Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (22)

Глава 22

Липман беше буден много преди лимузината да спре пред дома му. Не биваше да се успива точно днес.

Стана от леглото и се отправи направо към банята. Колкото и старателно да се бръснеше, знаеше, че брадата му ще е набола много преди вечеря. Речеше ли да си пусне брада, не му трябваха повече от няколко дни. Щом приключи с душа и бръсненето, започна да се облича. Нямаше намерение да си прави закуска. Стюардесата в частния самолет на компанията щеше да му поднесе кафе и кроасани. Кой ли в този жилищен блок в доста непривлекателен квартал можеше да предположи, че негов съсед само след час-два щеше да е единствен пасажер в елегантен малък самолет.

Приближи до полупразния дрешник и извади купения наскоро костюм, заедно с любимата си риза и връзка, която щеше да сложи за първи път. Не искаше пилотът да изглежда по-елегантен от него.

Докато стоеше пред прозореца и чакаше появяването на лимузината, се замисли, че малкото му жилище едва ли бе кой знае колко по-добро от килията му в затвора, където прекара четири години. Насочи поглед по протежението на Четирийсета улица и забеляза луксозната кола, която приближаваше входа на неговата кооперация.

Качи се, без да размени и дума с шофьора, който отвори задната врата пред него. Също като шефа си натисна бутона под подлакътника и опушеното стъкло се плъзна бавно нагоре, за да го отдели от мястото на шофьора. Следващите двайсет и четири часа щеше да се потопи в съвсем друг свят.

След четирийсет и пет минути лимузината напусна магистрала „Ван Уик“ и през Изход 21 пое към „Кенеди“. Шофьорът премина през вход, за който много от пътниците и не подозираха, и спря пред сградата на малък терминал, обслужващ привилегированите да летят със собствени машини. Липман излезе от колата и пристъпи в специалната зала, където пилотът на самолета го чакаше.

— Някаква възможност да излетим по-рано? — попита важният пътник и потъна в коженото кресло.

— Не, сър — отговори капитанът. — Самолетите излитат на всеки четирийсет и пет секунди, имаме коридор точно за седем и двайсет.

Липман изръмжа нещо и насочи вниманието си към сутрешните вестници.

На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ бе публикувано съобщението, че президентът Буш е предложил петдесет хиляди долара награда за залавянето на Осама Бен Ладен, което според Липман бе типична проява на тексаския подход в правораздаването от последните сто години. „Уолстрийт Джърнъл“ съобщаваше, че акциите на „Фенстън Файнанс“ са паднали с дванайсет цента, но това бе сполетяло почти всички компании с офиси в Световния търговски център. Веднъж само да приберат Ван Гог и компанията щеше спокойно да преживее временното спадане на цената на акциите, докато нещата се стабилизират. Член на екипажа прекъсна мислите му.

— Вече можете да се качвате на борда, господине.

Кола на летището откара важния пътник до стълбичката на самолета и минути след това машината започна да се подготвя за излитане. Карл не бе допил портокаловия си сок, когато започнаха да набират височина. Той обаче се успокои едва когато се издигнаха на височина девет хиляди метра, на която щеше да премине полетът, и надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Наведе се напред и набра номера на частната линия на Фенстън.

— Вече пътувам — съобщи — и не виждам причина да не се прибера утре по същото време… — той замълча — в компанията на холандеца.

— Обади се, щом кацнете — гласеше отговорът на председателя.

 

 

Тина мигом изключи частната линия на телефона на своя шеф.

Липман все по-често влизаше в стаята й и все без предупреждение. Изобщо не криеше подозрението си, че Анна не е загинала и вероятно е във връзка със секретарката на председателя.

Частният самолет на Фенстън беше излетял тази сутрин навреме от „Кенеди“ и Тина чу разговора между двамата.

Изтръпваше при мисълта, че утре юристът ще се появи отново с гадната си самодоволна усмивка и победоносно ще връчи картината на шефа си. Продължи да копира последните договори, сключени от Фенстън, и да ги изпраща на свой интернет адрес, нещо, което си позволяваше да прави само когато Липман бе вън от сградата, а шефът — прекалено зает.

 

 

Първият полет до летище „Гетуик“ в Лондон тази сутрин тръгваше от „Шипхол“ в десет сутринта. Анна купи билет от гишето на „Бритиш Еъруейс“, но я предупредиха, че полетът ще закъснее с двайсет минути, тъй като машината все още не е пристигнала от Великобритания. Тя използва това време, за да си вземе душ в пригодените за нощните пасажери помещения, и се преоблече. Избра най-консервативния костюм от своя малък гардероб с надеждата, че така ще предразположи Виктория.

