Джейн Робъртс
Кървава афера (25)

Глава двадесет и пета

Бе студено, брутално чукане; жената бе притисната до стената. Когато се изпразни, Мийхън си спомни изнасилването на онова русокосо момиче. След като свърши, отиде да измие пениса си и да закопчае панталоните си. Жената стана и с безразличие нахлузи бельото си.

Когато го преследваха, Мийхън имаше инстинктите на канализационен плъх и със същата лекота се скриваше вдън земя. Сега се криеше при една приятелка. Живееше и се хранеше в леглото, гледаше телевизия. Ставаше само за да отиде в тоалетната и да чука. Винаги притискаше момичето до стената на спалнята, така че да го гледа със студените си, празни очи.

Когато трябваше да излезе, се преобличаше като жена на средна възраст. Нищо не бе така анонимно, както жена в напреднала възраст. Слагаше боядисана перука с накъдрена, средно подстригана коса, кърпа на главата и никой не му обръщаше внимание. Ако случайно някой го погледнеше, гледаше сякаш през празно пространство. Но дегизировката зависеше от района, в който се намираше.

Мийхън имаше няколко любими превъплъщения. Едното бе да продава сандвичи от улична количка. Можеш да стоиш на едно място цял ден и да наблюдаваш какво става. Веднъж продаде хотдог и на ченгетата, които го търсеха. Дегизировките му бяха винаги прости и обикновени. За всеки типаж си имаше надлежните документи — красиви фалшификати, направени от един стар евреин, с когото извади голям късмет: шофьорски книжки, разрешителни на уличен продавач, писма и други неща, които хората разнасят със себе си. Случи ли се да го спрат, той искаше да бъде сигурен, че ще премине инспекцията. Преобличането като жена имаше известни неудобства, ако се стигне до проверка. Но полицията не търсеше жена. Нито пък Мафията. Освен това той не беше в Ню Йорк, където го търсеха, а във Вашингтон.

Мийхън имаше работа тук. Трябваше да намери нещо важно.

„Къде го скри, Майкъл?“ — мислено се обръщаше той към свещеника всеки път, когато ставаше от сън. Ченгетата на Малой бяха претършували Центъра до дупка. Мафията също. Нейните хора бяха прегледали дори стаята на свещеника в сградата при черквата. Надяваха се да открият нещо, което ще ги отведе до съкровището, като списъци, имена, адреси. Майкъл всичко бе запаметявал, никога нищо не бе записвал. Нямаше доверие в никого. Само той и Мийхън знаеха къде е скрито оръжието. А парите? Само отец Майкъл Фицджералд. Майка му на това копеле, мислеше си Мийхън. Сигурно е имал ключ. Трябва да открие къде го е скрил.

Центърът е единственото място, където със сигурност би ги скрил, но къде точно? Той го претърси сантиметър по сантиметър.

Ами ако момичето знае? Мийхън не можеше да бъде сигурен в това. Патрик бе станал доста странен към края. Мъжете вършат странни неща, когато си внушат, че са влюбени. Самият аз съм влюбен в тая жена — ухили се Мийхън. — И тя го знае. Знае, че някой наблюдава всяка нейна мисъл и движение.

Ако го нямаше Поли, повечето време той трябваше да охранява тази мързеливка, когато сядаше в някое кафене или беше във вилата. Движеше се след нея за сигурност и до Центъра, след което се връщаше да излее емоциите си върху своята жена. Когато я наблюдаваше, чувстваше как цялото му тяло потръпва от възбуда. В навечерието на Деня на благодарността се бе озовал точно зад нея. Толкова близо, че можеше да почувства аромата й, така, както жребецът души кобилата. Можеше да мушне пениса си в нея направо сред оная тълпа.

Но дали ключът е у нея, или пък знае къде е скрит?

Време е да направи нещо. Може малко да я посплаши. Може и да я притисне до стената, както О’Файяч във фризьорския салон. При тази мисъл усети как пенисът му се втвърдява.

