Джейн Робъртс
Кървава афера (18)

Глава осемнадесета

Роузи Мърфи стоеше съвсем гола в банята, ако не се вземеше предвид кръстът на сребърна верижка около врата й и найлоновата шапка на главата й. Беше качила единия си крак на малко столче и мажеше с каша от къна космите около вагиналиите си. Доскоро бе живяла във Вашингтон, но сега се беше преместила в Ню Йорк. Вашингтон й липсваше. Спомни си за монсиньор Хоги. Той беше личност, монсиньорът, и винаги щедър. Освен редовната й заплата, той редовно й даваше и пари в брой. Роузи въздъхна. В целия Ню Йорк нямаше друг като монсиньора.

Звънецът прекъсна мислите й. „Майната му.“ Тя се смъмри наум — за такива думи човек отиваше в ада, но нали така и така пак там щеше да иде?

Вече след третото иззвъняване, с кърпа около главата, тя отиде да отвори. Малката, функционална спалня-хол беше затрупана с дрехи и купчини списания. Имаше камари от мръсни чинии и чаши в помещението, което служеше за кухня. Роузи сръчно скри едно наполовина изпито шише уиски. Краката й, обути в найлонови чехли, пошляпваха по покрития с линолеум под.

— Кой е?

— Пусни ме вътре, по дяволите!

Роузи тутакси позна гласа на Мийхън, свали веригата и започна да отваря ключалките. Знаеше защо бе дошъл. Ако Мийхън прекрачеше някога прага на апартамента й, то беше, защото я търсеше по работа. Тя често заявяваше, че не би имала нещо против, ако все пак й плащаха за загубеното време. Най-накрая отключи и последната ключалка и вратата се отвори с изскърцване.

Мийхън широко я отвори и влезе.

— Човек ще си помисли, че това е Форт Нокс. Обличай се — излизаме!

— Сега? Точно когато съм почнала да си правя косата?

— Имаш десет минути. Сложи си нещо, което да не се набива на очи.

Това е то, както винаги! Единствената вечер, в която си бе казала, че ще е свободна и ще си направи косата. Роузи започна да измива къната под душа, като си мислеше с неприязън, че не може да са минали повече от пет минути.

Тя го познаваше само като Мийхън. Не го харесваше. Той идваше и си отиваше — също като тази вечер, например. Това я вбесяваше. Имаше си достатъчно много неприятности, за да търпи и тази. Правеше го само заради брат си. Той лежеше от месеци в затвора Мейс в Ирландия и ако помогнеше на Групата, те щяха да го измъкнат и върнат в Америка. Нямаше избор.

* * *

Заведението за палачинки на Лулу беше претъпкано. Там винаги беше пълно — бизнесът вървеше.

— Ето го там, до прозореца — каза й Мийхън спокойно.

Роузи дискретно погледна над менюто:

— Този със сивия костюм ли?

— Ъ-хъ.

— Изглежда ми безобиден. Какъв сладолед ще ядеш?

— Поръчай каквото искаш. Аз слизам долу да поразгледам наоколо. Той все някога ще слезе да пикае. Дръж го под око. Знаеш какво да правиш, ако решиш, че се готви да тръгва.

Мийхън тръгна надолу по стълбите, които водеха към тоалетните. Вървеше леко и тихо, без да пропуска нищо. Имаше тренирани уши на професионалист и можеше да определя разстоянието само по звука.

Телефонът беше точно под стълбите, мъжката тоалетна — от другата страна, а за женската трябваше да се повърви малко по-надолу по тесния коридор. На Мийхън му трябваха сервизните помещения. Годините и опитът го бяха научили да проверява в разни места като хранилища, товарни асансьори, стаи на персонала, кухни и задни входове. Заведението на Лулу имаше много удобно разположение. Аварийният изход в края на стълбите го изведе в коридор. На края на коридора имаше стая, която по шума той определи, че е кухнята. Но непосредствено зад вратата на аварийния изход имаше вито стълбище. По него Мийхън стигна до мазето. Слабата светлина, идваща от единствената крушка, не го притесняваше — той беше като котка. В дъното имаше заключена врата, която не го забави повече от минута. Когато катинарът беше разбит, той се промъкна вътре, затваряйки тихо вратата зад гърба си. Намираше се в склада точно под кухнята. Наредени покрай стените, стояха огромни фризери. Надникна вътре и видя, че са пълни с кутии със сладолед. Имаше товарен асансьор, който ги придвижваше нагоре към кухнята. Мийхън предположи, че персоналът слиза тук и товари продуктите.

