Джейн Робъртс
Кървава афера (19)

Глава деветнадесета

Джак се любеше с необуздана наслада. Индия имаше не само страхотни дадености (той опипваше малката й, гореща, стегната „пеперуда“ — тази втвърдена до пръсване закръгленост, която напомняше презрял плод, готов да разпръсне семената си), но у нея имаше нещо възбуждащо — неподправена девствена чувственост, от която устата му пресъхваше, сърцето му биеше до спукване, а нуждата да вмъкне твърдия си пенис дълбоко в нея ставаше направо непоносима. Още не можеше да се съвземе от сладкия шок, който предизвикваше у него всяка извивка на меките й, пищни гърди. Непрекъснато й повтаряше диви, невероятни, изумителни неща.

Ливия беше страстна — това трябваше да й се признае. Но да се люби човек с нея, бе все едно да бъде жив завлечен в бушуващ пожар. Е, да, докато угасне огънят. А сега, с Индия, той имаше чувството, че никога не би могъл да съществува без нея. Искаше да прекара тази и всяка следваща нощ свит в люлката, водеща към утробата й.

Всъщност те прекараха цялата нощ заедно и за Индия всичко друго остана на втори план. Нямаше значение, че самолетът с едно свободно място бе отлетял и вече бе изминал половината път до Лондон: Индия бе забравила всичко. Джак бе обсебил тялото и ума й и въпреки че вътрешно се бореше срещу него, нямаше как да се изскубне от влиянието му. Той правеше любов по начин, който нямаше нищо общо с онова, което бе изживяла с Майкъл, това бе наслада и насилие, от които й се плачеше, бе възбуда и капитулиране, всичко бе съвсем неочаквано.

Джак заспа, а тя не можеше да заспи. В съня си обаче той не я пускаше. Държеше я здраво, обвил ръце около тялото й, едната ръка минаваше под шията й. Беше заспал, както я целуваше, с устни, долепени до косата й; гърдите му се надигаха и спущаха в такт със сърцето й. И така чак до зори, когато и тя заспа.

Когато отвори очи, Индия видя дрехите си и дрехите на Джак, разпръснати по пода. Веднага си припомни нощта и едно топло, прекрасно чувство се надигна от корема й и стигна чак до гърлото. Обърна се и видя, че е сама в леглото. Но това, което бе внезапно и неочаквано, бе дивото и разтърсващо усещане за загуба.

И тогава съгледа бележката:

„Скъпа Индия,

Ти си като мъртва за околния свят и реших да те оставя да спиш. Дотук не си пропуснала нищо — вали суграшица и температурата е десет градуса под нулата. Виж какво, трябва да замина по бизнес за няколко дни. Бог да те благослови и се пази!“

Целувки: Джак

След нощта, която прекараха заедно, това ли е всичко? След онзи яростен сблъсък — това любезно писмо без обяснения, само (най-долу) с „Целувки: Джак“?! Как е могъл да го направи? Дали не е от мъжете, които обичат жената само в леглото и могат да й се отдадат изцяло през нощта, а на сутринта са вече хладни и си отиват? Оставят я заспала, сънуваща сигурните му ръце.

Може би е от тях?

Но нали с такава нежност я любеше, викаше името й, целуваше я, галеше я с език навсякъде — в ушите, между краката — а тя цялата му се отдаваше!

И с нея ли прави същото? И с нея? И ако тя не може да понася самата мисъл, че той ще се докосне до друга жена, означава ли това, че е влюбена в него, въпреки всичко: въпреки това, което е той, въпреки семейството му, въпреки любовницата?

Трябва да обмисли добре решението си, защото, ако сега приеме Джак, приема и семейството му. Ами бебето? Какво ще прави с бебето? Индия се взираше в бележката в ръцете си и се мяташе между възторга, безпокойството и вледеняващия ужас. Само като си помисли как да му каже…! Но ако той не може да приеме бебето, значи нищо не се е променило. А щом нищо не се е променило, значи губи и последния си шанс.

Има решение. Сега, когато Джак не е в къщата, тя може да позвъни на Британските авиолинии, да си направи нова резервация за първа класа и да изчезне.

Да иде ли да се обади сега? Да слезе ли долу и да се обади по телефона от кабинета на Джак, така че Уилма да не може да подслуша? Индия се облече и слезе долу, но не в кабинета. Отиде в кухнята и каза на Уилма, че заминава за къщата на брега, където ще прекара нощта.

