Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (8)

Глава 8

В 7,56 Анна затвори папката с надпис „Уентуърт“ и се наведе да отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Изхлузи маратонките и обу черни обувки с високи токове. Стана от стола, събра останалите папки и се погледна в огледалото — нямаше дори косъм, който да не е на мястото си.

Излезе от кабинета си и се отправи към големия кабинет в дъното. По пътя срещна трима-четирима души от персонала, които я поздравиха с „Добро утро“. Тя отговаряше на всички с усмивка. Почука леко на вратата — сигурна беше, че Фенстън вече е зад бюрото си. Ако закъснееше и с една минута дори, при влизането й той поглеждаше часовника си. Анна изчака да чуе покана, но я изненада внезапното отваряне на вратата и тя се изправи лице в лице с Карл Липман. Беше в костюм, който удивително приличаше на този на Фенстън, макар и не от същата класа.

— Добро утро, Карл — поздрави тя бодро, но така и не получи отговор.

Председателят вдигна очи и с жест й посочи да седне срещу него. Той също не я поздрави, но и нямаше навик да го прави. Липман застана отдясно на своя началник, на половин стъпка от стола му. Приличаше на кардинал, който стои зад креслото на папата, за да му е винаги подръка. Позицията му беше отдавна определена. Анна очакваше всеки момент в кабинета да влезе Тина с чаша и еспресо кафе, но вратата към стаята на секретарката оставаше затворена.

Анна насочи поглед към картината на Моне — пейзаж от Аржантьой, закачена на стената зад гърба на председателя. Моне беше рисувал няколко пъти този сюжет по различни поводи, но това бе един от най-сполучливите варианти. Веднъж бе попитала Фенстън как е открил платното, но той не даде ясен отговор. С положителност се беше сдобил с нея преди нейното постъпване в банката.

Погледна към Липман, чийто изгладнял поглед й напомняше за Касий. Все едно по кое време на деня, лицето му винаги изглеждаше така, сякаш се нуждае от бръснене. Насочи вниманието си и към Фенстън, а той определено не беше Брут, и се размърда неспокойно на стола в старанието си да не покаже, че мълчанието я смущава. В този момент по даден от председателя знак то бе нарушено от Липман.

— Доктор Петреску, до председателя стигна тревожната информация — започна Липман, — че сте изпратили документ на банката с конфиденциално съдържание на наш клиент, преди председателят да е имал възможност да даде становище за по-нататъшни действия.

За част от секундата Анна наистина беше изненадана, но бързо се съвзе и отговори подобаващо:

— Ако господин Липман има предвид доклада ми по повод заема, поискан във връзка с имението Уентуърт, да, така е. Наистина изпратих копие на Викторя Уентуърт.

— Но на председателя не му беше дадено време да прочете доклада ви и да даде своето становище, преди да го връчите на клиентката — отбеляза Липман и се загледа в бележките пред себе си.

— Не е точно така, господин Липман. Изпратих копия от доклада си и на вас, и на председателя още на първи септември с препоръката лейди Виктория Уентуърт да бъде осведомена за състоянието на заема и оценката на въпросното имущество преди датата на следващата вноска.

— Не съм получавал доклада — остро реагира Фенстън.

— Както личи от формуляра, с който ви изпратих доклада си, господин председател, има подпис, значи е получен. — Тя извади от папката си съответната бланка и я постави на бюрото пред Фенстън.

— За пръв път виждам този документ — упорстваше Фенстън. — Поне можехте да изчакате становището ми, преди доклад по толкова деликатен проблем да напуска нашата институция.

Анна все още не можеше да разбере защо търсят конфликт, след като дори не се стараеха да играят на „доброто и лошото ченге“.

— Чаках в продължение на цяла седмица, господин председател — поде тя, — но вие не направихте никакъв коментар на препоръките ми през това време, макар да знаехте, че имам среща с лейди Уентуърт в дома в Англия утре следобед. Въпреки това — побърза да продължи, докато не са я прекъснали — преди два дни ви изпратих напомняне. — Тя извади следващия формуляр от папката си и го постави до първия документ. Той не го удостои дори с поглед, също както и предишния.

— Не съм чел доклада ви — упорито повтаряше, сякаш не можеше да излезе от предварителния си сценарий.

Владей се, момиче. Само не губи самообладание, чуваше в ухото си съветите на баща си Анна.

Пое дълбоко въздух и продължи:

— Докладът ми представлява ни повече, ни по-малко препоръка към борда на директорите на банката, чийто член съм и аз, че ако продадем картината на Ван Гог, самостоятелно или чрез посредничеството на някоя от известните аукционни къщи, получените средства не само ще покрият искания заем, но и лихвата по него.

— Аз може да нямам намерение да продавам Ван Гог — заяви Фенстън, който очевидно вече нямаше търпение да се придържа към предварителния сценарий.

— Нищо чудно да нямате голям избор, господин председател, ако желанието на нашия клиент е друго.

— Не допускате ли, че имам по-добро решение на проблема „Уентуърт“?

— Ако е така — със съвършено спокоен глас отговори Анна, без да се поколебае, — искрено съм изненадана, че не сте уведомили шефа на съответния отдел, така че да може като колеги поне да обсъдим различията в становищата си, и то преди отпътуването ми за Англия тази вечер.

— Много си позволявате, драга — повиши глас Фенстън. — Аз не се отчитам пред никого тук.

