Джейн Робъртс
Кървава афера (7)

Глава седма

Отец Фицджералд стоеше до прозореца на втория етаж в свещеническия дом, полузакрит от завесите. Застинал на място в дългата си черна роба, приличаше на призрак. Наблюдаваше бавното движение на колите по Чеви Чейс. Пред сградата спря кола, от която слезе една жена и се отправи към черквата. Той я проследи с очи. Знаеше, че рано или късно тя ще дойде.

Майкъл Патрик Фицджералд беше роден в Северна Ирландия. Домът му се намираше на улица Фолс Роуд в Белфаст. Всичко изчезна, когато беше на седем години. Всичко се разлетя на парчета от експлозията на бутилка пропан. Тя бе подпалена и изритана до вратата на къщата им от оная кретенска банда на протестантски екстремисти, които устроиха разрушителна оргия след едно улично шествие. При експлозията загинаха майка му и баща му. По някакво чудо взривната вълна изхвърли малкия Майкъл на съседната улица, където, съвсем зашеметен, бе открит от по-големия си брат, който се връщаше от репетиция на хора.

До края на живота си щеше да помни гледката, разкрила се пред очите му, когато отиде да види стаята на родителите си. Всичко беше на парчета — строшени мебели, разкъсани тела. Стъпалото на майка му се подаваше изпод купчина парчета от мебели. Той взе чехъла и се опита да го надене на крака й. Дойде брат му и го отведе във фермата на леля им в Армаг.

Леля му го научи да свири на пиано. Именно тя започна да го образова, а после чичо му, който живееше в Бостън, преподобният монсиньор Канон Фицджералд, го убеди да продължи образованието си. Завърши йезуитското училище, а след това — духовна семинария.

Отец Майкъл Фицджералд все още мечтаеше за онези дни, прекарани в ирландската провинция. Понякога виждаше лицето на леля си, осеяно с дълбоки бръчки, а щом почувстваше студ, си спомняше за топлите й прегръдки, когато го вземаше на скута си. Сега също усещаше студ и трепереше.

В действителност това не беше студ. Беше нещо много по-дълбоко и само си въобразяваше, че го втриса. Беше топъл юнски ден с такава висока влажност, че човек имаше чувство, че носи влагата в себе си. В тихата улица долу паркираше една кола. Той наблюдаваше как мъж в сив костюм излезе от нея. Свещеникът остана неподвижен още няколко дълги минути наблюдаваше. След това се обърна и бързо се отдалечи.

* * *

Индия коленичи. После се изправи и седна на пейката. Тук, в тишината и полумрака на черквата, и последните спомени от кошмара изчезнаха. През съзнанието й бяха минали различни моменти от стаята на ужасите. Тя бе сънувала и сънят й бе страшно убедителен. Но бе само сън.

За щастие, свещеникът, който я изповяда, не беше отец Фицджералд. В противен случай се опасяваше, че би могла да се покаже като пълна глупачка. Побиха я тръпки.

Хайде, сега пък свещеник. Как можа да й хрумне? Това е невъзможно. Слава богу, че не се обади на лейтенант Малой.

И все пак трябва да разкаже всичко на Джак — изпитваше нужда да му разкаже. Чувството, че е преследвана, заплашвана… Просто да му каже, да поговори с него. Въпреки че Джак й ставаше все по-близък, тя не беше му се доверила, все още не. Фактически не беше говорила с него за истинския ужас, за онова отвратително мръсно нещо, което й се беше случило. Все още мълчеше, за да предпази и двамата от гнусотията. Но тя ще му разкаже и той ще я разбере.

Индия въздъхна и точно се канеше да стане и да си тръгне, когато видя самия отец Фицджералд да излиза през вратата, която водеше към олтара. Този висок, с непринудена грация мъж, облечен в черно, отново събуди спомените й, а заедно с това — и вледеняващата неоспоримост на фактите.

Почти вече измъкнала се от седалката, тя го наблюдаваше как се моли, коленичил пред олтара. После той се изправи, прекръсти се, обърна се и погледна право към нея.

Индия се вцепени. Той знаеше, че тя е там. И освен това знаеше защо е дошла.

Той се отправи по пътеката между редовете към нея. Кожата й настръхна. Разумът й го отхвърляше. Но когато той се спря на една-две крачки от нея, явно в очакване, и когато Индия погледна бледото напрегнато лице, сините очи — тя вече беше сигурна. Абсолютно сигурна, че това е мъжът с черната маска, който стоеше пред нея в онази стая.

— Вие! — Стори й се, че го е изрекла високо, но не беше така. В черквата имаше още един-двама човека, дошли да се изповядат, но нито един от тях не се обърна, нито я погледна. Хрумна й безумната мисъл, че все още сънува; мина й през ума, че в този сън стаята няма врата, няма изход и тя е хваната в капан завинаги.

