Джейн Робъртс
Кървава афера (2)

Глава втора

Минаваше полунощ. Джак Донован изкачи стъпалата, които водеха до полираната вратата къщата му в Джорджтаун, и влезе вътре.

Къщата от дърво и тухли бе строена през осемнайсети век, когато Джорджтаун (тогава така беше известен) вече се бе развил като важно пристанище на река Потомак. Оттогава тя имаше хубаво местоположение на една приятна улица с много дървета в модерната част на Джорджтаун, немного далеч от центъра на Вашингтон.

През 1930 година къщата беше ремонтирана и обновена, но без много промени. Високите тавани, красивите стаи, запазилият се мирис на кожени мебели, свежи цветя и пари — с една дума, това беше елегантна градската къща колониален стил, къща, чийто праг жените копнеят да прекрачат и да станат любовници на стопанина й.

Джак Донован отглеждаше лалета в сандъчета от тиково дърво, поставени върху перваза на красивите прозорци на фасадата. Беше наел мъжа на икономката Фицроу да се грижи за цветята в сандъчетата, да поддържа малкия заден двор, а също така да се грижи за смокиновите дръвчета, които Джак отглеждаше в големи порцеланови кашпи вътре в къщата. Обикновено той самият преглеждаше дърветата да нямат личинки от черен паяк.

Тази вечер той се прибра направо в бърлогата си, изключи звънеца на телефона, за да не го безпокои, пусна радиото, развърза краищата на папионката си и седна да слуша. Люлееше се бавно на кожения стол, като даваше възможност на тялото си да се отпусне в такт с движенията. С полузатворени очи и потънал в мисли, страшно приличаше на сит доволен алигатор.

Поведението му не беше отблъскващо. Притежаваше способност да предразполага хората; беше внимателен слушател и мнозина откриваха, че са говорили повече, отколкото би следвало пред човек, който на трийсет и девет години беше вече партньор във влиятелните стари юридически фирми на Кенеди, Уинтър, а сега и на Донован. Тази вечер? Господи, чувстваше се изморен.

Официалната вечеря с куверт от сто долара, на която беше длъжен да отиде заради партийните си ангажименти, се проточи много повече, отколкото това налагаха сервираната храна или разговорите. Том Уинтър се изхитри да се измъкне, но Ричард Кенеди остана заедно със съпругата си Джейн, която, след като се върна от тоалетната, седна до Джак и упорито започна да му обяснява някои интимни подробности от сексуалния живот на мъжа си — неща, които Джак предпочиташе да не знае.

Добре, добре. Той започна да се чуди с какво си е напудрила носа, когато усети ръката й под масата. След това тя започна да забива нокти в набъбналия му чатал, като че ли искаше да го пречупи.

Джак беше чувствен мъж и добре надарен, но се притесняваше, когато съпруга на негов партньор го опипва под масата на официална вечеря, и то в момент, когато мъжът й произнася тост. Джейн беше доста секси, но този път според него тя отиде твърде далече.

Спря да се люлее, защото прослушваше телефонния секретар. Изчака го да свърши, наведе се, натисна бутона и отново прослуша записа.

Съобщението беше за нападението в салона на Луиджи Фредиано. Споменаваше се името на изнасилената жена — Индия Грей, която беше единствената свидетелка на убийството. Съобщаваха му, че тя е в болница и поведението й все още е неадекватно поради тотална загуба на памет. Луиджи бил изведен от равновесие, тъй като лейтенантът му казал, че нападението е било нагласена работа. Джак трябваше да отиде и разбере дали жената е луда, или просто се преструва, решила да държи устата си затворена. Съобщението завършваше с адреса й във Вашингтон.

Джак се вторачи в магнетофона.

Паниката около появилата се преди три дни новина за теч от ядрения реактор в Мейн измести всички останали вечерни новини. За грабежа в луксозния фризьорски салон и изнасилването на една от клиентките бе споменато съвсем бегло.

Джак почука зъбите си с химикалката, завъртя стола си към компютъра на страничната масичка и натисна кода. Само след минути той знаеше, че къщата, в която живее Индия Грей, принадлежи на дребен правителствен чиновник от Нова Зеландия на име Рос. Джак натисна още няколко клавиша и разбра, че Рос отговаря за продажбите на агнешко месо от Нова Зеландия и е наел Индия Грей за гувернантка на децата му.

