Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (51)

Глава 51

Таксито на Анна мина през градинската порта на Уентуърт Хол и младата жена с изненада забеляза, че на входа на къщата я чака Арабела с ловна пушка под мишница и Брунсуик и Пиктън от двете й страни. Икономът отвори вратата на колата пред гостенката, а господарката и двете кучета се запътиха да я посрещнат.

— Толкова се радвам да те видя — възкликна Арабела и целуна сърдечно Анна по двете бузи. — Идваш тъкмо за чая.

Младата жена помилва двете кучета между ушите и последва домакинята нагоре по стълбите към вътрешността на дома. Икономът и неговият помощник щяха да се погрижат за багажа. Анна пристъпи във фоайето и спря, за да се наслади спокойно на картините.

— Приятно е наистина да бъдат видени от приятелско око, макар че вероятно това е последната им седмица тук.

— Не те разбирам — изненада се Анна.

— Адвокатите на Фенстън изпратиха писмо по куриер тази сутрин, с което ми напомнят, че ако не платя цялата сума по кредита до утре на обяд, да се приготвя да се разделя с цялата колекция.

— Възнамерява да продаде всички картини едновременно? — изуми се Анна.

— Очевидно.

— Но това ми се струва изключително неразумно — продължаваше да недоумява тя. — В такъв случай ще получи много ниски цени и те няма да покрият задълженията ти.

— Да, точно затова го прави. Иска да обяви имението за продан — съобщи Арабела.

— Не е възможно — възкликна младата жена.

— Напротив. Остава единствено да се надяваме, че Накамура ще бъде зашеметен от Ван Гог. Честно казано, той е единствената ми надежда.

— А къде е творбата? — поинтересува се Анна, докато двете с домакинята минаваха в дневната.

— В спалнята на Ван Гог, където винаги е била през последните сто години, като изключим, естествено, еднодневната й екскурзия до „Хийтроу“.

Арабела се отпусна на любимия си стол край огъня, а гостенката се разходи из стаята, за да се срещне за пореден път с италианските платна от колекцията, събирана от четвъртия граф.

— Не вярвам скъпите ми италианци да имат нещо против да отпътуват за Ню Йорк — отбеляза Арабела. — В края на краищата това се е превърнало в традиция.

Анна се засмя, но не се откъсна от Тициан, Веронезе, Караваджо.

— Бях забравила колко е прекрасен този Караваджо — въздъхна тя пред платното „Сватба в Кана“.

— Като че ли се интересуваш много повече от мъртви италианци, отколкото от живи ирландци.

— Ако Караваджо беше жив днес, Джак щеше да последва него, а не мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Убил е човек по време на пиянска свада. Последните няколко години от живота си е прекарал в бягство от град на град. Щом пристигнел някъде обаче, местните богаташи били готови да си затворят очите за това му прегрешение, стига да рисува прекрасните си картини с Дева Мария и нейния син.

— Анна, ти си направо невъзможен гостенин, седни най-после. — В този момент в стаята влезе прислужничка със сребърен поднос. Остави го на масичката до камината и започна да нарежда чашите и приборите.

— И така, скъпа — попита Арабела, — индийски или Китай?

— Така и не успях да разбера — каза младата жена, докато се настаняваше срещу домакинята, — защо не индийски и китайски, или поне Индия и Китай?

Арабела млъкна за момент. Спаси я влизането на Андрюс.

— Милейди, на вратата има куриер, който носи пакет за вас. Казах му да го остави на входа за доставчиците, но той твърди, че му е необходим вашият подпис.

— Като една съвременна Виола^[1] — подхвърли шеговито Арабела — ще трябва да отида и да видя какво носи сприхавият пратеник. Може би ще се наложи да му хвърля пръстен за усилието — додаде тя.

— Не се съмнявам, че красивата Оливия ще знае как да се справи — влезе в стила на шекспировата комедия Анна.

Арабела се поклони и последва Андрюс навън.

Анна съзерцаваше с възторг картината на Тинторето „Персей и Андромеда“, когато домакинята се върна весело усмихната. Но щом прекрачи прага, веднага придоби сериозен вид.

— Проблем ли има? — разтревожи се Анна, когато се извърна и видя загриженото лице на Арабела.

— Пратеникът върна пръстена ми — отговори тя. — Ела да видиш сама.

Младата жена я последва в преддверието, където завари Андрюс и помощникът му да разковават кутията от червени дъски, която се бе надявала, че повече няма да види.

