Джейн Робъртс
Кървава афера (1)

Глава първа

Насочи пистолета си право към нея, на два инча от красивото й носле. Именно към нея — жена от каймака на обществото: бяла, англосаксонка, протестантка, блестяща блондинка с кожа като коприна. Можеше да се обзаложи, че има закачливи дантелки на пликчетата си и бели като мляко бедра. Това, което един мъж трябваше да направи, беше само да се плъзне между тях и да я обладае бавно и леко.

Усети Мийхън Пирона зад себе си, именно го усети, защото никога не беше възможно да чуеш Пирона. Освен когато си тананика някоя мелодия. Не можеш да очакваш хората да имат визуална представа за някой, който си тананика „Слънчевата страна на улицата“.

Това беше фризьорският салон „Фреди“, собственост на Луиджи Фредиано в Джорджтаун, един от онези елегантни фризьорски салони, в които попадаш сред цяла джунгла от дръвчета за освежаване на въздуха, след като на рецепцията те е посрещнало едно маце с тяло, гъвкаво като змия. Тя вече бе осъзнала факта, че салонът е нападнат от трима маскирани мъже и един от тях стои с насочено към главата й оръжие, докато останалите жени под сешоарите тепърва започваха да разбират какво става. Лицата, които се подаваха под металните каски, бяха така шокирани, сякаш през тях е преминал електрически ток.

Всички бяха шокирани, всички, с изключение на това момиче.

Всеки момент Сладураната щеше да вдигне очи от списанието и погледът й да се окаже право срещу цевта на пистолета „Магнум“ — 44 калибър. Странното беше, че жените не пищяха особено много. Ето сега той ще насочи оръжието бавно точно между очите на всяка една, а те ще седят с биещи до спукване сърца.

Горещият въздух от каската разпиляваше около лицето сребристорусите кичури на косата й. Беше облечена в една от онези малки роби с бонбоненорозов цвят на райета. Всички жени бяха с тях, но само тя нямаше нищо отдолу, поне на него така му се струваше. Погледът му се плъзгаше по дългите й крака.

Тя го погледна. Той наблюдаваше учудването в очите й, докато тя местеше погледа си от оръжието към лицето му. Ей, жестока работа! Харесваше му, когато една жена е със силен дух. Това разпалваше огъня, който пареше слабините му. Той направи движение с езика си. Безсрамието на този червен език и онова движение с ръка, което намекваше, я озлобиха. Видя ръцете й да се свиват, перлените заоблени нокти да се впиват в кожата на стола. Спокойно и бавно я доближи и отблъсна назад сешоара. Беше хубава даже и с ролките на главата.

— Стани! — тихо каза той.

Жената на съседния стол хлипаше. Той допря пистолета до слепоочието й, като не сваляше очи от Сладураната.

Дебеланата, към която беше насочил оръжието, жално занарежда:

— Хайде, скъпа — очите й с ужас се местеха от него към нея, — направи всичко, което той иска!

Момичето пребледня като мъртвец. Огледа се наоколо. Жените я гледаха вцепенени, с отворени уста, с изплашени очи. Не им пука какво става с нея, нали са в безопасност! Нали ще се приберат невредими в големите си къщи колониален стил, в сигурните си имения.

Не ги засяга. Никой не се интересува. Попадна в капан с жени, които се безпокоят повече за маникюра си, отколкото за нея. В капан с едно жестоко, ръмжащо бясно куче, в чието лице няма нищо човешко; откъсната от света на нормалните хора, от каквато и да е помощ, от закона и реда, които познава.

— По-добре да го повярваш, Сладурано! — Той допря още по-плътно пистолета си и дебеланата започна да скимти от страх като малко животно. — Още две секунди — и ти ще събираш мозъка й от стената.

От очите на момичето изскочиха зелени гневни искри.

— Копеле такова! — Каза го тихо, но той я чу.

— Идваш с мен. — Той я сграбчи за ръка и като я издърпа да стане, изви ръката й зад гърба. Опря студената цев на оръжието в тила й, на нежната топла шия, където къси косици се къдреха върху бялата й като ябълка кожа. — А сега тръгвай!

В задната част имаше стая за персонала. Стигнаха до вратата и тя се дръпна. Това едва не счупи ръката й. От силната болка очите й се насълзиха. Той поклати глава, като че ли я съжаляваше, след това отвори вратата с ритник и я блъсна вътре. Обърна я с лице към стената, притисна се до нея и се облегна върху младото й тяло. Не беше много трудно да завърже малките и меки китки с въжето, което носеше в джоба си.

