Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (26)

Глава 26

— Довиждане, Сам — набързо се сбогува Джак, когато мобилният му телефон поде първите тактове от „Дани Бой“. Остави мелодията да тече, докато излезе отново на Източна Петдесет и четвърта улица, защото не искаше портиерът да чуе разговора му. Натисна зеления бутон и продължи да крачи към Пето Авеню. — Какво имаш за мен, Джо?

— Петреску кацна на „Гетуик“ — съобщи агентът. — Нае кола и замина направо в Уентуърт Хол.

— Колко време прекара там?

— Не повече от трийсет минути. После се отби в местната кръчма и се обади на някого, преди да се отправи към „Хийтроу“, където се срещна с Рут Париш в офиса на „Арт Локейшънс“. — Джак мълчеше и чакаше края на съобщението. — Някъде около четири микробус на „Сотбис“ се появи и взе една червена кутия…

— С размери?

— Около метър на шейсет сантиметра.

— Няма да спорим какво е било съдържанието й.

— Закараха кутията в офиса на аукционната къща в Уест Енд.

— А Петреску?

— Тя се качи в колата. Когато бусът спря на Бонд Стрийт, двама работници изнесоха кутията и тя ги последва вътре в сградата.

— Кога излезе?

— След около двайсет минути. Този път беше сама, но носеше червената кутия. Спря такси, сложи картината в багажника и изчезна.

— Как така изчезна? — повиши глас Джак. — Какво искаш да кажеш?

— В момента не разполагаме със свободни агенти — обясни Джо. — Повечето колеги работят по двайсет и четири часа за идентифициране на терористичните групи, които може да са отговорни за нападенията във вторник.

— Разбирам — въздъхна Джак.

— Няколко часа по-късно обаче я открихме.

— Къде? — възкликна Джак.

— На летище „Гетуик“ — уточни Джо. — Не забравяйте, че привлекателна блондинка с червена кутия обикновено се откроява в тълпата.

— Агент Робъртс щеше да я изпусне — отбеляза Джак.

— Агент Робъртс ли?

— Друг път — отвърна Джак, докато се качваше в таксито.

— И закъде тръгна този път?

— За Букурещ.

— Че защо й е да носи безценния Ван Гог чак в Букурещ?

— Навярно по нареждане на Фенстън — предположи Джо.

— Това е родният му град в края на краищата. А и на нея. Не се сещам за по-добро място да скрият картината.

— Тогава защо ще праща Липман в Лондон?

— За параван може би? Това обяснява и защо Фенстън присъства на погребението на Анна, след като чудесно знае, че е жива и все още работи за него.

— Има и друго обяснение — отбеляза Джак.

— Какво например?

— Че вече не работи за него и е задигнала Ван Гог.

— Доста рисковано би било. Не може да не си дава сметка, че той веднага ще тръгне по петите й.

— Има един-единствен начин да разбера дали съм прав. — Джак натисна червения бутон и даде на шофьора адрес в Уест Сайд.

 

 

Фенстън спря записа и смръщи вежди. Прослушваха лентата за трети път.

— Няма ли да изгоните тази кучка най-сетне? — попита Липман.

— Не и докато тя е единственият човек, който може да ни отведе до картината — отсече председателят.

— Уловихте ли най-важната дума в техния разговор? — сприхаво попита Липман.

Фенстън вдигна учудено вежди.

— „Отивам“, каза тя. — Фенстън очевидно все още не разбираше. — Не каза: „Прибирам се у дома“, а „отивам у дома“. „Прибирам се“, би означавало — Ню Йорк.

— Искаш да кажеш Букурещ, така ли? — най-сетне се сети той.

 

 

Джак се облегна назад в таксито и се опита да проумее какъв би бил следващият ход на Петреску. Все още не можеше да реши дали тя е опитен професионален престъпник или пълен аматьор. И какво беше мястото на Тина Форстър в уравнението? Възможно ли беше Фенстън, Петреску и Форстър да играят в един отбор? Ако това се окажеше вярно, защо Липман прекара само няколко часа в Лондон? Сигурно бе, че не се е срещал с Петреску, нито пък успя да отнесе картината обратно в Ню Йорк.

