Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (42)

Глава 42

Джак излезе пред входа на „Уентуърт Армс“ малко след седем и завари пред входа паркиран черен ролс-ройс.

Щом го видя, униформеният шофьор отвори вратата пред него.

— Добро утро, господине — поздрави мъжът. — Лейди Арабела ме помоли да ви предам, че очаква с нетърпение да се запознае с вас.

— Аз също.

— Ще бъдем там след няколко минути — увери го шофьорът, щом потеглиха.

Близо половината от времето пътуваха от портата от ковано желязо до входа на имението. Щом спряха, шофьорът изскочи навън и заобиколи, за да отвори вратата пред своя пътник. Джак излезе на покритата с чакъл алея и видя, че на най-горното стъпало, пред самия вход на къщата го чака иконом.

— Добро утро, господине — поздрави мъжът. — Добре дошли в Уентуърт Хол. Моля да ме последвате, лейди Арабела ви очаква.

— Ето един източник, на който винаги можеш да разчиташ — промърмори Джак. Ако изобщо беше чул подхвърлената забележка, икономът с нищо не го показа, а невъзмутимо поведе госта към дневната.

— Господин Делейни, милейди — обяви той.

Две стройни кучета се запътиха да поздравят новодошлия.

— Добро утро, господин Делейни — посрещна го Арабела. — Мисля, че ви дължим извинение. Изобщо нямате вид на ловец.

Джак хвърли поглед на Анна, която изглеждаше порядъчно смутена, след което насочи вниманието си към ухиления Том.

Андрюс се появи отново.

— Закуската е сервирана, милейди.

 

 

Когато се събуди за втори път, млад лекар сменяше превръзката на рамото й.

— Колко време ще е необходимо, за да се възстановя напълно? — беше първият й въпрос.

Човекът се сепна, защото за първи път чуваше гласа й — писклив и остър, не отговаряше на психологическия й профил. Не бързаше да отговори, внимателно режеше бинта на превръзката.

— Три до четири дни най-много — промърмори най-сетне. — На ваше място не бих бързал да ме изпишат, защото подпиша ли картона ви, незабавно ще ви изпратят в „Джилава“, затвора, който добре познавате от времето на предишния режим.

Кранц не беше забравила голите каменни стени и огромното количество плъхове в мрачната сграда, която посещаваше всяка вечер, за да разпитва последните попълнения от затворници, преди да се прибере в топлата си и добре обзаведена крайградска къща.

— Чух, че обитателите очакват с голямо нетърпение да ви видят отново там. Още повече че отдавна не сте ги посещавали — додаде лекарят и се наведе. — Предупреждавам ви, че сега ще боли. — Той повдигна края на марлята, след това с рязко движение отлепи цялото парче. Кранц не трепна. Нямаше да му достави това удоволствие.

Преди да постави чиста превръзка, той намаза мястото с йод.

— Колко души ме пазят? — попита болната небрежно.

— Шестима, и до един въоръжени. Имат заповед да стрелят без предупреждение, ако ви хрумне да бягате. Дори съм приготвил неподписан смъртен акт за такъв случай.

Тя разбра, че няма смисъл да задава повече въпроси.

Лекарят излезе от стаята и Кранц се загледа в тавана. Ако изобщо имаше някакъв шанс да избяга, трябваше да го осъществи, докато още е в болницата. Никой не бе успял да се измъкне от „Джилава“, дори Чаушеску.

След още осем часа тя се увери, че охраната й се състои от три смени по шест души, които се редуваха всеки осем часа. Първите поемаха дежурството в шест сутринта, следващите в два следобед, а нощната смяна застъпваше в десет.

През дългата безсънна нощ Кранц дочу шестимата нощни пазачи да се оплакват от лошия си късмет. Единият беше откровено мързелив и прекара половината нощ в дремане, вторият все се прислоняваше до комина, за да пуши — в болницата очевидно беше забранено, а третият непрестанно дърдореше, че мисията му на тази земя е да задоволява жените. Все се влачеше след някоя сестра. Четвъртият беше страхотен мърморан — малко му плащали, жена му не можела да го изпере в края на седмицата… Кранц си помисли, че стига да й се удаде възможност, ще реши някои от проблемите му. Останалите двама бяха достатъчно възрастни и сигурно я помнеха чудесно. Единият не криеше, че с огромно удоволствие би й пръснал черепа, ако си надигне, главата малко повече от възглавницата.

