Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (20)

Глава 20

— Толкова съжалявам, скъпа — въздъхна Арнолд Симпсън. — Наистина ужасна история — додаде той и заобикаляйки бюрото, се запъти да посрещне влязлата в кабинета му Арабела Уентуърт.

Посетителката му го наблюдаваше мълчаливо, докато той опираше ръце на помощното бюро встрани, сякаш се готвеше да произнесе молитва. Усмихна й се благосклонно и тъкмо щеше да продължи, когато Арабела без никакви предисловия го попита:

— Може би ще ми обясниш, като семеен адвокат, как стана така, че Виктория и баща ми успяха да задлъжнеят толкова много за толкова кратко време?

Симпсън се отдръпна назад и я погледна над рамката на очилата си.

— Двамата с баща ти — започна той — бяхме близки приятели в продължение на цели четирийсет години. Мисля, знаеш, че бяхме заедно в Итън. — Симпсън замълча и докосна тъмносинята вратовръзка с тънко светлосиньо райе, която сякаш искаше да каже на посетителката, че я носи, откакто е завършил прочутото училище.

— Баща ми обикновено казваше „по едно и също време“ вместо „заедно“ — отбеляза хладно Арабела. — Може би все пак ще можеш да отговориш на моя въпрос.

— Точно се канех да го направя. — Неочаквано думите взеха да му липсват и той се зари в документите, разпилени по бюрото. Най-сетне извади някаква папка, на която пишеше: „Лойд, Лондон“. — Ето ги. — Разтвори я и намести очилата на носа си. — Когато през 1971 година баща ти се издигна в „Лойд“, той се включи в няколко обединения и гарантира участието си с имението. В продължение на много години застрахователният бизнес се развиваше добре и баща ти имаше добри годишни приходи. — Симпсън прокара пръст надолу по някакъв списък с числа.

— Обясни ли му тогава рисковете на подобни сделки?

— Признавам, че и аз като много други — продължи Симпсън, сякаш не беше чул въпроса — не подозирах, че може да се случи такова струпване на лош късмет.

— Участниците в подобни сделки могат да се сравнят единствено с професионалните комарджии, които се надяват да спечелят от завъртането на рулетката — отбеляза Арабела хладно. — Защо не го посъветва да напусне играта, за да спре да губи?

— Баща ти беше упорит човек — сподели Симпсън. — Минаха няколко лоши години, но той все не губеше надежда, че нещата ще се обърнат и слънцето отново ще изгрее на неговата улица.

— Което не се е случило, доколкото разбирам — рече Арабела, докато прелистваше документите, които бе взела.

— За съжаление — съгласи се Симпсън. С всяка измината минута той все повече потъваше в стола си и съвсем изчезна зад помощното бюро.

— Какво стана с големия пакет акции и дялови участия, които семейството беше натрупало през годините?

— Баща ти продаде първо тях, за да покрие належащите разходи. Всъщност — адвокатът отгърна друга папка, — в момента на неговата смърт той беше в преразход със сума от порядъка на десет хиляди паунда.

— Не беше такова положението, докато авоарите му бяха в банка „Кутс“ — прекъсна го Арабела. — Но по неясни причини три години преди това е прехвърлил парите си в малка банка в Ню Йорк — „Фенстън Файнанс“.

— Точно така, скъпа моя — потвърди Симпсън. — За мен е истинска загадка как тези хора се запознаха с него…

— Не е толкова странно. — Арабела извади едно писмо. — Те просто са го набелязали по някаква причина.

— Но как са могли да знаят, че…

— Достатъчно е да прочетат финансовите страници на всеки по-голям вестник, в който се съобщава за проблемите на „Лойд“, там името на баща ми и на още няколко души се появява редовно като жертва на неуспешни сделки, за да не кажа мошеничества.

— Това са само безпочвени предположения — повиши глас юридическият съветник на семейство Уентуърт.

— Това, че не си се сетил тогава, не значи, че са безпочвени — отговори Арабела. — Изненадана съм обаче, че си позволил на своя близък приятел да се раздели с банка „Кутс“, работила за нашето семейство в продължение на двеста години, за да се забърка с банда мошеници.