Роузи, преоблечена в голямо кафяво велурено яке, сипваше кленов сироп върху трите вида сладолед и се притесняваше, че косата й не изглежда добре. Винаги ставаше така, ако не успееше да я издуха със сешоар. В такива случаи просто не можеше да понася косата си.

— Недей да бързаш — предупреди я Мийхън, докато избираше големия сладкиш с плодове. — Ще има и кафе, като свършим с яденето.

Към полунощ масите започнаха да се опразват, а персоналът тръгна да се разотива. Лулу щеше да затваря. Мийхън поръча кафе и настояваше да държи Роузи за ръка, докато й говореше. Мъжът, известен му под името Поли, беше хитър и опитен, но в момента не обръщаше внимание на някаква си любовна двойка, която и без това не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си. Мийхън сипваше втора лъжичка захар в кафето си, когато Поли стана от масата. Мийхън го държеше под око с периферното си зрение и продължаваше да говори. Изглеждаше, че Поли нямаше намерение да слезе долу, което беше жалко, защото повечето от персонала се бяха разотишли и сега долу се навъртаха малко хора.

Поли облече палтото си и бавно го закопча. Действаше методично. Мийхън го видя да оправя шала си, да напъхва краищата му в палтото. Погледна часовника.

— Слез долу да се изпикаеш, копеле такова — промърмори си Мийхън. Роузи не отговори. Мийхън бавно се усмихна: всичко вървеше по плана му — Поли тръгна надолу.

Мийхън изчака половин минута и го последва. Пътьом си сложи чифт черни кожени ръкавици. В момента, в който слезе долу, разбра, че Поли не беше отишъл в тоалетната. Светеше още някаква светлина и тя можеше да идва само от телефонната кабина: Поли се намираше под него и говореше по телефона. Дори и най-лекото скръцване на стълбите щеше да издаде Мийхън. Затова той открито тръгна надолу, като си подсвиркваше: приличаше на мъж, който слиза до тоалетната. Поли седеше на стола с гръб към него. Обърна се, хвърли му бърз поглед и явно успокоен, продължи да набира.

Мийхън ритна вратата на тоалетната. Когато тя се затвори, той се намираше на три фута разстояние от Поли и продължаваше да напредва към него. Всичко трябваше да протече изненадващо. Само един бърз удар отзад в главата — и Поли щеше да бъде мъртъв.

Звукът от стъпки горе го уплаши и той се скри бързо в сянката на стълбището. Който и да слизаше, идваше надолу много бързо. Стъпки на мъж. Мийхън се стегна. Поли набираше отново — трябваше само да се обърне, за да го види точно зад себе си.

Стъпките слязоха до долу, прекосиха коридора и влязоха в мъжката тоалетна. Шумът и пълната самоувереност действаха успокоително на Поли — този път не се обърна. Дългите часове на чакане го бяха направили непредпазлив: той се прозяваше, облегнат на лакът, докато чакаше да се обади човекът, когото търсеше. Поли пренебрегваше вероятността самият той да бъде под наблюдение и допускаше най-голямата грешка в живота си.

Мийхън възвърна самообладанието си. Изчака две-три минути: не искаше да става борба, докато имаше човек в тоалетната. Всичко трябваше да изглежда естествено, а какво можеше да изглежда по-естествено от двама приятели на телефона: единият набира, а другият го чака.

Затварянето на мъжката тоалетна сигнализира момента на действие. Сега! Той се стегна и се приготви за скок. В същия миг някакъв инстинкт накара Поли да се обърне и с бързината на змия да се изплъзне с разкривено лице. Държеше нож — тънка кама. Мийхън беше вече върху него, сграбчи го за китката и изби камата. После заби пръсти в шията му, като търсеше гръкляна. Изненадан от внезапното нападение и задушавайки се, Поли отстъпваше и губеше съзнание. Падна назад. Мийхън освободи хватката си, сложи го изправен на стола и взе телефона. Той още звънеше. Засмя се в слушалката, когато вратата на тоалетната се отвори. Престори се, че води разговор, докато стъпките нагоре заглъхнаха. Точно когато се готвеше да затворя, от другата страна някой вдигна телефона и се чу мъжки глас. Мийхън закачи обратно слушалката на куката.