„Ужасно“ — помисли си Джак, За него агнешкото като търговска стока беше една нестабилна позиция в пазарната конюнктура.

* * *

Докато Джак се чудеше какво знае Индия Грей и какво иска да запази за себе си, в същото време тя притискаше силно лицето си (онази страна, която не я болеше) към възглавницата и мислеше.

Събитията преминаваха през съзнанието й със светкавична скорост, но не последователно. Беше близо до умопомрачението. Паметта й беше преуморена. Би била щастлива да забрави за години подробностите, които разравяше сега от паметта си.

Не можеше да си обясни защо пред очите й изникна баща й, изпаднал в тежка беда. Не искаше и да мисли. Имаше едно желание — да заспи.

Разстройваше я въображението й, картините, които изникваха в съзнанието й, гласовете, които й говореха най-ужасни неща. Понякога звукът вървеше в асинхрон с картината, като че ли беше записан на погрешна филмова лента. За последните пет часа, откакто Ейдриън я беше оставил, тя си спомни много неща, и то с такива живи подробности.

Имаше неща, за които бе принудена да мисли. Имаше неща, за които трябваше да знае, да ги погледне отново. Неща, от които й призляваше, но които същевременно й помагаха да направи единствения възможен избор. Може би сега щеше да ги види от друга гледна точка.

* * *

Причината, поради която тя живееше във Вашингтон, а не в Лондон, имаше дълга история. Започваше още от последния й ден в пансиона.

Този последен ден тя слизаше възбудена по стъпалата. Навсякъде имаше паркирани коли, момичетата махаха на родителите си. И сега виждаше шапката си да лети във въздуха заедно с десетки други, които момичетата захвърляха върху влажната трева на ливадата. Смеейки се, тя изтича към колата, където баща й я чакаше. Отвори вратата, за да се хвърли в обятията му и да го разцелува, но… там беше Джереми Хорнби-Джоунс — зализан дребен мъж, който не особено сърдечно си подаде ръката от задната седалка — личният секретар на баща й. Те бяха няколко. Баща й беше навлязъл в политиката и Палатата на общините имаше голямо значение за него.

Джереми Хорнби-Джоунс имаше солидни извоювани позиции. Той бе дошъл в дома им още по времето, когато след смъртта на майка си Индия се прибра, за да бъде с баща си. Познатите им често й казваха колко млад е Джереми, като имаха предвид, че на възраст е подходяща брачна партия за Индия, колко мил и чаровен е. Лично Индия смяташе, че той просто е един надут дребосък.

Две години по-късно, след един уикенд, прекаран извън къщи, Индия се върна на площад Карлайл не в понеделник, както я очакваха, а в неделя към полунощ.

Мина през кухнята, за да пие чаша вода, и бързо се изкачи по стълбите. Тънката ивица светлина, която се процеждаше под вратата на спалнята на баща й, изчезна. Индия тихо почука и влезе да каже „лека нощ“. Често го бе заварвала заспал с очила и разтворена книга върху гърдите. Тази нощ го намери гол в леглото с Джереми Хорнби-Джоунс.

Сега, когато лежеше в болничното легло и спомените нахлуваха в главата й, тя не можеше да избегне изникващите в съзнанието й картини, но те ставаха все по-бледи. Така че Индия нямаше никакъв спомен какво се беше случило след това. Тръшна ли вратата, легна ли си? Баща й излезе ли от стаята по пижама? Помнеше само, че на сутринта той чукаше на нейната врата. Тя му отвори. Това беше единственото, което можеше да направи, за да получи отговор. Погледна го. Кичур коса падаше небрежно върху окото му. Бял копринен шал се показваше от реверите на скъпия му халат с извезан монограм.

— Индия, моля те! — проплака той, когато видя, че тя иска да му затръшне вратата.

— През всичките тези години? — попита тя.

— Индия, разбирам те. Ти си шокирана. Дай ми малко време…

— И всички тези млади момчета, когато бях малка! — прошепна тя.

— Е… — той тъжно се усмихна — не всички. Това беше изключение. Недей, моля те! — Той подпря вратата с крака си. — Ще го изгоня. Обещавам.

Осъзна, че теориите й за толерантност към сексуалния избор на хората рухнаха, когато се отнасяше до баща й. Чувстваше се предадена, изпитваше физическо отвращение. Омразата й към Джереми беше безгранична.

