Джейн Робъртс
Кървава афера (22)

Глава двадесет и втора

Два часа по-късно колата беше пред къщата в Бей и те бяха готови за заминаване. Индия седна зад волана.

— Никога няма да се измъкнем. — Гласът й трепереше: започваше да изпада в паника.

Джак се наведе през прозореца:

— Ще се измъкнем.

— Не, няма, защото вече не издържам.

— Ще издържиш. Трябва само да закараме Анджело. Карай след мен до Балтимор, спри да ме вземеш и после аз ще шофирам до вкъщи. Това е. — Той я целуна по бузата: — Ужасно ми се иска да имаше друг начин да го направим, мила, наистина. Ще се справиш ли? — Тя кимна и Джак си помисли, че й е помогнал да си възвърне равновесието. Всъщност тя бе готова да се хване за всичко, което би сложило край на тази нощ и на този ужас. — Браво, мойто момиче. — Той я целуна по устата и изпита мигновено желание да се люби с нея, въпреки трупа в багажника.

— Джак… — Тя отвърна лице: очите й бяха трескави, лицето й бе покрито с пот. Изглеждаше наистина зле. — Като го видях да седи на бюрото… Имах чувството, че не е мъртъв, Джак. Че наистина е това, което каза… Ангелът на смъртта. — Цялата започваше да се тресе. Джак грабна ръцете й и ги стисна здраво. Страните й горяха, но ръцете й бяха като парчета лед.

Тя описваше едно адско видение и това започваше да го разстройва. Още малко — и той също ще започне да изпитва чувство за нереалност.

— Забрави думите му. Той беше луд. Господи, да разправя на хората, че бил Ангелът на смъртта…!

Индия клатеше глава или може би се тресеше — Джак не можеше да разбере.

— Ако не беше ти… искам да кажа… Боже мой, та той щеше да ме убие! Нали точно това смяташе да направи? Дойде тук, за да ме убие. — Просто умът й не можеше да го побере и тя изпитваше едно ужасно, непонятно чувство, сякаш всеки момент ще припадне. — Като във филм на ужасите — промълви Индия. — Точно когато мислиш, че чудовището е мъртво, то отново се надига и тръгва към теб.

Джак трябваше да признае, че това е едно доста точно описание на ИРА. Тъкмо се отървеш от един мръсник, и на неговото място застава друг.

Целуна я:

— Това скоро ще свърши и ще можем да се приберем у дома. Всичко ще се оправи.

— Обещаваш ли? — Тя успя да изпише на лицето си някакво подобие на усмивка. Той я целуна още веднъж и преди тя да потегли, закопча предпазния й колан.

Отиде до колата на Анджело и се качи, поглеждайки към къщата. Там Чистача бе започнал работа със своите препарати и специални устройства, почиствайки онова, което не можеше да бъде унищожено чрез изгаряне. За отстраняване на трупа се плащаше отделна такса, понякога доста висока. Джак не искаше свещеникът и Анджело да изчезнат безследно. Доста зрелищна, тяхната гибел носеше ясно послание. От смъртта на свещеника хората от ИРА щяха да узнаят, че това е предизвикателство, отправено към тях. Смъртта на брат му щеше да символизира настъпващите промени в света на организираната престъпност, края на една ера — ерата на Анджело.

Джак потегли. Беше доволен. Колата на отец Фицджералд вече я нямаше — Чистача се бе погрижил най-напред за тази подробност. Както и за всичко, което би могло да насочи следите към тях; дори бе настоял да изхвърлят дрехите си (заради вълнените влакънца по сакото на Индия) — на федералните им бе достатъчна една малка подробност без видима връзка със случая, за да започнат разследването.

Джак караше внимателно: по пътя имаше твърде много полицаи и не искаше да рискува да го глобят. Освен това не искаше да изпуска от поглед другата кола, която го следваше. Щом стигна до магистралата за Ричи, която завиваше на север, към Балтимор, и видя, че Индия е точно зад него, потъна в мислите си.

