Джейн Робъртс
Кървава афера (14)

Глава четиринадесета

Индия лежеше гола, с глава върху рамото на Майкъл. Все още й се струваше невероятно, че този мъж лежи и диша заедно с нея. Той беше красив и строен, с малък, стегнат задник, а докато спеше, пенисът му беше чувствено топъл и свит като мишка в гнездото си от лъскави, копринени косми.

Когато се събуди отново, Майкъл стоеше до прозореца и гледаше навън, към съседните вили. В ранната октомврийска вечер въздухът беше прозрачен и студен, а дърветата сякаш изпускаха дим. Индия го наблюдаваше от леглото. Обичаше го. Любовта й беше сляпа, с желание за абсолютно притежаване. Тя живееше заради тези тайни срещи в къщата край морето.

Майкъл беше неспокоен. Очите му шареха навън напрегнато, без да мигат. Беше пъхнал ръце в джобовете на подарения му от Индия халат с индийски мотиви.

Като го гледаше в тази дреха, тя почти си помисли, че е успяла да го спечели. Че той ще изостави Църквата и ще се присъедини към онези свещеници бунтари, които се женят и заживяват светски живот. Тя ще тръгне с него, ще бъдат заедно. Само ако можеше Майкъл да седне до нея на леглото, да вземе ръката й и да й каже, че той има същото желание!

— Те цяла нощ ли ще празнуват около този огън? — попита Майкъл.

Индия стана от леглото и отиде до него:

— Не, скоро ще си отидат. Обикновено се връщат във Вашингтон в неделя вечер.

Имаше нещо ужасно в неуловимата, изплъзваща се част на този момент. Та те, двамата, бяха прелюбодейци и в някои мигове на нея й прилошаваше от срам, щом си помислеше за това. Както го беше прегърнала, усети, че този грях тежи и на двамата. Но нима можеше вече да се спре? Нима можеше да се спре необратимото?

Майкъл беше нейната любов, нейният живот, който се измерваше с минутите, прекарани заедно. Тя страстно желаеше да прекара цялата нощ в прегръдките му и знаеше, че е напълно възможно. Джак беше далече и сякаш изведнъж той отнесе и Поли със себе си.

Същевременно си помисли, че ако Поли заподозре… Побиха я тръпки.

— На теб ти е студено, мило момиче! — Той бързо се обърна. Лицето му беше загубило отпечатъка на съня — тъмни сенки лежаха под очите му.

„Твърде много работи“ — разтревожи се Индия. Но имаше и нещо друго, повече от това — не й се искаше да мисли за него сега. Не сега, когато Майкъл ще е с нея през цялата безценна нощ.

— Не ми е студено, просто съм щастлива. — Тя бавно прокара нокътя на палеца си по индийския мотив на рамото му и го погледна.

Той спря погледа си върху сияещото й, изчервено лице:

— Обичаш ли ме?

„О, Майкъл“ — помисли си тя и облегна глава в гърдите му:

— Толкова много те обичам!

Майкъл силно я притисна:

— Наистина ли, наистина ли, мое скъпо момиче!… — В гласа му имаше нещо ново, нещо странно.

Той я положи върху леглото: с едната си ръка я прегръщаше, с другата придърпваше пръстите й към твърдия си пенис. Целуваше я по устата, с върха на езика си докосваше нейния, поваляше я, докато тя усети туптене между краката си и тялото й се изви като арка под неговото. Когато най-накрая той проникна в нея, тя трепереше, безпаметна от копнеж по него. Както и предишния път, любиха се съвършено. Както и предишния път, той веднага скочи и отиде да измие ръцете си в малкия умивалник в стаята. Предишния път тя отстъпи пред този навик, защото обожаваше Майкъл. Сега обаче беше различно, очевидно преднамерено и остро…

Тя го наблюдаваше как взема сапуна и четката за нокти и изведнъж си спомни един случай от ученическите си години, когато беше изцапала с кръв чаршафите и дюшека си, защото мензисът й беше започнал по-рано. Спомни си унижението и чувството за вина, когато сестрите я накараха да търка петната в студена вода, докато изчезнат. Неясно защо, тя почувства, че същото става сега и с Майкъл.

Той търкаше ръцете си, сякаш се страхуваше даже от мириса на тялото й по тях. Той се самонаказваше за това.

* * *

Индия ту заспиваше, ту се събуждаше и всеки път, когато отвореше очи, той бе пред нея. На следващото събуждане откри, че мястото на Майкъл е празно.

Тя скочи:

— Майкъл?

Стана от леглото и инстинктивно се отправи към прозореца. Видя го да върви по пътеката към брега. Навън валеше. Защо ще излиза посред нощ в този дъжд? Отговорът веднага я порази: „Защото е нещастен: ти го разкъсваш — и много добре знаеш това“.