* * *

Центърът устройваше коледно тържество на двайсет и трети, следобед. Мел Устър, преоблечен с прекалено голям за него костюм на Дядо Коледа, гостоприемно разпери ръце и посрещна Джак в инвалидната му количка на новоиздигнатата рампа. Джак широко се усмихна и подаде галон шампанско „Моет“ на разчувствания домакин, докато Франк Капра си поемаше дъх от усилията, които бе положил, за да изкачи шефа си по изненадващо стръмния наклон.

— Значи това е новият Център. Много добре — каза Джак.

— Имаме още много неща за довършване — сподели Мел. — Но, майната му, решихме тук да направим нашето коледно празненство!

Индия се присъедини към тях, наведе се и целуна Джак:

— Снощи пренесохме всичко.

— С изключение на бюрото на отец Фицджералд — каза Мел. — Едно страхотно голямо бюро, но тя не го иска. — „Защо иска да се лиши от такава прекрасна мебел?“ — показваше цялото му изражение.

— Прекалено голямо и луксозно е за новия кабинет — каза Индия. Тя се усмихваше, но се чувстваше много уморена. И потисната. Как няма да е потисната, когато Джак бе свадлив и опак в една минута и сладък като торта през следващата (лекарите му бяха разрешили двучасова коледна отпуска, като видяха, че бързо се възстановява, пък и Коледа е голям празник), а и пренасянето на всички тези неща в новата сграда! Мел бе прав: тя не искаше бюрото на Майкъл. Всъщност не можеше да се избави така бързо, както й се искаше, от спомена за него. Сякаш го виждаше там — ръцете му сгънати в онази неудобна, неловка поза… Бе се уговорила с един купувач да вземе бюрото рано на следващата сутрин. Искаше да го махне, преди да се прибере вкъщи, тъй като на следващия ден бе заета с подготовката на голям семеен обяд.

С цялото си поведение Джак показваше, че хич не му пука, че е в инвалидна количка, и топло поздравяваше всекиго, както бе редно за един спонсор на новия Център за лечение на наркоманите. Той се чудеше как бе успяла Индия така да прикотка Салваторе, за когото бе известно, че никога не се води по женски акъл и никога не пише чек, преди да е видял размера на печалбата в края на изчисленията си.

— За кого платихме гаранция цяло състояние, за да не влезе в панделата? — промърмори той на Индия, когато празненството бе в разгара си и когато всички присъстващи го бяха наобиколили и се държаха с него така, сякаш не краката, а мозъкът му не е наред.

— Дуейн. Той ти донесе коледния сладкиш.

— О, да.

Джак трябваше да издава интелигентни звуци, преструвайки се, че е в течение на всичко, когато Доменико Чечети го посети. Мислеше си, че е бълнувал нещо, докато все още е бил под наркоза. Доменико сякаш бе останал с впечатление, че това е негова идея и Индия се е посветила на благородното й осъществяване. Очевидно през тези дни живота се е въртял около хубавото й задниче. По дяволите, той не може дори да си спомни дали е подписал нещо! Но ще си мълчи, няма да изпада в глупаво положение. Всъщност сега хич не му пука за Центъра, тъй като не можеше да се отърси от мисълта, че в момента е само един скапан инвалид. И всички тук го съжаляват. Всички тия нещастни наркомани. По дяволите, какво само трябва да преглъща! Иска му се час по-скоро да се прибере в самостоятелната си стая в болницата, където ще му спестят това ужасно унижение.

— Изглеждаш уморен, Джак — каза Индия. — Ще накарам Франк да те отведе.

Той й благодари мислено.

— Закарай ме до твоя прекрасен нов кабинет — помоли я той.