Време беше фамилията да промени методите си по отношение на църковните фондове. Салваторе нямаше да се откаже от толкова доходно нещо. Но Джак замисляше да прехвърли част от средствата обратно за проекта, по който работеше Индия и който той щеше да я остави да ръководи, за да има с какво да се занимава, докато сама се откаже и се посвети на неговите деца и неговия дом.

Джак си мислеше, че щом наследи баща си, ще може да разгърне този план и да го превърне в международен успех с центрове за лечение на наркомани в Бевърли Хилс, Палм Бийч (където наркоманите имаха наистина богати родители), Ню Йорк, Лондон, Женева, Токио — финансовите столици на света. При това изобилие на пари най-малкото, което родителите можеха да направят, беше да настанят децата си в скъпа клиника за наркомани. Може би дори щеше да открие верига от заведения за дезинтоксикация. Това бе един прост план, който щеше да донесе поне няколко милиона чиста печалба, при условие че се намери подходящо ръководство, което при всички случаи щеше да бъде естествено Църквата. Джак не виждаше как може да обърка нещо.

Той напипа в джоба си шишенцето аспирин и се помъчи да развие капачката. Проклетите измишльотини за предпазване на децата, дето ги слагат вече къде ли не! Щом успя да го отвори, таблетките се разсипаха и той ги събира пет минути между краката си.

Болеше го глава, имаше чувството, че го е душила мечка, и изобщо му беше писнало от цялата тази каша. Точно в стила на Анджело — да се нахвърли върху него като някакъв аматьор. Този загубен идиот заслужаваше да умре! Джак не изпитваше ни най-малко угризение, че не той, а Анджело е в багажника. Само губещите накрая се озовават мъртви в багажника на някоя кола, и слава богу, че такива не се явяваха толкова често, за да провалят неговите добре обмислени операции.

Мислите му се върнаха към Индия.

Беше се отказал от много дълбоки убеждения, откакто бе напуснал колежа, о, да! Но не и от убеждението, че една жена трябва да е добродетелна. Но и от това почти се бе отказал, когато попадна на Индия. Тя го бе накарала отново да повярва в чистотата и добротата на една непорочна жена. Тя бе неговата съвест; когато бе потиснат, обичаше да мисли колко е добра и бе истински влюбен в нея.

* * *

Беше пет часа сутринта и още тъмно, когато той спря на улицата пред къщата на Бърни Лоб в Балтимор. Докато гледаше, двойните врати се отвориха. През това време Индия спря зад него и Джак й даде знак да стои където е. Той зави наляво и вкара колата вътре.

Франк Капра затвори вратите и тръгна след колата покрай къщата към гаража отзад. Двамата бяха стари приятели, Франк беше от елита, единственият от семейство Колтели, на когото Джак вярваше безрезервно.

— Спокойно ли пътува? — попита Франк.

— Като в неделя следобед. — Джак слезе от колата. Гаражът беше топъл. Нима Бърни е прекарал парно в гаража си?

Доменико Чечети се появи на вратата, която свързваше гаража с къщата.

— Намери ли нещо? — попита го Джак.

Доменико се усмихваше:

— Намерихме портативния му компютър, един „Дейтамастър Филд“ с дискова памет.

— Добре — каза Джак. — Когато Бърни се прибере, накарай го да ти каже секретния код. Обещай му живота, обещай му каквото искаш. Когато ти го каже, накарай го да провери цялата информация в дисковата памет и го убий.

Джак отиде отзад и отключи багажника. Пъпешоподобното лице на Анджело ги гледаше с кротък укор. Което бе изненадващо, като се има предвид насилственият начин, по който бе умрял, помисли си Джак, и фактът, че в главата му над ухото бе влязъл куршум, който бе отнесъл по-голямата част от мозъка му със задната част на черепа.

— Чистача не знае ли кой е тук? — попита Доменико. Джак поклати глава. — Добре. Тогава всичко е наред. Трябва само да чакаме Бърни. Писмото у теб ли е? Ще го оставим върху Анджело.

Джак му подаде писмото и попита кой ще намери телата.