Ако Петреску е започнала своя игра, не можеше да не си дава сметка, че е само въпрос на време Фенстън да се добере до нея. Все пак тя плуваше в свои води и изглежда нямаше представа, че може да се провали.

Джак така и не можеше да разбере защо Анна ще открадне картина, струваща милиони, след като не можеше да се отърве от толкова известна творба, без някой от предишните й колеги да разбере. Светът на изкуството бе твърде малоброен, а хората, които можеха да си позволят такава покупка — още по-малко. Дори да успееше, какво разчиташе, че ще може да направи с парите? Ако се опиташе да ги укрие, ФБР щяха да проследят подобна сума с лекота, особено след събитията във вторник. Нещо не се връзваше.

Ако обаче доведеше дръзкото си начинание до очевидния му завършек, Фенстън нямаше дай прости и щеше да действа по обичайния си начин.

Таксито всеки момент щеше да навлезе в Сентръл Парк, а той все още не можеше да подреди в смислена последователност събитията от последните няколко дни. Не беше никакъв проблем да вземе заповед за обиск на апартамента на Анна, тъй като тя все още бе в списъка на безследно изчезналите. Обяснил бе на съдията, че трябва да се свържат с роднините и приятелите й и да разберат дали не се е обадила на някой от тях. При това съществуваше една, макар и минимална възможност, да е в жилището си и да се съвзема от тежкото изпитание. Съдията беше подписал заповедта за обиск, без да задава много въпроси.

— Надявам се да я откриете — лаконично бе добавил накрая.

Подобна съчувствена фраза произнасяше по няколко пъти на ден в последно време.

Сам бе избухнал в сълзи само при споменаването на името на Анна. Изрази готовност да помогне с всичко, което е по силите му, и дори го придружи до жилището й.

Джак се разходи из малкия подреден апартамент, докато портиерът остана да чака в коридора. Специалният агент не научи много повече от онова, което вече добре знаеше. Бележникът й с телефони и адреси само потвърди информацията за местонахождението на чичо й в Данвил, Илинойс, а от един плик Джак разбра и адреса на майка й в Букурещ. Може би единствената истинска изненада бе малка рисунка на Пикасо, която висеше в дневната и носеше подписа на великия художник. Джак се взря в матадора и бика по-внимателно, за да се увери, че не е репродукция. Не можеше да повярва, че Анна е откраднала картината и я е закачила на видно място в жилището си. Дали пък не беше подарък от Фенстън за това, че му е помогнала да се сдобие с Ван Гог? Ако наистина беше така, поне разбираше защо го прави. Когато влезе в спалнята, получи доказателство, че Тина наистина е била в апартамента вечерта на единайсети септември. На нощното шкафче бе оставен часовник, който показваше 8,46.

Джак се върна в дневната и се взря в снимката на бюрото, където Анна беше с родителите си. В една кутия откри връзка писма на език, който определено не разбираше. Повечето от тях бяха подписани „мама“, а няколко с „Антон“. Какъв беше той — роднина? Приятел? Джак погледна отново снимката и му мина мисълта, че ако майка му я видеше, непременно щеше да покани Анна да опита нейното ирландско задушено.

— По дяволите — не се сдържа Джак и шофьорът на таксито извърна глава.

— Проблем ли има?

— Забравих да се обадя на майка ми.

— Не ти завиждам — изрази съчувствието си човекът. — Аз също съм ирландец и знам какво те чака.

Толкова ли му личеше, запита се Джак. Трябваше да предупреди, че няма да успее да отиде на традиционната вечер с ирландско задушено, когато се виждаше с родителите си, за да празнуват естественото превъзходство на келтската нация, включваща и ирландците, над останалата част от човечеството. Това, че беше единствено дете, не му помагаше много. Да не забрави да се обади на майка си от Лондон.

