Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (40)

Глава 40

Когато Кранц дойде на себе си след операцията, почувства пронизваща болка в дясното рамо. Успя да вдигне глава на няколко сантиметра от възглавницата, за да огледа малката стая, цялата боядисана в бяло и без никакви украшения. Вътре имаше само най-необходимото: легло, маса, стол, чаршаф и одеяло и подлога. Очевидно беше в болница, но не в частна, защото стаята нямаше дори прозорци, никакви цветя, нито плодове, никакви картички, а на вратата се виждаха решетки.

Опита се да си спомни какво се беше случило. В съзнанието й изникна дулото на пистолет, насочен към нея, и точно там образите се губеха. Вторият куршум наистина не я докосна, но тя имаше още една секунда, която й даде възможност да му пререже гърлото. Той положително беше професионалист — полицай или войник. След това вероятно бе припаднала.

 

 

Джак се регистрира в „Уентуърт Армс“ за една нощ и поиска да му запазят маса за вечеря в осем. След като си взе душ и се преоблече, изпита неудържимо желание да погълне една голяма сочна пържола.

Макар че Анна бе в безопасност в Уентуърт Хол, той не се чувстваше достатъчно спокоен, докато онази дребосъчка може би обикаляше наоколо. Смяташе да помоли Том да се свърже с местната полиция, докато продължава своето разследване.

Настани се във фоайето, за да изпие една бира „Гинес“, и се замисли за Анна. Много преди часовникът на стената да удари осем, Том отвори вратата на странноприемницата. Джак се изправи, за да посрещне приятеля си. Извини му се, че го е накарал да измине целия път до Уентуърт, когато можеше да прекара вечерта с Клоуи и Ханк.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам, стига заведението да предлага приличен „Том Колинс“^[1].

Оберкелнерът приближи, за да вземе поръчката им. И двамата поискаха пържола, но като истински тексасец Том призна, че така и не е успял да свикне с английските порции, в които пържолата му се виждала като агнешко котлетче.

— Веднага щом някоя маса се освободи, ще ви повикам — обеща келнерът.

— Благодаря ви — обади се Джак, защото Том вече се бе навел над куфарчето си и вадеше някакви папки и листове, които нареждаше на масата във фоайето. Открай време предпочиташе да говори най-вече за работа.

— Да започнем с важните новини. Разкрихме самоличността на жената от снимката, която изпрати от Токио. — Джак остави чашата с бира и се съсредоточи. — Името й е Олга Кранц и по едно-единствено нещо си прилича с Анна Петреску.

— И какво е то?

— В агенцията се водеше като безследно изчезнала и най-вероятно мъртва. Както можеш да се увериш сам — рече Том и плъзна лист хартия по масата. — Изчезна от полезрението ни през 1989, когато престана да е член на групата бодигардове на Чаушеску. Сега вече сме убедени, че работи само за Фенстън.

— Не виждам връзка — отбеляза Джак и изчака келнерът да остави нова халба бира за него и коктейла на Том.

— Ако помислиш логично, ще намериш — посъветва го Том и отпи от питието си. — Не е лошо. И двамата с Фенстън са работили, за Чаушеску, и то по едно и също време.

— Съвпадение — подхвърли Джак. — Няма да издържи в съда.

— Може и да издържи, ако чуеш каква е била длъжностната й характеристика.

— Нека да чуем.

— Да отстранява и ликвидира всеки, който е представлявал заплаха за партийния водач.

— И пак не е достатъчно.

— Ще ти е достатъчно, когато чуеш с какво оръжие е действала.

— Кухненски нож? — предположи Джак, без да е погледнал още листа на масата.

— Позна.

— Предчувствам, че има още една свързваща брънка в твоята логика.

— А именно?

— Анна е следващата набелязана жертва.

— Не, там за щастие връзката се къса, защото Кранц беше арестувана в Букурещ тази сутрин.

— Какво? — възкликна Джак.

— Задържана е от местната полиция — уточни Том.

— Това е изумително. Непрестанно я губех, независимо че знаех къде е или къде отива.

— Хората съобщиха, че е била в безсъзнание.

— Някакви подробности? — настоя Джак.

— Изглежда Кранц се е скарала с местен шофьор на такси, у когото са намерени петстотин щатски долара. Гърлото на човека е прерязано, но и той ней е останал длъжен, защото е ранена в дясното рамо с огнестрелно оръжие. Все още не се знае какво е предизвикало разправията, но тъй като се е случило малко преди самолетът ти да излети, се надявахме ти да можеш да хвърлиш някаква светлина.