* * *

Тук, съвсем сама, Индия можеше да мисли на спокойствие. Седеше до прозореца в кухнята и се взираше в пустия залив. Морето и небето бяха еднакво сиви. Нямаше слънце, само оловни облаци и мрачната пустота на подмитаните от вятъра дюни. Съседните вили бяха необитаеми и заключени през зимата — капаците по прозорците им я караха да се чувства някак странно. Не можеше да си даде сметка точно в кой момент започна да си мисли за Поли — може би докато поставяше чая в чайника, изправена, с поглед, зареян в злокобното небе, беше усетила, че неговото отсъствие я смущава. Но защо така изведнъж и точно сега? Защо се чувстваше толкова напрегната?

Неочаквано осъзна, че въобще не мисли за него, а за неговата смърт, за това, че той е мъртъв.

Дълго стоя така, като стискаше с едната ръка дръжката на чайника, който отдавна бе престанал да ври, а с другата разбъркваше листенцата на чая в хладката вода, втренчила очи в тъжната сивота навън. Какво бе направила?

Когато Индия позвъни на отец Майкъл Фицджерълд, дланите й бяха мокри и трябваше постоянно да ги бърше в панталоните си.

Когато чу гласа му, само за миг й се мярна образ от някакъв кошмар.

— Майкъл… надявах се, че ще успея да те намеря в кабинета ти.

— Индия, къде си? Звъних в хотела и казаха ми, че си го напуснала.

— Във вилата съм, Майкъл.

— Неприятности ли имаш?

— Не, не. Просто ти се обаждам, за да ти благодаря за това, че ми помогна онази вечер. Сигурно съм звучала като същинска истеричка.

— Няма нищо. Нали приятелите са затова?

— Точно така е, но просто не ми излиза една мисъл от главата. Майкъл, моля те, кажи ми: какво стана с Поли?

— Нищо — увери я свещеникът. — Нищо му няма. Изпратих един приятел да поприказва с него и да го убеди да си вземе малко отпуска. — Майкъл не би я излъгал, помисли си Индия, и може би не бе добра идея да дойде сама в тази уединена къща, а още по-малко да си внушава разни страхотии. — Защо си във вилата? Къде е Джак?

Сега Индия се почувства по-спокойна. Обяснявайки, че Джак е заминал по работа, тя му каза защо е дошла тук, в къщата:

— Тъкмо се готвех да го напусна, бях си купила билет за Лондон. Но тогава… — Тя замълча, давайки си сметка, че Майкъл няма да иска да чуе за това и така подсъзнателно призна неудобството, което лежеше под повърхността на връзката й със свещеника.

— Какво „тогава“? — попита Майкъл съвсем бавно.

Индия усети, че изпада в неловко положение.

— Тогава между нас се случи нещо, което промени всичко. — Сега бе започнала да се защитава, да обяснява — на него, на самата себе си. И тъй като през цялото време се мяташе между тревогата и възторга, имаше чувството, че или е щастлива, или — умопобъркана.

— В какъв смисъл „промени се всичко“?

— По отношение на това какво изпитваме един към друг. Зная, че може да звучи странно, но понякога се обичаме. И чувството е толкова силно и дълбоко, че макар да го отричаме, да не искаме да признаем, че това е любов, то е там през цялото време — безпомощно — и в един миг неочаквано става нещо, някаква химическа реакция, и го възпламенява. Тогава — тя го каза тихо, сякаш говореше на себе си — имам усещането, че приливът ме понася, и не мога да се спра, и не зная дали няма да се удавя, но това дори не ме интересува.

— Джак няма да се промени — грубо каза свещеникът.

— Аз… — Изведнъж тя изпита желание да защити мъжа си: — Джак не прилича на баща си, трябваше да го разбера по-рано. Той си е един обикновен човек, който се опитва да води нормален живот, и е много самотен. Трябваше да мине доста време, докато ми се отворят очите.

Майкъл каза нещо, което Индия не чу добре — толкова пресипнал бе гласът му, че приличаш на грачене. Тя замълча. Той пак повтори думите си:

— Ти не разбираш! — Тогава в гласа му се усет някаква настойчивост: — Не се самозаблуждавай: Джак и неговото семейство не са две различни неща, те са едно единно цяло — Мафията. Ако живееш с едното, значи живееш и с другото и никога, никога няма да се намери приемлив начин за замазване на този факт. Може да се правиш, че това няма нищо общо с теб, или да се опиташ да отречеш съществуването му, но това няма да стане. Бягай, докато още имаш тази възможност! Тази вечер остани, където си, а утре иди право на летището. Имаш ли пари?

Индия го слушаше объркана и отчаяна и си спомняше времето, когато с нетърпение бе очаквала да чуе тези думи. Вместо това той я бе накарал да остане, за да помогне да спасят душата на Джак. А тогава това бе последното нещо, което тя искаше да направи. Бе й се сторило пълна глупост. Но бе останала и сега бе започнала някак да осъзнава, че не е преставала да обича Джак. И независимо от това, какъв е той и какъв е баща му, Джак имаше право да знае това.

