Джейн Робъртс
Кървава афера (21)

Глава двадесет и първа

Лейтенант Малой караше бавно по „Джордж Вашингтон“ полицейската кола без отличителни знаци, пътувайки към Генералния щаб на ЦРУ, и от време на време поглеждаше кесията с покупки на седалката до себе си. В нея имаше продукти, които бе купил в денонощния супермаркет.

Бе забравил нещо.

Тръгна по отбивката за ЦРУ. В ушите си чуваше гласа на жена си така ясно, сякаш и тя бе в колата: „Къде са моите «Софтис»? Нали ти казах да вземеш“.

Беше взел „Софтис“. Дали беше паста за зъби? Тоалетен сапун? Малой бръкна в кесията и извади кутия понички, избра си една, поръсена с пудра захар, и я захапа.

Спря на пропуска и избърса с ръка устата си, преди да отвори прозореца. Дежурният униформен полицай пристъпи напред и попита за името му. Малой си спомни за кутията с понички на коленете си и я махна. Навеждайки се, човекът от охраната видя само, че той пъха ръка в кесията. В следващия момент Малой замръзна на място: към главата му беше насочен пистолет.

— Пусни го! — нареди кратко полицаят. — Бавно извади ръката си оттам и вдигни ръце! — Малой дишаше като състезателен кон по време на тренировка. Направи каквото се искаше от него. Полицаят пъхна ръка през прозореца, отключи вратата и я отвори рязко. — Излизай!

— Картата за самоличност е в джоба ми — процеди Малой, докато го изправяха до колата. Полицаят не му обърна никакво внимание и продължи да го претърсва. Извади от кобура под мишницата му автоматичния пистолет калибър 45 — стандартното оръжие на полицията. Други двама души от охраната взеха от предната седалка книжната кесия.

— Лейтенант Джоузеф Малой? — попита полицаят.

— Да.

— Какъв е номерът на данъчната ви регистрация?

— Осемдесет и две двайсет и девет четирийсет и девет.

Отговорът му бе сверен с един списък и проверен още веднъж на компютър. Разрешиха на Малой да свали ръце. Поставиха продуктите обратно в кесията.

— Извинете, господине. Откраднато е оръжие от два склада на Националната гвардия. Предупредени сме да очакваме нападение на терористи и когато видях ръката ви в тази кесия…

— Да, да, да — каза Малой.

— Карайте натам, до паркинга за посетители.

— Идвал съм и друг път. — Гневният му поглед обгръщаше и тримата.

Когато потегляше, изведнъж си спомни какво не беше купил. По дяволите, млякото. Беше забравил млякото.

* * *

Индия извади кубчетата лед от формичката и ги изтърси върху салфетката, която бе сложила до мивката. О, господи, само да мине тази нощ! Затърси брендито, което стоеше в шкафа над мивката, и се обърна да вземе чиста чаша.

Стената беше опръскана с кръв и мозък. Отвърна очи и притисна бутилката бренди до гърдите си като символ на вярата.

Нареди всичко на подноса, взе го, без да се обръща към онази част от пода, където лежеше трупът, и се промъкна край него. Кракът й закачи нещо меко и тя едва се сдържа да не извика.

Беше вече много уплашена и се качи по стълбите тичешком с натоварения поднос.

Джак лежеше на леглото. Индия остави подноса и го разтърси:

— Джак! Джак, моля те! — Той изохка. Тя взе леда, увит в кърпата, и го постави на челото му. — Събуди се, Джак, моля те, събуди се! Съжалявам, съжалявам! — Бе го ударила толкова силно, че бе изгубил съзнание. Ами ако има нужда от лекар, какво ще прави? Джак изохка и се закашля. Индия се опита да го изправи да седне.

— Велики боже! — Той бързо премигна. Тя поднесе чашата с бренди до устните му. Той я пое почти без да гледа и загълта, като потреперваше и се давеше.

Господи, дано да се оправи! Индия стисна главата си с ръце:

— Кажи ми, че си добре — замоли го тя. — Помниш ли нещо?

Джак вече бе в съзнание. Каза с надебелял глас:

— Помня, че ме блъсна ковашки чук.