— След като в Токио беше изиграна, Кранц се е опитала да разбере закъде пътува Анна, но този мъж никога нямаше да й каже. Пазеше я все едно й беше баща, а не шофьор. А и петстотинте долара са по-скоро клопка. Кранц не би убила за такава смешна сума. При това този шофьор никога не пускаше брояча.

— Така или иначе Кранц в момента е добре охранявана и с малко късмет ще остане зад решетките до края на живота си. А това може да не се окаже доста дълго, тъй като изглежда половината население на Румъния е готово да я удуши. — Том хвърли поглед към листа на масата. — А и се оказа, че полковник Сергей Слатинару е герой от съпротивата. — Отпи още една глътка, преди да добави: — Така че няма защо да се тревожиш за сигурността на Петреску.

Келнерът се появи отново и ги поведе към салона, за да ги настани на масата.

— И аз като всички румънци няма да се успокоя, докато не видя Кранц мъртва — подхвърли Джак, докато се изправяше. — И дотогава ще продължавам да се тревожа за Анна.

— Анна ли? Откога сте на малки имена? — попита приятелят му и се отпусна на предложения стол.

— Не сме, макар да съм прекарал повече нощи с нея, отколкото с коя да е от последните ми приятелки.

— Тогава може би трябваше да я поканим да вечеря с нас?

— Забрави. Вероятно ще вечеря с лейди Арабела в Уентуърт Хол, докато ние ще трябва да се задоволим с местната кръчма.

Един сервитьор постави пред Том чиния с картофена супа с праз, а пред Джак салата „Цезар“.

— Разбрахте ли нещо повече за Анна?

— Много дори — призна Том. — И мога да ти кажа, че едно от обажданията й от Букурещ е било до полицията в Ню Йорк, за да им съобщи, че е жива и се намира в Румъния, където е на посещение при майка си, така че могат да извадят името й от списъка на изчезналите на 11 септември. Обадила се е също на чичо си в Данвил, Илинойс, а също и на лейди Арабела Уентуърт.

— В такъв случай нещо по време на срещата й в Токио се е обърнало с краката нагоре.

— Разкажи ми по-подробно.

— Срещна се с един от крупните стоманени магнати, казва се Накамура и е един от най-големите колекционери на творби на импресионистите в света, така поне ме осведоми портиерът на компанията. — Джак замълча. — Очевидно не е успяла да убеди Накамура да купи Ван Гог, само така мога да си обясня защо върна картината в Лондон и дори позволи тя да замине за Ню Йорк.

— Нямам впечатление, че тази жена се предава лесно — отбеляза Том и извади още един лист от папката си. — От фирмата „Хепи Хайър Къмпани“ също я търсят. Твърдят, че е изоставила техен микробус до канадската граница, от него липсвали и двете брони, калобран и единият фар бил вън от строя.

— Не бих казал, че е голямо престъпление.

— Ти какво, да не си хлътнал по момичето?

Келнерът, който носеше вечерята, прекъсна разговора им.

— Две пържоли — едната средно препечена, другата — розова.

— Розовата е за мен — обади се Том.

— Приятен апетит — пожела им келнерът.

— Напредваш ли с проучването на Липман? — попита Джак.

— Да, естествено — усмихна се Том и извади още един лист на масата. — Американски гражданин второ поколение, завършил право в Колумбийския университет. Но за разлика от теб — ухили се той — след дипломирането си работи в няколко банки, мести се доста, докато накрая го хващат в измама. Специализирал се в продаване на акции на несъществуващи вдовици. — Той замълча и приятелят му се усмихна. — Всъщност вдовиците съществували, но акциите — не. Излежал двегодишната си присъда в затвора в Рочестър, щата Ню Йорк, и получил доживотна забрана да работи в банка или в каквато и да било финансова институция.

— Но е дясната ръка на Фенстън.

— На Фенстън, но не и на банката. Името му не фигурира в документите им, дори като чистач. Плаща данъци за единствения си официален доход — сума, която пристига с чек от някаква леля в Мексико, всеки месец.

— Стига бе… — не повярва на ушите си Джак.

— И преди да кажеш каквото и да било, искам да те предупредя, че отделът ми няма нито финансовите, нито човешките ресурси, за да провери дали тази леля наистина съществува.

— А някаква румънска връзка? — попита все пак Джак и заби ножа в пържолата си.

— Поне ние не знаем за такава. От Бронкс — направо в костюм на „Брук Бръдърс“^[2].