Но и сама не беше готова да осъзнае какво значи то.

Вместо това, непохватно, защото бързаше, навлече някакви дрехи, взе дъждобрана и се втурна да го догони.

Когато стигна до пясъчните дюни, вятърът духаше откъм морето и дъждът мокреше лицето й. Тя вдигна качулката на якето си и заоглежда пустата пясъчна ивица. Видя Майкъл да се отдалечава бързо, почти щеше да го изгуби от поглед. После изведнъж той изчезна в мъглата.

— Майкъл!?

Тя усети, че той се нуждае от нея, отчаяно се нуждае от нея. А може би не е така? Може би тя е последното нещо, от което той има нужда? Страхът започваше да я завладява.

А може би изобщо я е напуснал? Тя тръгна след него, препъвайки се по неравния пясък. Вятърът подхвана якето й и то се изду на гърба й. Вълните се плъзгаха по пясъка, гладки и притихнали от дъжда. Тя започна да тича и да го вика по име. Беше като в повтарящия се кошмар: високата, тъмна фигура се отдалечава от нея, после се обръща и тъкмо когато тя почти вижда кой… Същият ужас, същият кошмарен, анонимен страх — търсещ, търсещ…

Тя тичаше с разтуптяно сърце, заслепена от проливния дъжд. Той беше точно пред нея.

— Майкъл…! Майкъл…

Той спря и се обърна. За момент видя лицето му — беше нещастно, изпълнено с угризения и болка. От начина, по който я погледна, тя почувства, че я укорява. Тогава вятърът се обърна и дъждът я заслепи. Опита се да извика, но не успя. Коленете й се подкосиха и тя падна.

Той й помогна: придържаше я, галеше я, притискаше я с ръце до мокрото си рамо, успокояваше я, че всичко е наред.

— Майкъл! Моля те, кажи ми! — Тя още не беше готова да го приеме за край. Все се надяваше, че може би ще има нещо окончателно, нещо неизменно между тях. Тази тежест и огромната надежда не й позволяваха да говори — и за Майкъл така беше по-лесно. Отново бяха в леглото и той нежно я люлееше в прегръдките си като малко дете или като някой тежко болен. Притискаше я до гърдите си, милваше косата й, целуваше я по клепките.

— Заради него е! — рече той почти неочаквано и много меко. — Непрекъснато е с мен. Вечно ми повтаря, че трябва да изпълня задължението си, като направя всичко възможно.

После започна да говори почти несвързано. Изглеждаше като човек, който се опитва да избяга от болката си. Измъченият му вид просто потресе Индия.

Бог ли имаше предвид? Или Църквата?

— Майкъл, кой е той?

Той я погледна и тя отново се стресна. Погледът в очите му сякаш не беше негов и това я уплаши. После той затвори очи и се обърна по гръб:

— Моят чичо — рече уморено. — Още не е осъществил амбициите си спрямо мен. Няма да умре спокоен, ако аз не стана монсиньор.

Когато отново отвори очи, той си беше пак същият Майкъл, който я гледаше ужасно уморен и леко смутен. Протегна ръка и погали косата й — същият Майкъл, когото беше опознала по-добре от всеки друг. Той нежно я целуна, докато тя мълчеше.

— Нека поспим, моля те. Ела да те прегърна. — Усмивката му беше толкова ласкава и любяща, че Индия изпита желание да потъне в нея, да се понесе с нея, да се остави да я изпълни със спокойствие. Той притежаваше такава сила над нея!

— Не се връщай!

— Къде, Майкъл? — Индия седна в леглото и видя, че още не е съмнало.

— Не се връщай при него! — рече той. Подаде й чаша чай и седна на един стол до леглото. Очите му бяха искрящи — искрящосини. — Не бива, няма смисъл.

Тя се втренчи в него и дори не опита чая си. Точно това беше чакала да чуе, но мислите й сега бяха изненадващо ясни.

— Чуваш ли се какво говориш, Майкъл! Та нали в мига, когато Джак разбере това, ще прати хората си из цялата страна да ни търсят, а те ще ни открият точно за един ден — и смяташ ли, че ще ни молят да се върнем?!

— Има и други държави! — Той вече приличаше на преследван. Очите му бяха все така яркосини, но в тях се беше върнало натрапчивото, болезнено съмнение.

— О, Майкъл…!

— Мислех си, че ти така искаш.

— Аз наистина искам — тя стана от леглото и внимателно го докосна, — но сега знам, че ти не го искаш, поне не истински, нали?

Нещо в очите му смъртно я прободе… Погледът му сякаш премина през нея.