— Вземи стол, за да ме завържеш! — Гласът й издаваше силна уплаха.

Той знаеше, че в този момент тя ненавижда собствения си глас. Това го разсмя. Смехът му звучеше по-скоро диво, отколкото човешки. Разкъса робата и откри триъгълника на бикините й. Тя отметна глава назад и силно го удари по носа. Той изруга и я притисна отново до стената. Тя притихна за момент. Беше като зашеметена. С преднамерено пренебрежение той разкъса тънките бикини и освободи члена си, разтвори краката й, повдигна бедрата и проникна в нея — грубо и силно, като нож, разрязващ праскова.

Тя го усети дълбоко в себе си. Заболя я. Това я върна в съзнание.

Заля я вълна от силна болка. Движенията, които той правеше, й даваха възможност да го наблюдава. Устата й бе отворена — тя все още не можеше да възприеме това, което се беше случило. Пое достатъчно въздух, за да изкрещи. Беше писък, изтръгнат дълбоко от гърдите й, сърцераздирателен писък. Пищеше толкова силно, че сетивата й се парализираха: не можеше нито да вижда, нито да чува. Накрая писъкът заглъхна в спазъм, тъй като той запуши широко отворената й уста с ръка, облечена още в ръкавица. Именно в този момент започна истинският ужас — тя се задушаваше, а той й нашепваше цинизми, гърчейки се върху нея.

Мокра от своята и неговата пот, с влажна коса и ролки, провиснали върху лицето й, тя започна да се моли. Последното нещо, което видя, беше отварящата се врата на отсрещната мръсна стена.

* * *

Лейтенант Малой от групата за разследване на убийства във Вашингтон, щата Колумбия, се наслаждаваше на обедната си почивка, когато сержант Джаксън му позвъни от луксозния фризьорски салон в Джорджтаун.

— Ъхъ, ъхъ. Знам го. — Малой се изтегна върху влажните от пот чаршафи, чешейки космите на тестисите си, докато слушаше.

— Какво се е случило? — попита приятелката му, когато той остави слушалката.

— Салонът на Фреди в Уискънсин току-що е бил обран, а един от нападателите е намерил и време да изнасили една от жените.

— Господи, вече никъде не можеш да си сигурен. Но защо търсят групата за разследване на убийства?

— Защото е бил убит, докато е правил това.

Луиджи Фредиано беше много повече от фризьор на богати клиенти — макар да беше излазил нагоре по социалната стълба, той умееше да прави прически както никой друг. Дамите от висшето общество направо го боготворяха. Облечен с дрехи от „Голтиер“ в пастелни тонове, изискано коафиран, той винаги беше готов да придружи своите известни клиентки до скъпите, лакирани в черно врати. Леко приведен, пърхащ около тях, изслушваше тайните, които те му шепнеха на ухо.

Когато лейтенант Малой пристигна, самият Луиджи стоеше във фоайето и размахваше ожесточено ръце срещу някакъв полицай, който пречеше на клиентките на „Фреди“ да напускат салона, а — което беше още по-лошо — забраняваше влизането на онези, които имаха запазени часове. Видът на Луиджи Фредиано, който нервно попиваше потта от челото си с копринена кърпичка, кой знае защо, раздразни Малой.

Вниманието му от Луиджи бе отклонено от очакващия го цивилен полицай, който го отведе в малката стая зад салона, която персоналът използваше за склад и почивка. Въздухът в нея бе просмукан от тежка миризма на цигари и китайско ядене. Половината от стаята бе заета от маса и няколко стола. Върху по-голяма част от останалото пространство бе проснато тялото на мъжа. Той лежеше по гръб, със странно извита надясно глава и отворени очи. Върху главата му бе надянат сиво-кафяв чорап, всичко останало беше черно. Черен пуловер, черни панталони с разкопчан дюкян, черни обувки, черни кожени ръкавици.

Малой приклекна на токовете си и мълчаливо започна да разглежда трупа:

— Разказвай сега от самото начало.