— Всички ние се подчиняваме на закона, господин председател — спокойно напомни Анна. — Той изисква от банките да свеждат до знанието на своите клиенти алтернативните мнения и становищата на отделните експерти. Сигурно си давате сметка, че съгласно новоприетите от Конгреса правила за банките, така както бяха предложени от федералното управление на данъчната администрация…

— Надявам се, съзнавате, че сте отговорна преди всичко пред мен — прекъсна я Фенстън.

— Не и ако според мен някой от служителите в банката нарушава закона — отговори Анна. — Не желая да участвам в такова нарушение.

— Да не би да се опитвате да ме накарате да ви уволня? — провикна се Фенстън.

— Не, но ме обзема усещането, че се опитвате да ми подскажете да си подам оставката — тихо отвърна Анна.

— И в двата случая — размърда се Фенстън в стола си и го изви към прозореца — за мен е ясно, че за вас няма повече място в екипа на банката, тъй като не желаете да спазвате нашите правила, нещо, за което ме предупредиха, когато ви уволниха от „Сотбис“.

Не ставай, нареди си Анна. Тя стисна устни, без да сваля очи от профила на председателя. Тъкмо се канеше да отговори, когато нещо във вида му я спря — беше новата обеца, появила се на ухото му. Не даде вид, че я е забелязала.

— Предполагам, господин председател, че нашият разговор се записва, ето защо бих искала съвсем ясно да заявя, тъй като очевидно много положения от банковото и трудовото законодателство не са ви известни, и да ви предупредя, че подтикването на служител да измами един наивен и неосведомен клиент и да го доведе до отнемането на наследството му е престъпление. Убедена съм, че господин Липман, с целия си опит и познания и от двете страни на закона, с радост ще ви обясни.

— Излезте оттук, преди да съм ви изхвърлил — изкрещя Фенстън, скочи от стола и опрял ръце на бюрото, се надвеси над нея. Анна се изправи бавно, обърна му гръб и се запъти към вратата.

— Като начало можете да изпразните бюрото си. Искам да напуснете офиса на банката до десет минути. Ако след този срок все още сте на територията на банката, ще повикам охраната да ви придружи вън от сградата.

Анна не чу последните думи на Фенстън, защото вече беше затворила вратата.

Първият човек, когото видя в коридора, беше Бари, очевидно подготвен за развитието на разговора. Целият епизод сякаш беше планиран много преди тя да прекрачи прага на сградата.

Анна пое по коридора с цялото достойнство, на което бе способна в такъв момент, въпреки че плътно до нея вървеше Бари и докосваше от време на време лакътя й. Отмина асансьора и й направи впечатление, че вратата е оставена отворена, очевидно в очакване на някой важен пътник. Това със сигурност не беше тя. Озова се в кабинета си петнайсет минути, след като го беше напуснала. Този път завари Ребека вътре — момичето я чакаше. Стоеше зад бюрото си и стискаше дръжките на кафяв кашон. Анна понечи да включи компютъра, но в същия миг чу предупредителен глас зад себе си.

— Не пипай нищо. Личните ти вещи вече са извадени, така че да вървим.

Извърна се и видя, че Бари стои на прага и следи всяко нейно движение.

— Много съжалявам — обади се плахо Ребека, — опитах се да те предупредя, но ти…

— Не говори с нея — изсъска Бари. — Подай й кашона. Тя вече е външен човек. — Пръстите му докоснаха върха на палката.

Анна се почуди дали този човек си дава сметка колко смешен изглежда. Обърна се и се усмихна на Ребека.

— Вината не е твоя — каза на секретарката си, докато поемаше кашона от ръцете й. Остави го на бюрото и седна. Наведе се да издърпа най-долното чекмедже.

— Нямаш право да взимаш нищо, което принадлежи на компанията.

— Не мога да допусна, че господин Фенстън настоява да задържи маратонките ми — небрежно обясни Анна, преобу се и пусна обувките с висок ток при другите вещи в кашона. Вдигна го и пое по коридора. Демонстрирането на достойнство вече не бе необходимо. Всеки от служителите знаеше какво означава разговор на висок глас в кабинета на председателя, последван от ескорта на Бари. Уволнение. Този път, докато минаваше по коридора, Анна виждаше само отдръпващи се по стаите си колеги. Всички бяха загубили интерес да си побъбрят с нея.

Шефът на охраната я заведе до една врата в края на коридора, зад която тя никога не беше прекрачвала. Бари я отвори пред нея и застана на прага. Човекът вътре очевидно също беше подготвен за начина, по който се развиха събитията, защото дори не посмя да я поздрави, а мълчаливо й подаде лист, на който с удебелен шрифт бе изписана сумата от 9116 долара, месечната й заплата. Анна се подписа, с което удостовери, че е получила възнаграждението си.

— Ще бъде преведена в сметката ви по-късно днес — промърмори чиновникът, без да вдига очи.

Анна се извърна и видя, че нейният наблюдател се мотае в коридора, без да я изпуска от очи. Чест му правеше, че се стараеше да изглежда заплашителен. Щом тя затвори вратата на счетоводството, отново се залепи за нея и я придружи по дългия коридор.

Стигнаха асансьора и Бари натисна бутона със стрелка надолу.

Чакаха вратата да се отвори, когато самолетът, изпълняващ полет единайсет на „Америкън Еърлайнс“ от Бостън, се заби в деветдесет и четвъртия етаж на Северната кула.