Трябваше да бърза. Отиде до аварийния изход и отвори вратата. Коридорът беше пуст. Върна се, взе Поли и започна да го влачи по стълбите към склада. Всяка секунда очакваше да се появи някой. Дишаше тежко, когато отвори вратата на аварийния асансьор. За да предотврати шума от тропането на краката на Поли, докато го влачи надолу по стълбите, реши да го натовари в асансьора. Задачата му изискваше да остави мястото чисто, което значеше, че не може да зареже тялото на някое място, където хората да се препъват в него. Фризерите бяха удобно място. Хубави и дълбоки. Мийхън действаше ловко. Освободи едното отделение от сладоледите и напъха тялото вътре. Дали беше още жив, или само в безсъзнание? Мийхън искаше да се презастрахова срещу възможността Поли да се свести и да излезе от фризера, за да го търси. Извади камата му и с един замах му преряза гърлото — гръклян, кръвоносни съдове и нерви. За удобство трупът трябваше да бъде покрит и уплътнен с нещо, за да може кутиите със сладолед да стоят изправени. Мийхън се сети, че един от фризерите беше пълен с торбички лед. Извади няколко, разкъса ги и изсипа ледените кубчета. Те весело изтрополиха върху Поли. Мийхън допълни мястото с торбички. Събра по три на ред. Останалите разпредели по другите фризери. След това затвори капака.

Когато Мийхън се върна горе, Роузи довършваше някакъв бананов сладкиш. Две момичета зад касата водеха някакъв спор, а тук-таме по масите имаше няколко закъснели посетители. Той кимна на Роузи и тя стана. Хвана я за ръка и двамата излязоха.

* * *

Явно бе спала много дълбоко, както си беше с дрехите, защото, когато телефонът я събуди, Индия се почувства замаяна, без да знае какво става или къде се намира. Изведнъж се опомни и вдигна телефона.

— Майкъл — прошепна тя, когато чу гласа му.

— Няма за какво да се притесняваш. За всичко съм се погрижил.

— Какво имаш предвид? — Съзнанието й още беше замъглено, не можеше да подреди нещата в ума си. — За бога, Майкъл, какво става?

— Казах, че няма за какво да се притесняваш. Добре ли си?

— Да, чувствам, се малко замаяна. Какво…

— Защо не ми каза?

Индия едва успя да разбере за какво я пита. Той имаше предвид аборта. Трябваше да го остави с впечатлението, че го е направила. Бе решила, че той никога не бива да узнае, че има дете.

— Не можех да ти кажа — тихо му отговори Индия. — Ти вече беше решил какво искаш.

— Щях да напусна Църквата заради тебе.

Внезапно в съзнанието й изникна един спомен. Тя го виждаше в мазето как си мие ръцете с отвращение, почти със страх, от физическата страна на секса. Непреодолимият страх от жена, залегнал в самата основа на свещената доктрина. Измиваше я от себе си, измиваше миризмата й, сякаш беше нещо мръсно. Отхвърляше я от съзнанието си. Като че ли можеше да измие вината от ръцете си. Засрамен, но неспособен да я погледне, без да изпита желание, а после — и вътрешна омраза към нея, задето е пробудила тази слабост в него. Този мъж нямаше да я вземе и да я обича пълноценно и истински, нито пък й предлагаше сигурност, каквато тя търсеше, каквато й трябваше, за да се роди бебето й в безопасност.

— Да напуснеш Църквата? — механично повтори Индия. — А после ще ме мразиш за това. — Тя явно плачеше, защото сълзи се стичаха в устата й и капеха по брадичката й.

— Говориш ужасни неща — чу го да казва с такова примирение в гласа, че й стана съвсем ясно: всичко, което си беше мислила, е истина и той самия го признаваше.