— Франк трябва да приложи рутинната операция, така че ще ги намери той. Първо ще ми позвъни да ми каже, аз ще се обадя на лекаря и в погребалното: те умеят да се справят с деликатни ситуации. После ще дойда направо тук — Салваторе ще очаква това от мен — и ще съобщя новината. Дотогава лекарят и хората от погребалното ще са пристъпили към работа.

— Можем ли да им имаме доверие? — попита Джак.

— Те са мои хора — спокойно каза Доменико. — Ще се погрижа също така мои момчета да са тук, когато Бърни пристигне. Никой от фамилията няма да те свърже със смъртта на Анджело.

— Задължен съм ти — каза Джак.

— Не мисли за това.

Джак скоро щеше да контролира всичко и най-приближеният съветник го знаеше. Той извади списъка, който Джак му бе поискал. В него бяха имената на хората на Анджело, които вършеха грубата работа и се занимаваха с убийствата. Там бяха и имената на един-двама души, които ръководеха мръсните операции и бяха хитри и бързи като невестулки.

Джак кимна:

— Преговаряй. Ако усетиш, че някой може да ни създаде неприятности, премахни го. — Той се обърна уморен.

Чечети предложи да приготви закуска, но Джак каза, че предпочита да се прибере.

— Най-добре поспи, преди да ти се обадят — посъветва го Доменико. — Салваторе ще те извика, когато научи новината.

* * *

В пет и двайсет те вече се движеха обратно към Вашингтон. „Още половин час, после горещ душ и хубава закуска“ — мислеше си Джак.

Индия бе облегнала глава назад.

— Беше хубаво от твоя страна, че върна парите — каза тя.

Току-що й бе обяснил всичко за парите, които бе оставил на бюрото на отец Фицджералд: беше й казал, че ще помага на Църквата и няма вече да краде от нея, а тя лежеше и гледаше през прозореца, сякаш в това нямаше нищо особено.

— Е, да… — Инстинктивно Джак искаше най-напред да извлече от нея цялата възможна информация, но знаеше, че сега не е моментът. Може би след закуска. Още много неща искаше да узнае — подробности, които щяха да помогнат на фамилията да поеме операцията на ИРА. Някъде бе скрит истински арсенал от картечници, които те искаха да намерят, преди ФБР да се усети. М-60, МАК-10 — Индия положително не ги различаваше (въпреки че бе чувала за МАК-10). Някъде непременно имаше скривалище. Впрочем, господи, картечниците М-60 бяха с калибър 30 и се зареждаха с пълнители, това беше…

— Оооох! — изстена Индия.

Джак я погледна разтревожено:

— Добре ли си?

Устата на Индия бе широко отворена, но не издаваше никакъв звук. Джак погледна към пътя и отново се обърна към нея, слисан.

Тя успя да проговори:

— Добре съм. Само гърбът ме боли.

— Това е от носенето, ще се оправиш. Веднага щом се приберем, ще ти приготвя чудесна вана. — Джак се върна към пътя и към собствените си мисли.

Болката отново се надигна. Тя се вкопчи от двете страни на седалката и се вцепени. После усети влага, сякаш седеше в локва. Опипа между краката си. Погледна ръката си и сърцето й спря; пръстите й лепнеха от кръв. После болката отново се усили, сякаш да я погълне, докато по краката й се стичаше топла струйка.

— Джак! — Индия се пресегна и задърпа ръкава му: — Джак, помогни ми!

— Какво, момичето ми? — Джак намали скоростта. Индия се присвиваше от болка. — Апандисит ли?

— Моля те, заведи ме в болница — прошепна Индия.

Джак чу думата „болница“ и настъпи газта.

— И аз съм имал апандисит, започна по същия начин. — Той се пресегна и стисна ръката й, за да я успокои.

— Не е апандисит — тихо каза Индия.

— Какво каза, скъпа? — Джак премина в другото платно и се устреми към изхода, който щеше да го изведе от околовръстното шосе.

Гласът на Индия отслабваше. Краката й бяха топли и мокри, сякаш потъваше, чувстваше се толкова отпаднала…

— Имам кръвоизлив. — Мислеше си: „В болницата ще разбере. Не мога да го допусна, трябва аз да му кажа“. Изведнъж й стана много студено, чувстваше се много слаба. Трябваше да му каже, докато е още в съзнание. — Бременна съм. — Опита се да посочи локвата кръв, която растеше под нея. — В четвъртия месец — каза тя, преди да изгуби съзнание.