Сержант Франк Джаксън, който нямаше още трийсет години, беше с детски нежна коса и лесно поруменяваше — нещо, което го смущаваше. Сега целият беше пламнал, тъй като Малой го притесняваше. Сержант Франк се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Около единайсет часа трима въоръжени мъже с маски нахлуват в салона — единият от тях бил с черна маска, а другите двама — с трико телесен цвят, нахлузено върху главите им. Те сграбчили момичето на рецепцията и го накарали да извика Луиджи Фредиано от кабинета му. След това мъжът с черната маска опрял пистолета си до главата на Фредиано и го върнал обратно в кабинета му. Останалите двама задържали персонала и клиентките. Един от тях довлякъл една от жените тук и я изнасилил.

— Има ли свидетели?

— Видели са, когато я е отвеждал с насочен към нея пистолет. След това са чули писъци, но това е всичко. Една от жените е припаднала.

Малой се вгледа в мъртвеца на пода.

— Гардеробната е малка, те са били натъпкани вътре — каза Джаксън.

— Сержант, ние разследваме убийство, а не условията, в които са били поставени някакви жени, докато самото убийство е било извършено. Сега се стегни и ми кажи кой е влязъл тук, докато онова приятелче е изнасилвало момичето?

— Другият ли? — каза Джаксън.

Малой силно се разкашля и реши, че е време да откаже цигарите. Имаше трудна седмица.

— Нещо не ми е ясно — каза той раздразнено. — Разбирам да се е върнал, за да опита сам. Разбирам да му е дожаляло, когато е чул писъците, и да е влязъл, за да накара приятелчето си да спре. Продължавай, не ме оставяй да те прекъсвам.

— Идва клиентка, която е имала уговорен час, намира вратата заключена и това й се видяло подозрително. Влиза в съседното кафене и телефонира, като казва, че Луиджи не би могъл да затвори салона, без да я предупреди.

— Къде е бил Луиджи, когато патрулиращият е дошъл тук? — попита Малой.

— Завързан със запушена уста в предния кабинет. Двамата нападатели са могли да използват задната врата. Тя се отваря отвътре. По всяка вероятност са имали кола, паркирана на алеята. После ние дойдохме и намерихме момичето и трупа. — Джаксън преглътна няколко пъти. — Тя не изглеждаше много добре… тя беше… в съзнание, но говореше — знаеш какво имам предвид — не мисля, че можеше да говори… Господи! — Той хвърли върху тялото потиснат поглед.

Малой въздъхна. Беше от трийсет години в тази служба и не можеше да разбере младото поколение ченгета с кървящи от жалост сърца. Оставаше сега Джаксън да заридае на проклетото му рамо.

— Какво са отмъкнали?

— Ъ-ъ? О, пари. От касата. Събраните от събота пари.

— Да-а. — Малой се изправи и стъпи здраво на краката си. — Искам всичко тук да се запечата. Искам да знам кой е бил тук, имена, адреси. Искам да знам всичко за момичето: коя е тя, откъде идва, какво прави — всичко. И искам цялото това шибано място да се претърси до най-забутаното ъгълче. Разбра ли?

Малой беше мрачен, непривлекателен мъж, с погребален израз на лицето и хронично лошо храносмилане. Този ден стомахът го безпокоеше особено много. Никак не му се искаше да има неприятности, а вече имаше пред себе си един неидентифициран труп, няколко истерични жени, нито една от които не беше видяла нито изнасилването, нито убийството, а на всичко отгоре съпругата му настояваше довечера да я заведе на театър.

Той излезе от стаята и се огледа наоколо. Детективите ровеха навсякъде и измерваха разстоянията, ръсеха прах за отпечатъци.

— Къде, по дяволите, са специалистите по пръстови отпечатъци? Цял ден ли ще им трябва, за да се домъкнат тук? — изръмжа Малой на Джаксън, след като две проститутки с елегантни задници бяха предявили претенции пред него, че се ползват с дипломатически имунитет. Върна се в стаята. Три минути по-късно дойде доктор Макс Хелър. Хелър беше главният лекар по съдебна медицина на Градската полиция във Вашингтон. В очите му се четеше умора, която беше нещо повече от обикновено пренатоварване.

— Тоя дребосък тук, Луиджи, сигурно сам си е предизвикал сърдечна криза — каза Хелър.

— Ъхъ — съгласи се лейтенантът и за първи път се засмя. — Обзалагам се, че пресата само чака да пусне с големи заглавия това, което се случи тази сутрин на една от клиентките на Луиджи. Това ще го съсипе.

Хелър погледна внимателно трупа, проснат в краката му.

— Как е станало?

