Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (15)

Глава 15

Анна кръстосваше известно време напред-назад из кухнята и по едно време реши да измие чиниите. Искаше й се да се занимава с нещо, надяваше се, че така мислите й няма да се връщат отново и отново към онези лица, които видя по стълбите на Северната кула и които най-вероятно щеше да помни до последния си ден. Сега разбра и лошата страна на своята дарба.

Опита се да мисли за Виктория Уентуърт и как би могла да отклони Фенстън от лудостта му да управлява живота на другите. Дали Виктория щеше дай повярва, че не е знаела за плановете на своя шеф да задигне картината и да я остави без пукната пара? И защо да повярва, след като Анна е член на борда на банката? Едва ли някой би допуснал, че е такава глупачка.

Излезе от кухнята и тръгна да търси карти. Намери няколко в библиотеката над бюрото на Тина, непосредствено до последния бестселър за живота на Джон Адамс, втория президент на Съединените щати. Едната бе на Манхатън, а другата на Северна Америка. Спря за миг, за да разгледа закачения на стената плакат на Ротко — точно този период на художника не беше най-любимият й, но от друг плакат на Ротко в кабинета на Тина знаеше, че тя харесва много работите му. И него вече го нямаше, бързо я върнаха мислите й към действителността. Отиде обратно в кухнята и разгърна на масата плана на Ню Йорк.

Щом реши по кой път ще излезе от Манхатън, насочи вниманието си към по-обемистата си находка с надеждата да открие бърз и удобен начин да напусне страната. Можеше да избира между Мексико и Канада. Отвори на съответните раздели и започна да си води подробни бележки, все едно се готвеше за доклад пред борда на директорите. Тя винаги предлагаше няколко алтернативи, но не пропускаше да даде и свое собствено предложение. Когато най-накрая затвори сините корици на справочника, бе напълно наясно по кой път ще мине. Оставаше само да се надява, че ще стигне в Англия навреме.

През целия път в таксито Тина обмисляше как да се държи, за да влезе без проблеми в апартамента на Анна, и как да изнесе багажа й, без да събуди подозрения у портиера. Когато колата наближи Торнтън Хаус, тя понечи да бръкне в джоба на сакото си. С изненада установи, че е забравила да го облаче. Цялата пламна. Беше излязла без пари. Ами сега?! Погледна към пластмасовата табелка с името и служебния номер на шофьора и прочете името му: Абдул Африди. На огледалото за задно виждане висеше броеница. През цялото време той мълча и не се усмихна нито веднъж. Този ден никой не се усмихваше.

— Тръгнала съм, без да си взема портмонето — промълви тя в очакване на експлозия от ругатни.

— Няма проблем — изломоти човекът, докато излизаше навън, за да заобиколи и отвори вратата от нейната страна. Наистина нищо в Ню Йорк не беше същото.

Тина му благодари и се запъти неспокойно към входната врата с добре подготвена встъпителна реплика. Сценарият й обаче се промени мигновено, когато забеляза, че портиерът седи на мястото си, обхванал с длани глава. Раменете му потрепваха.

— Случило ли се е нещо? — попита тя. — Да не би някой ваш приятел да е загинал в Световния търговски център?

Мъжът вдигна очи. На плота на малкото му бюро лежеше снимка на Анна по време на маратона.

— Само тя не се прибра. Останалите, които работеха в кулите, се върнаха още преди час.

Тина обгърна раменете на възрастния човек. Така й се искаше да му каже, че Анна е жива и здрава. Налагаше се обаче да го отложи за друг път.

В осем и половина Анна пусна телевизора и започна да сменя каналите. Всички говореха само за едно. Не можеше да гледа неспирно повтарящите се репортажи, без да мисли за своето безкрайно слизане по онези стълби в драмата от две действия. Тъкмо щеше да изключи апарата, когато съобщиха, че президентът Буш ще прави изявление. „Добър вечер — започна той. — Днес наши съграждани…“ Анна слушаше внимателно и кимна неволно, когато президентът заговори за жертвите в самолетите. Истинските жертви бяха в самолетите, на работните си места — секретарки, бизнесмени и жени, които… За кой ли път в днешния ден Анна си помисли с болка за Ребека. „Никой от нас няма да забрави този ден“, завърши президентът и Анна почувства, че не може да не се съгласи. Щом пуснаха репортажа със сгромолясването на Южната кула, тя изключи телевизора.