Когато се озоваха там, той й каза:

— Сега затвори вратата. — За миг погледите им се срещнаха и след няколко секунди Индия осъзна какво й намеква. Тя се изчерви. — Вратата! — изръмжа Джак. — И по-добре я заключи. — Индия отиде да затвори вратата и я заключи. Джак я погледна с копнеж в очите. — Ела тук! — Индия преглътна и почувства как изведнъж й стана много горещо. Той протегна ръце към нея и тя се наведе и го целуна нежно по устата. — Вдигни си полата — измърмори Джак. Индия нервно погледна към вратата сякаш от страх, че всеки миг ще нахълтат убийци. — Сега ги свали — каза той.

— Моите…

— Да. — Тя се подчини и потрепери цялата. — Ела тук и ме целуни. — Тя го целуна по устата и усети как пръстите му се плъзват между краката й и проникват нагоре в меката й плът. — Разкопчай ме. — Без да каже нито дума, тя го разкопча. — Само краката ми не стават за нищо. — Той я прегърна през кръста и я завъртя така, че да може да седне върху трептящия му, възбуден пенис.

* * *

Франк сгъна инвалидната количка и я прибра в багажника на мерцедеса.

— Искаш ли да се върна веднага след като го оставя? — попита той, когато Индия слезе от колата, след като бе наместила Джак върху задната седалка. Индия му отговори, че няма нужда, и го помоли само на връщане от болницата да отнесе до Хариет кутия с коледен сладкиш.

— Тук имам да свърша някои неща. После ще хвана такси. Не се притеснявай, можеш да си починеш довечера.

— Сигурна ли си? — Франк огледа сградата, украсена с ярки коледни светлини, отворената парадна врата и как всеки прозорец светеше като малък маяк на приятелство и добра воля. По дяволите, все пак беше Коледа и той искаше да отиде при сестра си и семейството й!

— Добре тогава… благодаря. — Той седна зад волана.

— Ще ти се обадя по-късно.

* * *

Вашингтонското дружество за радост на Коледа раздаваше подаръци и показваше видеопрограми през цялата вечер в своята щабквартира, при това обещаваше толкова пица, колкото човек е в състояние да изяде, и в пет часа всички, които бяха останали на празненството, се качиха в стария микробус на Мел Устър, тъй като не бяха в състояние да устоят на поканата.

— Зарежи всичко така, ще оправим утре сутринта — извика Мел от шофьорското място, когато тръгваха.

— Точно това ще направя. — Индия им махна с ръка, затвори голямата парадна врата и я заключи.

* * *

По пътя към кабинета на отец Фицджералд тя прекоси голямата стая в старата сграда, празна сега, без маси и столове и без приветливия аромат на кафе. Стъпките странно кънтяха по дървения под. Тя потрепери и ускори крачка. Напомни си, че сградата е сигурна. Бе наредила да се сложат нови ключалки на всички входни врати. Сградата имаше алармена система, свързана с полицейското управление — в този момент не бе включена, но Индия не искаше още една фалшива тревога, след която да нахлуят полицаите и да й устроят грандиозен скандал. Мисълта за това я ободри. Тук бе толкова спокойно. Неволно затананика мелодията, която той си тананикаше оня ден — просто се бе запечатала в съзнанието й. Спря да си пее. Никой няма да изскочи от сенките. Те задържат всеки мъж, който макар и бегло напомня на описанието за Мийхън. Той няма да се осмели да се върне във Вашингтон.

Вратата на кабинета бе широко разтворена — така, както я бяха оставили, когато изнесоха библиотечния шкаф. Индия натисна ключа на осветлението, преди да влезе. Луминесцентните тръби изпълниха стаята с бяла светлина.

Стаята бе толкова гола — всички мебели бяха изнесени, с изключение на бюрото и високия въртящ се стол. Тук още се усещаше присъствието на свещеника. Индия все още можеше да види нещата, който той държеше върху бюрото си — изненадващо красиви неща. Тя прекоси стаята. Бюрото и столът бяха здрави, удобни, приятни. Мел считаше, че е лудост да не ги задържи.

