Джейн Робъртс
Кървава афера (15)

Глава петнадесета

Едно флаконче „Коко Шанел“ се разби в стената. Ливия стоеше права в черната си дантела с широко разкрачени крака и ръце върху бедрата си. Дишаше дълбоко и гневно срещу Джак и обикновено бледата й кожа сега беше бяла на фона на тъмната сплъстена коса. Единствените шумове в стаята бяха нейното дишане и подрънкването на леда в чашата на Джак. Неговото лице беше изопнато и ядосано.

Докато се чудеше дали не се е престарала, Ливия леко пристъпи към него. Застана много близо, изпъчи задник и облиза с език кадифената си устна.

— Сладур, ти ми обеща, че ще отидем някъде този уикенд. — Очите й пак станаха сърдити: — Обеща ми!

— Не съм ти обещал уикенд за Деня на благодарността, много добре знаеш.

— Знам ли? Какво знам, Джак, кажи ми? — чумереше се тя.

— Знаеш, че винаги прекарвам Деня на благодарността със семейството си. — Джак се опитваше да бъде спокоен.

— Какво семейство? — крещеше Ливия. Джак я погледна и се обърна на другата страна. Тя забарабани с юмруци по гърба му: — Ти нямаш никакво семейство и не ми говори за оная надута английска мръсница, за която се ожени!

Джак се обърна и сграбчи ръцете й:

— Да не си посмяла — изръмжа той, — да не си посмяла да обиждаш жена ми! — И я пусна. — Никога! — После остави чашата си върху масата и излезе през вратата.

В яда си Ливия почти изрече „Майната ти!“, но чак когато той си бе отишъл вече, изкрещя след него:

— Майната ти!

* * *

Индия се надяваше, че постъпва правилно, а съща така, че Джак ще има други ангажименти. Майкъл седеше зад бюрото си. Тя го беше поканила на вечеря за Деня на благодарността.

Свещеникът нервно се изправи и започна да снове из офиса между бюрото и прозореца.

— Домът ти изведнъж стана много гостоприемен. Да каниш хора на вечеря…

Индия се изчерви леко и не отговори веднага. Ревнуваше ли Майкъл?

— Ти спомена веднъж, че имаме много бани, и аз си помислих, че…

Майкъл се обърна и я погледна. Нищо не каза. Индия разбра, че страшно силно я желае, но се самообвинява и отблъсква най-съкровените си чувства.

Уж всичко бе свършило, но явно — не съвсем. Още се случваше да се затвори в стаята си и да си изплаче очите по него. Една част от нея никога нямаше да го забрави.

Индия сковано му съобщи, че е поканила също Малкълм и Дуейн и че смята да покани и Кен Макуини.

— Мислех, че си върла противничка на политическите му убеждения — рече свещеникът.

Така си беше и тя не искаше да го съжалява, но не можа да се сдържи. Той живееше в недостроена сграда, без каквото и да е отопление.

Преди да е успяла да му отговори, Майкъл рече:

— Отпиши го. Той си отиде.

— Отиде? Къде си отиде? — Индия питаше с любопитство, но не и с изненада. Беше свикнала, че има чужденци, които идват и си отиват. Смяташе, че това са хора, на които Майкъл помага.

— Успя да си намери работа в Ню Джърси. Там ще започне нов живот… — Индия видя как той затвори очи и стисна уста. Разговорът за Кен Макуини беше приключен. — Няма ли да поканиш някого от семейството на Джак. Брат му Том, например? — попита Майкъл. — Той винаги присъства. Не мислиш ли, че ветеринарната практика само прикрива престъпната му дейност?

— Том е добър ветеринар и има доста работа. — Индия харесваше Том и Бетси. Тя сви рамене: — Сигурно си прав: Том вероятно също е замесен по някакъв начин, достатъчно често се виждат с Джак. — Тя се надигна да си ходи.

Свещеникът я гледаше:

— Знаеш, нали: твоят човек се труди тези дни — каза той.

— Какво? — Тя се вгледа в него. — Какво искаш да кажеш?

— Поли. Непрекъснато те следи. Идва и си отива с теб.

— Не може да бъде. Не съм го виждала.

— Той до леглото ти ли е, когато си лягаш?

— Не. Аз се оплаках на Джак, че непрекъснато се върти в къщата, и той му намери някаква друга работа.

— Да, да те наблюдава. Няма смисъл да гледаш през прозореца, ти си права — няма да го видиш. Не бих казал, че е съвършен, но доста го бива.

— Тогава как разбра, че ме следи?

Свещеникът се приближи до прозореца и се загледа навън.