— Ужасно съжалявам, не съм искала. Помислих, че… няма значение! Гласът ти, когато се обади от стълбището, изобщо не приличаше на твоя глас — това е всичко.

— Гърлото ми е цялото подуто: онзи мръсник се опита да ме удуши — спомни си Джак, като се опитваше да прочисти гърлото си с кашлица. — Още не мога да говоря както трябва. Може би ще се оправя с малко горещо кафе. — После си спомни още нещо: — О, господи! — Погледна Индия, която седеше на леглото с леда в ръце и го гледаше.

— Сигурно си слизала долу.

— Ще ти донеса кафе — каза Индия. В този момент бе готова да направи всичко за него, всичко. — Ще го покрия с някоя покривка.

* * *

Господи, как мразеше това място! Малой влезе в седеметажната циментова сграда и веднага попадна под наблюдението на трима души от охраната в цивилни дрехи и кой знае колко други, които не виждаше и които следяха на мониторите в централната контролна зала всяко негово движение. Един невзрачен чистичък тип го заведе до приемната, където му дадоха пропуск. Придружителят и пропускът го преведоха през различните контролни пунктове.

Кабинетът на агента, когото бе дошъл да види, бе в един от онези безлични сиви коридори на петия етаж — или може би на четвъртия? Безименният придружител (пропускът, който висеше на шията му, имаше снимка и номер, но не и име) заведе Малой до някаква врата и го въведе в стаята, без да продума.

Бък Уинтърман се бе отпуснал във въртящ се стол и четеше някаква картонена папка. Беше на около четирийсет и пет години и Малой го познаваше от времето, когато работеха в Пето полицейско управление в Ню Йорк. Малой бе доволен, че кабинетът на Бък е също толкова беден, колкото и неговият — същото стандартно обзавеждане от зелен метал и сив гетинакс.

— Как работиш в тази дупка? — не се сдържа Малой.

— Радвам се, че те виждам, Джо. — Бък стана и се приближи, направи няколко финтови движения като футболист и ритна един стол. — Сядай. — После се върна на бюрото си и бутна напред някакви снимки.

Малой седна.

— По дяволите! — изръмжа той. — Вече е полунощ, за бога! — Взе снимките и ги прехвърли бързо, после ги разгледа отново. Бяха увеличени. Разгледа внимателно всяка една. — Откъде ги имаш?

— Тайна.

Малой изсумтя.

— Подпиши се тук. — Бък му подаде една бланка. — Това означава, че можеш да видиш снимките, които разглеждаш в момента. От англичаните са. Надявам се, че може би ще познаеш някого — това ще ни бъде от полза.

— Какво става? Момчетата на входа се нахвърлиха върху мен: нервничат заради някакво терористично нападение. Казаха, че е имало кражба.

— Казали са нещо, което не е трябвало да казват.

— Момчето сигурно е мислело, че ми дължи извинения под една или друга форма. Стига си се правил на интересен, Бък! Какво са задигнали?

— Няколко преносими ракети и няколко нови сгъваеми картечници, които се изпробват от армията. Стандартна модификация на „Узи“, само че тези играчки могат да се сгънат така, че човек да ги носи, без да се виждат. Всяка терористична организация би проявила интерес към тези оръжия: иранци, палестинци, либийци. А ако наистина от ИРА са ги изпратили по редовния канал, ще се появят в Ълстър.

— Мислех, че с този канал е свършено.

— Да, но вече не сме толкова сигурни. Ако оръжието стигне до Ълстър, поне ще знаем къде е.

Малой се изсмя:

— Този път не знаете нито къде е, нито у кого е.

— Така е. Шефът мислеше, че няма да е зле, ако твоят отдел поработи с нас по този случай.

— Тогава значи става дума за официално сътрудничество — каза предпазливо Малой. Мислеше, че никой нормален човек няма да тръгне да сътрудничи на ЦРУ. Нямаше нищо против да се среща някъде с Бък и да се заяжда с него на чаша бира. Но това бе друго нещо. Отново погледна снимките.

— Познаваш ли някого?