Баща му бе искал Джак да стане адвокат и бе направил достатъчно жертви, за да може синът му да успее. След двайсет и шест години стаж в полицията на Ню Йорк баща му бе стигнал до заключението, че единствените хора, които печелят от престъпността, са адвокатите и самите престъпници, ето защо бе убеден, че синът му трябва да реши към лагера на кои ще се причисли.

Въпреки съветите на баща си Джак се кандидатира за работа във ФБР само няколко дни, след като получи дипломата си за завършено юридическо образование от Колумбийския университет. Всяка събота отиваше да ги види и неизменно изслушваше мърморенето на баща си, че не е станал адвокат, и коментарите на майка си, че е крайно време да я направи баба.

Джак хареса работата си от първия ден, когато пристигна в тренировъчния център в Куонтико, където подготвяха оперативните работници в Ню Йорк. След време успя да се издигне до старши разследващ агент. Той сякаш бе единственият от колегите си, който се изненада, че е повишен. Дори баща му го поздрави, макар и през стиснати зъби, след което допълни, че този факт само доказвал колко дяволски добър адвокат е можел да стане.

Маки недвусмислено му беше заявил, че се надява Джак да го замести, когато го преместят обратно във Вашингтон, окръг Колумбия. Преди това обаче Джак трябваше да вкара в затвора един мъж, и несправянето с тази задача можеше да превърне всички мечти за издигане в кариерата в напразно бленуване. А трябваше да се признае, че до този момент напредъкът му не бе особено голям, на всичкото отгоре бе принуден да разчита на една аматьорка за голяма част от работата.

Време беше да престане с излишните размишления и да се залавя за работа. Позвъни на секретарката си.

— Сали, резервирай ми място в първия самолет за Лондон с прехвърляне за Букурещ. Отивам до вкъщи, за да си взема нещата.

— Трябва да те предупредя, Джак, че „Кенеди“ ще бъде претоварено до средата на следващата седмица — отбеляза младата жена.

— Все ми едно какво място ще намериш, готов съм да седя и до пилота.

 

 

Правилата бяха прости. Кранц открадваше всеки ден по един мобилен телефон. Обаждаше се на председателя, разговаряха на родния си език и след това тя изхвърляше апарата. Така никой не можеше да я проследи.

Фенстън седеше зад бюрото си, когато малката червена лампичка на личната му линия просветна. Един-единствен човек имаше този номер.

— Букурещ — беше единственото, което каза, и затвори.

Кранц пусна апарата в Темза, вдигна ръка пред първото такси и нареди лаконично:

— „Гетуик“.

* * *

Докато се спускаше по стълбите на летище „Гетуик“, Джак забеляза своя стар приятел Том Красанти да го чака на пистата. Зад него се виждаше служебен автомобил на летището, чиято задна врата беше отворена от друг агент.

Никой от двамата не продума, докато вратата не се затвори зад тях и не поеха напред.

— Къде е Петреску? — попита първи Джак.

— Кацна в Букурещ.

— А картината?

— Понесе я със себе си на количка за багаж — отговори Том.

— Тази жена има стил.

— Съгласен съм, но вероятно няма представа в какво се забърква.

— Подозирам, че много скоро ще разбере — поклати глава Джак, — защото едно е сигурно — откраднала е творбата. Няма да съм единственият, който ще я издирва.

— В такъв случай ще се наложи да си отваряш очите и за другите — отбеляза Том.

— Това е сигурно. Дано успея да стигна в Букурещ, преди да е отпратила нанякъде.

— Значи нямаш време за губене. — След това добави: — Тук сме с хеликоптер, който ще те откара до „Гетуик“. Задържат самолета за Букурещ с трийсет минути.

— Как успя да го уредиш?

— Хеликоптерът е наша работа, задържането — тяхна. Посланикът се обади във Форин Офис. Не знам какво им е казал — призна Том, когато спряха пред хеликоптера, — но имаш само трийсет минути.

— Много ти благодаря за всичко — рече Джак, докато напускаше колата, и с бързи стъпки се насочи към хеликоптера.

— Не забравяй — опита се да надвика рева на машината Том, — че нямаме представителство в Букурещ. Така че си сам.