— Там се води гангстерска война и не си мисли, че щом съм свещеник или щом сме в черква, значи сме предпазени и няма да ни въвлекат в нея. Трябва да сме наясно кой се навърта наоколо и какво всъщност става, затова ти казвам, че човекът, когото познаваме като Поли, стои отвън и те следи.

Индия го гледаше с изкривена уста.

— Трябва да се видя с Джак. — Отиде до вратата и грабна жакета си от закачалката.

— Индия! — повика я Майкъл. Тя се обърна. — Благодаря за поканата, но не мога да я приема. Съжалявам.

* * *

— Джак, жена ти дойде и иска да говори с теб.

— Хмм… — Малките зелени знаци по черния екран на компютъра бяха приковали погледа му. Седеше отпуснат назад в креслото си, с разкопчана риза, ярка вратовръзка, карирани тиранти и стилен панталон. Краката му, обути в лъскави италиански кожени обувки, бяха качени върху бюрото. „Кой?“ Той свали краката си и преди още да е натиснал с пръст бутона на вътрешния телефон, си помисли: „Индия е тук? Нещо се е случило. Какво ли може да бъде? Но нали Поли я следи, нищо не може да й се случи. Или пък може?“. — Каролайн, покани я да влезе.

— Индия! — Щом зърна фигурата на жена си на вратата на просторния, добре обзаведен кабинет, нещо трепна в сърцето му. Косата й беше чиста и сресана и леко проблясваше на слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Изглеждаше чувствено невинна, с примамливата свежест на току-що изкъпана, а това му напомняше дните, когато Кончита гладеше и цялата кухня ухаеше на лимон от прясно изгладените и колосани дрехи. Индия спря поглед, както правеха всички, които идваха тук за първи път, върху прозореца от шлифовано стъкло с изглед на юг, към река Потомак и остров Теодор Рузвелт. Джак придърпа към нея голямо кожено кресло и се настани в отсрещното. Тя седна с нескрито отвращение както към съблазнителния комфорт, така и към него самия. Зелените й очи го гледаха гневно: „Ливия! — помисли си Джак. — Може би Ливия се е обадила и й е наговорила разни неща“.

— Е?… — предпазливо рече Джак. — Мислех, че днес е денят, когато ходиш в Центъра?

— Да, така е, но се случи нещо, което толкова ме разтревожи, че дойдох направо тук, за да си поговорим за това.

„Господи, значи е Ливия!“

— Ти ми обеща, че ще излизам, без Поли да ме следи. Не искам да се мъкне по петите ми — решително каза Индия.

„Ох! Слава богу, че е за Поли, че няма нищо общо с Ливия! Толкова ли е тъп, че да се остави Индия да го забележи?“ Сега вече гласът му беше гладък и мек като луксозното кресло, в което седеше Индия:

— А, това ли било? — Той се наведе напред с нехайна, безгрижна усмивка, която някак не се връзваше с внимателните му, кафяви очи. — Просто напоследък си мислех, че имаш нужда от закрила, когато ходиш там. Нека си го кажа направо, Индия: не ми харесва, че ходиш там, но… — Той разпери ръце: — Добре де, когато Поли те наглежда, аз съм по-спокоен.

Тя седеше в креслото: толкова женствена, толкова бледа и крехка — неговата съпруга — а той не я познава. Тя не би го допуснала по-близо, отколкото са в този момент. Джак я наблюдаваше: сенки под очите; напоследък изглежда изтощена, но не както преди, преследвана от мъчителни спомени. Различна. По-решителна? По-издържлива? Не може да си обясни точно с какво и как, но тя е променена.

Джак нищо не спомена за Мийхън. Тя преодоляваше този стрес и той не искаше да я връща към него и да я плаши, че може да я преследва някакъв побъркан ирландец. Сега Мийхън е негов проблем, а Мийхън пък ще го заведе при другия, разсъждаваше Джак, при оня с качулката, който е знаел, че парите са в офиса на Луиджи. При оня, за когото никой нищо не знае. Кой е той? Дали също е ирландец? Питаха из цялата общност за него, но никой не можеше да отговори. Мийхън! Трябва да го хванат…

— Поли не ми харесва — говореше Индия. — И не искам той да ме следи. Трябва да знаеш, че ме е страх от него.

— А? От Поли ли? — С усмивката си Джак й казваше, че Поли е безобиден. — Е, добре, щом е така, ще видим какво да направя! — И си мислеше: „Ще накарам Поли да се постресне малко“.