Индия заобиколи и се зае да освобождава бюрото от вещите в него. Изтегли най-горното чекмедже и изпразни съдържанието му в един кашон на пода, за да го сортира по-късно.

Така тя вадеше всяко чекмедже, обръщаше го наопаки и изтръскваше съдържанието му в кашона. Средното чекмедже изглеждаше солидно като останалите, но когато го обърна, за да изсипе съдържанието му, нещо вътре прошумоля. Натисна дъното с палец, то поддаде и се отмести. Изпадна един плик.

* * *

Най-обикновен ненадписан плик. Индия го взе в ръце и го обърна. Пликът бе запечатан. За миг се поколеба, сетне го разкъса. Напипа къс, плосък ключ, доста малък. Извади го и видя три цифри, гравирани на едната му страна. Тя го гледаше на дланта си със странното чувство, че й е много познат. Нямаше време за каквито и да било асоциации или разсъждения.

През вратата бе влязла някаква непозната жена. Застаряла цветнокожа жена, която носеше торбесто палто и шапка върху посивялата къдрава коса. „Една от майките, които идваха да помагат за тържеството“ — помисли си Индия. Даже си въобрази, че я познава. Последвалите събития се разиграха като в лош сън. Когато Индия отвори уста да я заговори, жената рязко се приближи и стрелна ръка към нея. Държеше автоматичен пистолет с дълъг черен заглушител.

— Ти се оказа най-умната — каза жената с нисък глас и мек ирландски акцент. Все още с отворена уста, Индия усети как гърлото й пресъхна: не можеше дори да преглътне, не можеше да говори, не можеше да произнесе нито звук. — Сега знаеш какво искам. — Жената го каза с подчертана фамилиарност. И се усмихна. Усмивката й бе изненадващо порочна. — Дай ми това.

Индия я изгледа. Стаята потъна в гробна тишина. Тя почти бе забравила ключа в ръката си, почти забравила и пистолета и продължаваше да мисли…

Жената пристъпи крачка напред и лицето й попадна точно под флуоресцентното осветление, при което Индия си помисли, че кожата на тази жена изглежда неестествено сива. Така, както хората изглеждат, когато пребледнеят под силен слънчев загар. И тогава осъзна, че това е бяла, която се прави на негърка. Отстъпи назад във внезапна паника, като бутна стола зад себе си. Жената стоеше точно срещу нея от другата страна на бюрото, насочила пистолета право в гърдите й.

— Ако става дума за пари — каза Индия, — нямам никакви пари тук.

— Точно за пари става дума и ти вярвам, скъпа. Само ми дай това, което е в ръката ти. — Индия премигна. Пръстите й здраво стиснаха ключа. Жената изръмжа: — Слушай, кучко… — И думите, които последваха от устата й, бяха толкова неприлични и грозни, че Индия се втрещи и зяпна от изненада, обзета от пълно отвращение. По-късно щеше да се чуди дали пълното отвращение я накара да направи това, което последва. Тя пъхна ключа в устата си и го глътна. Поради липса на слюнка почти се задави и очите й за малко да изскочат от орбитите.

— Глупава кучка! — викна жената. — Да не си полудяла. — Тя остави пистолета на бюрото и се качи също там. Индия отскочи назад, като падна върху стола. Той се удари в стената. Когато жената протегна ръце да я сграбчи за гърлото, Индия се завъртя и се измъкна, а нападателката се блъсна в стола. Тогава Индия запрати кашона върху нея: бележници, шишета мастило, гуми, папки и отвертки се поръсиха върху жената.