И все пак тя го беше обичала, беше го обичала толкова много — и му беше благодарна. Чрез някаква необяснима сила, която нямаше нищо общо с неговата вътрешна борба, той бе успял да я освободи от нейния собствен жалък страх от секса и да я направи свободна. Само благодарение на него тя беше в състояние да продължи да живее и да познае щастието да живееш и да обичаш, да имаш нормална сексуална връзка.

— Индия, слушаш ли ме? Не задавай въпроси сега. Продължавай, както се бяхме разбрали, прави всичко както обикновено. Забрави, че въобще някога си срещала Поли в Ню Йорк! Запомни: не казвай нищо и когато се върнеш, ела да се срещнем в Центъра! Да те пази Бог!

Индия затвори телефона, захлупи лице в шепите си и продължи да плаче, да подсмърча и да хълца като загубено дете, защото сега оставаше абсолютно сама и тежестта на това бреме беше по-голяма, отколкото можеше да понесе.

Сега вече е изключено да се придържа към по-раншните уговорки. Тя не може да се върне във Вашингтон. Тя е бременна — носи детето на Майкъл. С ужас осъзна всички евентуални последици от взетото решение. Джак толкова е затънал в параноята, която преследва всеки сицилианец, че никога няма да я остави да си тръгне. Един развод би ги изправил срещу най-строгите закони на Светата майка — Църквата, пък и тя е сигурна, че Джак в никакъв случай не би го допуснал. Абсолютно сигурна е и в това, че Джак никога не би се съгласил да стане баща на дете от друг мъж, с когото жена му е изневерила. Мафията си има собствени клиники: ще я изпратят в някоя от тях, за да й направят аборт, след което ще я върнат натъпкана с опиати и лекарства. Така се грижат в Мафията за оздравяването на жените си.

Ако иска тя и бебето й да оцелеят, трябва първа да направи решителната крачка. Трябва да напусне Джак, и то веднага!

* * *

Какво ли е станало с Поли? А дали това въобще я интересува? Единственото, което изпитваше на другата сутрин на път към летището, беше облекчение. Мина й мисълта, че може би в момента не е най-удобно да напусне Джак, но при положение, че Поли вече го няма, сега със сигурност ще бъде най-лесно. И плюс това никой няма да заподозре, че тя има нещо общо с неговото изчезване.

Тя си отиваше вкъщи, в Лондон. Но първо трябваше да се върне във Вашингтон, за да си вземе паспорта. Индия благодареше на Господа за диамантената и смарагдовата огърлица. Стойността им беше толкова огромна, че стреснатият служител в заложната къща й беше направил щедър заем — достатъчно, за да плати сметката в болницата и незабавно да си купи самолетен билет: последното останало място за първа класа. Това се казва пръст на съдбата! Полетът беше на „Бритиш Еъруейс“, самолетът излиташе от международното летище „Дулс“ в осем и петнайсет същата вечер и пристигаше директно в „Хийтроу“ в осем и трийсет сутринта лондонско време.

Тя прехвърли наум подробностите. Самолетът от летище „Ла Гуардия“ ще я докара във Вашингтон рано следобеда. Днес е и свободният ден на Уилма. В празната къща тя ще събере багажа си и ще напусне, без някой да е разбрал за намеренията й.

Ще се оправи.

Дали да каже на Хариет? Не, ще й пише от Лондон.

— Защо спираме?

Индия се изправи и погледна колите навън. В центъра на града движението беше много натоварено, но те не спираха да се движат. Сега вече бяха попаднали в голямо задръстване. За бога, ако не успее да стигне навреме до летище „Ла Гуардия“ за полета си до Вашингтон, ако не успее да се качи на самолета в осем и петнайсет тази вечер…! Тя се наведе към шофьора, скована от тревога, и глупаво каза:

— Бързам за летището. Трябва да хвана самолета.

Шофьорът се обърна.

— Гу’сожо, тря’ваше да ми кажете за т’ва по-рано. Ако знаех, че шъ фащате самолет, щях да ви предложа да земете вълшебно килимче.

— Аз… ъъ…

— Чуйте ме. Сяка кола тука иска да стигне до „Ла Гуардия“. Секи чичка тука иска да фаща самолет. Цял Ню Йорк иска да фаща самолет. К’во искате да напра’а?