Искаше й се Майкъл да отрече това, но внезапно я обзе ужас, защото разбра, че няма да го направи.

Той се захлупи в шепите си:

— Никога не съм искал да съгреша! — рече с дрезгав, пресекващ шепот.

— О, Майкъл, Майкъл… — Тя се свлече на колене на пода, а той я придърпа между краката си и здраво я прегърна.

— Ако остана свещеник, повече няма да има такива срещи между нас! Иначе не ще намерим покой. — Гласът му трепереше от отчаяние и угризения.

— Не е грешно да обичаш — убеждаваше го тя, като се отдръпна назад, за да може да го гледа, да гледа бледото му, измъчено лице. Вероятността да го загуби я ужасяваше. — Можем да заминем някъде, наистина можем. Все ще се намери къде… — Но дори докато изричаше тези думи, тя знаеше, че това е абсолютно невъзможно.

— Скъпа моя, никъде не ще можем да бъдем заедно. За нас няма щастие.

— Не говори така — каза тя. Но от главата й не излизаше натрапчивата мисъл, че в крайна сметка Църквата ще го спечели. — Аз те обичам! — Тя плачеше и усещаше как сълзите се стичат по лицето й. — Обичам те…

— Толкова съжалявам! — прошепна той. — Ужасно съжалявам! — Гледаше встрани от нея и дори не я слушаше: — Просто ще се грижа за тебе.

Тя онемя. Седеше на пода, коленичила между коленете му, и гледаше лицето му. Той беше различен, променен по съвсем незабележим начин. Лицето му беше станало безизразно, изчистено като маска. В този момент я споходи първото ужасно усещане за обреченост.

* * *

Този следобед в Джорджтаун Индия спря колата си пред къщата, но доста ожули джантите в белосания бордюр на тротоара, до който паркира на две колела. Вместо да се погрижи да стабилизира колата или да слезе от нея, тя просто остана зад волана. Само за няколко часа всичко бе свършило. Вече нямаше опора в живота си. Без него бе останала като в студено, голо поле, вцепенена и безжизнена. Той, естествено, й беше говорил за приятелство. Но онова, другото между тях, което въпреки всички пречки разпалваше радостта, онова, което си беше само тяхно, вече го нямаше.

Онази нощ, както и всички следващи нощи, тя заспиваше с чувството, че връзката между тях все още съществува, и се събуждаше рано сутрин с физическа болка от мисълта, че никога не ще успее да го има отново. Видя го пак, разбира се, и бе поразена колко безрадостен и празен е погледът му. Говореше бавно, уморено, почти безизразно.

Един ден останаха за момент насаме. Той нищо не казваше, само я гледаше.

Индия протегна ръка, той я улови и тя си помисли, че сърцето й ще спре.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Не — отвърна Индия. Почувства, че ръката му е студена: — Майкъл… Изглеждаш болен. — И после цялата й увереност я напусна. Тя загуби самообладанието си и ужасно глупаво го попита дали може да се срещнат.

Той поклати глава:

— Не! — нежно каза той, като гледаше лицето й.

Това беше единственият случай, когато той издаде сложния си вътрешен свят. В останалите дни тя наистина едва го познаваше — толкова се бяха отчуждили. Тръпки я побиваха при тази мисъл.

Беше като болест. Тъкмо си мислеше, че е преодоляла копнежа си по него, и внезапно пак я завладяваше. Всички бяха убедени, че е хванала някакво вирусно заболяване. Това й помагаше да скрие тъгата си, макар че този проблем малко я тревожеше. Сякаш беше тръгнала сама на някакво странно пътешествие.

Все пак постепенно се върна към нормалния си начин на живот. Или поне започна да прави нещата, които изискваше всекидневието — ако това е достатъчно, за да се говори за нормален начин на живот.

* * *

Един ден отиде да види ремонтите по новия Център. Работата беше в застой, защото работниците бяха напуснали поради някакви проблеми със синдикатите. Обезсърчаващи бяха правителствените разпоредби, според които работниците не можеха да продължат ремонта на сградата, докато не се изработят стабилни критерии. Така че Индия беше изненадана, когато завари там един непознат мъж, застанал до пейката в ремонтираната кухня гол до кръста, с насапунисано лице и бръснач в ръката.

— Търсите ли някого?

— Аз… — Индия се загледа в отворения куфар в краката му, откъдето се подаваха намачкана риза и пуловер: — Кой сте вие?

Той лениво й се ухили, после се обърна пак към огледалото и старателно започна да обира пяната от лицето си.

— Аз съм Кен Макуини — рече той със смешен мек акцент. („Ирландец“ — помисли си веднага Индия). — А вие коя сте?