На следващия ден напусна дома си. Когато влезе за последен път в стаята си, за да си вземе багажа, намери плик, опрян на часовника над камината. Беше бележка от баща й, който й пожелаваше щастие. В плика имаше чек за голяма сума. Индия върна бележката в плика и го остави на мястото му. Внимателно скъса чека на малки парченца и ги хвърли в кошчето за боклук.

* * *

О, да. Тя си отиде. Напусна баща си, който плачеше в стаята си. Това беше същият мъж, в чиито обятия като малка търсеше утеха през нощта след кошмарен сън. Това беше мъжът, в чиито ръце намираше убежище, който я люлееше на коленете си и й шепнеше успокоителни думи.

Пак беше среднощ, но през друга кошмарна нощ, и сестрата осветяваше с фенерче лицето й.

— Пак ли сънува сънища, мила?

Индия примигна срещу светлината и разбра, че е плакала.

— Скъпа, знам как се чувстваш. Една моя много добра приятелка беше изнасилена. Мислеше, че никога няма да се оправи, обаче го преодоля. Ти, скъпа, просто трябва да повярваш, че също ще се справиш.

Индия си спомняше само, че беше облегната на вратата. Не помнеше какво имаше в стаята. Не си спомняше как беше крещяла, докато усети болка в гърдите и не можеше да си поеме дъх.

Не искаше да остане в паметта й начинът, по който хората я гледаха. Това беше заседнало дълбоко в наранената й чувствителност.

Всички знаеха. Всички във Вашингтон знаеха за случилото се до най-малки подробности.

Никой, освен доктор Луис и нощната дежурна сестра, не назоваваше случилото се с истинското му име.

Изнасилена! Изнасилена! Индия го изрече високо два или три пъти. В самата дума се криеше тревога, заплаха.

В действителност никой не искаше да седне до нея на леглото и да говори за това, което й се беше случило. Темата беше табу, така както никой не говори за смърт пред неизлечимо болния. Рецептата за щадене на психиката й предписваше купчина успокоителни лекарства плюс утешителни думи.

Един следобед жената на Ейдриън, Хариет, дойде да я види.

— Индия, ние всички те обичаме — каза тя, като стискаше ръката й и бързо, с бодър глас премина към проблемите на бебето си и отвратителното време.

— Няма защо да ровят нещата, ако тя не си спомня. — Индия чу Хариет да шепти на Ейдриън, когато той се появи на вратата. По всяка вероятност Хариет мислеше, че Индия е не само няма, но и глуха.

* * *

Цялата тази история имаше много неприятен край, който не беше изяснен. Мъжът беше мъртъв. Въпреки че Хариет искаше да омаловажи случилото се, като го изкара просто инцидент и преиграване на полицията, все пак нещо трябваше да се направи. Някой трябваше да каже на Индия, че нападателят й е бил убит. Трябваше да й го каже час по-скоро, преди друг да е измислил някоя тъпа, още по-болезнена версия.

Рано сутринта на четвъртия ден Ейдриън мина през болницата на път за посолството. Намери Индия силно разстроена.

— Лоша нощ ли имаше?

— Да — измърмори тя през голямата кърпа, с която закриваше лицето си. — Всичко започна да ми се появява в главата на големи блокове. — Тя издуха носа си.

— Доста трудно се асимилира, а? — тихо каза Ейдриън със съчувствие в гласа.

— Да. — Ейдриън не знаеше причините за бягството й от къщи. Тя не беше казала на никого. Най-малкото, което можеше да направи за баща си, беше да не разкрива неговата тайна.

— Но… ти не си спомняш какво още се е случило в стаята, нали?

— Ейдриън, знам, че бях изнасилена — имам предвид… не съвсем точно… нямам спомен от… Това, което знам, като че ли съм го чула отнякъде.

— В тази стая се случиха неща, които ти трябва да знаеш. Мъжът, който те изнасили, беше мъртъв, когато полицията го намери.

— Мъртъв! Боже мой, само не ми казвай, че е получил сърдечен, удар. Това ще бъде прекалена ирония на съдбата.

— Не е сърдечен удар — каза Ейдриън предпазливо, тъй като се опасяваше от ефекта на онова, което трябваше да й съобщи. — Счупен врат.

— Какво? О, господи, нима искаш да кажеш, че е бил убит? Че някой е влязъл, докато съм била там, и го е убил?

— Смятат, че именно това се е случило, но не са сигурни… Знаят само, че е бил мъртъв, когато са го намерили.