— Трима са влезли през предния вход. Единият се отправил към канцеларията и изкарал акъла на мацето там, другият се е мотал, докато приятелят му се е кефил с една от мадамите. След това тоя остава със счупен врат между краката на момичето, а другите двама офейкват. Не са взели нищо, освен известна сума от касата. Доста смахната история. — Той наблюдаваше лекаря, който беше клекнал долу. — К’во мислиш? Момичето не е могло да го направи. Или е могло?

— Не. Не, освен ако е била едра като слон и с ръце на горила. Не, това е работа на професионалист. Вратът е счупен идеално. — Хелър огледа останалата част от тялото, както и откритите гениталии, с професионален интерес. Нахлулата от възбуда кръв, която беше втвърдила мускулите, се бе оттеглила, отпускайки пениса. Доктор Хелър се изправи. — Със счупен врат можеш да живееш не повече от пет минути. Загубваш съзнание, тялото умира, но мозъкът продължава да работи. Нервите се прекъсват и се нарушава периферното кръвообращение. Тогава членът се изпразва. Искаш ли пълна аутопсия?

Откакто се помнеше, лейтенантът имаше навик да си смуче зъбите. Сега бързо спря.

— Искам този човек да се идентифицира. Ако трябва, вземи експертиза на зъбите му, направи всичко, което е нужно, но искам да знам кой е той!

Хелър сви рамене:

— Знам, че искаш докладът да ти бъде изпратен директно. Кое е момичето?

Малой му подаде английски паспорт:

— Чела е тази книга и тя беше намерена до стола, на който е седяла. Паспортът беше в книгата.

Хелър разтвори документа, погледна снимката и подсвирна:

— Красива жена. Индия. Необикновено име. — Той още веднъж промърмори името. — Индия Грей. Родена в Хонгконг, 1968 година. Това означава, че е на двайсет и две. Блондинка, зелени очи, бенка на дясното слепоочие. — Той отново погледна снимката. — Бих искал да я прегледам, преди момчетата от болницата да са се намесили. В коя болница са я закарали?

— В Университетската болница в Джорджтаун. Отивам да й задам няколко въпроса. Само тя може да ни помогне да се оправим в тази бъркотия.

* * *

Докато Малой стоеше до трупа и хладнокръвно наблюдаваше как експертът измерва всичко и прави своите заключения, Индия Грей лежеше в безсъзнание на операционната маса, завита от главата до петите в зелени чаршафи.

Сестрите бяха вдигнали краката й нагоре, с пристегнати към страничните дръжки на гинекологичния стол глезени, където те висяха странно във въздуха. Върху устата й беше сложена черна гумена маска, което я превръщаше в едва различимо човешко същество. От маската излизаха няколко тръбички, които я свързваха с пиукаща апаратура. Към ръката й беше прикрепено гумено приспособление, през което анестезиологът вкарваше лекарство, проникващо през интервенозна игла в кръвоносната й система.

Докторът седеше на стола между разтворените й крака и внимателно я преглеждаше през процепа на зеления чаршаф. Случилото се го караше да се тревожи за собствената си дъщеря — тийнейджърка. Настръхваше от самата мисъл някакъв мъж да извърши сексуално насилие върху нея. Свърши мълчаливо с прегледа на разкъсаното й влагалище. Петнайсет минути по-късно, когато напусна операционната зала, лейтенант Малой и лекарят на градската полиция д-р Макс Хелър вече го очакваха.

Той не харесваше начина, по който Хелър се отнасяше към случаите на изнасилване. Малой беше просто едно грубо цивилно ченге, което беше направило кариера по времето на Никсън, като тайно следеше проявите на опозиция сред студентите.

— Аз съм доктор Луис — каза той, — мен ли чакате?

Лейтенантът пристъпи напред и тикна значката си под носа му.

— Приели сте една жена на име Индия Грей. Налага се да й зададем няколко въпроса.

— Тя ще бъде на транквиланти през следващите няколко дена. Съжалявам, ще трябва да изчакате.

Малой се намръщи:

— Добре. Чух, че е била изнасилена, а не прегазена от камион. — Луис мрачно го погледна, но той продължи: — В случая има убийство и трябва да получим отговор на някои въпроси. Господи, не може мъжът, който те оправя, да падне мъртъв в краката ти с пречупен врат и ти да не забележиш какво става! Е, кога ще я видим?