* * *

Някой й крещеше нещо. Повтаряше името й. Погледът й бавно се фокусира. Всичко беше замъглено. Стори й се, че вижда лицето на Джак под една маска. Хора в зелени дрехи. Парализиращата болка дълбоко в корема й беше някак странно далечна. Беше й трудно да държи очите си отворени и тя отново ги затвори.

Когато се събуди, над нея светеха големи флуоресцентни лампи. После се появи едно лице и каза: „Будна е“. Индия не знаеше дали иска да е будна. Затвори очи. Когато отново ги отвори, лицето беше изчезнало. В корема си усещаше тъпа куха болка. Бавно обърна глава наляво. На метална стойка висеше червена банка. Тя се загледа в процеждащите си капки и проследи алената тръбичка до ръката си. После видя, че до леглото й стои лекар, облечен в зелен операционен костюм.

— Къде съм?

— В болницата за спешни случаи — каза лекарят. — Докара ви екип на „Бърза помощ“. Съпругът ви ги е повикал по телефона от колата си. Бяхте в безсъзнание. Той беше много разтревожен. Доста сте го изплашили.

„Има си хас“ — помисли си Индия.

— А детето? — попита тя без особена надежда.

— Госпожо Донован — каза внимателно лекарят, — не можахме да спасим детето.

Индия отвърна лице. Устните й бяха стиснати, пламналите й очи пареха от сълзите. Тя чу отдалечаващи се стъпки, после други стъпки, които се приближаваха към леглото. Индия прекара ръка през лицето си, за да избърше сълзите си. Насили се да погледне.

На мястото на лекаря видя Джак. Той стоеше като истукан до леглото.

— Как се чувстваш?

— Добре. — Усещаше неговия гняв. Той изглеждаше така, сякаш ако я докосне, това би означавало да направи компромис, какъвто не желаеше да направи.

Сълзите й бяха спрели, но вътре в себе си тя продължаваше да плаче от срам и скръб за детето, което бе изгубила, за мъжа, когото щеше да изгуби. Искаше да му каже колко съжалява. Колко много, ужасно много съжалява. Но неговото лице беше неподвижно и гневно, очите му бяха като два студени камъка. Нито една жена не бе го мамила, както тя го измами.

Той наведе глава почти до лицето й:

— Кой ти направи това? Ще го убия.

Също като него и тя бе попаднала в капана на своя гняв, отчаяние и гордост.

— Вече го убихме. — Челото му се покри с пот, ръцете му затрепериха, в очите му тя видя, че е потресен. Ето че бе направила това, което се бе заклела да не прави. — Той се страхуваше от вечния ад така, както и аз се страхувам. — Индия не издържа и се разплака, след като не можа да се сдържи. Хлипаше и подсмърчаше неутешимо. — Съжалявам, съжалявам, какво още да кажа? — Обичаше го. Искаше да го прегърне и да му каже, че го обича. Но беше вече късно и нямаше сили да вдигне ръце. Чудеше се какво ще стане с нея, но това не я интересуваше особено. — Остави ме! — Умоляваше го жалка, хлипаща. Отвърна лице: — Просто си тръгни и ме остави.

* * *

Същата вечер Дуейн пробиваше дупка в двата слоя шперплат на една врата. После провря ръка през дупката и издърпа резето. Влезе в стаята, която се разтресе, когато по релсите пред блока премина влак. Той запали лампата и на тясното походно легло се раздвижи човек.

— Мал? — Дуейн се спусна към ъгъла, където на мръсните чаршафи лежеше Малкълм. На масата до него имаше спринцовка, шило, чаша вода, спирт, малко памук и празно пакетче. Малкълм се опита да вдигне глава, но не успя. Дуейн се втурна към мивката и намокри със студена вода една неприятно миришеща хавлиена кърпа. Върна се до леглото и избърса с нея лицето на Малкълм.

— Абсолютен боклук — каза Малкълм. Гласът му беше слаб, от него се носеше мирис на смърт.