— С мен — каза Индия с треперещ глас. — Аз бях там, нали?

— Да.

— Убит. Имам предвид, че тялото му е лежало… как е лежало? Върху мен?

— Индия, мисля, че ти трябва…

— Какво? Какво трябва да правя?

— Исках да кажа, че не бива да мислиш толкова много за това сега.

— Не. Няма. Добре съм. Добре съм. — Тя се смъкна надолу в леглото и се загледа в тавана.

— Боя се, че ще те разпитват.

— Полицията ли? — Гласът й стана писклив от изумление. Тя подскочи и седна. Нощницата й се беше смачкала и усукала. — Не искам да ме разпитват. Не искам да си спомням. О, Ейдриън, събудих се през нощта и почувствах отвращение, погнуса към себе си, Ейдриън. Аз съм отвратена от себе си. Можеш ли да ги държиш настрана от мен? Поне докато малко се оправя! Все едно, не мога да им помогна — просто не помня нищо.

— Ще направя всичко възможно да ги задържа настрана. Доктор Луис също добре се справя и не ги допуска до теб. — Наистина доктор Луис му беше казал, че един такъв разпит от страна на полицията ще й се отрази много зле и по всяка вероятност ще забави възстановяването й с месеци.

* * *

Дежурната сестра, макар и нова, беше инструктирана. Погледна значката, която лейтенант Малой й показа, и поклати глава:

— Доктор Луис забрани посещения при госпожица Грей.

Малой направи обичайната си гримаса, която според него минаваше за усмивка:

— Ние не сме посетители, сестро. — Той се пресегна, взе телефона и набра един вътрешен номер. Когато чу глас в слушалката, помоли да го свържат с доктор Джон Стайнър, шефа на персонала на болницата. След три секунди той размени няколко думи с доктор Стайнър и подаде слушалката на сестрата, която, зачервена от притеснение, на няколко пъти повтори в слушалката: „Да, сър“. — Трябва някоя сестра да ни придружи — каза Малой на дежурната. Преметна палтото си през рамо и се върна по коридора при Макс Хелър.

Индия Грей седеше неудобно на края на леглото и разресваше косата си. Тя погледна изненадана, когато двамата мъже, следвани от сестрата, влязоха в стаята.

Малой протегна служебната си карта към Грей:

— Аз съм детектив.

Двамата с Хелър се спогледаха и той също показа картата си:

— Разследваме убийството, което е извършено във ваше присъствие на трийсети март — обясни Хелър.

— Искам да дойде някой при мен и той да присъства — каза Индия. Русата й коса се разпиля. Капчици пот избиха на челото й.

— Сестрата ще присъства, но вие можете да извикате, когото пожелаете. — Усмивката на Малой трябваше да я успокои. — Това е съвсем рутинна процедура — продължи той с благ тон. — Искаме да ни помогнете, като отговорите на един-два въпроса. Онова, което наистина искаме от вас, е да ни кажете какво според вас се случи сутринта на трийсети март във „Фреди“.

Индия го погледна. Лицето й не беше гримирано. Облиза устните си, които, както забеляза Малой, бяха сухи и напукани.

— Ще се опитам — каза тя и се отмести на леглото по-далече от него. Облегна се на възглавницата. Очите й го предупреждаваха, че трябва да спазва дистанция.

Малой взе стола до леглото, дръпна го назад и седна. Усмихна се в знак на съгласие и й кимна да започне. Когато тя свърши с опита си да възстанови своята версия на случилото се, Малой се наведе леко напред.

— Мъжът, който ви отвлече от салона: познавате ли го?

— Не — каза Индия, леко сепната от този въпрос.

— Кой го уби?

Тя поклати глава:

— Не зная.

— Ходили ли сте във фризьорския салон за нещо друго, освен да си правите косата?

— Не. — Ръцете й мачкаха чаршафа.

— Непознатият застави ли ви да влезете в сексуален контакт с него? — Тя кимна. — Вие не направихте опит за съпротива?

— Аз… — Тя го гледаше ужасена с втренчен, невярващ поглед.

Той продължи да я атакува, без да й даде каквато и да е възможност да помисли, като се надяваше, че по този начин тя ще избъбри нещо, което ще му даде възможност да попадне на някаква следа. Досега нищо не беше открил. Нищо не можа да измъкне от богатите клиентки, облечени в кожи, с часовници „Ролекс“ и диамантени брошки. Трима въоръжени мъже влизат и взимат само наличните, които според Луиджи Фредиано са събраните пари от съботата. Имаше нещо нередно в тази работа.