Луис изпита желание да метне лейтенанта върху масата, на която правеха дисекция на опитните животни.

— Как би ви се харесало, ако половите ви органи бъдат разкъсани на парченца, а след това изложени пред публика, която да ги пипа, фотографира, задава въпроси… — Той едва се владееше. — Тя беше девствена!

— Девствена? — Малой повтори думата, като че ли никога по-рано не беше я чувал. — Мислиш ли, че това е възможно? — обърна се той към Хелър.

— Повярвайте — каза Луис.

— Съжалявам, съжалявам, в наши дни не е често явление. Когато я докараха, тя искаше ли нещо да каже? Някой е убил маниака, който в този момент е бил върху нея, и тя трябва да е видяла как се е случило това.

— Тя изобщо не беше в състояние да говори смислено — каза Луис. — Попитахме я дали иска да повикаме някого. Даде ни едно име и телефонен номер. Това бяха единствените й думи.

* * *

Мъжът, чието име беше назовала Индия Грей, беше Ейдриън Пег, временно управляващ посолството на Великобритания. Той получи съобщението от болницата едва в късния следобед. Пет минути след като беше телефонирал в болницата и разговарял с лекуващия лекар, той изхвърча през вратите на посолството на път към болницата.

Вятърът през този пролетен ден беше така неприятен, както и мислите му. Индия Грей беше негова братовчедка. Той я обичаше. Винаги я беше обичал. Беше една от малкото жени, от чиято компания не се страхуваше и която не му правеше забележки, когато посягаше към нещо сладко. В известно отношение я обичаше повече от жена си.

Индия вече беше в съзнание, когато той пристигна в болницата. Тя лежеше в отделна стая на третия етаж и втренчено гледаше сестрата, която й задаваше някакви въпроси.

Индия Грей беше висока, с хубаво тяло и лице, които тревожеха мъжките сънища. Лицето й беше изключително — бледо, интелигентно, изваяно, но това, което правеше най-силно впечатление, бяха очите й под гъстите тъмни вежди. Сега именно съсредоточеният, решителен израз на тези очи респектираше сестрата.

Индия облиза с език посинелите си подпухнали устни и тихо промърмори нещо. По-скоро беше процеден през зъби звук.

Имаше чувството, че тялото й разбира това, което се беше случило. Но тялото и разумът й като че ли сега не бяха едно цяло. Може би така беше по-добре. Съзнанието й не искаше да знае истината, която тялото не криеше. Отричането на истината бе единствената реакция на нейното съзнание и това стана решаващо за нея. Фактът, че не знаеше къде е, коя е, всъщност нямаше такова голямо значение за мястото, в което бе попаднала.

Лекарите бяха длъжни да информират Ейдриън Пег, че братовчедка му е силно травмирана и страда от амнезия. Загубата на паметта й поне засега изглеждаше пълна.

* * *

Същия следобед Макс Хелър сам си приказваше, докато, облечен в гумени дрехи, работеше на централната маса в залата за аутопсии. Когато не говореше, той щастливо си мърмореше нещо. Мислите се въртяха в главата му като магнетофонен запис. Трупът на масата имаше разрез от врата до чатала. Учудващи са нещата, които човек открива в труповете. Например анусът е като хранилище на най-различни неща — тубички от вазелин, боклуци, спринцовки — всичко, което човек иска да скрие, е набутано в дебелото му черво. Въпреки че беше направил десетки аутопсии, той никога не преставаше да се учудва. Стигна до червата — скалпелът леко се плъзгаше. Имаше следи от груба хирургическа намеса, сраснали органи, болен черен дроб. Доктор Хелър беше разтворил гръдния кош, когато Малой влезе.

Залата за аутопсии беше голяма, пуста и неприветлива. В нея имаше дълги маси с мраморен плот и издълбани улеи отстрани. Кутии, легени, запечатани стъкленици, шишета с разни течности, хладилни шкафове с мъртъвци, банки с трупове на бебета. Рефлектор, както във всяка операционна зала, и апаратура за фотографиране. Маси с подредени върху тях триони, чукове, длета, форцепси, сонди и инструменти за разрязване, твърде зловещи дълги криви ножове, няколко тежести за теглилка. В момента работеха с малка везна за мерене на тъкани и органи. С периферното си зрение Малой мярна един от помощниците на доктор Хелър да изчетква малък електрически трион. Малой се огледа и видя върху масата труп, чийто череп бе разрязан в горната част. Сивото вещество беше внимателно изчегъртано и поставено на везните, при което горе-долу беше запазена формата на мозъка. Малой си спомни, че жена му обичаше да готви мозък, и усети как му се повдига. Дълбокото дишане не му помогна. Над масата работеха големи абсорбатори, които трябваше изцяло да поемат миризмата. Въпреки това с всяко вдишване в ноздрите го удряше сладникава миризма — смесица от съсирена кръв и консерванти.