Джак се наведе напред и приятелски я потупа по коляното, както би потупал някоя от котките си. Искаше му се да вземе и допре до устните си тези малки, хладни ръце, отпуснати в скута й. Стори му се, че е зърнал нещо в очите й, но сигурно е било от ъгъла на светлината. Често си мислеше, че крие някаква тайна, и знаеше, че ако я притисне, тя ще му я каже. Или пък ако я вземе в прегръдките си…

— Има и още нещо. Ще давам вечеря за Деня на благодарността в къщата — тя никога не казваше „у дома“, винаги „в къщата“ и това страхотно го дразнеше — и съм поканила няколко души.

— Какво? — прекъсна я Джак. — Какво си направила?

— Само някои от студентите, които помагат в Центъра, и един-двама от… ъъ, Малкълм и Дуейн, ако трябва да бъда точна, и…

— Винаги съм с роднините си за Деня на благодарността и от само себе си се разбира, че ти идваш с мен!

— Тогава покани баща си и Кончита при нас — рече тя с тайната надежда, че това е невъзможно, че Джак ще откаже, или и двете заедно.

— Не мога да повярвам! — каза Джак и се изправи. Той отхвърли мисълта, че тя си е изгубила ума: — Индия, как да ти обясня, че не мога да допусна да ме видят на една маса с мафиоти. Никой от тях не идва вкъщи и това е закон. — Той я гледаше с престорено възмущение: — И каква е тази глупост? По-рано никога не си искала да имаш нещо общо с тях.

— Просто си мислех, че ще е приятна вечеря — спокойно отвърна Индия и Джак усети как тя му се изплъзва, как ей сега ще го погледне с решителност, която никой не би могъл да преодолее. Как успяваше да изглежда така невинна, сякаш, ако я стреснеш, тя ще се разплаче, а после ще се хвърли в прегръдките ти… По дяволите, наистина му липсваха семейните посещения, липсваше му семейството само по себе си!

Индия се изправи и започна да надява кожените си, със сребърни нишки ръкавици:

— Аз ли да им се обадя или да оставя на теб?

„Господи!“

— Кой, по дяволите, е Малкълм и — как беше другото име? — Джак отиде до барчето, имаше нужда да пийне нещо.

— Те са, ъъъ, наркомани. Малкълм и Дуейн. Не им се случва често да ги канят на вечеря и с нетърпение очакват тази.

Ръката на Джак трепереше, докато наливаше уискито. Най-после обърна глава:

— Ти искаш ли една чаша?

Погледът в очите й, този високомерен поглед — сякаш беше казал нещо мръсно. Майната й! Джак беше в състояние да изпие цялото съдържание на бутилката. После ще отиде при Ливия. Така й се пада на Индия! Направо е готов да се нанесе при онази курва.

След като тя си отиде, той седна зад бюрото, изпи уискито и взе да съзерцава чашата в очакване да си възвърне самообладанието и да се стопли. Добър адвокат е. Това може би е достатъчно, за да остане чист. Той успя, макар и не съвсем. Том не взима участие в семейния бизнес, но позволи да използват ветеринарната му клиника като скрита банка.

Джак продължи да пие, като нервно се въртеше в голямото, тежко кресло. Алчност. Жажда за власт. И бавно затъване в корупцията. В моменти като този, които, слава богу, не бяха много чести, той си представяше стъпала, водещи надолу към дъното, към влажно и студено подземие, където се разнася сладникаво зловоние. Воня на гнило! Корупция. Това, което го притесняваше, беше, че той наистина вече я усещаше.

Но също така беше способен да усети и мириса на чистотата. Така миришеше Индия. Господи, понякога беше готов да отиде в стаята й, да измъкне от чекмеджетата някаква нейна дреха, за да вдъхне от хубавия, чист аромат. Тя беше толкова красива. И душата й беше красива. Неподкупена. Той тайно се наслаждаваше на нейната чистота и доброта.

Джак се измъчваше. През всичките седмици, преди да се оженят, той се чудеше дали ще може да изчака и овладее желанието си да я люби. Първата брачна нощ, връзката на нощницата й, която се свлече от раменете й, парещите клепки и меките косми по венериния хълм. През цялата вечер беше напрегнат и когато най-сетне я взе в прегръдките си, почувства, че ще полудее, ако тя не му позволи. В този момент даже споменът за това го възбуждаше.

Той пиеше и си мислеше как ще отмъсти на двамата, които бяха грабили и насилвали в салона на Фредиано. Подлудяваше го мисълта, че са я тормозили, че онзи звяр е пъхал големия си, кирлив пенис в нея. В нея! Неговия ангел. Очите му се присвиха от ярост към тия чудовища, които са допуснали да се случи това, направили са го възможно. Сега Индия му е съпруга и той не би понесъл дори самата мисъл, че това може да се повтори. Не! Той ще се погрижи за нейната сигурност и добре ще скастри Поли.