Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (10)

Глава 10

Разнесе оглушителен гръм от експлозия и сградата започна да се люлее.

Анна полетя през коридора и се просна на пода, все едно бе ударена от боксьор тежка категория. Вратите на асансьора се отвориха и огнена топка излетя навън, сякаш търсеше свеж въздух. Вълна, гореща като от току-що отворена пещ, блъсна Анна в лицето. Тя лежеше на земята напълно замаяна.

Първата й мисъл беше, че вероятно гръмотевица е паднала над сградата, но бързо отхвърли подобна възможност, защото се сети, че по небето днес не видя нито един облак. Наоколо цареше необикновена тишина и Анна дори си каза, че може да е оглушала, ала тази мисъл много скоро беше опровергана от писъка, който се разнесе: „Господи! О, Господи!“, веднага след като вътре се посипа истинска градушка от начупени стъкла, извити метални парчета, а всевъзможни части от офис мебели излетяха през прозорците навън.

Сигурно е нов бомбен атентат, помисли си Анна. Хората, преживели терористичния акт през 1993 година, разказваха какво им се беше случило в онзи мразовит февруарски следобед. Някои от тези разкази бяха доукрасени, други се доверяваха на ухо, но фактите бяха ясни. Камион, натъпкан с експлозиви, се беше врязал в приземния етаж на сградата. При експлозията загинаха шест души, а повече от хиляда бяха ранени. Пет подземни етажа бяха унищожени и спасителните отряди в продължение на близо няколко часа евакуираха работещите в сградата. От този момент всеки, който работеше в Световния търговски център, участваше безропотно в редовните учебни противопожарни тренировки. Анна се опита да си спомни инструкциите за подобна ситуация.

Пред очите й изникна текстът, отпечатан с червено на изходите към стълбищата на всеки етаж: „В случай на опасност не се връщайте в офиса си, не използвайте асансьорите, напуснете сградата по най-близкото до вас стълбище.“ Преди всичко обаче трябваше да провери ще може ли да се изправи, таванът се бе срутил върху нея, а и сградата продължаваше да се люлее. Тя се размърда и се опита да се надигне. Беше натъртена й порязана на няколко места, но общо взето, нищо не беше счупено. Разкърши се, както обичаше да прави, преди да започне сутрешния крос.

Обърна гръб на разпиляното съдържание на своя кашон и се насочи с предпазливи стъпки към входа на стълбището в центъра на сградата. Колегите й, които също като нея се бяха посъвзели, се изправяха вече, някои се връщаха към бюрата си, за да си приберат нещата.

Докато крачеше по коридора, чуваше да валят въпроси, на които самата тя нямаше отговор.

— Какво трябва да правим сега? — питаше една секретарка.

— Накъде да вървим, нагоре или надолу? — искаше да знае някаква чистачка.

— Дали да не чакаме да ни спасят? — интересуваше се млад брокер.

На тези въпроси вероятно можеше да отговори шефът на охраната Бари, но от него нямаше и следа.

Щом стигна стълбището, Анна се присъедини към малобройна група чиновници, някои безмълвни, други плачещи, които също не знаеха какво точно да правят, нито пък имаха представа какво е причинило експлозията или защо сградата продължава да се люлее. Лампите на стълбището едва–едва мъждукаха, но светлоотражателните ленти под всяко стъпало ориентираха къде да стъпват.

Някои от хората около нея се опитваха да влязат във връзка със свои близки от външния свят чрез мобилните си телефони, но твърде малко от тях успяваха. Едно момиче се бе свързало с приятеля си и споделяше, че началникът й я освободил от работа до края на деня. Мъж говореше със съпругата си и препредаваше наученото от нея на хората наоколо.

— Самолет се е забил в Северната кула — обяви той.

— Къде? Къде по-точно? — разнесоха се въпроси от всички страни.

— Някъде над нас, вероятно над деветдесетия етаж — съобщи мъжът, след като предаде въпроса на своите спътници.

— А какво да правим ние? — тревожеше се главният счетоводител, все още на площадката на своя етаж.

Мъжът зададе въпроса на съпругата си и зачака да чуе нейния отговор.

— Кметът препоръчал всички да напуснат сградата час по-скоро.

Всички от осемдесет и втория етаж се запътиха надолу по стълбите. Анна хвърли поглед към прозореца между етажите и с изненада установи колко много хора продължаваха да седят по работните си места, сякаш са публика на театрално представление и са още под впечатлението от актьорската игра.