Лицето на Симпсън пламна.

— Изпадаш в слабостта на политиците да правят заключения постфактум.

— Не, господине — възрази Арабела. — На покойния ми съпруг също предложиха да участва в бизнеса на „Лойд“. Брокерът го уверяваше, че фермата ще бъде напълно достатъчна гаранция за покриване на нужната премия, но Ангъс му посочи вратата.

Симпсън беше загубил ума и дума.

— А сега, мога ли да попитам как, в качеството ви на основен съветник на Виктория, допуснахте тя да удвои дълга си за по-малко от година?

— Не ти се сърдя за тези думи — изсъска Симпсън. — Но по-добре насочи гнева си към данъчните, които винаги държат да получат своята жива плът — добави. Започна да рови отново в папките и извади една с надпис „Данък наследство“. — А, ето ги. Министерство на финансите получава четирийсет процента от състоянието на починалия, освен в случаите, когато то се наследява от съпруг или съпруга, какъвто е бил случаят с твоя съпруг. Все пак с известни умения от моя страна, колкото и нескромно да звучи, успях да постигна договореност с инспектора за единайсет милиона паунда и лейди Виктория не беше недоволна тогава.

— Сестра ми беше една наивна стара мома, която не напускаше дома без баща си и дори нямаше банкова сметка до трийсетгодишната си възраст — отбеляза Арабела. — И вие допуснахте тя да продължи договора с „Фенстън Файнанс“ и дългът й да нарасне още повече.

— Другата възможност бе да се обяви имението за продан.

— Не съм съгласна. Достатъчно бе да се проведе един разговор с лорд Хиндлип, председателя на борда на „Кристис“, и да му се предложи картината на Ван Гог за трийсет милиона.

— Баща ти никога нямаше да се съгласи на подобно нещо.

— Той не беше жив и когато сте предложили на Виктория да сключи повторния договор. Вие трябваше да й внушите правилното решение.

— Нямах право, уважаема, съгласно нашия договор.

— Който сте подписали като свидетел, но очевидно не сте прочели. Защото сестра ми не само е дала съгласие да продължава да плаща 16% от заема, но дори сте й позволили да предаде картината на Ван Гог като гаранция.

— Може да поискате тя да бъде продадена и тогава проблемът ще отпадне.

— Отново грешите, господин Симпсън. Ако бяхте прочели какво пише след страница първа на този договор, щяхте да знаете, че в случай на спор или несъгласие решението ще се вземе от съда в Ню Йорк. Аз няма да приема толкова важни решения да се взимат там, където „Фенстън Файнанс“ са като у дома си.

— Нямате право, защото…

— Аз съм пряка наследница.

— Няма писмена нейна воля на кого е възнамерявала да остави имението — извика Симпсън.

— Още една стъпка, която вие с вашите умения и прецизност не сте осъществили.

— Двамата със сестра ти тъкмо обсъждахме…

— Малко е късно за това — прекъсна го Арабела. — Изправена съм пред битка с един безскрупулен човек, който си въобразява, че законът е на негова страна, и трябва да отбележа, че това е станало не без ваша помощ.

— Убеден съм — започна Симпсън, като отново допря длани все едно се готвеше да даде последна благословия, — че мога да сложа един завършек на този проблем, в случай че…

— Ще ви кажа какво да сложите и къде — изправи се Арабела. — Всички документи и материали, свързани с проблемите на имението Уентуърт, — да бъдат опаковани в кашони, които да се изпратят незабавно в Уентуърт Хол, заедно със сметката за едночасовата ви безценна консултация.

Джак се наведе и натисна бутона на интеркома.

— Джо?

— Да, шефе.

— Загубили сме следите на Петреску, както и проследяващото устройство. Нищо не сочи, че се е отклонила от пътя си към летището на Торонто. Не забравяй обаче, че не искам тя да разбере за нашия интерес към нея.

— Разбрано.

— И ми се обади веднага щом научиш с кой полет ще пътува.