— Елате с мен! — Свещеникът го каза вежливо, но с глас, нетърпящ възражения. Той се обърна и тя го последва. Заведе я в малка стаичка в задната част на черквата. Там имаше рафтове, претъпкани с книги, и една черна дъска с тебешир.

— Добре ли сте? — Пауза, усмивка. — Бихте ли искали да седнете?

Как може да е толкова спокоен? Страните й пламнаха от гняв. Изведнъж тя заговори:

— Познах ви.

— Така си и мислех.

Тя очакваше това да го смути и той да измисли някаква нагла лъжа.

— И вие приемате това — вие, който сте свещеник? Изповядвате хората, а после нападате „Фреди“ с още двама бандити, най-долнопробни типове, и докато вие самият разбивате касата, един от тях ме затваря в една стая и ме изнасилва… Кой ще ви прости това, отче Фицджералд? — Лицето й беше мъртвешкибледо, с изключение на двете червени петна на бузите.

Свещеникът взе един стол и я накара да седне, тъй като тя изглеждаше толкова зле, сякаш всеки миг щеше да се строполи. След това отиде до чешмата и се върна с чаша вода. Приклекна на коляно и й подаде чашата. Индия я пое с две ръце, но те така силно трепереха, че водата щеше да се разплиска, ако той не беше стиснал здраво чашата.

— Знам какво се случи — каза той. — И когато се събудих на другата сутрин, вие бяхте постоянно пред очите ми — прошепна той. — Това ужасно престъпление, извършено към вас, ще бъде винаги пред очите ми. Не моля за прошка — нямам право. Нито мога да очаквам избавление. Нито сега, нито в задгробния живот.

Индия го гледаше смутена. Отец Фицджералд страдаше в своето собствено чистилище. Беше изписано по лицето му, чувстваше се по гласа му.

И отново всичко изплува в паметта й — всичко онова, до което съзнанието й не искаше да се докосва. Всеки път, когато мислеше за това, изпитваше същия необясним страх, който помрачаваше разсъдъка й. Но този път си спомни онази стая: беше ужасно, искаше й се да умре и сигурно беше преминала в отвъдното, защото следващото, което си спомняше, беше, че вижда пред себе си един мъж с маска.

Но какво се случи преди това? Нещо… Беше прекалено тъмно, за да види, но… Да, тя знаеше отговора на въпроса!

Откритието я разтърси, и то силно. Само за миг се изплаши, изпита ужасен страх. Тя го погледна:

— Вие бяхте! Вие влязохте в стаята и го убихте. — Беше сигурна в това, което казва — в известен смисъл тя обвиняваше. Гласът й загуби плътност, изчезна.

Свещеникът стоеше мълчалив. От мълчанието му вееше хладината на мраморна статуя. Тя се почувства като хваната в капан от това мълчание. Нямаше думи на земята, които можеха да проникнат и разбият тази изначална сила.

— Не. Това беше моят партньор, който пръв чу виковете ви. Той беше сигурен, че ще бъдете убита, и ви се притече на помощ. Стана случайно. Нямаше намерение да го убива. Но ако си признае, кой ще му повярва? Кой, освен Църквата? Той ми се изповяда и аз му дадох опрощение. Погледнете ме, Индия! Вие сте католичка, давате си сметка какво означава това.

— Да — прошепна в отговор Индия. Тя наистина си даваше сметка. Трябва ли и тя да се изповяда? Бе ли пожелала неговата смърт? Трябва ли да се моли, да помоли Господ за прошка? Не носи ли и тя вина за смъртта му? Тези ужасни неща, които се случиха, оставиха след себе си безкрайно чувство за вина, за наказание. — Давам си сметка какво означава, но как мога просто да си тръгна и да забравя за случилото се? Извършвате въоръжен обир, при който един човек умира по насилствен начин. Някой трябва да отговаря! Но не само пред Църквата и пред Господа. Имам предвид, че трябва да отговаря пред законите на тази страна.

— Може би съм съгласен с вас — тихо каза той. — Кой друг знае за това? Има ли някой друг?

Индия се поколеба:

— Не — каза тя с отпаднал глас. — Трябва да проверя.

— Сама ли дойдохте?

Тя отново се поколеба:

— Да.