Върна се при кухненската маса и разгърна картата, за да повтори или потрети маршрута на евентуалното си напускане на Ню Йорк. Записваше всички подробности, свързани с бъдещите си действия, до тръгването си рано на другата сутрин. Точно тогава вратата се отвори със замах и Тина влезе. Олюляваше се под тежестта на висящия през рамото лаптоп и тежкия куфар, който влачеше след себе си. Анна изтича да я посрещне. Приятелката й изглеждаше наистина изтощена.

— Извинявай, че се забавих толкова много, скъпа — изохка тя, докато пускаше товара си насред току-що почистения коридор, и се запъти към кухнята. — Много малко автобуси се движеха в моята посока, а и си бях забравила парите. — Стовари се на първия стол.

— Мой ред е да направя кафе — засмя се Анна.

— Спряха ме само веднъж. Дружелюбен полицай се поинтересува какво има в багажа, но прие обяснението ми, че се прибирам от летището, защото не съм успяла да се кача на самолета си. Показах му дори билета ти.

— Някакви проблеми в апартамента? — попита Анна, докато пълнеше кафеварката за трети път този ден.

— Наложи се да утешавам Сам, той явно е твой почитател. Изглеждаше съсипан, сякаш е плакал няколко часа. Не се наложи дори да споменавам Дейвид Съливан, защото искаше да си говори единствено за теб. Когато се насочих към асансьора, дори не ме попита къде отивам. — Тина се огледа с изненада. Не беше виждала кухнята си толкова чиста, откакто се бе нанесла тук.

— Готова ли си с плана? — попита, като видя разтворените карти на масата.

— Мисля, че да — отговори приятелката й. — Най-подходящо ми се струва да взема ферибота до Ню Джърси и оттам да наема кола. Според последните новини всички останали тунели и мостове са затворени. До канадската граница имам около 600 километра и ако всичко върви добре, трябва да съм на летището в Торонто утре вечер, а в Лондон — на другата сутрин.

— Знаеш ли в колко тръгва първият ферибот сутринта?

— Теоретично работят денонощно — обясни Анна, но на практика от пет сутринта има ферибот на всеки петнайсет минути. Няма да се изненадам, ако утре не работят, ала все пак се надявам да си спазят разписанието.

— Легни си рано и се опитай да си починеш малко. Ще навия часовника за четири и половина.

— Нека бъде за четири — помоли Анна. — Ако фериботът наистина тръгне в пет, бих искала да съм сред първите на опашката. Подозирам, че излизането от Ню Йорк ще бъде една от най-тежките ми задачи.

— В такъв случай легни в спалнята, а аз ще спя на канапето в хола — усмихна се Тина.

— И дума да не става — възрази Анна, докато доливаше кафе в чашите. — Вече направи повече от достатъчно.

— Съвсем не — сви рамене Тина.

— Ако Фенстън разбере в какво си се забъркала, ще те уволни моментално.

— За това изобщо не ме е грижа. — Тина се поколеба. Едва ли щеше да намери по-подходящ момент да сподели с Анна истинската причина да ненавижда Фенстън.

Джак се прозя неволно. Денят се беше проточил повече от очакваното, а очевидно и нощта нямаше да е лека.

На никой от екипа му не му минаваше през ум да се прибере, но всички вече имаха изнурен вид или звучаха така по телефона. Ето че апаратът отново напомни за съществуването си.

— Само да ти кажа, шефе — започна Джо от другата страна, — че Тина Форстър, секретарката на Фенстън, се появи в Торнтън Хаус. Поседя вътре около четирийсет минути и излезе с куфар и лаптоп. Прибра се в дома си с всичко това.

Джак наостри уши.

— В такъв случай Анна Петреску е жива — рече той.

— Макар че очевидно не иска да се знае — додаде Джо.

— Къде ли смята да отиде?

— Вероятно в Данвил — предположи Джо.

— Не ми се вярва. Защо ще носи толкова багаж, ако си отива у дома? Заминава другаде и начинът да разберем къде е само един.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще поставим под наблюдение дома на Тина Форстър, докато Петреску напусне сградата.

— Дори не знаем дали е там.

— Там е — отсече Джак и затвори.