Тя му се представи. Очите й се впериха в грозните белези, прорязващи лявото му рамо. Той се обърна и улови погледа й.

— Друг път не сте ли виждали рани от куршум?

— Извинете ме. Не съм виждала.

Той продължи с бръсненето:

— Значи никога не сте ходили в Северна Ирландия.

„Била съм права“ — помисли си Индия.

— Как се случи?

— Една нощ ни дойдоха гости от армията. Носеха си и картечниците.

— Коя армия? ИРА ли имате предвид? — попита тя.

Тогава той спря да се бръсне и почти се обърна:

— Не, британската армия.

— Значи вие сте…

— Нищо не съм. Такъв си, когато излезеш от затвора Мейс. Чувала ли си за затвора Мейс?

— Да, чувала съм.

— Чувала си, обаче не знаеш какво представлява. Искаш ли да ти разкажа? — Той втренчено я гледаше от импровизираното огледало. Разкривеното му от справедлив гняв лице я накара да стисне зъби. — Повечето хора не искат да знаят какво е там отношението към затворниците. Там не те смятат за човешко същество. Надзирателите те захвърлят в една килия, стоиш там с дни на голия под без дюшек или одеяло, а нощем те изпохапват бълхи. Имаш на разположение само мухлясала храна и собствените си изпражнения. — Той я погледна: — Аз бях един от щастливците. — Тя го наблюдаваше как с широк замах прокара бръснача по бузата си. Очите му отново я погледнаха от огледалото: — Успях да избягам. Веднага ме прехвърлиха в Америка. Отец Фицджералд ми помага да започна нов живот тук. Той каза, че ти ще ме разбереш.

Вместо да се пооправи, хаосът в Центъра се влошаваше. Имаше нужда от повече място и от пари.

Индия отиде в новата сграда да види как напредва строежът. Нелепо щеше да бъде, ако пропадне цялата работа заради някакви проблеми със синдикатите (работниците отново се бяха оттеглили, защото им пречеха да продължат работата си). Цялата бъркотия беше заради правителствените разпоредби или пък други някакви формалности.

Наркотиците — същият безкраен порочен кръг. Седем-осемгодишни деца се дрогират. Семейни скандали и купища писма и съобщения от разтревожени хора, че у съседите има пеленаче, за което никой не се грижи.

В изоставената сграда някой беше подпалил автомобилни гуми и старо, изхвърлено канапе. Смъдящата очите воня не беше изчезнала дори след няколко дни.

Мистериозни мъже, които дойдоха при Майкъл и разговаряха с него насаме в офиса, а след това се измъкнаха тихомълком, без да разменят и дума с някого.

А сега и този Макуини?

Усмивката изчезна от лицето на Майкъл и изражението му стана сурово:

— Той е бил в затвора заради политическите си убеждения, а не за криминални престъпления. Кен Макуини по-скоро би умрял, отколкото да го признаят за криминален. Всеки, който има поне малко познания за ирландската история, трябва да знае това. — Майкъл погледна към нея: — Трябва да се погрижа за тези хора, преследвани в собствената си страна. Някой трябва да се погрижи.

— Добре, но ти му позволяваш да остане тук, когато сградата още не е завършена. В баните няма нито вани, нито душове — нищо.

— Защо не го поканиш у вас, там има достатъчно бани. — В гласа му имаше нотка, която Индия не беше чувала до сега. Не й хареса, защото беше злобна.

— Майкъл, това не е честно.

— Да — веднага се съгласи той. — Извинявай, така е, прости ми. — Той й се усмихна и това страхотно го промени. Напоследък често се караха. Въпреки че приключи любовната им връзка, нито той, нито тя искаха да свърши и приятелството им. Но нещо подло се промъкваше между тях и заплашваше да го унищожи. Времето, когато си бяха толкова близки, сега изглеждаше невероятно далечно.

— Индия, къде се отнесе? — Сега погледът му си беше обичайният, сините му очи я гледаха чисто и прямо. Тя се засмя, но почувства, че гърлото й е сухо и стегнато.

Майкъл беше единственият човек, на когото можеше да се довери и да помоли за помощ. А точно сега това би било глупаво и опасно. Вече не беше сигурна дали го познава. Понякога имаше чувството, че да общуваш с Майкъл е като да общуваш с двама души.

* * *

Ще приготви боровинково-цитрусов сос за пуйката.