— Е, госпожо Донован, ако искате да знаете истината, ще ви кажа кой следва да носи отговорността. Ще ви покажа. Ако можете да вникнете в истината и да я приемете, сама ще прецените дали съдебната система е в състояние да го направи или не. Елате с мен до прозореца. — Индия го последва до едно малко прозорче в стаята. — Вижте човека при онези дървета — каза той и Индия неохотно погледна нататък. — Това е един мъж, който търгува с насилие от най-презрения вид. Хората, които са го наели, крадат от нас. Те са алчни, госпожо Донован, силни и алчни. Взимат парите ни за своя собствена облага. — Той не даде възможност на Индия да отговори: обърна се към нея, като говореше бързо, убедително и емоционално, което придаваше на думите му почти хипнотична сила. — Аз нося отговорност само за това, че върнах откраднатото на Църквата — нито повече, нито по-малко. Постъпката ми е лоша. Тя никога не може да бъде опростена или одобрена по какъвто и да е начин. За онова, което ви се случи над мен ще тегне вечно проклятие. Аз приемам това. Но мъжът, който стои там, върши престъпленията като свое служебно задължение. Граби и убива по нечие нареждане. Госпожо Донован, ваш бодигард ли е той?

— Мой какво? Аз нямам… — Въпросът му сякаш я удари през лицето. В съзнанието й изплува Съни. Индия гледаше свещеника и изведнъж осъзна безпокойството, което пораждаше у нея присъствието на Съни в къщата. — Не — каза тя. — Никога не съм виждала този човек. Не зная кой е той. — Тя не знаеше защо, но един гаден, нелогичен страх я обземаше: — Какво казахте?

— Мъжът, когото виждате отвън, е един от убийците на Мафията. Той убива хора, госпожо Донован, и го прави по нареждане на вашия съпруг. — Индия загуби и ума и дума. Съзнанието й се гърчеше на ръба на някаква черна бездна.

— Госпожо Донован — с голяма нежност заговори отец Фицджералд, — мъжът ви е от Мафията. Той е най-малкият син на Салваторе Колтели. Никой — нито съдът, нито който и да е друг правораздавателен орган — не ще ги подведе под отговорност, защото няма достатъчно силна политическа власт в страната, която да се справи с Мафията.

* * *

Джак беше на телефона и буквално се разтрепери, когато Уилма му каза, че Индия е излязла и никой не знае къде.

— По дяволите… къде е отишла?

— Съни дори не знае, че е излязла — пропя Уилма, която въобще не харесваше Съни.

Като че ли мълния премина през Джак, почувства, че зъбите му тракат.

— Излязла? Нали ми каза, че е още в леглото — и следващата минута вече я няма! Къде е? Взе ли нещо със себе си? Събра багажа си и излезе или какво?

— Не, нищо. Не е и при госпожа Хариет. Може би само е излязла да се поразходи на чист въздух.

— Дявол да го вземе, та тя не е в състояние сама да се мотае където и да е! Исусе, какво ли й е скимнало? Слушай, щом се появи, веднага ми телефонирай! Уилма, дай ми Съни на телефона.

Докато Джак чакаше Съни, за да го наругае яко, кръвта му кипеше от яд. Джак спадаше към една престъпна организация, която се славеше със своите професионалисти, а сега какво се случи? Остави един от тях да наблюдава жена му, та никой да няма достъп до нея, а тя излиза, изчезва някъде и тоя кучи син дори не знае за това!

Бениамино-Джак Колтели, бе роден в Бруклин, Ню Йорк. Борбата за живот започна в едно бруклинско такси. Беше трудно раждане и майка му тихо си отиде от този свят в гърчовете на родилните мъки. Но Джак, най-малкият син на Салваторе Колтели, оживя.

Математическите способности на младия Джак скоро го направиха любимец на бащата. Салваторе Колтели бързо започна да съобразява как да ги използва. Той разбираше, че идва време, когато измамите от криминален характер и измамите в бизнеса все повече започват да се преплитат и губят ясно очертани граници, което позволяваше пренасочването на големите пари към различни области. Областта, която имаше предвид Салваторе, беше в компютърното пиратство, което включваше мултимилионна доларова база.

През 80-те години той вече знаеше, че е възможно да се организира бизнес в световен мащаб и да се разпределят печалбите чрез мрежа от секретни изходи. И всичко това можеше да се върши от къщи. Трябваше да се обърне към новите технологии, компютърните. Беше уверен, че през 90-те малцина ще бъдат онези, които ще са в състояние да различат легитимния бизнес от нелегитимния.

Той се спря на своя Джак за тази работа. И така, Бениамино-Джак Колтели стана Джак Донован. Донован беше стабилно име, скромно и непретенциозно.

Мина времето, когато гангстерите търсеха „уважение“. Това беше качество, което привличаше внимание, а сега вниманието води след себе си разследване. Не! Това, което дон Салваторе искаше за Джак, беше анонимност. Донован беше много подходящо име за тази цел.

Вече с новото си име, Джак беше записан като Джак Б. Донован в много прилични училища, не от този вид, където снобите разглеждат произхода ти под скенер. След това постъпи в юридическия факултет на Харвард. Тъй като показваше значителни способности, три години работи в една от най-добрите адвокатски кантори в Ню Йорк по криминалистика, преди да постъпи на така бленуваната работа в престижна вашингтонска фирма с партньори Кенеди и Уинтър, където имаше допълнителното задължение да разшири доходния семеен бизнес и в областта на компютрите.