Индия гледаше втренчено през прозореца. Започнаха да пъплят напред, а шофьорът току свиваше рамене. Един кадилак се промъкна покрай тях. Индия погледна пътничката в него, почти прилепила глава до стъклото. Тя също гледаше навън с разсеян поглед. Цветът на лицето й беше някак неестествено зеленикав от лампите в тунела. Изглеждаше като мъртва.

Индия извърна глава. Ако изпусне самолета си — тогава какво? Провери останалите полети, които беше записала на гърба на бележника си. Следващият самолет пристигаше във Вашингтон късно следобед. Но с него също можеше да успее. Щеше да има време да грабне паспорта си и най-необходимите неща и да стигне до международното летище „Дулс“ точно навреме. Беше възможно. Индия погледна навън към жената в кадилака. Тя не беше помръднала.

Ами ако Джак си е вкъщи, тогава какво?

Не, слава богу, довечера трябва да говори на някакво бизнес събрание. Беше видяла датата заградена в календара на бюрото на Каролайн. А след това, знаеше със сигурност, той ще прекара остатъка от нощта със своята любовница. Толкова по-добре.

И все пак изпита гняв при мисълта, че Джак си има любовница. Беше абсурдно да се вълнува за такова нещо точно сега, когато бе решила да го напусне завинаги.

* * *

В момента, в който отвори вратата, Индия разбра, че Джак не е вкъщи. Няма палто, метнато на стола, нито пък шал или ръкавици на масичката в хола, нито пък следа от котките. В къщата сякаш няма жива душа. Само приглушеното нощно осветление на стълбите, както обикновено. Индия остави сака на пода и с дълбока въздишка на облекчение благодари на бога, че Джак още не си е дошъл.

Ръката й толкова трепереше, докато отключваше вратата, но сега всичко бе наред. Въпреки че пропусна първия полет, успя да хване следващия и има достатъчно време да свърши всичко. Сега е пет и половина; таксито ще дойде в шест. Утре сутринта ще бъде вече в Лондон. Утре всичко ще бъде само един ужасен спомен.

Индия отвори вратата на дрешника и бързо извади палтото си от камилска вълна — не можеше да мине без него. Метна го върху сака, след което понечи да се качи в стаята си. Дали има време да пусне котките? Изведнъж й се прииска да ги види. Изглеждаше много сантиментално, но й се прииска да се сбогува с тях. Обърна се да тръгне към кухнята. В същия миг видя отворената врата на кабинета. Замръзна на местото си.

Дали, по дяволите, тази врата е била отворена, когато влезе? Разбира се, че е била. Нали е нервна и разстроена, та сигурно затова не е забелязала. Обърна се и хукна нагоре по стълбите, тутакси забравила за котките. Трябва час по-скоро да си събере багажа и да изчезва! Ако Джак се върне и я завари…

— Индия?

Тя се спря. Видя отражението си в огледалото — с отворена пресъхнала уста и с разширени, невярващи очи. Обърна се. Джак стоеше с победоносен вид на вратата на кабинета. Индия го гледаше ужасено и се чудеше какво да направи. Не бе подозирала, че той може да позвъни на доктор Поутасо, после да се върне вкъщи и да я изчака. Да я изчака, като се спотайва на тъмно в кабинета си. „Той знае всичко“ — мислеше си тя отчаяно. Той знаеше.

— Джак?

— Толкова рано се прибираш?

— Джак. Аз…

— Защо не слезеш долу да ми разкажеш как мина всичко, докато пийнем по едно.

Тогава тя видя, че той държи чаша в ръката си. От колко ли време седи тук и пие, докато я чака да се прибере? Не бива по никакъв начин да се издава, че е притеснена. Индия слезе по стълбите. С вдигната глава, но с чувството на удавник, попаднал във водовъртеж. Трябва да държи главата си вдигната: няма друг изход, ако сега се паникьоса. Поли! Невъзможно е Джак да се е прибрал само заради нейното завръщане — сигурно причината за това е изчезването на Поли. Но той няма как да я попита — в противен случай трябва да признае, че бодигардът я е следил в Ню Йорк.

— Котките са затворени в кухнята. Не мислех, че има някой вкъщи — каза тя.

— Котките?! — Повтори той саркастично, сякаш беше казала, че са проблем с изключителна важност. Придружи я до хола. Индия сковано му позволи да й свали палтото.