— Ооох, оооох! — „Дали осемнайсеткилограмовата пуйка ще е достатъчна за приятелите на Джони? Колко души стават? Осем?“ — Оооо, оооох, ааах! — „С плънка от ориз и орехи, трябва да е повечко. Защо му трябва да ги кани? Обичайното извинение: «Мама не може да даде угощение за Деня на благодарността». Пълна идиотщина…“. — Оооох, ааая! — „Като че ли тя си няма достатъчно грижи. А на всичкото отгоре свекървата само й се пречка в кухнята, оплаква се и току чопли в плънката от ориз и орехи. Е, добре, майната му. Щом иска да спазва традицията, ще си стои вкъщи.“

— Готова ли си, скъпа, готова ли си? — мърмореше Малой в ухото й с почервеняло от напрежение лице.

— Да, сега. По-силно, Сега… Мммм… Ох, ох, ох!

Криси Познански се беше научила да имитира оргазъм още четиринайсетгодишна. Тя сключи краката си зад гърба му и усилено започна да се клати.

— О, господи! — жално изстена Малой и се пльосна върху нея.

— Какво стана? — изпищя тя.

— Не мога. Господи, нещо не ми е наред.

Криси го проклинаше наум.

— Искаш ли аз да…

— Да.

Тя взе отпуснатия му, безпомощен пенис в устата си. Беше й трудно да го смуче, когато той отново се втвърди. „И всичко това е само защото мъжът ми се е забъркал с Мафията“ — мислено се възмущаваше Криси. Успя отново да го възбуди и се отпусна до него, за да му прошепне това, което той искаше да чуе:

— Ах, ти, животно такова, чукай ме, изчукай ме…

Малой проникна в нея и мълчаливо започна да я чука. Тя изпусна едно от най-добрите си стенания и тогава Малой се отпусна и се строполи до нея.

— Страхотно беше, скъпа. Ти доволна ли си?

— Мммммммннннн, ти направо ме побърка!

Беше почти нетърпимо. Ще му даде още шест седмици и край! За Джони ще е по-добре да си измисли друг начин да служи на фамилията.

Доволен, лейтенант Малой върза на възел края на презерватива си и го разклати срещу светлината, като въздъхна, горд от количеството:

— К’во ще кажеш, а? Не е зле, а? — Той се пресегна за дистанционното и включи звука на телевизора.

Криси го избута обратно на възглавницата, за да може да облегне глава на рамото му. Тя ползваше годишната си отпуска, а трите седмици изтекоха просто така. Искаше да помоли за още една седмица, за да приготви всичко за Деня на благодарността.

— Джо — замърка тя, като го галеше по жилавата буза, — мисля си дали ще можеш да ме освободиш от офиса до Деня на благодарността? Искам да…

— Шшът… Чакай да чуя…

— „… е новината, която разтърси страната. — Водещият на новините осведомяваше зрителите. — Сенаторът Томас Едуард Кели — Нед Кели, както галено го наричат милиони хора, отхвърли обвиненията за сексуален тормоз над единайсетгодишната Трейси Уотърман. Необичайна е реакцията на госпожа Уотърман да скрие дъщеря си, за която се твърди, че е със забавено умствено развитие. Адвокатът на госпожа Уотърман, Мървин Лануца, бе упълномощен да отговори от нейно име, че това е акт на майчинска загриженост, за да предпази детето си от цинизма на лекарските прегледи и тестове. Госпожа Уотърман е работила като икономка в къщата на сенатора Кели в продължение на един месец, докато се възстанови от болестта си. Днес следобед госпожа Уотърман нарече «чудовище» сенатора Кели и го обвини, че е посетил спалнята на дъщеря й със сексуални намерения. В интервю сенаторът Кели каза, че обвиненията на госпожа Уотърман са чудовищно лъжливи и обеща, че ще разрови до дъно тези слухове. Аз съм Джей Гловър от вечерните новини на Си Би Ес…“

— Копеле — рече Криси.

— Това са глупости. — Малой се почеса по тестисите, атрофирали от много пиене до две орехчета. — Та нали познавам Нед Кели — разхили се той, — не си пада по момичета. За първи път го срещнах в кенефа, когато смучеше синкавия пенис на някакъв чернокож младеж. Тогава бях дежурен патрул и нахлух, защото си мислех, че там се крие онзи, когото търсех.

— Сенаторът Кели? Майтапиш ли се?

— Не. Поне що се отнася до разголени момчета с ерекция. А това са куп глупости. Заплита се нещо съмнително. Помниш ли внезапното нападение във фризьорския салон „Фреди“?

— Да, разбира се — отвърна Криси и се протегна да си вземе цигара.

— Ние открихме кой е бил вторият въоръжен мъж. Казва се Мийхън. В общината го знаят като Нейлър — от ИРА, също като онзи, който се самоуби, как му беше името? О’Файяч.

— Нейлър Мийхън. — Криси повтори името, за да го запомни. — Как го открихте?