Седнала удобно в „Кафе Неро“, тя отпиваше от кафето си и преглеждаше страниците на „Херълд Трибюн“. „50 000 долара награда“, гласеше заглавието на материал от втора страница. Сумата беше по-малка от парите, които при един търг би получила собственичката на Ван Гог. Реши да не губи повече време със статията, а да се концентрира над въпросите, които щеше да постави пред Виктория.

Първо трябваше да разбере къде точно се намира картината. Ако Рут Париш наистина държеше ценното произведение в своя склад, Анна щеше да посъветва Виктория да се свърже незабавно с нея и да поиска дай върнат платното. Самата Анна щеше да настоява пред Рут да не държи това платно против волята на госпожа Уентуърт, особено след като съществуването на договора вече е под съмнение. Предчувстваше, че Виктория нямаше да се съгласи лесно. Ако все пак дадеше своето съгласие, Анна щеше да се свърже с Накамура в Токио и да се опита да разбере дали…

— Полет номер 8112 на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Гетуик“, Лондон, започва да приема пътници на изход Д 14 — съобщиха по високоговорителите.

Докато прекосяваха Ламанша, Анна за пореден път преговори стъпките от своя план, за да открие някакъв пропуск в логиката му, но се сещаше само за двама души, които биха го нарекли нещо друго, освен проява на здрав разум. Самолетът кацна на пистата на „Гетуик“ след трийсет и пет минути.

Погледна часовника си в момента, в който се озова на английска земя. Липман щеше да е на „Хийтроу“ след девет часа. За пореден път провериха паспорта, тя взе багажа си и се огледа за фирма, даваща коли под наем. Отмина „Хепи Хайър“ и се насочи към „Ейвис“.

Нямаше как да забележи добре облечен млад мъж в един от безмитните магазини, който шепнеше в мобилния си телефон:

— Кацна. Започвам следене.

 

 

Липман се бе отпуснал в кожения стол и се чувстваше така удобно, както никога не му се беше случвало в жилището му на ъгъла на Четирийсет и трета и Десета в Ню Йорк. Стюардесата се приближи със сребърен поднос, на който имаше кафе в порцеланова чашка с позлатен ръб. Беше се замислил за предстоящата задача. Знаеше, че е само куриер, нищо, че този път стоката щеше да е една от най-ценните художествени творби в света. Дълбоко в сърцето си той презираше Фенстън, който не пропускаше да демонстрира превъзходството си. Ако само веднъж бе признал негова заслуга за успехите на фирмата или пък се отнасяше към неговите предложения като към идеи, дошли от уважаван колега, а не като от платен лакей, не че му плащаше кой знае колко… Ако само веднъж беше казал едно „благодаря“, това щеше да е напълно достатъчно. Истината бе, че Фенстън го бе измъкнал от помията, но само за да го натика в друга.

Служеше на Фенстън вече близо десет години и следеше стъпките на този простоват емигрант от Букурещ нагоре по стълбата на богатството и успеха, стълба, която Карл лично крепеше и в замяна получаваше единствено по някой случаен ритник. Но бе достатъчна съвсем малка грешка и ролите щяха да се сменят. Фенстън щеше да свърши в затвора, а той да разполага със състояние, чиито следи никой нямаше да може да открие.

— Още кафе, господин Липман? — попита стюардесата.

 

 

Анна не се нуждаеше от карта, за да намери пътя до Уентуърт Хол, макар че трябваше да внимава да не попадне на обиколната магистрала, където щеше да загуби много време.

След четирийсет минути тя мина през портата на Уентуърт. До първото си посещение тук нямаше кой знае каква представа от бароковата архитектура, преобладавала в строежа на аристократични домове в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век в Англия. „Съборетината“, както обичаше да нарича сградата Виктория, бе строена през 1697 година от сър Джон Ванбру. Била първата му поръчка, преди да приеме изработването на проекта на замъка Хауърд, а по-късно и на Бленъм Палас — за друг славен войн на короната. След това той се наредил в групата на най-търсените архитекти в Европа.