— Липман може да се окаже най-добрата ни брънка — рече Джак. — Само да успеем да го накараме да свидетелства.

— Няма шанс — въздъхна Том. — Откакто е напуснал затвора, не е глобяван дори за неправилно паркиране и мисля, че се страхува от Фенстън повече, отколкото от нас.

— Де да беше жив Хувър — ухили се Джак.

Двамата вдигнаха чашите си, преди Том да добави:

— Кога смяташ да летиш за Щатите? Питам не за друго, а да знам кога ще мога да се върна към всекидневните си занимания.

— Предполагам утре — отговори Джак. — Сега, когато Кранц е затворена, мога да се прибера в Ню Йорк. Маки ще иска да знае колко близо съм до доказване на връзката между Кранц и Фенстън.

— А ти близо ли си?

Увлечени в разговора си, не забелязаха двамата мъже, които питаха нещо оберкелнера. Едва ли имаха резервация, защото щяха да оставят шлиферите си на гардероб. Новите посетители прекосиха салона.

Том тъкмо прибираше листовете в куфарчето си.

— Добър вечер, господа — поздрави по-високият. — Аз съм полицейски сержант Франкам, а това е колегата ми инспектор Рос. Много съжалявам, че нарушаваме вечерята ви, но се налага да поговорим с вас — и докосна рамото на Джак.

— Защо, какво съм направил? — попита Джак и остави вилицата и ножа в чинията си. — Да не съм паркирал на забранено място?

— За съжаление нещата са малко по-сериозни — поясни полицейският сержант, — ето защо е най-добре да ни придружите до управлението.

— По какво обвинение? — попита Джак.

— Струва ми се, че ще е по-разумно да не говорим пред толкова много хора.

— Кажете поне по силата на какво… — опита се да се намеси Том.

— По-добре не се бъркайте, господине.

— Това аз ще реша — повиши глас Том и извади портфейла си, за да покаже значката си на агент на ФБР. Джак го спря.

— Нека да не правим сцени. По-добре не замесвай Бюрото в това.

— По дяволите, за кого се мислят тези?

— Том, успокой се. Ще отида с тях в управлението и всичко ще се изясни.

Том неохотно прибра значката си в джоба и колкото и да се владееше, на лицето му бе изписано какво мисли за местните служители на реда. Когато Джак се изправи, сержантът изви ръцете му и бързо щракна белезниците около китките.

— Нужно ли е и това? — ядоса се Том.

— Не се меси, Том — спокойно се обади Джак.

Двамата минаха, придружени от цивилните полицаи през салона, където посетителите се правеха, че нищо необичайно не се случва около тях.

Щом стигнаха изхода, Том попита:

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, няма нужда. Вярвам, че ще се върна за кафето.

Никой от тях не забеляза двете жени, застанали в ъгъла, с вперени в Джак очи.

— Да, това е той — потвърди едната.

 

 

Когато чу, че вратата на стаята й се отваря, Тина бързо изключи екрана. Изобщо не си направи труда да погледне кой е — имаше само един човек, който влизаше, без да чука.

— Предполагам знаеш, че Петреску се връща в Ню Йорк.

— Чух такова нещо — промърмори Тина, без да спира да пише.

— А чу ли също така, че се опита да открадне картината на Ван Гог?

— Онази в кабинета на председателя ли? — невинно попита секретарката.

— Не се прави на много хитра — изсъска Карл Липман. — Да не мислиш, че не знам как подслушваш всеки телефонен разговор на председателя? — Тина спря да пише и вдигна очи. — Може би е настъпил моментът да съобщим на господин Фенстън за копчето под плота на бюрото ти, с чиято помощ научаваш всичко, което се говори в кабинета му.

— Да не би да ме заплашвате, господин Липман? Защото, ако е така, може би и аз трябва да проведа един разговор с председателя.

— Какво ли пък можеш да му кажеш?

— За обажданията на господин Пикфорд всяка седмица. Тогава ще разберем кой се прави на хитър.

Липман вдигна ръце от бюрото й и се изправи.

— Не се съмнявам, че надзорникът ви с радост би изслушал как заплашвате служител на банка, в която вие изобщо не работите, нямате кабинет и дори не получавате заплата. — Липман заотстъпва. — И когато решите отново да влезете в тази стая, господин Липман, ако обичате, чукайте като всеки друг служител на тази банка.

Мъжът направи още една крачка назад, поколеба се, но накрая напусна кабинета без нито дума повече.

Когато вратата се затвори след него, Тина толкова силно трепереше, че се наложи да се хване за дръжките на стола.