Дуейн измъкна пакетчето от разхвърляните по масата вещи. Наплюнчи пръст и бръкна на дъното, после внимателно го близна. Направи неприличен жест.

— Ходил си при Гробаря — каза той обвинително.

— Да — потвърди Малкълм.

— Господи! — каза Дуейн. Гробаря беше търговец на наркотици, който се бе специализирал в продажбата на смъртоносни смеси. При него ходеха само отчаяни наркомани. Болни хора, които толкова се нуждаеха от наркотици, че бяха готови на всичко, за да си ги набавят. Мислех, че си се отказал. Господи, Мал, нали знаеш, че този дебел мръсник продава боклуци — защо, смяташ, са му измислили този прякор?

Малкълм издаде тих звук, сякаш дъхът му гаснеше. Очите му се изцъклиха и Дуейн усети как краката му се подкосяват.

— Мал? Мал? О, господи, Мал!

* * *

Джак беше прекалено разстроен, за да яде. Мислеше за онова, което му бе сторила Индия. Прекара деня в пиене и мотаене напред-назад в кухнята, вадеше лед от фризера и псуваше полугласно, докато накрая Уилма заяви, че ще напусне.

Докато седеше в кабинета си сам, с чаша уиски, и си мислеше, че може би това е вече краят, пред очите му се появи нейното лице с онова отчаяно изражение.

Докато заспиваше, имаше чувството, че е буден и мисли за нея. Не можеше да забрави как го бе измамила.

Отиде на черква и коленичи за молитва. Това само го убеди, че никога вече отношението му към свещениците няма да е същото. Прибра се, седна в кабинета си и се напи. Индия го бе измамила и той вече не можеше да живее нито със себе си, нито с нея.

На следващия ден самосъжалението бе изместено от схващането, че е възможен компромис. Да, можеше да й прости — но никога нямаше да забрави.

* * *

Бяха казали на лейтенант Малой да не стои много дълго. Причината за това му беше ясна: госпожа Донован изглеждаше болна от мъка. Винаги бе мислил, че е симпатична жена, и съжаляваше, че е изгубила детето си.

Знаеше за това, понеже един от хората му ходеше с една сестра, която работеше на същия етаж. Внимателно (както му се струваше на него) Малой започна да я разпитва. Кой е посещавал Центъра? Знаеше ли имената им? Отец Фицджералд имал ли е врагове и изобщо някой, който да иска да го убие?

Тя го гледаше с такава покруса в очите, че той се отказа и извади снимките от една картонена папка.

— Има ли тук някой, когото познавате?

— Да. — Тя посочи снимката на Кен Макуини. — Виждала съм го там.

— А този? — Това беше снимка на Майкъл, когато е бил млад. Малой забеляза явното неудобство, което тя изпитваше. Каза му, че прилича на отец Фицджералд, но не е сигурна, понеже не го е виждала като млад и няма представа откъде е намерил тази снимка. После се разплака.

Малой си помисли, че това е лесно обяснимо, понеже в Центъра са харесвали отец Фицджералд. Извини се и си тръгна, преди тя да се е разстроила напълно и той да си има неприятности със сестрите.

* * *

Джак мина край щанда за цветя в болницата и се спря. Чудеше се дали да й купи. По дяволите! Тръгна, после отново спря. Върна се.

— Онези виолетки, моля.

— Студен ден. Мислите ли, че за Коледа ще завали сняг? — Човекът загърна виолетките в зелена хартия.

— Възможно е. — Нима наближава Коледа? Да, оставаха около две и половина седмици. Той извади няколко банкноти по един долар и ги подаде. На щанда за вестници и списания за малко щеше да купи един вестник, но се отказа заради съобщението за убийството на отец Фицджералд.

Пред стаята на Индия се спря да оправи вратовръзката си. После влезе, за да й каже, че ще й прости.

Индия го гледаше със замаяни очи.

— Какво означава това?