— О’Файяч беше с легален паспорт и си имаше номер за социална осигуровка. Разровихме се в болничните му картони — говореше Малой, страшно доволен от себе си. — С номера на социалната осигуровка всички можеш да откриеш. Накарах Джаксън да пофлиртува с момичето от компанията за изследване на кредитите. Тя просто трябваше да използва своето удостоверение за самоличност и да приложи кода за достъп до съответната база данни. Получихме достатъчно информация за О’Файяч, за да се доберем до едно име — това на Мийхън.

— Ти си умник, знаеш ли? — Криси запали втора цигара и я подаде на Малой. — А къде е този Мийхън? Знаеш ли?

— Тук вече нямахме късмет — намръщи се Малой. — Мийхън е ирландец, той е един от подземната мрежа за нелегално заселване на емигранти тук. Във Великобритания го издирват за терористични деяния. Те всъщност сериозно го търсят; аз също. Открихме, че О’Файяч държи едно общежитие, което смятаме, че е убежище за ASU — група за задгранични действия на ИРА. Намира се на улица Декатур, от другата страна на Флорида авеню. След нападението във „Фреди“ сградата беше затворена. Обискирахме я и открихме следи от експлозив в мазето.

— Това какво общо има със сенатора Кели?

— Кели събира пари за „Норейд“, дори се присъедини към демонстрантите пред Британското посолство в Ню Йорк. Миналата година ходи в Ирландия, уж да навести роднините си, както сам каза. Информацията, която получихме, гласеше, че през времето, когато не е бил зает с полагане на цветя върху семейния гроб или посещаване на отдавна изчезнали лели, той се е срещал с хора от ИРА.

Малой седеше, подпрял глава на таблата на леглото, и гледаше телевизионния екран, където без звук всеки от двамата мъже се опитваше да убие другия. Тъкмо стана интересно и Малой понечи да включи звука, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката:

— Да, Малой на телефона… Господи! Какво? Самоубийство? Да, видях по телевизията… Веднага пристигам.

Той изпусна слушалката. Цигарата на Криси щеше да изгори пръстите й, докато го зяпаше.

— Какво е станало?

— Нед Кели. Самоубил се е. Или така изглежда. Веднага трябва да отида там.

— Самоубил се? Ако тази история за него не е вярна, защо ще се самоубива?

— Не мога да знам, преди да отида там, нали? Човекът не диша и седи в колата си с грамадна дупка от куршум в главата.

* * *

Домът на сенатора Кели представляваше внушителна сграда с шест спални на Фоксхол авеню. Когато Хелър пристигна там със своята кола без регистрационни номера, входът беше ограден с кордон. Улицата беше задръстена от паркираните полицейски коли и фургоните на телевизионните компании. Двете главни конкурентни мрежи — Си Би Ес и Ен Би Си — поставяха кабелите и камерите си и монтираха озвучителите си. Когато Хелър спря колата си, репортерите и фотографите се насочиха към него. Тълпата зяпачи се люшна напред. Хелър тикна удостоверението си за самоличност в лицето на един от полицаите.

— Да, сър — извика ченгето. — Лейтенант Малой ви чака. — После като луд размаха ръце, за да отблъсне тълпата назад. Само след минута показваше пътя на Хелър: — Ще намерите лейтенанта в гаража, в задната част на къщата, сър.

Автомобилната алея беше с розов чакъл и скърцаше под гумите на колата. Хелър хвърли поглед на внушителната къща, докато я заобикаляше, за да стигне до двойния гараж отзад. Металната врата беше вдигната и на входа стоеше полицай, който говореше в радиоприемника си. Хелър спря колата между други две полицейски коли, като леко я плъзна по розовия чакъл. Слезе и ядно затръшна вратата, раздразнен от глупавата усмивка на ченгето.

Гаражът беше достатъчно голям, за да побере три или четири автомобила. Хелър хвърли бърз поглед към ягуара комби, заобиколен от фотографи и специалисти от криминалния отдел. Един от фотографите беше възседнал капака на ягуара с обектив, опрян в предното стъкло. Малой се беше разположил до отворената предна врата на колата. Видя Хелър и му махна да дойде:

— Момчетата свършиха с отпечатъците.

Тялото беше отпуснато върху волана. Възхитен, Хелър се завъртя около колата:

— Хубава кола, нали? Погледни каква каросерия! — Той надникна вътре — кожени седалки, релефна орехова облицовка — красавица.

— Да, ама… бе, не знам. Друго си е американският двигател. Винаги пали, щом поискаш, независимо, че навън е адски студ.

— Не бива да оставяш такава красавица цяла нощ навън при четирийсет градуса под нулата — рече Хелър и погледът му се прехвърли върху мъртвия сенатор. — Кой го е открил?