— Да, аз съм — Съни.

Джак драскаше с черната си химикалка върху жълта хартийка.

— Не изпълняваш нарежданията ми, Съни!

— Тя си беше в стаята и в следващата минута…

Джак не го остави надълго да му обяснява. Осея начертаната линия с черни точки и спокойно каза:

— Тя е изчезнала, Съни. Ти спиш на работа. А сега излез и я намери: под дърво и камък ще я търсиш, копеле, докато не я намериш! — Джак затвори телефона. Написа нещо върху жълтата хартия, погледна го внимателно и набра друг номер.

* * *

Индия се тресеше като лист. Решително отказваше да повярва. Просто не можеше — това са организации, които убиват, но не и Джак.

— Всички във Вашингтон го познават. Той е Джак Донован. Семейството му е от Бостън.

— Но вие не сте се срещали със семейството.

— Джак не поддържа връзки с тях. Той е напуснал дома си и е отишъл в колеж.

— Добре, госпожо Донован, къде е мъжът ви сега?

— В Ню Йорк. Той често пътува до там във връзка с бизнеса си. — Тя се отдръпна от прозореца смутена. — Джак не обсъжда с мен служебните си въпроси.

— Той е в Ню Йорк по бизнес, свързан с Мафията.

— Стига! Моля ви, престанете! — извика Индия.

— Съжалявам. Бих искал да мога — меко каза отец Фицджералд. — Но не мога. Трябва да знаете истината, преди да се опитате да разберете защо направих това, което направих.

— Единственото, което знам, е, че обичам мъжа си. Видяхте какво ми се случи. Джак ми помогна да се върна отново към живота. Как мога да повярвам на това, което ми казвате, без да се чувствам предател? Имам усещането, че вече по някакъв начин го предадох. Може би сега е в Ню Йорк заради мен.

Свещеникът не обърна внимание на думите й. С очи, вперени в прозореца, той като че ли говореше на друг:

— Именно моят чичо кръсти най-малкия син на Салваторе Колтели. Искате ли да знаете кое е истинското му име? — Той продължи, след като Индия поклати глава: — За удобство името му беше сменено. Сега никой не знае, че корените на Джак Донован отиват дълбоко в престъпния свят. Друго име — защото Джак се занимава с много по-изтънчена форма на престъпност. Счита, че е в реда на нещата да извлича милиони, докато е на служба, и да ходи изискано облечен. Той ръководи система от секретни банки, така че винаги разполага с готови пари. Ние нападнахме една от тях и си върнахме парите, които ни бяха отнели. Сега се мъчат да ни открият. Всяка връзка се издирва. Джак ви разследва, госпожо Донован.

— Престанете! — Индия запуши с ръце ушите си. Главата й бучеше. Почувства се зле. Бе готова да му обърне гръб и да избяга. Невъзможно й бе да приеме за истина, която и да е от думите на свещеника. Смисълът на всичко това беше толкова чудовищен, че звучеше невероятно. Тя не можеше да го приеме, без да отрече много други неща. Кой лъжеше? Ако беше Джак, значи той я е лъгал през цялото време. Тя бавно се обърна и впери очи през прозореца. — Човекът, който беше там, си е отишъл — каза тя.

— Не, не е. Някъде тук е. Той ви е проследил. Когато излезете, отново ще тръгне след вас. С когото и да се срещате, където и да отидете, те ще са по петите ви, за да хванат някаква нишка. — След това заговори по-меко, тъй като видя колко разстроена беше Индия: — Имам нещо да ви покажа, нещо, с което ще мога да ви обясня участието си във всичко това. Ще дойдете ли? Искам да ви покажа черквата „Света Богородица“. Ще отидем по друг път, за да се изплъзнем от нашия приятел, който чака отвън.

Беше дошла да разобличи свещеника в престъпление и беше абсолютно неподготвена за такъв род оправдание — да й разкаже, че Джак върши нещо много, много по-лошо.

Джак? Част от добре обмислен план ли беше онази първа тяхна среща? Помнеше въпросите, които й задаваше. Имаше усещането, че някой й беше отнел патериците, на които се е държала, беше я захвърлил на пътя и после я бе прегазил.

„Какво има да губя?“ — каза тя. Гласът й звучеше много странно.

Отец Фицджералд използва малък страничен изход. Навън слънцето ярко светеше и галеше кожата й с топлите си лъчи. Той я поведе по пътеката покрай стената на свещеническия дом и те излязоха на тиха сенчеста уличка отзад, където беше паркирана старата му очукана кола.