— Означава, че ти прощавам — каза Джак, огорчен от явната липса на интерес. Само като си помисли какво е правила с това великолепно тяло…! През цялото време, докато не му позволяваше да я докосне, тя е била с друг мъж, а изглеждаше толкова чиста и невинна…

Индия не виждаше и следа от прошка. Лицето на Джак не изразяваше любов, а само хладна пресметливост.

— Не че ми е безразлично — тихо каза тя. — Просто изглежда вече нищо не ме интересува. Много е късно. Всичко свърши. — Главата й леко помръдна така, че очите й се загледаха през него към прозореца зад гърба му. Детето е мъртво, Майкъл е мъртъв, изгуби Джак. Чувстваше само тъга, вина и самота. — Трябва да замина — каза тя. — Би ли направил нещо за мен?

— Какво? — попита Джак, вече разтревожен: апатията, в която бе изпаднала Индия, я караше отново да вземе решение, и този път то щеше да бъде окончателно.

— Моля те, вземи ми самолетен билет за Лондон.

Ако го бе помолила за милост, ако бе започнала да го умолява да й прости, ако го бе помолила да й разреши да остане при него, той щеше да й вземе този проклет билет за Лондон.

Вместо това тя се държи като говорещ робот и заявява със своя изискан акцент, наистина му заявява, че ще го напусне. Опозори го, а сега го изложи и пред семейството му. Сигурен е, че баща му ще приеме това като позор за самия себе си. Джак не можеше да проговори.

Но тя е негова съпруга и той ще реши дали може да замине и кога. Тя му принадлежи.

* * *

Гробаря беше у дома си, в кухнята. Сведен над масата, той ядеше дебела пържола, която приятелката му беше приготвила, преди да отиде да работи на своя участък от улицата. Когато вратата се отвори, той се обърна, очаквайки да я види как трепери и се оплаква от студа навън. Вместо нея видя един хлапак с черно кожено яке, който му размаха някакъв нож.

Гробаря се надигна от стола:

— Какво, по дяволите… — Дуейн тикна ножа опасно близо до гърлото му и той отново се отпусна на стола. — Стига де! — изкрещя търговецът на наркотици. — Ще вземеш да нараниш някого с това нещо.

— Къде държиш оня боклук?

— За какво, по дяволите, говориш? — Гробаря се задави. Дуейн беше хвърлил ножа към стола между краката му и той се бе забил, забождайки дъното на панталона му. Гробаря посегна да го издърпа.

— На твое място не бих го пипнал — ухили се Дуейн. Гледката не беше приятна. Както не бе приятно и острието, което сякаш оживяваше в ръката му. Гробаря се опита да се пошегува, но кожата му беше бледа и лепкава като на риба.

— Да не си специалист по мятане на кухненски ножове? Или това е някакъв циркаджийски номер?

— Мисли по-бързо! — Дуейн отново се прицели към дъното на панталона.

— Кофата за боклук под мивката! — изкрещя Гробаря.

Дуейн изсумтя:

— Изглежда разумно. А сега сложи ръцете си отзад, ако не искаш да ги закова към стола.

Той извади от джоба си парче гумен маркуч и здрав канап, без дори за миг да откъсва очи от Гробаря. Гробаря изглеждаше тромав, но можеше да се движи бързо като влечуго. Дуейн му завърза ръцете, после краката. След това отиде до мивката, изтегли кофата за боклук и я изпразни на масата.

— О, господи! Сетих се — пуснала те е онази, откачената, нали?

Дуейн не му обърна внимание. На дъното на кофата откри пакетчетата, които търсеше. Взе гумения маркуч.

— Не! — изкрещя Гробаря. — Недей. Ако искаш пари…

— Не искам пари — тихо каза Дуейн.

— Не искам това нещо в носа си.

— Просто не мърдай и няма да боли.

— Няма да гълтам това проклето нещо!

С ножа Дуейн очерта линия по гърлото на Гробаря. Когато той замря, Дуейн пъхна маркуча в косматата му ноздра.