— Секретарят. Носел му някакви книжа. Никой друг не е бил в къщата, освен децата, които са слушали силно рок в стаята си, и мексиканското момиче, което казало, че сенаторът излязъл. Тя помолила секретаря да донесе някаква кутия с вещи от комбито, защото не можела да вдига тежки неща заради болки в гърба. Секретарят дошъл тук и открил Кели в ягуара.

— Никой не е чул изстрел?

— Никой. Къщата се тресяла от рок, защото децата били надули уредбата, и дори съседите се оплаквали от шума.

— Добре, нека поразгледаме това-онова.

Хелър отвори докрай вратата на колата, за да може по-добре да огледа тялото. Главата беше отметната върху облегалката, очите и устата бяха отворени в изненада. В дясната ръка на сенатора имаше пистолет.

— Това неговият пистолет ли е?

— Трябва да проверим.

Хелър се наведе, за да разгледа раната отблизо.

— Стреляно е в упор, личи си по обгореното място. Куршумът е пробил черепа и е излязъл от другата страна. — Хелър се протегна над тялото. От другата страна имаше съсирена кръв и разпиляно сиво вещество по меките кожени седалки ръчна изработка. — Горкото копеле, пръснало си е мозъка.

— Самоубийство? — попита Малой.

— Налице са всички доказателства. Сигурно е имал достатъчно причини да се гръмне. Вие, момчета, свършихте ли? Може ли да вляза?

Малой измърмори и Хелър се качи на задната седалка, вдигнал под ъгъл дясната си ръка, насочена към главата на сенатора.

— Може би е имало някой тук. Гаражът е бил тъмен, Кели не си е направил труда да светне. Вратата на гаража отворена ли е била или не?

— Секретарят на Кели твърди, че е била затворена. — Малой се беше превил и наблюдаваше Хелър, старателно смучейки таблетка против киселини в стомаха. — Няма никаква предсмъртна бележка, дори Кели е поставил ключа в стартера. Ако някой е решил да се самоубие в колата си, не би си дал труд да поставя ключа на таблото, освен ако не планира да отиде някъде.

— Всеки професионалист би забелязал ключа на таблото. Смяташ, че убиецът е искал да изглежда като самоубийство, но също така е оставил една въпросителна, нещо като съобщение, така ли?

— Може би.

— В каква афера е бил забъркан Кели?

— За боеприпаси — оръжия, технически съоръжения. Предполагам, че е снабдявал с тях военните операции на ИРА.

— Чрез кого?

— Това и аз искам да зная.

* * *

Джони Мангано чу стъпките на стълбището. Тихо се приближи и погледна през шпионката. Двама мъже стояха пред отсрещната врата на апартамента на Мийхън (поне така се знаеше, че го използва, когато е във Вашингтон).

Когато разбра, че са цивилни полицаи, Мангано ги наруга наум. „Тия шибани ченгета сега ще душат из цялата къща като глутница хрътки — помисли си той. — Защо, по дяволите, Малой не дава изявления за пресата?“ Той стоеше и си духаше в шепи. От два дена висеше в студения апартамент да чака оня тъпанар, свръзката, с непотвърдената му информация, която звучеше като брътвежите на някой изтърван от лудницата.

Мъжете отвън явно вече бяха взели решение и единият отстъпи назад, после се хвърли срещу вратата. Джони се върна в стаята, за да може да говори по миниатюрния радиотелефон, и се свърза с Анджело, който беше паркирал на отсрещната страна на платното, срещу входа на сградата:

— Двама скапаняци разбиват вратата.

Чу се гласът на Анджело с лек пукот. Той беше ядосан:

— Това са хора на Малой, видях ги да влизат. И знаеш ли какво? Отвън е паркиран един грамаден фургон „Додж“. Дори на децата става ясно, че къщата е под полицейско наблюдение. Мийхън трябва да е пълен глупак, ако се появи точно сега.

— А ние знаем, че въобще не е глупав. — От прозореца си Джони наблюдаваше търговеца на пушени салами с подвижната му количка долу на улицата. Виждаше парата, която се вдигаше от тенджерата, и дългите салами, поставени върху горещия плот. Дори усещаше миризмата на пържен лук. — Значи к’во излиза: няма смисъл да висим тук и да чакаме тоя, дето няма да дойде. Това място е адски студено, измръзнаха ми топките. Като сляза долу, сигурно ще съм с двойна пневмония.

— Ще чакаме — гласеше отговорът.

— За бога, Анджело… Разбери, бизнесът ми се скапва, докато аз вися тука.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш, Джони. Само че после ще трябва да обясняваш защо не си погасил вноските по дълга си.

— Добре, Анджело, както кажеш. Край. — Проклетият му кучи син!

Джони се отдръпна от прозореца.