Но дори на тях им се полагаше да се нахранят.

 

 

Джак седеше на масата, на която бяха сервирани бекон, яйца, печени бъбреци, гъби и домати, последвани от препечени филийки, английски мармалад и кафе.

— Сигурно сте доста изгладнели след подобно изпитание — отбеляза Арабела.

— Ако не беше Том, щях да си остана на дажбата в килията.

— Аз съм виновна — въздъхна Анна.

— Не е вярно — възрази Том. — И ареста, и освобождаването си дължиш на лейди Арабела, Джак.

— Не мога да си припиша всички заслуги. — Едната ръка на Арабела не спираше да поглажда главата на кучето, седнало встрани от стола й. — Наистина заради мен прибраха Джак, но вашият посланик го освободи.

— Едно нещо така и не мога да разбера, макар че Том ни разказа почти всички подробности — обади се Анна. — Защо продължихте да ме следите до Уентуърт Хол, след като сте знаели, че картината вече лети към Америка?

— Защото мислех, че жената, която уби шофьора ви в Букурещ, ще ви последва и в Лондон.

— И е възнамерявала да ме убие, така ли? — едва чуто попита тя. Джак кимна мълчаливо. — Добре, че не съм знаела — промълви и отмести настрани чинията си.

— Разбрах, че вече е арестувана за убийството на Сергей — намеси се Арабела.

— Узнах го едва снощи, когато се срещнах с Том — уточни Джак.

— Излиза, че ФБР ме е държало под око през цялото време, така ли? — Анна извърна очи към федералния агент, който мажеше масло върху препечена филийка.

— От известно време — призна той. — Дори си мислехме, че вие сте наемният убиец.

— И какви бяха основанията ви?

— Консултант изкуствовед е добър параван за наемник на Фенстън, особено ако е и спортист, а и на всичкото отгоре роден в Румъния. Като вас.

— От колко време ме следите?

— Повече от два месеца — каза Джак. — Вече се канехме да прекратим следенето, когато откраднахте Ван Гог.

— Не съм го откраднала — остро реагира Анна.

— Тя просто предприе действия от мое име — защити я Арабела. — С моята благословия.

— Все още ли се надявате Фенстън да се съгласи да го продаде, за да ликвидирате дълга си към него? Ако го направи, това ще е прецедент в практиката му.

— Не — малко припряно рече Арабела. — Това е последното, което бих искала да се случи.

Джак я изгледа объркано.

— Поне докато полицията не изясни кой е убиецът на сестра ти — вметна Анна.

— Всички знаем кой уби сестра ми — остро отбеляза Арабела. — И ако онази жена влезе сега в стаята, с най-голямо удоволствие ще й пръсна черепа. — И двете кучета наостриха уши.

— Да се знае, е едно, да се докаже — друго — каза Джак.

— Значи Фенстън има шанс да се измъкне невредим от цялата история?

— И то не за първи път — призна Джак. — От известно време ФБР следи дейността му. Четири, с това на лейди Виктория стават пет убийства, са извършени в различни части на света. Всички носят знака на Кранц, но така и не успяваме да свържем нейните стъпки с тези на Фенстън.

— Кранц е убила и Виктория, и Сергей.

— Без съмнение — съгласи се Джак.

— Полковник Сергей Слатинару е бил командващ офицер на баща ви, при това и добър негов приятел — обади се Том.

— Готова съм на всичко, за да помогна по някакъв начин — почти се разплака Анна.

— Може да се каже, че сме направили малък пробив — рече Том, — макар да не сме много сигурни къде точно ще ни изведе следата. Когато отвели Кранц в болница, за да извадят куршума от рамото й, у нея, освен ножа и малко пари в брой, открили и малък ключ.

— Положително от някоя ключалка в Румъния — предположи Анна.

— Не мислим така. На него има инициали КРНЙ 13. Не е кой знае каква следа, но успеем ли да открием какво отключва, може би ще разберем, но само може би, какво свързва Фенстън и Кранц.