— Преглъщай и ще мине по-лесно. Но ако искаш в дробовете ти да влезе наркотик, аз нямам нищо против. — Когато се увери, че маркучът е влязъл, Дуейн отстъпи назад. — Не си започнал да посиняваш, значи краят на маркуча е в стомаха ти. — Той започна да си подсвирква някаква мелодийка, докато разбъркваше наркотика с уиски от една бутилка на масата, после извади от джоба си спринцовка от двайсет кубика, изтегли с нея малко от сместа и пъхна отвора й в маркуча, който се подаваше от ноздрата на Гробаря. — Време за коктейл! — Усмихна се насърчително към зачервеното лице на Гробаря.

Дуейн чу звука от тичащи стъпки, когато изпразваше последната спринцовка и дишането на търговеца се бе превърнало в шумно стържещо хъркане. Вратата се отвори със замах и двама цивилни агенти от Отдела за борба с наркотици насочиха към него пистолетите си.

* * *

— Е, господин Донован, накъде сме се запътили тая сутрин? — промърмори Мийхън. Седеше в бял открит олдсмобил малко по-надолу по улицата пред къщата на Джак в Джорджтаун. — Здрасти — каза той, забелязвайки втория мъж, който излезе от къщата. — И това ако не е самият Франк Капра…! Играта става сериозна, щом са те извикали, приятелче. — Мийхън се изкиска: — Поли ти липсва, нали, Джак?

Джак се качи в колата си и запали. Капра стоеше до прозореца и говореше. Мийхън го видя да кима и да се отмества. После Капра се отдалечи и се качи в един зелен буик регал малко по-нататък.

Кен Макуини излезе от един магазин за деликатеси с кесия хлебчета и влезе в къщата. Мийхън очакваше Капра да изчака и да прикрие тила на Донован. Но буикът потегли и първи изчезна. Мийхън не можеше да повярва на късмета си. Изчака Донован да завие зад ъгъла в края на улицата и потегли след него, за да не изпуска мерцедеса от погледа си.

* * *

Около единайсет и петнайсет Джак влезе в стаята на Индия и й каза, че ще я отведе у дома.

— Искам само това, което е най-добро за теб. Сега си още слаба, нужна ти е почивка. И лекарите смятат, че засега е най-добре да си у дома.

Точно сега тя трябваше да е в някоя частна клиника, където най-много за два дни щеше да се вразуми. Джак съжаляваше, че остави екипът на „Бърза помощ“ да я доведе в тази болница, където не можеше да се разпорежда. Но щом я заведе у дома и тя получи някой от истеричните си припадъци, д-р Нестър със своята спринцовка щеше скоро да я превърне отново в добра съпруга.

— У дома, в Лондон — поясни Индия. Мислеше да отиде у Хариет, но Ейдриън още не бе се оправил напълно. Те си имаха свои грижи.

— Ценя отношението ти по въпроса — каза Джак. Той седна на един стол и я погледна настойчиво. — Виж какво, трябва да поговорим. Преди да заминеш. Обещаваш ли?

Индия мълчаливо кимна. Опита се да се успокои с мисълта, че й е простил. Но тя не искаше да й прощава, а да я обича.

Джак изтълкува мълчанието й като проява на безразличие. Това му подейства като студен душ. Знаеше, че може да я задържи, но знаеше също така, че не иска да става по този начин.

— Виж какво, ако все още искаш да заминеш, добре. Но ще бъде жалко, понеже след смъртта на Анджело с уличния бизнес е приключено. — Пропусна да й каже, че е само преотстъпен и че печалбата отново ще бъде за фамилията. — Онова време свърши, всичко ще се промени. — Джак издиша въздуха от дробовете си. — В семейството ни вече няма да има гангстери, край на побойниците. — Той не уточни, че за тази цел ще се устройва екзекуция. — Сега сме финансисти. Чуй ме: няма да се забъркваме с пазара на наркотици. Не съм ти обяснявал, но Анджело затова ме нападна. Беше затънал до уши. Аз разгромих тази мръсна мрежа. Трябваше да го направя, защото някои от силите на реда си затварят очите пред онова, което става. Защото или те самите бъркат в меда, или вземат подкупи. — Сега Индия го гледаше — в очите й се бе появил онзи мек поглед. Разбра, че я е убедил. Стана, седна отстрани на леглото и я погледна: — Така че, моля те, върни се у дома или нека поне да поговорим.