— Как те изнасили? Опиши случилото се.

— Не мога. Не помня нищо. Не помня какво се е случило в стаята — прошепна тя.

— Имало е и друг мъж. Мъж с черна качулка и маска. Кой е той?

— Не зная, не съм видяла.

— Мъжът черен ли беше или бял?

— Аз не…

— Млад или стар?

— Не зная.

— Мъжът, който те е нападнал, е говорил. Какъв акцент имаше?

— Не мога да кажа. Американски, не знам. Гласът му беше груб. Той ми крещеше.

— Кой го уби? — Той видя как лицето й се изпотява. — Кажете ни, госпожице Грей: кой беше той?

Изражението на лицето й остана същото, но погледът й се промени. Това можеше да се види в очите й. Да, погледът й беше учтив, дори много учтив, но студен. Тя не беше просто някаква руса мадама, която лесно щеше да му се остави. Тя знаеше коя е и каква е.

— Лейтенанте… — каза го така, както само англичаните произнасят „лейтенант“. Когато говореше, изяждаше последната буква на всяка дума. — Казах ви всичко, което си спомням.

Той й вярваше.

Изправи се, благодари й и остави Хелър да я прегледа.

Малой излезе от стаята. Струваше си идването, въпреки че нищо ново не беше открил. Въпросите напираха в главата му. Професионалисти ли са нападателите? Ако е така, значи са търсили нещо много повече от онова, което са взели. Но един професионалист няма да се забърка с изнасилване. Може би пък това е била третата цел, която са преследвали.

— Прегледът ще е съвсем рутинен — каза Хелър. Сне от статива чифт гумени ръкавици и се усмихна. Усмивката се задържа прекалено дълго върху лицето му.

Сестрата взе възглавницата и Грей легна по гръб със свити колене. Капка пот се стече по ръката й.

— Всичко ще свърши след минута. — Сестрата я потупа по рамото и започна да запретва нощницата й. — Разтвори краката!

— Не. Моля ви, моля ви! — Индия здраво хвана нощницата си, щом любезността на сестрата премина в насилие.

— Сложете й инжекция, сестра, моля — каза Хелър със спокоен глас.

Индия погледна към статива и видя, че вече взимат хиподермика. Обзе я безумен страх.

— Само едно боцване — каза сестрата студено. Убождането беше бързо. — Готово, госпожице Грей.

Пръстите й омекнаха и тя повече не можеше да стиска нощницата си. Беше ужасно. Подсъзнателно все още се съпротивляваше, разбираше всичко, което ставаше наоколо, но вече нямаше воля. Мускулите й омекнаха като желе. Сестрата разтвори краката й, но те не се задържаха и тя трябваше да ги прикрепя. Очите й бяха безизразни като на упоено животно.

Хелър я прегледа бързо и колкото може по-внимателно. Индия не можеше да види лицето му, виждаше само сестрата. Чу го да казва нещо и след това гласът му заглъхна. Почувства едно пълзящо сковаване в краката си. После всичко изчезна.

* * *

Доктор Джаксън Луис беше бесен, когато излезе от кабинета на шефа си към пет часа този следобед. Индия Грей беше негова пациентка. Тя не беше готова за полицейска инквизиция. Заслепен от гняв, той почти връхлетя върху един едър мъж в шлифер. Докторът измърмори някакво извинение и го отмина.

— Ах, извинете. Бихте ли могли да ми кажете къде да намеря госпожица Индия Грей?

Луис, който се беше отдалечил на десетина крачки, спря и се обърна. Мъжът, с когото се беше сблъскал, се приближаваше към него с безгрижна походка, пъхнал ръце в джобовете. Приличаше на журналист от „Вашингтон Пост“. Един от ония надути типове, които надушват историята още в зародиша й и гонят жертвата до дупка.

— Нямаме госпожица Грей тук. Съжалявам.

Джак се усмихна:

— Правилно постъпвате. Всъщност това не е въпрос.

— Защо питате, щом вече знаете?

„Господи — мислеше си Луис, като продължи пътя си — как ли е разбрал?“ На папката за хода на лечението й бяха залепили червен етикет с надпис: „Да не се дава информация“. Той почувства странен спазъм в стомаха си. О, боже, получаваше пристъп от язвата си.