— Изпратена е от Ню Йорк — отбеляза Арабела, докато разглеждаше етикетите. — Сигурно е пътувала в един самолет с теб.

— Тази кутия просто ме преследва — рече Анна.

— Излиза, че действаш по този начин на мъжете — отбеляза домакинята.

Двете наблюдаваха Андрюс как внимателно отстранява вътрешните опаковки с въздушни мехурчета и най-сетне изважда картината, която Антон бе копирал.

— Единственото добро нещо в тази история е, че ще можем да сложим обратно оригиналната рамка на истинската творба.

— А какво ще правим с това? — попита Арабела и посочи копието.

Икономът се изкашля леко.

— Разбирам, че имаш някакво предложение, Андрюс — обърна се към него господарката на дома. — Нека го чуем.

— Не, милейди — отговори мъжът. — Само искам да отбележа, че другият ви гост вече пристига.

— Този човек има усет за момента — подхвърли Арабела, докато приглаждаше косата си пред огледалото. — Готова ли е стаята на Уелингтън за господин Накамура, Андрюс?

— Да, милейди. Доктор Петреску ще бъде в стаята на Ван Гог.

— Много уместно. — Домакинята се извърна към Анна. — Така ще можете да прекарате заедно неговата последна нощ тук.

Младата жена с облекчение видя колко бързо Арабела влезе във форма и й хрумна, че нейно благородие ще бъде равностоен партньор на изискания японец.

Икономът отвори външната врата и тръгна надолу по стълбите с подходяща скорост, за да може да е на покритата с чакъл алея в момента, в който зелената тойота щеше да спре. Отвори задната врата на лимузината и я задържа, за да може Накамура спокойно да излезе. В ръцете си гостът стискаше някакъв квадратен пакет.

— Японците винаги носят подарък — прошепна Анна на своята домакиня, — но е проява на лош тон да го отвориш в тяхно присъствие.

— Чудесно, но аз нямам подарък за него.

— Той и не очаква. Поканила си го в дома си и това е най-голямото уважение, което можеш да окажеш на един японец.

— Слава Богу — въздъхна нейно благородие и се приготви да поздрави госта си.

— Лейди Арабела — поклони се мъжът ниско, — голяма чест е за мен да бъда поканен в прекрасния ви дом.

— С вашето присъствие оказвате истинска чест на този дом — отговори Арабела с надеждата, че е казала каквото трябва.

Накамура се поклони още по-ниско, след което се изправи и право пред него се разкри портретът на Уелингтън, рисуван от Лорънс.

— Нали този велик мъж бе вечерял в Уентуърт Хол в нощта преди битката при Ватерло?

— Точно така — потвърди Арабела, — а вие ще спите тази вечер в неговото легло.

— Много се радвам да ви видя отново, доктор Петреску — обърна се Накамура към Анна.

— Аз също, господин Накамура. Надявам се, че сте пътували добре.

— Да, благодаря. Дори кацнахме навреме, за разлика от друг път — отговори японецът, който не мърдаше от мястото си, докато очите му обикаляха стените на помещението. — Нали ще ме поправите, Анна, ако греша, но ми се струва, че тази стая е посветена на английската школа. Гейнсбъро, ако се не лъжа? — И той посочи с възхитен поглед големия портрет на лейди Катрин Уентуърт. Анна кимна в знак на потвърждение. — Ето виждам и Ландсиър, Морланд, Ромни, Стъбс, но… Направо съм стъписан. Правилно ли употребих думата?

— Напълно — успокои го Арабела. — Това, което ви стъписа, е платно на Лили.

— Да, сър Питър Лили. И колко красива жена — той замълча за миг. — Виждам, че това е семейна черта — добави, обърнат към домакинята.

— Аз пък виждам, че във вашето семейство ласкателството е на почит — закачливо подметна Арабела.

Накамура се разсмя.

— С риск да се повторя, лейди Арабела, ако всяка стая тук е равна на тази, може да се наложи да отменя срещата си с онези скучни типове от „Коръс Стийл“. — Очите му внимателно минаваха от платно на платно. — Ето и Уитли, Лорънс, Уест и Уилки — изреждаше той безпогрешно художниците, докато най-сетне погледът му се спря на картината, подпряна на стената.

Известно време не направи никакъв коментар, но най-накрая отбеляза:

— Несъмнено работа на талантлив човек… — Накамура замълча за миг. — Но определено не е Ван Гог. — Извърна лице към Анна и продължи: — Не мога да допусна, че поискахте да прекося половината планета, за да ми покажете едно копие, още повече че всичко в този дом е оригинал.