Тя реши да последва съвета на кмета на града. Започна да брои стъпалата между етажите — осемнайсет, което по груба сметка означаваше поне още хиляда и петстотин, докато стигне фоайето при входа. Все повече хора прииждаха от офисите си и тя имаше усещането, че се намира в метрото по време на най-натоварения час. Беше изненадана колко спокойни бяха хората, които се движеха надолу.

Много скоро потокът се раздели подобно на пътните платна на някоя магистрала — най-дясното платно бе за най-бавните, следваха по-бързите, а най-лявото бе скоростното платно. И също като на пътя, не всеки спазваше правилата. От време на време потокът спираше поради нечие объркване, но след малко отново се раздвижваше. На всяка площадка и завой настъпваха известни размествания. Анна отмина възрастен мъж с черна мека шапка. Спомни се, че го беше срещала няколко пъти през последната година, все със същата шапка. Извърна се и му се усмихна, а той повдигна елегантно шапката си за поздрав.

Тя не спираше уморителното спускане надолу. Някои етажи преодоляваше само за няколко секунди, но при други устремът й биваше възпрепятстван от уморени чиновници. Стори й се странно, че само след няколко етажа те вече бяха изчерпали силите си. Външното „платно“ ставаше все по-натоварено и все по-често тя не успяваше да поддържа „превишена скорост“.

На шейсет и осмия етаж до слуха й стигна първата ясно формулирана заповед:

— Движете се вдясно и не спирайте — нареждаше нечий властен глас някъде отдолу. С всяка следващо стъпало заповедта се чуваше все по-ясно, но едва след няколко етажа забеляза шлема на първия пожарникар, който се изкачваше нагоре. Носеше торбест костюм от специална, издържаща на високи температури материя и се потеше обилно под черната каска, на която бе написан личният му номер: 28. Анна се чудеше как ли ще се чувства този мъж след още трийсет етажа. На всичкото отгоре целият беше окичен с всевъзможни приспособления — голяма намотка въже, две кислородни бутилки на гърба, все едно бе алпинист, отправил се да покори Еверест. По петите го следваше друг пожарникар, който влачеше широк маркуч и стискаше в другата си ръка бутилка вода. Той също бе плувнал в пот и по едно време свали каската и поля главата си с вода.

Онези, които напускаха офисите си и се присъединяваха към човешкия поток надолу, бяха по-мълчаливи, докато възрастен мъж не се препъна и не се стовари върху жената пред него. При падането тя поряза крака си и се разкрещя на мъжа.

— Не обръщайте внимание — промълви някакъв мъж зад Анна. — Извървях този път и при атентата през деветдесет и трета и мога да ви уверя, че досега нищо не сте видели.

Анна се наведе и помогна на падналия човек да се изправи, с което забави не само своето придвижване, но и на останалите хора.

На всяка поредна площадка тя хвърляше поглед към стъклените прегради, разделящи стълбището от офисите, и с изненада установяваше, че все още има хора, които седят пред бюрата си, очевидно доволни от спокойствието на етажа. Успяваше да долови дори откъслечни реплики през отворените врати. Чу как на шейсет и втория етаж някакъв брокер се опитваше да приключи сделка, преди да отворят борсите. Друг пък беше втренчил очи в потока хора по стълбището и говореше оживено сякаш бе коментатор на футболен мач. От думите му Анна схвана, че разказва на приятел от Южната кула какво става в Северната.

Все повече и повече пожарникари се качваха нагоре и по този начин превръщаха движението в двупосочно. Не спираха да подвикват: „Минете вдясно! Не спирайте! Не спирайте!“ Анна се стараеше да не спира, но много често скоростта й на придвижване се диктуваше от най-бавните участници в движението. Сградата бе престанала да се люлее, но по лицата на хората наоколо ясно бяха изписани напрежение и страх. Не знаеха какво се е случило над тях, нито пък имаха някаква представа какво ги очаква долу. На Анна й стана неудобно, когато подмина малка група, която носеше възрастна жена на кожен стол. Кракът й беше подут, а дишането — неравномерно и накъсано.

Надолу, надолу, надолу, минаваше етаж след етаж, но някъде на петдесетия дори тя се почувства изморена. Мислеше си за Ребека и Тина и се молеше да не им се е случило нещо лошо. Остана й време дори да се сети за Фенстън и Липман, които по всяка вероятност си седяха в кабинета на председателя, убедени в своята недосегаемост.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-уверена се чувстваше, че вече е в безопасност и че много скоро, ще се събуди от този кошмар. Някой пред нея пусна типична нюйоркска шега и тя намери сили да се усмихне, когато най-неочаквано зад нея се разнесе писък:

— Втори самолет е ударил Южната кула.