— Ще те убия! — кресна тя, без да обръща внимание на лентите, провиснали от черната й филцова шапка, сякаш привързана за главата й, и впери очи в автоматичния пистолет, който бе оставила на бюрото. Като изръмжа, тя се метна обратно, протягайки ръка към оръжието. Тъкмо да хване дръжката на пистолета, и Индия го събори на пода, по-далече от нея. Набрала инерция, жената се сгромоляса от бюрото. Но Индия тутакси вдигна пистолета и го насочи срещу нея, при което видя, че шапката на жената падна заедно с косата. Мийхън! Той бе съвсем близо до нея. Тя се опита да избяга. Мийхън понечи да я хване, политна, но падайки, успя да я сграбчи за крака и да я повали. Пистолетът изхвърча от ръката й и се хлъзна към вратата.

Като хлипаше, Индия си измъкна крака от обувката и запълзя на колене към пистолета. Мийхън се метна след нея, при което се претърколи като някакъв разярен праисторически звяр. Протегна ръка и я хвана за крака.

— Ах! — Тя го ритна с другия крак. Той стисна и него и я събори по корем. Тя се пресегна към пистолета, като драскаше с нокти по дървения под, за да се изтръгне от мъртвата хватка — пръстите й почти докосваха дръжката на оръжието. Накрая успя да го вземе.

Сега вече държеше автоматичния пистолет в ръка. Извъртя се и натисна това, което й се струваше, че е спусъкът. Ръката й подскочи от отката и Мийхън отпусна глава върху краката й. Дали го улучи? Всичко, което чуваше, бе собственото й ускорено дишане. Дали е мъртъв?

Мийхън вдигна глава.

Индия потрепери толкова рязко, че пистолетът подскочи и за малко да го изтърве.

— Дай ми го!

— Не! — Тя бе прекалено ужасена, за да може да се движи. Пистолетът се тресеше в ръката й.

Мийхън се надигна, приближавайки се все по-близо и по-близо към нея.

— Не. Махни се! Махни се! — проплака тя. В този миг й се искаше да се озове на някое приятно място, където не те преследват с пистолет, изнасилват и душат. — Не!

Той посегна към пистолета и тя видя безумната решимост в изражението му. Тогава стисна китката си с другата ръка, за да се прицели точно, и стреля — видя как лицето му експлодира в облак от кръв и мозъчно вещество.

— Ох, ох! — Тя се дръпна назад, освободи краката си изпод тялото му. След това забеляза, че още стиска пистолета, и го пусна. Затътри се на колене, да избяга по-далеч от него. Погледна назад и видя всичко под бялата светлина с документални подробности. Тогава скочи на крака и побягна, задъхана и изтощена. Добра се до тоалетната и се строполи върху умивалника. Пусна студената вода и подложи лицето и ръцете си под нея, а с мокри салфетки се опита да изчисти кръвта от червения си пуловер. Имаше кръв и по яката на блузата си. Разкъса я. Усещаше ключа като камък в стомаха си, някъде в областта на диафрагмата.

Започна да трие петната по полата си. След това сграбчи палтото си, повече за да се покрие, отколкото да се стопли. Като остави включена светлината, изтича на улицата и махна на минаващото такси. Бе забравила чантата си, портмонето — всичко. Не можеше да разсъждава ясно в този момент. Нещо повече, чувстваше се някак безплътна. По средата на пътя се сети, че е само с една обувка, но не обърна внимание на това. През прозорците на колата се мяркаха размазани форми и очертания на сгради, но тя нищо не забелязваше. Когато стигнаха до болницата, отвори вратата и хукна. Шофьорът остана като гръмнат на мястото си, след това с гневен вик изскочи от таксито.

* * *

Малка група мълчаливо чакаше пред асансьора. Индия не можеше да чака. Изтича покрай хората във фоайето към пожарното стълбище. Бутна тежката врата и се втурна нагоре по стълбите. Единият й крак почукваше с токчето студените мраморни плочки, другият стъпваше тихо.