* * *

Сержант Джаксън надраска съобщението и отиде до кабинета на Малой. Лейтенантът любезно разговаряше с някого по телефона:

— Подобно и на вас, сър… Да, сър… Не бих приел да стане по друг начин… Ха-ха. — Малой обърна към младия сержант бесен поглед. — Благодаря. Поздравете съпругата си. — Малой блъсна слушалката: — Побъркан лунатик, грандоман. — Той изморено разтри лицето си и промърмори нещо.

— Моля, сър?

— Какво?

— Не чух какво казахте току-що, аз…

— Няма значение. — Малой отпусна глава и погледна към Джаксън почти със съжаление. — Просто кажи защо си тук.

— Полицаят Джо Фонтейн и неговият партньор — Джаксън погледна бележките си — Джийн Хайцър докладваха, че са забелязали бял открит олдсмобил, отговарящ на описанието, което получихме от анонимното телефонно обаждане…

— Колата на Мийхън — каза Малой с опасно мек глас. — Къде?

— Полицаите докладваха, че са забелязали колата…

— Къде? — изкрещя Малой.

— В парка Стентън.

— Паркът Стентън е съвсем близо до болницата за спешни случаи, а тази сутрин ще изпишат госпожа Донован. — Малой беше вече станал и бързо заобикаляше бюрото. — Изпрати всички патрулни коли, които са наблизо… — Вече беше излязъл от кабинета. — За бога, Джаксън… Идваш ли?

* * *

Индия седеше в болничната количка на входа, а Джак държеше чантата й. Той й се усмихна:

— Отивам да докарам колата. Оставил съм я малко по-надолу.

— Няма смисъл — каза Индия. — Иска ми се да повървя, да подишам чист въздух.

Джак я погледна:

— Сигурна ли си?

Индия вече се бе изправила и благодареше на сестрата.

Полицаят Джо Фонтейн взе микрофона от подставката в отговор на обаждането преди малко.

— Тук седем Ка. Белият олдсмобил вече не е в района на парка Стентън. Ами, не се вижда — измърмори той, като отстрани микрофона.

— Седми, придвижи се към болницата за спешни случаи. Продължавай да търсиш бял олдсмобил. Ако го видиш, не го изпускай от поглед, но не се опитвай, повтарям, не се опитвай да го задържиш.

— Разбрано. Тръгвам по „Масачузетс“.

Сержант Джаксън приближаваше откъм отсрещната страна. Малой седеше до него, като едва сдържаше нетърпението си. Несъмнено бяха попаднали на терористична организация, но как работеше тя? Кой я финансираше?

Мийхън бе свързващото звено между двете групи, Малой бе сигурен в това. Смъртоносен, ефикасен и страшно досаден. Понеже този маниакален убиец бе решил да извършва своите престъпления в район, който Малой смяташе за своя територия, сега не само шефът му го разиграваше, но и ФБР бе тръгнало по петите му.

— Ще разкъсам тоя мръсник парченце по парченце — каза той на своя мълчалив и, както често му се струваше, неодобряващ го (да, точно така, не го одобряваше) сержант.

Стигнаха до колата. Джак отключи вратата и я отвори. Някой си тананикаше „От слънчевата страна на улицата“. Индия се качи. Прибра полите на палтото си и погледна нагоре към Джак, за да му каже да затвори. С периферното си зрение видя мъжа, който тананикаше. Той носеше в ръце голяма книжна кесия. Идваше към тях…

С внезапно предчувствие за опасност тя остро каза:

— Джак!

Той тъкмо затваряше — гледаше вратата и сякаш не я чу.

Мъжът с кафявата кесия гледаше право към тях, към Джак… Вече държеше кесията само с една ръка…

— Джак!

Джак я чу и започна да се обръща: вече усещаше, че зад него има някой.

Тя сграбчи дръжката и блъсна вратата в гърба на Джак. Точно тогава Мийхън стреля…

Индия излезе някак от колата и Джак се обърна, сякаш искаше да я бутне отново вътре, за да не пострада. На лицето му бе изписано удивление. После политна напред и падна в ръцете й.