— Искате ли да остана в Англия, докато приключите разследването? — попита Анна.

— Не, предпочитам да се приберете в Ню Йорк — рече Джак. — Нека всички знаят, че сте жива и здрава, дръжте се естествено и дори започнете да си търсите работа. Просто не давайте основания на Фенстън да ви подозира.

— Може ли да поддържам връзка с предишните си колеги от неговата банка? — продължи с въпросите тя. — Секретарката му Тина е сред най-добрите ми приятелки.

— Сигурна ли сте в това? — Джак остави вилицата и ножа в чинията.

— Накъде биете, не разбирам.

— Как си обяснявате факта, че Фенстън винаги знаеше къде сте? Няма кой друг да го информира, освен Тина.

— Нямам обяснение, но съм убедена, че тя го мрази точно толкова, колкото и аз.

— Можете ли да го докажете?

— Нямам нужда от доказателства.

— Но аз имам — спокойно заяви Джак.

— Джак, трябва да сте много внимателен, защото, ако грешите — предупреди Анна, — можете да изложите и нейния живот на опасност.

— В такъв случай е още по-важно да се приберете в Ню Йорк и да се свържете с нея при първа възможност — обади се Том в желанието си да успокои напрежението.

Джак кимна в знак на съгласие.

— Имам резервирано място в самолет за тази сутрин — съобщи Анна.

— Аз също — каза Джак. — От „Хийтроу“?

— Не, моят излита от „Станстед“.

— Един от двама ви няма да е зле да смени билета си — предложи Том.

— Няма да съм аз — побърза да се застрахова Джак. — Не желая да ме арестуват втори път за преследване.

— Преди да реша дали да сменя билета си, трябва да знам дали съм все още обект на разследване — заяви Анна. — Защото ако е така, спокойно можете да ме следите.

— Не — отговори Джак. — Приключих с вашето дело преди няколко дни.

— И какво ви убеди да го направите?

— Разполагате с непоклатимо алиби за времето, когато е била убита Виктория, сестрата на Арабела. Имам надежден свидетел.

— И кой е той, ако смея да попитам?

— Аз — гласеше краткият отговор. — Тъй като ви следях по време на кросовете ви в Сентръл Парк, не може да сте била в Англия.

— И вие ли тичате сутрин в Сентръл Парк?

— Всяка сутрин по краткия маршрут, а в неделя и покрай водохранилището.

— Аз също — възкликна Анна. — Никога не пропускам.

— Знам — отговори Джак. — В продължение на шест седмици ви задминах само няколко пъти.

— Мъжът със зелената фланелка — зяпна удивена Анна. — Бива ви.

— И вие не сте…

— Съжалявам, че трябва да прекъсна дружеската среща на спортистите от Сентръл Парк — намеси се Том и бутна назад стола си, — но трябва да се връщам на работа. На бюрото ме чака голяма купчина досиета за проучване във връзка с единайсети септември. Много благодаря за закуската и се извинявам, че посланикът трябваше да ви събуди толкова рано тази сутрин — обърна се той към домакинята, която също се изправи.

— Това ми напомня, че се налага да напиша няколко писма, за да се извиня смирено и да благодаря на посланика, както и на половината полицейски служители в Съри.

— Аз пък тъкмо мислех да заведа дело срещу имението Уентуърт — въздъхна Джак, — срещу полицията в Съри и министерството на вътрешните работи, като смятах да призова за свидетел Том.

— Не разчитай на мен — разочарова го приятелят му. — Не бих искал да се противопоставям на лейди Арабела.

— В такъв случай ще се наложи да се задоволя с услугата да ме оставиш по пътя в „Уентуърт Армс“.

— Дадено — обеща Том. — Тъкмо ще можем да обсъдим още някои страни на тази история, за които нямам достатъчно информация.

— И тъй като се чувствам в безопасност с вас, ще се присъединя към вашия полет от „Хийтроу“ — благородно се предаде Анна. — Къде ще се срещнем, Джак?

— Щом минете през въртящата се врата и се качите с ескалатора на първия етаж, завийте надясно и ще видите малък магазин с книги на „У.Х. Смит“. Веднага след рафтовете с бестселъри има мраморна колона, зад която ще ме намерите.