— Това е сенаторът Нед Кели, или по-скоро беше. А това не е ли Дани Шанъхън? — Стори му се, че мъжът на преден план е Син Фейн от политическото крило на „Провос“.

— Да. А онзи до него знаеш ли кой е?

Малой го погледна внимателно и поклати глава:

— Това е Кен Макуини. Един от най-опитните убийци на „Провос“. Той беше един от онези, които ИРА освободи от затвора Мейс преди няколко месеца. Никога ли не си го виждал? Получихме информация, че е тук, във Вашингтон.

— Така ли? Не, не съм го виждал. — Малой премина към друга снимка: — А този, младият?

— Патрик Фицджералд. Познаваш ли го?

Малой поклати глава:

— Чудна работа. Много прилича на свещеника, който ръководи онова място, където прибират през деня наркоманите. Как се казваше? Отец Фицджералд… да, отец Майкъл Фицджералд. — Малой замислено засмука зъбите си.

Бък се намръщи. Познаваха се отдавна, но Малой наистина умееше да му къса нервите.

— Англичаните смятат, че това копеле на снимката е член на едно подразделение на ИРА, което се занимава с бомбени атентати. Било е преди няколко години в Лондон. Той се е измъкнал и оттогава не са попадали на него. За другите снимки не са сигурни, но мислят, че един от тях е вероятно Мийхън.

— Може ли да ги взема? Помниш ли онова нападение във фризьорския салон в Уискънсин през пролетта — жената, която изнасилиха? Искам да й ги покажа. — Отново погледна светлокосия младеж на снимката. Приликата със свещеника, името? Не, сигурно е случайно. Все пак трябваше да провери. Всички други следи ги бяха довели до задънена улица и следствието от месеци тъпчеше на едно място. Неколцина от хората на Малой още обикаляха и търсеха Мийхън, събираха информация, но досега не бяха открили нищо интересно. Погледна часовника си и видя, че е един без петнайсет.

— Центърът ми е на път. Мисля, че ще се отбия при отец Фицджералд.

— Смяташ ли, че по това време ще е още там?

— Затварят в единайсет, но отчетите на патрулите сочат, че там обикновено доста до късно се навърта по някой. Преди две-три вечери момчетата се отбили, понеже видели да свети, и той бил там. Е, сигурно от това няма да излезе нищо, но поне ще проверя. Дай да видя какво още има в тази папка. Добре де, ще ги подпиша тия загубени формуляри. Господи!

* * *

— Откажи се!

Индия не можеше да се откаже. Бяха изтеглили трупа на Анджело до багажника на собствената му кола и преживяха ужасно неприятен момент, докато се опитваха да го вкарат вътре. Но по стената на кухнята още имаше следи от мозъка му и тя беше твърде разстроена, за да мисли за друго. Искаше й се да вземе нож и чинийка и да изстърже онова лепкаво вещество. После щеше да донесе кофа гореща сапунена вода и да измие всеки сантиметър, а след това да измие кървавите петна от пода, където бе лежал трупът.

— Чистача ще се погрижи. Ела! — Индия го погледна замаяно, но Джак я издърпа през задната врата. — Къде са ръкавиците ти? — Индия ги извади от джоба си. — Сложи ги и не ги сваляй. — Той заключи двете секретни брави. Колата беше до стълбището. Разрешиха проблема с внасянето на килима, като свалиха задната седалка. Джак бе наслагал отгоре одеяла и възглавници. Приличаше на коя да е кола на семейство, завръщащо се в града, след като е затворило вилата.

— Какъв чистач? Кой би дошъл посред нощ да чисти… да чисти това?

Джак се пресегна и взе ръката й. Ръката й трепереше, Индия изглеждаше изтощена. Той се тревожеше, че тя трябва сама да върне мерцедеса във Вашингтон. Той щеше да кара другата кола с трупа, както бяха решили. Беше му се сторила сравнително спокойна, докато му помагаше да вкара труповете в съответните коли, а сега започваше да се паникьосва и мислеше за чистене. Жени! Силна болка прониза главата му — болеше го при всяко движение на очите. Надяваше се, че е временно.

— Джак? — Тя го гледаше настойчиво.