— Седни, сигурно си изморена. — Джак я погледна така втренчено, че Индия изтръпна и си помисли, че той знае всичко. Но за нейно голямо облекчение Джак се обърна и се запъти към барчето. Взе бутилка скоч и й наля. — Не си отишла на уговорения час.

Индия продължаваше да стои права. Когато й подаваше чашата, той леко й се поклони. Това я нервира.

— Предполагам, че си говорил с доктор Поутасо?

— Говорих. Звъннах му следобеда.

— В такъв случай, предполагам, ти е казал, че се обадих да си отменя часа, защото не се чувствах добре.

— Търсих те в хотела — продължи той. — Казаха ми, че си напуснала. — Той вдигна очи от чашата и я погледна.

— Да. — Индия потрепери, но също го погледна. Трябваше да устои на погледа му, въпреки че чувстваше как очите й играят.

— Защо?

— Реших да се върна.

— Защо?

— Защото ми беше дошло до гуша от въпросите му, защото…

— … те беше страх да споделиш, за да не би да трябва да се погледнеш и да се уплашиш от това, което ще видиш.

Индия потрепери. Вдигна чашата и изсипа половината съдържание в гърлото си.

— Не — каза тя. — Не аз, а ти.

— Аз? Какво аз? Хайде сега, кажи какво аз, скъпа? — И той се изправи пред нея с онази гадна усмивка, която ужасно й се искаше да изтрие. Тя се почувства толкова унизена. Цялото й тяло се разтърсваше от силен гняв.

— Добре де, не ми харесваше. Мразех го. Все едно, че ми бъркаше в душата, че ме обръщаше наопаки като ръкавица. Но ти… Ти беше този, който се страхуваше да споделя! — каза тя толкова тихо, че сякаш го прошепна. — Да има семейство. Беше те страх от интимността, която идва със семейството. Интимността, която прави брака. — Той вече искрено се смееше. „Нека — помисли си тя, — нека.“ Още не е свършила. — Да, аз имах голям проблем. Бях изплашена от мисълта, че трябва да правя секс. Но този страх нямаше нищо общо с това да бъдеш в интимни отношения с мъж. Това беше чисто и просто един страх. Не, дори нещо повече — беше ужас. Бях ужасена. Гледах на мъжкия пенис в ерекция като на нещо опасно, като на нещо, което причинява болка. Но ти… Тебе много-много не те интересуваше, нали? Ти имаше каквото ти трябва — жена с добър произход. А плюс това си имаш и любовница… — Тя беше успяла: усмивката бе слязла от лицето му. Той вече не се смееше — лицето му беше променено. Нетърпелива, превъзбудена, Индия продължи: — Любовница, с която можеш да правиш какъвто секс искаш. Която няма претенции към тебе — претенции, които не си в състояние да посрещнеш. Хайде де, признай, признай си!

Погледът му стана гневен. Устата му се разкриви в грозна гримаса. Индия усети как краката й омекват.

И тогава звънна телефонът. Щяха да й съобщят, че таксито е пристигнало. Лицето й загуби цвета си. Тя тръгна напред. Но той беше по-бърз. Хвана я за ръката и я блъсна на един стол.

— Не, мила моя. Нека да вдигна телефона.

Индия остана да седи, вперила очи в него. Имаше чувството, че се събужда по средата на операция: усещаше и виждаше всичко, което става около нея, но не можеше да реагира.

А трябваше. Не биваше да се предава. Тръпнеше пред мисълта какво би се случило, ако не предприеме нищо сега.

Индия стана и отиде до вратата. Искаше да чуе какво говори Джак по телефона. Като последна глупачка беше казала, когато поръчваше таксито, докъде ще й трябва. След малко и Джак ще знае вече всички подробности. Ако само успее да стигне до стаята си и да вземе паспорта!… Без да се обръща, тя претича през хола и хукна нагоре по стълбите. Ще излезе през черния вход. Дали ще успее? Дали?

Влезе в стаята си и заключи вратата, но до ушите й стигаха думите на Джак:

— Не заключвай вратата пред мен! Никога!

Тя изтича до бюрото и отвори чекмеджето.