Длъжна бе да му каже за бебето. Ако не се споразумеят, ще си отиде. Но ще си иде с негово знание и съгласие. Индия вече не се страхуваше, както някога, че Джак ще й причини зло. Тази вяра идваше от непоклатимата сигурност, която се ражда само от еротичната страст. Тя слушаше Майкъл, но знаеше, че окончателното решение трябва да се основава на нейната собствена преценка.

— Обичам го! — възкликна тя отчаяно, защото наистина безнадеждно го обичаше. — Утре се прибирам вкъщи, за да го дочакам, и ще му го кажа.

* * *

Майкъл Фицджералд отключи чекмеджето на нощното си шкафче и измъкна вързоп, който развърза на леглото. Извади от него една автоматична „Берета“, заглушител и кутия с петдесет патрона.

Той се занимаваше с оръжие от дълго време, още откакто бе наследил едноцевката на брат си. Една вечер във фермата на леля му бяха внесли Патрик тежко ранен, с кръв, която се стичаше по лицето и гърдите му и оставяше ярки петна по чистия под. Брат му бе в ИРА и умря в ръцете на малкия Майкъл, но преди това накара момчето да обещае, че ще работи за каузата.

Но защо? — питаше се Майкъл, докато пръстта затрупваше ковчега. Тогава бе още дете. За него това нямаше смисъл. Искаше му се и занапред всичко в къщата на леля му да върви, както досега. Не искаше да отмъщава на онези, които бяха убили родителите му, а сега — и брат му.

Но бе достатъчно голям, за да усети омразата, чувството за опасност. „На ирландците им разкатаха фамилията. Британската армия им разката фамилията“ — така му говореха. По-късно британската армия престана да ги тероризира. Други ирландци бяха вече на мушката, но те, католиците, бяха най-засегнатите.

Когато беше момче, не ги разбираше тези неща. Живееше с леля си и чичо си. Но те бяха вечно заети, фермата беше бедна, едва ги изхранваше, а освен това бе много усамотена. На полето чичо му работеше сам. По всичко личеше, че не желае компанията на слабото, изнежено момче, което непрекъснато кашляше и трябваше да пази леглото с топла фланела и счукан хардал на гърдите. Майкъл отчаяно тъгуваше за майка си, липсваше му родната къща и леглата с истински чаршафи. Мразеше грубите тъкани чаршафи, които дразнеха кожата му, неравните, боцкащи дюшеци, натъпкани с перушина от гъските на леля му. Той си измисляше игри и си фантазираше, че има брат близнак, с когото си приказваше и правеше тайни уговорки. В много отношения въображаемият близнак бе по-силен и настояваше Майкъл да върши ужасни неща, за които го наказваха. Ужасни неща. Но винаги оправдани. По-късно, със забележителна зрелост и злоба, братът близнак заяви на Майкъл, че той е Ангелът на смъртта и че трябва да накаже момчето от съседната ферма — с което Майкъл всъщност искаше да се сприятели, — но тогава Майкъл се разбунтува. Отказа категорично. Обаче близнакът го щипеше, ръгаше, не му даваше да яде, уби котенцето му — пред нищо не се спираше — и Майкъл се съгласи. Леля му започна да се тревожи. Тя се грижеше малкият й племенник да взема уроци по пиано и да не остава дълго време сам. Майкъл не й се противопоставяше, защото бе открил, че измисленият близнак, от когото се страхуваше, не смееше да се покаже в нейно присъствие. Доставяше му удоволствие, че Ангелът на смъртта трябваше да стои настрана, докато той свиреше на пианото своите упражнения. Но постепенно музиката го завладя и тя също започна да го предпазва, докато постепенно въображаемият близнак престана да се навърта наоколо. Той просто избледня и изчезна от съзнанието на Майкъл.

„Ти обеща на умиращия си брат и докато Ирландия е разделена, ще има нужда от теб. Това е война и ти ще бъдеш войник. Войникът не носи вина, когато застреля някой противник. Ти просто имаш шанс да отвърнеш на англичаните и на техните северноирландски съюзници.“ Така му каза Мийхън. Именно Мийхън докара онази нощ брат му във фермата. Мийхън даде „Зелената книга“, наръчника на ИРА, който той самият знаеше наизуст, и му говореше неща, които момчето разбра много по-късно.

И в крайна сметка ти правиш каквото си искаш. Така ли? — Неочаквано гласът на въображаемия близнак се бе върнал отново. Звучеше различно, но бе по-силен от всякога. Този път бе по-мек и по-възпитан. — Единственото, което може да спаси Ирландия, е да се борим — каза гласът убедително. — Всичко отиде много далече. Забрави гражданските права, забрави съдилищата, присъедини се към военната организация! Ако трябва да се продупчат няколко черепа, за да спечелим войната, тогава ще трябва да го направиш.