Той прочисти гърлото си и се намръщи, понеже болката отново го прободе.

— Просто така го наричаме: Чистача. Наш човек. — После се наложи да й обяснява, че става дума за истински специалист. — По-добър е от федералните експерти по патологоанатомия. Работил е за тях, така че знае какво да търси. Работата му е почисти мястото основно, до дръжките на вратите. Използва химикали, с които отстранява кръвта. Когато приключи, тук няма да остане нищо, което да подсказва, че отец Фицджералд или Анджело някога са идвали в тази къща.

Тя продължаваше да го гледа с разширени ноздри, сякаш току-що е подушила нещо съмнително в кухненския шкаф, но вече не изглеждаше толкова разтревожена.

— Сигурно му плащаш много, за да не говори — каза тя.

Джак кимна и потърка главата си, опитвайки се да премахне болката, която този път не си бе отишла.

— Мислиш ли, че ще можеш да шофираш?

— Колата на отец Фицджералд! — изохка тя изведнъж. — Забравихме неговата кола.

— Не, не сме — успокои я Джак. — Чистача ще се погрижи: никой няма да открие и следа от нея. Някой може да си спомни, че я е виждал — но ако федералните нямат кола, по която да изследват калта и нечистотията, не могат да докажат абсолютно нищо. — Помисли си за Анджело и добави: — Същото важи и за трупа. Ако няма труп, няма и следствие.

Случилото се с Анджело щяха да запазят в семейството. Имаха достатъчно гъвкави резервни варианти, за да прикрият трупове, надупчени с куршуми. Техен лекар щеше да подпише смъртния акт, според който смъртта е настъпила вследствие на сърдечен пристъп, и щяха да устроят на Анджело тихо и приятно погребение. Полицията изобщо нямаше да узнае.

— Трябва да вървим. — Той я целуна и пръв тръгна към колата. Когато Индия седна удобно, даде й няколко последни напътствия, след това отиде до другата кола и се качи.

Джак потегли на запад към Вашингтон по шосе номер петдесет. Индия се движеше малко преди него. Джак бе притеснен. Не че полицията можеше да разбере нещо, а че баща му можеше да научи.

Никой не можеше да стреля по някой от синовете на Салваторе, да го убие и да остане жив. Отнасяше се за честта на семейството, макар в наше време честта да бе нещо неуловимо. Не можеше с лекота да се подмине вероятността старецът да поиска да отмъсти за Анджело. Освен ако вината падне върху друг. Например Бърни. Това можеше лесно да се уреди.

Кавга между любовници и стрелба. И двамата убити. Салваторе няма да дойде да разглежда труповете. Няма да повярва никому, но ще повярва на своя най-приближен съветник, Доменико Чечети. Когато разбере за Анджело и Бърни, ще поиска въпросът да приключи със затварянето на ковчега.

След като обмисли този вариант, Джак се почувства по-добре. Но ужасно много се нуждаеше от едно бренди. Въпреки това продължи да кара като често поглеждаше в огледалото за обратно виждане дали няма да засече два пъти една и съща кола. Джак не вярваше на съвпадения. Загледа се в една камионетка, която се движеше зад него в продължение на десетина минути, но я изгуби, когато излезе на околовръстното шосе, което ограждаше Вашингтон.

Джак спря най-напред пред дома си в Джорджтаун. Паркира колата и влезе, а Индия остана да чака навън. Проведе два разговора от телефона в кабинета си, който не се подслушваше: единият бе с Чистача, другият — с Доменико Чечети. И на двамата даде подробни указания. Когато свърши, отвори сейфа в пода и извади голям брой дебели пачки използвани банкноти и едно писмо. Напъха всичко в кожена чанта, като сложи и два чифта галоши.

Погледна с копнеж към барчето, в което имаше бутилка чудесно бренди. Имаше нужда от него, за да притъпи болката в главата му, но, по дяволите, нямаше време. Преди да излезе, сложи меки кожени ръкавици. Погледна часовника си и видя, че е нула часа и петдесет минути.

* * *

— Изглеждаш ужасно — каза Бък на Малой. — Трябва да се прибереш и да се наспиш.