Трескаво пребърка нещата и на дъното намери познатия паспорт. Слава богу! Колко скъп й се струваше сега. Напъха го в малката кожена чантичка. Препаса я през кръста си — чантичката беше достатъчно малка, за да се носи под палто. Съдържаше много важни неща — пари, кредитни карти, самолетния билет. Не можеше да рискува да я загуби някъде из града. В този миг се сети, че и двете й зимни палта са долу. Навън беше ужасно студено. Индия измъкна от едно чекмедже голям квадратен шал и кожените си ръкавици, метна ги на леглото и се втурна към гардероба. От там извади плътно кожено яке.

Чу вратата да се отваря с трясък и изтърва якето на пода.

Очите му бяха потъмнели и присвити. От якето се вдигнаха към нея:

— Как се канеше да си тръгнеш? А-а, през черния вход. — Той издаде звук, който много приличаше на смях. От него кръвта й се смръзна. Джак бе вече побеснял от гняв, подмятанията бяха свършили. Тя го гледаше, безпомощна и отчаяна. — Значи — напускаме кораба!

— Тръгвам си, ако това имаш предвид, и то веднага! — За да придаде твърдост на думите си, тя се наведе да вдигне якето. Интуицията й подсказваше, че трябва да му противостои, да слезе и да си тръгне. Той не можеше да я спре. Трябваше да му внуши това.

— Нещо се е случило — каза той. Очите му блестяха заплашително: — Разкажи ми за Поли.

Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да прави нещо с тях. Започна да си слага ръкавиците.

— Какво за Поли?

— Изглежда, го няма. И то е изчезнал без никаква следа.

— Проверил ли си в градския кучкарник?

С две крачки Джак се озова до нея:

— Ти явно знаеш нещо. Кажи ми какво?

— Откъде мога да знам нещо за Поли? Аз току-що пристигам от Ню Йорк. Мислех, че го държиш във Вашингтон. — Беше си сложила ръкавиците и барабанеше с пръсти. Трябваше да запази спокойствие. Времето минаваше и тя почти се побъркваше от отчаяние. — Изобщо нямам представа къде си загубил Поли. Дори не знаех, че е изчезнал. Сигурно ще си дойде с подвита опашка. — Индия го предизвикваше. Предизвикваше го, но не можеше вече да спре. Не и сега, когато тържествуваше в гнева си. Със стиснати ръце и широко отворени очи, без да изпитва повече страх от Джак, тя каза: — Не ме интересува какво е станало с този побъркан маниак. Не ме интересува дали са го разкъсали на парчета в някоя от твоите междубандови войни или нещо друго. Хич не ме засяга!

Джак я сграбчи за раменете:

— Значи това е то, така ли? Никога не си могла да се примириш с мисълта, кой е баща ми. Е, нека ти кажа нещо, сладурче! Ако не беше той в колегията срещу наркотиците и ненужното насилие, никакви синдикати, закони или дори президентът не биха могли да ги спрат.

— Каква колегия? За какво говориш?

— Говоря за Националния комитет на кръстниците от Мафията със седалище в Ню Йорк. Може да не вярваш, но те правят голяма политика, а ти живееш в облаците. — Той се бе навел към нея, докато говореше.

— А ти така си свикнал с тази мисъл, че дори не ти прави впечатление — каза тя, почти виеща от болка и гняв. — Но те ще дойдат и за тебе. Някой ден маскиран мъж ще влезе в ресторанта с автоматичен пистолет МАС-10 и ще ти пръсне мозъка.

Джак я хвана за раменете и силно я разтърси:

— Кой ти каза за МАС-10. Откъде знаеш за това?

Зъбите й затракаха. Опитваше се да фокусира погледа си на лицето му. Не знаеше откъде беше чувала за автоматичен пистолет МАС-10, не можеше да си спомни. Просто така й бе дошло на езика…

— Хайде, време е да почнеш да си припомняш някои неща. Време е! Хайде, нека да чуем.

Дъхът му я пареше. Лицето му беше на сантиметри от нейното — лицето му, което и сега, въпреки огромния гняв, не беше загубило своя надут, самодоволен и упорит вид. Самодоволен, самодоволен, самодоволен…

Индия стисна в юмрук дясната си ръка и както беше с ръкавица, го удари:

— Самодоволен, самодоволен! — След това с всички сили го удари и с лявата ръка. — Самодоволен — продължи тя да го удря по лицето, без да обръща внимание на болката в кокалчетата. Косата й падна на лицето. Индия се задъха, но продължи да го налага по гърдите, раменете, ръцете. Това обаче не променяше нищо: мускулите на тялото му бяха корави. Тя усещаше страхотна болка в китките си.