От двете страни на дългата алея до входа на сградата хвърляха сянка масивни дъбове, толкова масивни, колкото и самата постройка. Тук–там се виждаха дупки в стройната редица — на тези места бяха стояли дърветата, пометени от силния ураганен вятър през 1987 година. Анна мина покрай изящно оформено езеро, обитавано от специален вид черни шарани, пребиваващи тук като емигранти от Япония, покрай два тенис корта и игрище за крикет, посипано вече с килим от есенни листа. Ето го и последният завой, след който пред посетителя се издигаше внушителната сграда на дома, заобиколен от всички страни от близо хиляда акра типична английска морава.

При един от разговорите им Виктория беше споделила, че имението разполага с шейсет и седем стаи, четиринайсет от които за гости. При предишното й посещение я бяха настанили в стаята на Ван Гог, която бе с размерите на собствения й апартамент в Ню Йорк.

Анна забеляза, че фамилният флаг, който се вееше на източната кула, е спуснат наполовина. Кой ли от множеството възрастни роднини на Виктория бе починал, запита се тя.

Тежката дъбова врата се отвори, преди Анна да стъпи на площадката пред входа. От все сърце се молеше Виктория да е у дома и Фенстън все още да не подозира за нейното посещение тук.

— Добро утро, госпожо — поздрави икономът със съвършена изисканост. — С какво мога да ви бъда полезен?

Това съм аз, Андрюс, Анна, искаше да му каже тя, изненадана от прекалено официалното обръщение. Предишния път този човек се бе държал много по-приятелски. Тя реши да влезе в официалния му тон.

— Спешно трябва да говоря с лейди Виктория.

— Боя се, че това няма да е възможно — отговори мъжът, — но ще проверя дали милейди е свободна. Ще бъдете ли така любезна да изчакате.

Какво ли означаваше това „боя се, че това няма да е възможно, но ще проверя дали милейди е свободна…“?

Докато чакаше в преддверието, Анна се загледа в портрета на лейди Катрин Уентуърт, рисуван от Гейнсбъро. Помнеше всяка картина в тази къща, но най-любима от всички й стана творбата на Ромни „Госпожа Сидънс като Порция“. Извърна се на другата страна и погледът й попадна на картина на Стъбс — „Актън, победител в дербито“. Изобразен бе любимият кон на сър Хари Уентуърт — на платното изглеждаше като жив, стъпил на зелената морава. Ако Виктория се вслушаше в съвета й, щеше да запази поне останалата част от колекцията.

Икономът се появи отново.

— Милейди ще ви приеме — обяви. — В момента е в дневната. — След лек поклон той се завъртя и поведе гостенката.

Тя опита да се съсредоточи върху шестте точки от своя план, но преди това трябваше да обясни на какво се дължи закъснението й от четирийсет и осем часа, въпреки че лейди Виктория по всяка вероятност бе разбрала от новините за ужаса, сполетял Америка във вторник сутрин, и сигурно щеше да се изненада от факта, че Анна е оцеляла.

В дневната завари Виктория, облечена в траур, да седи на канапето с наведена глава, в краката й спеше черен лабрадор. Не помнеше господарката на дома да е имала куче и се изненада, че тази иначе сърдечна англичанка не стана да я посрещне. Когато все пак вдигна глава, Анна с изненада срещна погледа на жена, която удивително приличаше на Виктория. За част от секундата с ужас осъзна защо семейният флаг е наполовина свален. Застина, опитвайки се да асимилира факта, че никога вече няма да види Виктория Уентуърт и че сега ще се наложи да убеждава сестра й, която никога не беше срещала. Дори не помнеше името й. Огледалният образ не се надигна от мястото си, нито протегна ръка за поздрав.

— Бихте ли желали чаша чай, доктор Петреску? — попита Арабела с глух глас, от чиято интонация Анна схвана, че е по-добре да откаже.

— Не, благодаря ви. — Домакинята не я покани да седне и тя остана права. — Може ли да попитам как почина Виктория?

— Мислех, че вече знаете — гласеше сухият отговор.

— Нямам представа какво искате да кажете.

— Тогава защо сте тук, ако не да приберете остатъците от семейното сребро?

— Дойдох да предупредя Виктория да не позволява да вземат Ван Гог, преди да успея да…

— Картината е била изнесена още във вторник — съобщи Арабела. — Не са проявили дори най-естествената почтителност да изчакат погребението.

— Правих няколко опита да се свържа по телефона, но не ми дадоха номера на телефона ви. Ако бях успяла да се свържа… — запелтечи несвързано младата жена. — А сега вече е твърде късно.

— За какво?

