцете на Джак, а дотогава той вече няма да може без нея…

Ще обича Джак и ще се опита да направи брака им сполучлив, ще приеме фамилията, но ще използва средствата й за хора като Дуейн и Малкълм; спадайки към организацията, тя ще саботира дейността й.

Индия стигна до извода, че трябва да започне да учи право и управление. Без това няма да може да се справи.

Преди да излезе да купи най-красивата и екстравагантна черна шапка, която може да се намери, Индия се обади на Ричард и го попита за името на най-добрия адвокат в страната (след като парите не представляваха проблем). После позвъни на Хариет.

* * *

Докато Индия мобилизираше Хариет да започне кампания, за да привлече вниманието на обществеността към проблема на наркоманията като цяло, и в частност — за да набере още доброволци, Ливия беше в болницата и обясняваше, че иска да види Джак.

Секретарката любезно я попита:

— Член от семейството ли сте?

Ливия кимна утвърдително и се усмихна колкото може по-сърдечно.

— Къде да го намеря?

— В интензивното отделение, мадам. Как се казвате?

— Ливия Даненбърг.

— Няма ви в списъка, който ни е даден. Съжалявам, госпожо Даненбърг. Не мога да ви пусна при господин Донован.