Глас на честен, почтен мъж, който му говори, но както Майкъл щеше да открие по-късно, той имаше ужасен нрав: „Избий ги! Майната му на закона, майната му на реда — казвам ти да избиеш всички копелета!“.

Така беше и тогава, когато уби помощника си.

Просто стрелях. Той беше там, пред мен, и аз просто стрелях в него. Видях лицето му — той плачеше — и тогава стрелях в него — разказваше младият Майкъл на свещеника, когато отиде да се изповяда, и всеки ден се молеше за убития. Но вътрешният глас му повтаряше: „Този човек не заслужаваше да живее, той бе гаден британец“.

След като мина основната военна подготовка, той бе изпратен в Лондон, за да се присъедини към една група от трима членове на ИРА, които трябваше да извършат серия бомбени атентати. Бяха предадени.

Една вечер, когато се прибираше, Майкъл видя полицейска кола да завива иззад ъгъла. Разбра всичко. Бе единственият, който успя да избяга. Един от приятелите му беше убит, останалите бяха арестувани и изпратени в затвора. Те не издадоха името на Майкъл.

В случай на опасност Майкъл разполагаше с квартира на „Доклънд стрийт“, недалече от „Албърт роуд“. Отиде там и изчака пристигането на „Дъблин Куин“, товарен кораб, чийто капитан бе добре настроен и го взе да работи на борда, за да стигне до Америка.

Той не беше от хората, които ненужно се забъркват в схватки. Но бе неудържимо подмамен от гласа, който го подтикна да се сбие с група безделници в един нюйоркски бар, защото го нарекоха „мръсен, шибан ирландец“. Първата нощ в Ню Йорк за малко да го пребият до смърт. Замаян от болка, виждащ всичко двойно, той пристигна в бостънския дом на чичо си — монсиньор Канън Фицджерълд.

Светът има нужда от интелигентни, образовани мъже — каза той на Майкъл, — не просто от две голи ръце.

В крайна сметка Майкъл постъпи в Семинарията и стана католически свещеник. Той щеше да научи много неща, но нямаше да забрави нищо от миналото. Дълбоко в сърцето си беше фанатик.

Един ден се появи Мийхън. Тогава Майкъл беше вече свещеник в католическата черква в Чеви Чейс, Вашингтон. Мийхън бе дошъл да му напомни за обещанието, което бе дал на брат си Патрик. Именно Мийхън даде информацията за тайната банка в салона на Луиджи Фредиано и въведе Майкъл в активната дейност на членуващите в мрежата. Временната ИРА се нуждаеше от ново оръжие, поради което бе планирано и извършено това нападение.

Като съпруга на Джак Донован, Индия бе потенциален източник на информация. Свещеникът забеляза, че тя е някак особено уязвима и изцяло във властта на Джак.

Това бе нож с две остриета: Майкъл имаше нужда да я държи до мъжа й, за да получава чрез нея сведения, които можеха да им бъдат от полза. Но не и в леглото на Джак. Близостта и сексуалният контакт може да накарат една жена да се довери, а в такъв случай…

Тази мисъл не му даваше покой. Бе така близо до целта си. Планираше чрез новите оръжия (тежката картечница и новото изобретение — свръхтънката пластична бомба за писмо, при която се използва компютърна технология) да направи ИРА световна сила, по-мощна и от Мафията. За тази цел бе основал ядка на ИРА, която действаше в Центъра към черквата „Св. Богородица“.

В плановете си не бе предвиждал да се влюбва в Индия. Но тя събуди у него някаква мекота, нещо забравено отдавна. Не можеше да го превъзмогне. Обичаше я. Но не можеше да й го каже. Нямаше право да говори. И обърна гръб на разнежващото й влияние.

* * *

В стаята си в свещеническия дом, взел в ръка пистолета, Майкъл мислеше. Индия беше влюбена в съпруга си. Фицджералд виждаше в тази любов голяма угроза за себе си. Неговата безопасност и безопасността на другите зависеше от това Индия да бъде откъсната от Джак. Тя можеше да назове имена, да идентифицира хора, които бе виждала в Центъра. Тя се бе превърнала в заплаха за ядката и за цялата операция на ИРА така, както оня мъж Поли.

Никой не е в състояние да ме спре. Дори тя.

Тялото, което той населяваше, бе кухо, бездушно, просто едно преддверие към смъртта. За известно време Индия бе разпалила пламък. Сега и той бе угаснал. Майкъл изпита ужасното чувство, че се отделя от действителността. Понякога му се струваше, че мислите му нямат никаква връзка с действията. Той все повече се превръщаше в зрител и безволев изпълнител на гласове, които чуваше и сега, и това, което те му диктуваха да направи, бе да я убие — обмислено и хладнокръвно.