А Джак й се смееше, смееше… Разярена, тя го буташе, риташе, блъскаше. Косата й съвсем беше влязла в очите. Индия плачеше и стенеше, побесняла от гняв. Той я сграбчи, но тя не почувства грубост в него — грубост, безмилостна, както безмилостен беше коланът на сестрите, който служеше за усмиряване и наказание.

Тя се отскубна от ръцете му, отстъпи назад и се блъсна в масата. Напипа синьо-бялата порцеланова ваза и я запрати по него, но вазата не го улучи и се разби в огледалото.

— Седем години лош късмет — промърмори Джак, слисан от изненада: това бе любимият му китайски порцелан. Ядосан, той се спусна към нея.

Но Индия продължи с чинията от четиристотингодишна керамика на Хенриът Куимпър; фиби за коса и бижута полетяха към съпруга й.

Джак кървеше. Всъщност бе успяла да го удари и да одраска брадата му. Тя се олюля, гледайки как той вдига ръка и опипва лепкавата течност. Изведнъж й дожаля за него. Почувства желание да обгърне лицето му с ръце и да го почисти с чиста кърпичка. Очите му я гледаха, разширени и невярващи.

— Кучка — каза той.

Индия забеляза в израза на лицето му нещо, което не беше виждала досега. Инстинктивно отстъпи назад. Косата й беше паднала на лицето, блузата й беше разкъсана, а тя продължаваше да отстъпва назад.

Ако можеше само да излезе на улицата! Трябва да опита. Трябва!

Индия се обърна да побегне, но се препъна. Джак за секунда се озова до нея и я прегърна. Ръцете му я стиснаха до болка. Тя започна да го удря и дере с нокти. Хапеше и драскаше където й падне. Паднаха върху леглото и се затъркаляха по него. По едно време Джак успя да я хване за китките:

— Хапи, ако можеш… Ще те науча аз… — Но в същия миг те се изтърколиха, като паднаха от другата страна на леглото.

Замаяна, изтощена, Индия се почувства далече — далече, когато чу Джак да казва:

— Ти си моето момиче! — И започна да я целува силно и страстно по устата.

Тя бе капнала от умора. Не се опита да извърне главата си, само гледаше нагоре към тавана, объркана и замаяна от смесени чувства и душевна борба. А през това време той нежно я прегръщаше и обсипваше с целувки.

Но тя няма да му позволи. Няма!…

Първо дойдоха неволните и съкрушителни ридания. След това чувството, че цялата й сила я напуска, че цялата й гордост и достойнство се стопяват. Тогава усети ръцете му да се плъзгат надолу към панталоните й. Пръстите му се промъкнаха между краката й, под бикините — галещи, търсещи, търкащи. Той я целуваше с език дълбоко в устата и търкаше, търкаше, докато тя не почувства горещото, разтърсващо усещане. Целуваше я настървено, страстно, непрекъснато. Целувки, които замъгляваха разсъдъка й. Струваше й се, че в гърдите си има някаква рана, пулсираща от целия накипял гняв и болка, които сега се стапяха от целувките му. Тя забеляза, че той беше наполовина съблечен. Чувстваше твърдия му пенис между краката си и се съпротивляваше, опитвайки се да вика. Но се задъхваше, без да има сили да издаде някакъв звук. С всяко вдишване той я пълнеше с живота си — горещ, режещ, изопващ всеки мускул в тялото й. Докато накрая тя започна да се поддава. Да се поддава и да се движи: беше го обгърнала с ръце и крака. Мисълта й се рееше из пространството, погледът й беше замъглен. Започна да се люшка с цялото си тяло. Езикът й беше в устата му. Не можеше да диша: той беше целият в нея. Бяха вече един човек, една плът. Всеки тласък я водеше властно и неотклонно към оргазъм. Тя диво викаше и простенваше неговото име: „Джак… Джак… о, Джак!“.