Тя уби човек! Застреля го в лицето. Боже господи, Джак трябва да знае! Той ще я прегърне и защити, той…

Тя тичаше с развети коси по коридора покрай сестри и пациенти, отмина двама санитари, които тикаха санитарна количка, докато се добра до стаята на Джак. Дробовете й щяха да се пръснат от напрежение и умора.

Индия отвори вратата и за малко да се сгромоляса. Погледна към леглото на Джак, но там видя Ливия, удобно разположена — грациозно кръстосала дългите си крака в копринени чорапи, в ръката си тя държеше чаша, в която Джак наливаше шампанско. Втрещена от изненада, Индия премести поглед от Ливия към Джак, седнал в инвалидната количка, до която имаше кофичка с лед, и обратно към Ливия.

— Разкарай се оттука, чуваш ли! Махай се, махай се, махай се! — задъхвайки се, истерично закрещя тя, а през това време Джак с неистови усилия се мъчеше да маневрира с количката, за да отиде при нея. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Ливия с неподозирана бързина се прехвърли от другата страна на леглото.

— Индия, скъпа, недей!

Индия погледна мъжа си. Очите му бяха вперени умолително в нея. Върху облегалката на количката бе преметнато разкошно палто от сребърни руски лисици, което блестеше с цялата си първична чувствена красота. Изкушението бе прекалено голямо. Тя изтича покрай Джак и сграбчи дългото до глезените палто.

Ливия протегна ръце и изпищя:

— Спри я, за бога!

— Ела и си го вземи, скъпа — каза Индия и се отправи към вратата. Спомни си, че бе съгледала в коридора улей за мръсното бельо.

— Индия! — извика след нея Джак, но напразно.

Индия вече натъпкваше палтото в зейналата стоманена част на улея, когато чу зад себе си стъпките на Ливия. Тежкото кожено палто тупна надолу като труп.

Ливия отчаяно разпери ръце като криле на прилеп. Отворената й уста замръзна от учудване, звукът заседна в гърлото й. Тогава тя видя стаята на сестрите и нахлу в нея, като неистово крещеше:

— Извикайте охраната! Тревога! Не се размотавайте, веднага извикайте охраната.

Изведнъж Индия се почувства зле. Какво постигна? Каква победа би могла да е тази детинска постъпка?

Хората по коридора минаваха и отминаваха, споглеждаха се, вторачваха слисани очи в нея и отклоняваха поглед — така, както прави човек, когато срещне по улицата някой умопобъркан. Тя копнееше да легне в тиха затъмнена стая и да се сгуши в нежни прегръдки. Но няма никакъв шанс. Долу я чака разярен шофьор на такси. Всеки миг ще пристигне полицията да я прибере.

Джак бе заседнал с количката на вратата на стаята си. Имаше проблеми със завоя. Индия мина покрай него и се отправи към асансьора. Сега Ливия ще се грижи за него, след като прибере палтото си, което вероятно той й е подарил.

— Обичам те!

Изненадана, Индия се обърна. Погледна Джак в инвалидната количка и застаналите до вратите и стените хора, които въртяха глави ту към нея, ту към него. Видя любопитството на лицата им. После бързо се отдалечи.

— Обичам те!

Започна да тича. „Няма смисъл. — Задъхана стигна до асансьорите и натисна бутона. — Мислиш, че е достатъчно само да кажеш: «Обичам те», а след това се връщаш към любовните си авантюри. Благодаря много. Но не и този път.“ Вратите на единия асансьор се отвориха и две жени с много цветя слязоха от него. Индия нахълта вътре и натисна всички бутони. Дамите отвън започнаха да пищят. Джак бързо премина покрай тях със свистящи гуми. Индия натисна бутона за отваряне точно навреме, за да го предпази от затварящите се върху него врати. Джак влетя в асансьора. Засмя се:

— Тая машинария не е толкова лоша, когато й схванеш механизма.

Индия вдигна ръка, за да го прекъсне, преди да е започнал с някакви обяснения.