— Намери се кой да ми го каже! Нали ти ме накара да дойда от Лангли. — Малой погледна купчината сведения на масата. Там някъде беше информацията, която щеше да му помогне да разреши няколко проблема. Лошото бе, че щяха да минат седмици, докато проучи документите. Хората, които търсеха, бяха умни и прикриваха следите си невероятно добре. Но Малой започваше да свързва някои неща. Щеше да започне с онова място, което ръководеше отец Фицджералд, и това време на денонощието беше чудесно за едно кратко посещение.

Бък ритна долното чекмедже на бюрото си, а после го отвори. Извади бутилка бърбън.

— За в случай, че не успеем да се видим на Коледа, да пийнем нещо — обясни той ухилен. От един рафт зад себе си взе две кафени чаши и ги напълни. Подаде едната на Малой: — Наздраве.

* * *

Докато Джак прибираше колата в гаража под Центъра, Индия затвори плъзгащата се врата. Когато тя се затвори плътно, Индия сложи катинара, заключи го и пипнешком затърси ключа за осветлението, чието място помнеше. После изтича с галошите в ръка и отвори вратата към склада, през който се минаваше за горния етаж.

Джак бързо отвори багажника на колата. Отхвърли одеялата, сграбчи с две ръце навития килим за по-тежкия край и го издърпа. Индия хвана килима за другия край. Тежеше. О, как тежеше! Тя направи три стъпки и спря.

— Не можем ли…?

— Нека отидем в склада, преди някой да се е замотал насам — каза Джак. Той погледна вратите на гаража. — Бог знае колко души имат ключове за тук.

— Внимавай за стъпалото!

— Господи!

— Добре ли си?

— Да…

Стигнаха до склада. Индия отпусна килима и запали осветлението.

— Пръстите ми вече не издържат.

— Пак добре, че не е гърбът ти. Затвори и заключи вратата.

— Не може ли да го оставим тук, в този склад?

— Не — каза Джак. — В кабинета ще е най-добре. — Той обичаше всичко да е изпипано. Обичаше всичко да е чисто и прибрано и му се струваше безотговорно да остави един свещеник да лежи на пода на избата в някакъв склад. Дълбоко в сърцето си на католик Джак знаеше, че мястото не е подходящо, за да се отправи една душа, особено душата на свещеник, по пътя към своя Създател.

Индия погледна окървавения килим:

— Но те ще разберат, че не е станало тук.

— Кое?

— Убийството. Ще разберат, че не е бил убит в кабинета си.

— Убийство? Защо убийство? Стана при самоотбрана. И доколкото си спомням, тогава бях в безсъзнание.

— О, сега излиза, че съм го убила аз? — изсъска Индия. — Това ли искаш да кажеш? — Беше на ръба на изтощението и изнервена. Цялото тяло я болеше.

— Не съм казал, че ти си го убила, за бога! Дай да го извадим от килима, ако мислиш, че така ще е по-лесно, и да се качваме. — Джак бе изморен, болките в главата му се засилваха. Господи, защо не бе пийнал малко бренди?

— Наистина ще е по-добре: този килим тежи цял тон.

— Така е. — Той отстрани някакви кашони, за да освободи място. — Ще трябва да се отървем от килима.

— Да се отървем от него?! Това е сватбеният ни подарък от баща ми. Какво ще му кажа, когато дойде и види, че килимът го няма?

— Трудна работа. Отец Фицджералд е целият покрит с влакна и не можем да рискуваме да открият килима. Ще трябва да изчезне заедно с колата. А сега би ли отгърнала твоя край?

— Не мога да го направя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога просто ей така да развия килима и да го изтърся на пода — упорстваше Индия.

— Не съм казал, че ще го изтърсим. Ще го поставим внимателно на пода, после ще го занесем горе — каза Джак, станал изведнъж прекалено търпелив. — Виж какво, ако това толкова те разстройва, ще го занеса сам.

— Какво беше това? — Индия изправи глава и се ослуша.

— Кое? — прошепна Джак.

— Стори ми се, че чух нещо.

Ослушаха се. Индия едва преглъщаше. Джак беше нащрек.