* * *

Джак чакаше в колата си на улица „Балтимор“. Нощта беше дяволски студена от мъглата, която изпълзя над реките Чезъпийк и Делауеър. Погледна часовника си — беше два и половина сутринта. Отвори прозореца, за да го лъхне студеният въздух и да го разсъни.

Една кола зави в дъното на улицата, като силует в гъстата, ледена мъгла. Джак слезе и се запъти натам. Колата спря и след секунда се показа и шофьорът. От начина, по който се движеше, Джак разбра, че е уморен и разсеян. Когато се обърна, след като заключи вратата, мъжът от колата забеляза фигурата на Джак и по навик мушна ръка в джоба на палтото си.

— Аз съм, Анджело. — Джак пристъпи под светлината на уличната лампа. — Трябва да си поговорим.

— По дяволите! За какво? — Анджело стоеше неподвижен, като издялан от камък в мохерното си палто с кремав кашмирен шал.

— Колата ми е паркирана малко по-нагоре, там ще говорим.

— Мама му стара, к’во й е на мойта кола?

Джак кимна с глава:

— Ела. — Не би се качил в колата на Анджело, а после да си тръгне, ако не си е осигурил гърба. Когото стигнаха до колата, Анджело се беше задъхал. Джак го пропусна да се качи пръв.

— Някъде на гости ли си ходил? — попита Джак.

— Ако не знаеше, нямаше да си тук, така че не ми пробутвай тия номера.

— Бърни отдавна ли живее тук? — Джак продължаваше да пита с мек тон.

— Ти трябва да кажеш. Чакай, какво точно искаш?

Джак сви рамене. Под мъждивата оранжева светлина на уличната лампа лицето му беше бледо като датско сирене. Както бяха решили на последната среща на фамилията, планът щеше да е да въвлекат Нед Кели в компрометиращ скандал, а после да го подкупят. Всичко, което ще искат от него, е да им съдейства за две неща — да им бъдат върнати парите и да получат имената на двамата, организирали покушението в салона „Фреди“. Тогава никой не ще пророни дума за злощастния случай с дъщерята на икономката му. Но някъде по средата Анджело бе променил плана и Джак не знаеше как точно. Никой не бе имал намерение да убива сенатора.

— Разкажи ми за Нед Кели — каза Джак.

— Какво има за разказване? Ние го подценихме: той щеше да направи изявление за пресата.

— Кели никога не би жертвал кариерата си заради ИРА.

— Сериозно?

— Познавам го — рече Джак.

— Лицемерен гадняр. Та той е ИРА. Движеше цялата американска операция.

— Глупак такъв! Той беше посредник. Симпатизираше на ИРА, но само толкова. По никакъв начин не би жертвал кариерата си за тях. По дяволите, той щеше да се кандидатира за президент, щеше да ни даде каквото и да е, само и само да не раздухваме скандала, който би му попречил.

— Да, само че аз не съм съгласен с теб и се погрижих за това. И знаеш ли какво? Спечелих фамилията на моя страна. Ти все още не си главният, нали помниш това? Но, така или иначе, от какво се оплакваш? Върнахме си парите, а твоето приятелче Кели ни каза къде да намерим Мийхън…

— Кога ти каза? — бързо попита Джак.

— Когато му опрях пистолета във врата, тогава.

— А ти намери ли Мийхън? — продължи Джак.

— Не. Малой постави хора да наблюдават апартамента и Мийхън няма да се върне там. Но знаем, че е във Вашингтон. Ще го хванем. Което ме подсеща… — Анджело за първи път се усмихна: — Замислял ли си се някога защо се е върнал във Вашингтон?

Джак го погледна като отровен:

— Чакам да ми кажеш.

— Само един или двама души са успели наистина да се приближат до него. Индия е една от тях. Нещо повече — тя сигурно го е видяла да убива оня, дето я е изнасилил. Би могла да го разпознае, ако въобще си възвърне паметта.

— Трудно би могла да разпознае някого през черен чорап — спокойно отвърна Джак.

— Да бе, оставям на теб да размишляваш, тя е твоя съпруга. — Той отвори вратата и излезе навън, но се обърна, за да каже на Джак: — Всъщност трябва добре да си го спомниш следващия път, когато ще се срещаш с любовницата си.

Джак би го убил с голи ръце, но каза:

— Чух, че извлекли Съни от някакъв залив с яхти в Маями.

— Да. — Гласът на Анджело сякаш внезапно се понижи. — Да, много жалко.

— Чува се, че кубинците са бесни. Смятали, че Съни е пратен от хора, които искат да им завземат териториите.

Анджело изсумтя:

— По-добре кубинците да си гледат цигарения бизнес! — И затръшна вратата.