Трупът на масата беше на бял мъж, около трийсет-четирийсетгодишен, с широки рамене и силно развити бицепси. Рядката му коса беше паднала върху лицето и го покриваше.

Малой си сложи носната кърпа върху устата:

— Това онзи ли е?

— Същият. — Доктор Хелър се ровеше в гръдния му кош като дете, което се колебае какво да изтегли от кутията с късметите. — Има байпас на коронарната артерия. Прекрасно направено. Погледни.

— Вярвам ти — каза Малой.

— Някакъв резултат от отпечатъците на пръстите?

— Не. — Малой наблюдаваше как Хелър продължаваше да рови в гръдния кош. Сигурно има нещо сбъркано в тия хора, които могат да вършат такава работа и същевременно да се усмихват. — Освен операцията на сърцето му откри ли нещо друго?

— Първият шиен прешлен, който поддържа черепа. — Той подаде органа на помощника си, който го премери и го върна на Хелър, за да го разреже с ножа. — Бедният кучи син, изстинал е точно когато е изстрелвал товара си.

Малой избягваше да гледа към набучените гениталии на мъртвеца. Не че имаше нещо чак толкова страшно, но това го разстройваше. Той се намръщи:

— Момичето знае какво се е случило в онази стая, но проявява загуба на памет. Може би няколко въпроса ще й помогнат да дойде на себе си.

Хелър извади някакъв друг орган, погледна го и го върна обратно.

— На материала, който Луис изпрати, има сперма. Но преди да изготвя доклада си, трябва лично да прегледам момичето.

Малой стисна зъби:

— Дай ми няколко дни. Може би ще си възвърне паметта, като й мине шокът. Положението е много деликатно, защото вече имам сведения за връзката й с много важна личност. — Той погледна към големия кръгъл часовник на стената. Шест и половина. — Имам заседание. Пак има пушилка, защото ЦРУ отново е по следите на руснаците.

Руснаци. На кого му е до руснаците, като всеки ден трябваше да се разправя с психопати, маниаци, наркомани, които лъжеха, мамеха, убиваха, само и само да задоволят страстите си. Комарджии, сводници, садисти, побойници — той няма нужда от ЦРУ да му се мотае в краката с вайканията си за руснаците, като че ли те мародерстват по фризьорските салони, плашат жените, убиват и изнасилват. Малой отново се вгледа в трупа.

* * *

Всеки път, когато Ейдриън Пег посещаваше братовчедка си, той оставаше поразен от нейната апатия. Хлътналите й очи, открояващи се на бялата й кожа, бяха като преграда, иззад която тя наблюдаваше света. Китките й бяха все още възпалени и ожулени, но тя като че ли не усещаше болка. Никога не говореше.

На третия ден той дойде, твърдо решен да я накара да си спомни нещо. Искаше да пробуди съзнанието й, като я върне към сантиментални спомени от детството и към нещо, което можеше да достигне до нея и да активизира паметта й.

Ейдриън Пег беше мъж със зализана, безлична външност — нещо характерно за службата, която заемаше. В случая с Индия това помагаше. В гладкото, почти абстрактно лице нямаше нищо, което можеше да я притесни.

Тя го наблюдаваше, докато той произнасяше отделни думи, които понякога даже разчленяваше на срички в усилията си да я накара да го разбере.

Сега лицето му беше по-близо, Индия го виждаше в профил, но все още това бе едно непознато, потно от топлината в болницата лице. Говореше така, сякаш тя бе загубила всичките си способности… Някъде отдалече гласът му достигна до нея. Но тя го отпрати към миналото.

Индия не искаше да си спомня, защото да си спомня означаваше да чувства, а това я плашеше. Предпочиташе да се изолира от всичко това. И тя го правеше. Дори физическата болка като че ли беше нещо далечно, което няма нищо общо с нея.