После той каза предпазливо:

— Няма нищо. Просто някой минувач. Мислиш ли, че се вижда лампата в избата?

— Не — каза Индия. — Не се вижда, няма прозорци.

— Добре, но щом стигнем горе, ще светнем фенерчето. Помогни ми сега да изправя отеца. Ще го нося през рамо, а ти върви напред.

— Ами ако някой види лъча на фенерчето?

— Тогава ще загазим. Няма страшно, ако е насочено надолу… Готово, хванах го. Вземи чантата, ако обичаш.

— Каква чанта?

— Чантата, която… кожената чанта от колата, просто я вземи.

* * *

Малой допи питието си и охраната го придружи обратно до входа. Навън беше мразовито.

— Мислиш ли, че ще завали сняг?

Мъжът сви рамене. „Господи — помисли, си Малой, — може би им режат езиците.“ Той отиде до колата, като вдигна яката си и криеше лице от студения северен вятър. Погледна часовника си. Два без петнайсет. По това време нямаше движение и можеше да стигне до черквата „Света Богородица“ за петнайсет минути.

* * *

Джак се спъна в разлепения линолеум, загуби равновесие и залитна напред през вратата на кабинета. Политна към стола, който Индия бе издърпала. Чу се остро изпукване, когато трупът се изтърколи от рамото на Джак върху стола. Джак се озова на колене.

— Дръж го, за бога, дръж го, ще падне! — Джак се изправи запъхтян. Устата му беше пресъхнала, слюнката му неприятно киселееше.

Индия подхвана трупа и свещеникът увисна напред в отпусната прегръдка.

— О, не — изохка Индия и краката й се подкосиха.

— Дръж го, дръж го изправен!

— Ти го дръж! — Индия се опитваше да се освободи от провисналите ръце.

Джак го улови за китките и бутна стола към бюрото.

— Готово.

— Защо трябва да е до бюрото? — задъхано прошепна Индия, твърде разстроена, за да си спомни какво бяха решили. Струваше й се, че свещеникът, чиито ръце поставяха на собственото му бюро, изобщо не бе мъртъв, а кой знае как бе останал жив.

— Разбрахме се, че така ще изглежда по-достоверно — каза Джак. Той прихвана едната ръка, която се плъзна към пода. — Помогни ми да прегъна ръцете му.

— Това е смешно. Как ще изглежда вдървен, седнал в ковчега със сгънати ръце?

— Индия, не знам, за бога, просто го дръж!

— Мислех, че знаеш всичко за тези неща — остро каза тя.

— За какво, по дяволите, говориш?

Индия се олюля:

— Как се подреждат трупове така, че да изглеждат, сякаш човекът още се наслаждава на живота! — прошепна тя ядосано.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — възкликна Джак. — Че съм свикнал да върша тези…

— Джак — прекъсна го Индия с остър шепот, — струва ми се, че отвън спря кола.

— По дяволите!

— Не, завива.

— За бога, хайде да свършваме и да се махаме! — Той погледна часовника си: два часа. Вече? Джак вдигна чантата и изсипа парите на масата.

Индия се втренчи в парите — пачки, пачки… фенерчето на пода хвърляше мъждива светлина, в която лицето на свещеника сякаш се разтваряше, променяше се и се разпадаше в пъстрите сенки.

— О! — извика тя. — Ооо…

Обзе я истински ужас. Обърна се и побягна.

* * *

Малой спря. До Центъра оставаха още две пресечки, но той се превиваше от болки в корема. Капки пот избиха над устните му. Не биваше да пие онзи бърбън. За миг виждаше само мрак, прорязан от светлини. После болката го отпусна. По дяволите, утре трябва да отиде на лекар. Някаква кола го подмина с доста над позволената скорост, но той дори не я видя. Минаха още десет минути, преди да може да се изправи и да запали.

Центърът бе потънал в мрак. „Мъртвешки сън“ — помисли си Малой, докато седеше в колата. Нямаше дори да опитва вратите. Утре ще направи всичко както си му е редът и ще дойде със заповед за обиск. А сега ще отиде да се погрижи за стомаха си.