— Недей — поклати тя глава, но със странно вцепенен поглед, и повтори тихо: — Моля те, недей.

Вратите се затвориха и асансьорът тръгна надолу. Джак се пресегна и натисна бутона за стоп. Асансьорът спря почти мигновено сред какофония от скърцания и шумове.

— Първо ще си поприказваме — каза Джак и я хвана за ръка, за да я притегли към себе си.

— Джак — започна Индия с безжизнено изцъклен поглед. — Преди малко го застрелях.

„О, боже!“ — помисли си Джак.

— Мийхън. Застрелях го. — Тя подсмръкна и изтри с ръка сълзите си. Джак извади кутия със салфетки от страничния джоб на количката. Притегли я на коленете си и избърса лицето й.

— По-добре ми разкажи какво се случи.

Джак се обади на баща си от болничната стая. Докато говореше по телефона, той с гордост гледаше към Индия.

— Какво е направила?

Джак трябваше повторно да обясни. Салваторе бе доволен.

— Оженил си се за прекрасно момиче, Джак. Искаш ли помощ? Мога да ти изпратя най-добрия адвокат по наказателни дела.

— Имам свой човек, когото чакам да дойде всеки момент. Така че тя ще има кой да говори от нейно име. Няма да има никакви проблеми, с изключение на това, че може би Малой ще завижда. По дяволите, трябвало е Мийхън да се натъкне на неговите хора, когато е наближил Центъра.

— Не се притеснявай за хората на Малой — каза Салваторе меко и Джак изпита съжаление към човека, когото бяха внедрили при Малой и който по невнимание бе позволил на Мийхън да се изплъзне от засадата.

Когато затвори телефона, той се отпусна и погледна Индия, като размишляваше върху думите на баща си и осъзнаваше какъв щастливец е. После каза:

— Нека щом приключим с Малой, да заминем някъде.

— Какво имаш предвид?

— Меден месец, все още не сме имали — каза Джак.

— Това няма да се хареса на любовницата ти.

— Така ли? — засмя се Джак. — Ливия беше тук, за да ме почерпи за своя годеж с някой си лорд Бейкън. Ще се премести да живее в Англия.

— Така ли? Наистина?

— Можем да хванем Боинг 747 до Хонолулу и да останем в Хейликълейни на Уайкики бийч. Ще трябва да вземем и Франк, за да може да ме транспортира нагоре-надолу.

Индия обви ръце около врата му:

— Само ми кажи кога. — Тя беше доволна, истински доволна, но от мисълта й не излизаше плоският малък ключ с трите цифри.

— Имаш ли ключ с номер седемстотин четирийсет и седем? — меко попита тя.

— Да. За гардероба ми в Чеви Чейс Кънтри Клъб. Използвам го само когато играя скуош. Някой ден трябва да отидеш там — жените ползват членството на съпрузите си. Ключът е на връзката.

— Бих могла да отида наистина. Трудно ли е да станеш член?

— Но ти си ми съпруга — възкликна Джак с известна обида в гласа.

— Мисълта ми е дали всеки може да членува? — Тя имаше предвид един свещеник. Не че Майкъл, доколкото го познаваше, би играл скуош.

— Някога това бе затворен клуб за много специални членове. Сега всеки, който има пари да плати таксата, може да членува. — Той отиде с количката до нощното си шкафче и извади връзка ключове от едно чекмедже. Джак обичаше да държи ключовете си под ръка, въпреки че имаше някои, които едва ли щеше да бъде в състояние отново да използва. — Заповядай. — Той й подаде малък плосък ключ с три цифри, гравирани върху него. Идентичен на този ключ, но с други три цифри, в този момент се намираше в стомаха й за гардероба в извънградски клуб с висока членска вноска — Чеви Чейс е скъпо място, където да държиш парите си. Но кой знае колко пари има вътре?

Тя все още не бе казала на Джак за ключа. Но възнамеряваше да му каже.