* * *

Неуловимата госпожица Грей. Той попадаше на следа. За втори път.

Като че ли някой нарочно я укриваше. Може би тя знае нещо.

Ако Индия Грей е бавачка на децата у това новозеландско семейство, значи там беше най-вероятното място да я намери. Джак потърси телефонна кабина, за да опита отново да позвъни на семейство Рос. В случай че никой не отговори, ще трябва да поработи още малко с дежурната сестра. Беше сигурен, че няма да срещне особени трудности, като имаше предвид как сестрата стоеше съвсем близко до него с издадените си напред твърди гърди.

Той набра телефонния номер.

— Ало? Домът на семейство Рос. — Беше нежно детско гласче.

Джак се изкашля:

— Хей, с кого разговарям?

— Емили Рос. Аз съм на шест.

— Здрасти, Емили. Мислиш ли, че можеш да извикаш на телефона госпожица Грей? — Джак не знаеше какво точно ще каже на жената, ако тя дойде.

— Госпожица Грей излезе. Аз имам ново зайче.

— А, зайче. Къде отиде госпожица Грей, Емили?

— Ще го кръстя Пинки.

— Розово зайче!

В слушалката се чу хилене:

— Толкова ли си глупав — то не е розово.

— Не е ли? Не ти вярвам и не вярвам, че знаеш къде е госпожица Грей.

— Да, знам! — Джак усети гордост в детското гласче и се усмихна доволен. Сега Емили щеше да издаде тайната. — Тя отиде при господин и госпожа Пег, защото не се чувстваше добре.

Бяха нужни още пет минути, за да разбере къде работи този Пег, като всяка минута получаваше подробна информация какво представлява Пинки в сравнение с другите зайци от зайчарника. Когато накрая научи това, което го интересуваше, той бързо благодари и затвори телефона, преди да е дошла майката да види с кого разговаря дъщеря й. Между впрочем, какво правеше майката през цялото това време, та позволи на Емили да разговаря така дълго с един непознат човек? Джак имаше строго определени възгледи по въпроса за възпитанието на децата.

Той позвъни в посолството на Великобритания и помоли да извикат господин Пег. Хриплив глас му отговори, че господин Ейдриън Пег е излязъл и няма да се връща и че Джак не може да получи домашния му адрес.

„Не се притеснявай, госпожице — каза си Джак, като затвори телефона. — Сам ще си намеря адреса.“

* * *

Хариет тикна Тимоти в ръцете на Индия:

— Ако обичаш, подръж бебето, докато приготвя нещо за обяд. Как се чувстваш?

След историята с полицейския разпит Хариет и Ейдриън бяха настояли Индия да напусне болницата и да се премести у тях. Индия беше още толкова отпаднала от лекарствата, че почти не обърна внимание на преместването. Лошите мисли я налягаха, щом минеше действието на транквилантите.

Тя широко се усмихна на Хариет. Това беше усмивка на човек, който излиза от наркозата и открива, че въпреки всичко се завръща жив в реалния свят.

Наистина няма значение какво ще ям.

* * *

Индия изпитваше желание да се изкъпе. Мозъкът й сигнализираше, че това не е нормално. Вече два пъти се беше къпала този ден. Но трябваше още веднъж да се изкъпе. Имаше нужда, не се чувстваше чиста. Този мирис — сладникавият мирис на неговия одеколон бе проникнал в кожата й.

Сега нямаше други миризми, освен парфюма, който употребяваше, но въпреки това изпитваше нужда от баня. Това беше належащо, задължително, въпреки че нямаше нищо общо със здравия разум. Типични признаци на обладала я фиксидея.

След обяда, докато Хариет си почиваше в леглото, а бавачката разхождаше Тимоти, Индия реши, че сега е най-удобният момент да вземе вана. Напълни ваната догоре, така че щом влезе, водата се разплиска.

Индия въздъхна дълбоко. Водата я повдигаше. Облада я спокойствие. Можеше да лежи в чистата, блестяща вода с часове.

Нейната работа — работата й като бавачка на три деца, които ходеха на училище, работа, която материално я осигуряваше и й даваше възможност да завърши следването си по американска история в университета Джорджтаун… Тази работа… Учебни часове… Всичко това изглеждаше толкова незначително. Просто една далечна точка. Нейният живот — той изчезваше…

Нейният живот, изглежда, никога вече няма да се възстанови.