— Изпратих на Виктория копие от моя доклад, в който препоръчвах да…

— Четох този доклад — прекъсна я Арабела. — Но сте права. Вече е късно. Новият ми адвокат ме предупреди, че може да минат години, преди делата на имението да се уредят, а дотогава ще загубим почти всичко.

— Вероятно точно затова не е искал да пътувам до Англия и да се видя лично с Виктория — изрече на глас мислите си Анна.

— Не ви разбирам. — В очите на Арабела се появи по-голям интерес.

— Бях уволнена от Фенстън във вторник — обясни Анна, — защото изпратих копие от доклада си на Виктория.

— Тя го е чела — тихо рече Арабела. — Оставила е писмо, от което става ясно, че се е канела да последва съвета ви, но е писано преди жестоката й смърт.

— Как е починала?

— Била е убита по един долен и отвратителен начин. — Арабела замълча, но не откъсна очи от Анна. — Сигурна съм, че господин Фенстън ще може да ви осведоми за подробностите. — Младата жена наведе глава. Мислите й бяха напълно объркани, планът й от шест точки бе разбит на пух и прах. — Скъпата ми Виктория беше толкова доверчива и боя се, твърде наивна — продължи сестрата. — Но няма човешко същество, което да заслужава подобна съдба, най-малко толкова добронамерен и мил човек като нея.

— Толкова съжалявам! — въздъхна Анна. — Наистина не знаех. Надявам се да ми повярвате. Нищо не знаех.

Арабела обърна лице към прозореца и погледна към зелените поляни навън. Мълча известно време.

— Признавам, в началото бях убедена, че вие сте отговорна за този ужасен сценарий. Сега вече имам известни съмнения. Но сте права, вече е твърде късно. Нищо не можем да направим.

— Не съм толкова сигурна — отвърна Анна. В погледа й Арабела прочете яростна решителност. — Ще се опитам да променя нещата, но ще ви помоля да ми гласувате доверието, което имаше в мен Виктория.

— Какво искате да кажете?

— Дайте ми шанс да докажа, че нямам нищо общо със смъртта на сестра ви.

— Как си мислите, че можете да го направите?

— Като ви върна вашия Ван Гог.

— Вече ви споменах, че картината не е тук.

— Зная — отговори Анна. — Имам основание да смятам, че още е в Европа, защото Фенстън е изпратил господин Липман да вземе платното, а той ще кацне на „Хийтроу“ след няколко часа.

— Но дори да се доберете до картината, как си въобразявате, че ще можете да уредите останалото?

Анна разказа накратко новия си план и забеляза, че Арабела не само я слуша много внимателно, но и кима от време на време. Посетителката завърши с думите:

— Нуждая се от вашата подкрепа, защото заради замисленото от мен положително ще ме арестуват.

Арабела стоя известно време, без да продума.

— Вие сте смела млада жена и само се питам давате ли си сметка колко кураж се иска, за да се впуснете в подобно нещо. Но ако сте готова да поемете този риск, то ще ви подкрепям до дупка.

Анна се усмихна на разговорния израз, който от устата на нейно благородие й се стори малко необичаен.

— Можете ли да ми кажете кой точно е прибрал картината?

Арабела стана и отиде до писалището. Кучето я следваше по петите. Взе някаква визитна картичка.

— Някоя си госпожа Рут Париш от „Арт Локейшънс“.

— Така си и мислех — рече Анна. — В такъв случай ще трябва да тръгна веднага, защото ми остават само няколко часа до пристигането на Липман.

Пристъпи напред и подаде ръка, но Арабела не отговори на жеста й. Вместо това я прегърна с думите:

— Готова съм да направя всичко, за да отмъстя за смъртта на сестра си…

— Всичко ли?

— Всичко — повтори нейно благородие.

— Цялата документация, свързана със заема на Виктория, е унищожена в развалините на Северната кула, включително и оригиналът на договора. Единственото друго копие е при вас. Ако…

— Излишно е да продължавате — прекъсна я Арабела.

Анна се усмихна. Имаше си работа с човек, съвършено различен от Виктория. Обърна се и с бързи крачки стигна до външната врата, много преди икономът да успее да я отвори пред нея.

Арабела проследи от прозореца на дневната как колата на доктор Петреску напуска имението. Питаше се дали щеше да я види отново.

 

 

— Петреску напуска в момента Уентуърт Хол — шепнеше гласът. — Насочва се по посока на централен Лондон. Следвам я и ще ви държа в течение.