И така, тя не искаше да слуша думите, които възкресяваха минали картини в съзнанието й. Сви се на другата страна на леглото, паникьосана от собственото си въображение. Отказваше да погледне Ейдриън, но слухът й долавяше всеки нюанс в гласа му, всяка сричка.

Той й разказваше — с така характерния за англичаните маниер на изговор пред хора, които не са имали щастието английският да им е роден език — разказваше й, че тя го познава от шестгодишната си възраст, когато той е дошъл на рождения й ден.

Започна да й описва деня на тяхното запознанство и тя го виждаше да стои на входа с голяма кутия в ръце, опакована с розова хартия и завързана с панделка на фльонга. Това беше шестият й рожден ден. И нейният братовчед Ейдриън, странно замечтано момче с нежен поглед и многообещаващо поведение. Държеше се възпитано, много вежливо и всички се дразнеха от него, дори възрастните. Дори собствената му майка. Всички, с изключение на Индия.

В съзнанието й нахлуха спомени и един след друг бързо се завъртяха като сцени от ням филм. Оживяваше миналото й, но сякаш то беше нещо съвсем независимо от нея и ролята й в него беше съвсем второстепенна.

Рожденият ден, за който говореше Ейдриън, беше насрочен за четири часа, така че майка й да има достатъчно време да се приготви, тъй като по-рано от обяд тя не можеше да влезе във форма. Но в дадения случай четири часа се оказа твърде късно. Майка й се беше гипсирала с една бутилка шери за сладкиши, която готвачът по невнимание не беше прибрал. Индия беше родена в Хонгконг, където баща й работеше в колониалната администрация, а майка й вече се пристрастяваше към джина и извънбрачните връзки. Когато тя премина всякакви граници и започна открито да кани съвсем непознати мъже в леглото си, семейството се завърна в Англия. Навярно баща й разчиташе, че мрачното английско време ще има потискащ ефект върху хормоните на жена му. За съжаление, това не стана. След рождения ден, когато майка й изчезна с бутилка шери и с мъжа, който беше дошъл да забавлява децата като клоун, Индия бе изпратена в католически пансион. Това беше изненадващ избор, тъй като цялата фамилия бяха протестанти.

Разбира се, животът в пансиона беше достатъчно идиотски, за да не може да се забрави за дълго време. Сега всичко изплува в паметта й. Беше така отвратително, както е било винаги. Студената ледена баня, в която сестрите неумело миеха дългите й коси, докато тя стоеше гола и зъбите й тракаха. Накрая отрязаха косите й. Усещаше допира на ръцете, виждаше как падат отрязаните дебели плитки.

Спомни си ужаса, който изпита, когато видя русите си коси на пода, и онова чувство — онова далечно чувство на голота и срам. Споменът извика у нея същото чувство и сега, но сега то бе по-странно, много по-силно чувство на унижение.

Спомни си също, че три пъти бяга от пансиона. Винаги имаше пари за влака до Лондон, за да отиде при баща си, който щеше да я заведе на обяд в Кларидж; но знаеше, че след това отново щеше да я върне при преподобната майка. По това време за майка й се грижеха опитни медицински сестри. По-късно бе изпратена в клиника, откъдето се върна подозрително кротка, с приветливо лице. Държеше се добре, обличаше се спретнато, почистваше пепелниците, слагаше ядки в купичките, когато забележеше, че са празни, посещаваше официални вечери и нито веднъж не си разкопча блузата пред седящия до нея мъж.

Когато Индия беше първа година студентка, майка й почина. Индия се върна вкъщи, за да бъде с баща си. Искаше й се да продължи да следва исторически науки, но не можеше да остави баща си, когато той имаше нужда от нея. Смяташе, че това ще е най-голям грях.

Така ли стана? Не го ли остави?

Остави го. Ами да, остави го. Индия отметна от себе си белите болнични чаршафи, изцяло обзета от тази единствена мисъл.

Тя напусна дома си. Не помнеше защо, но си спомни как стоеше с багажа си на вратата на неговата стая… виждаше го. Той плачеше, закрил лицето си с ръце, пръстите му бяха пожълтели от никотина, издаваше ужасни, дрезгави звуци, а вените на слепоочията му бяха подути и сини и като че ли се задушаваше…

А след това… след това тя тръгна. Защо?

Не можеше да си спомни. Щом се напрегнеше да се сети защо, всяка мисъл изчезваше и нищо не можеше да си обясни, докато накрая дойде сестрата и Индия осъзна, че беше викала.