Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (48)

Глава 48

В 7,16 вечерта Липман изключи светлините в кабинета си и излезе в коридора. Затвори, но не заключи вратата. Запъти се към асансьорния блок и по пътя забеляза, че светлина се процежда единствено изпод вратата на председателя.

Един от асансьорите го отведе на приземния етаж. С бавни стъпки се упъти към изхода, където в 7,19 съобщи на охраната, че си тръгва. Непосредствено зад него стоеше жена, която бързаше да напусне сградата, и той отстъпи, за да й направи път. Погледът му не слизаше от двамата мъже от охраната зад специалното бюро. Единият наблюдаваше зорко потока служители, които бързаха за вкъщи, докато другият се разписваше за някаква пратка. Липман заотстъпва бавно и полека назад към вратата на асансьора, за да излезе от полезрението на мъжете от охраната. Хлътна бързо в отворената врата и натисна копчето на трийсет и първия етаж. След по-малко от минута вече беше в притихналия коридор.

Отиде до края, където се намираше входът за стълбището, и се качи пеша до трийсет и втория. Побутна леко вратата, за да не вдига излишен шум, след което тръгна на пръсти по мекия мокет, докато стигна вратата на своя кабинет. Влезе вътре и заключи. Отпусна се на стола зад бюрото. Извади малката камера. Нямаше намерение да включва осветлението.

Седеше сам в мрака и чакаше търпеливо.

Фенстън обмисляше какво да прави с молба за кредит от четиринайсет милиона, подадена от Майкъл Карауей, необходими му да инвестира в група провинциални театри. Той бе актьор на свободна практика, на негово име вече се водеха няколко кредита, които чакаха погасяване. За негов късмет майка му бе оставила картината на Матис „Изглед от прозореца на спалнята“ и ферма от хиляда акра във Върмонт. Към молбата за кредит бе приложен малък диапозитив на картината — голо момиче, отправило поглед към прозореца на своята спалня. Фенстън реши, че на всяка цена ще нареди на Липман да се свърже с човека, за да подпишат договор.

Захвърли молбата в единия край на бюрото и извади един от последните каталози на „Кристис“. Отвори на репродукция на картината на Дега „Танцьорка пред огледалото“ и погледна цената отдолу. Пиер дьо Рошел го бе снабдил с „Учителят по танц“ на Дега за далеч по-ниска цена.

Продължи да разглежда цените и щастлива усмивка изгря на лицето му, когато си даде сметка колко е нараснала стойността на неговата колекция. По едно време погледът му попадна на часовника срещу него.

— По дяволите — изруга тихо.

Ако не побързаше, щеше да закъснее за собствената си реч пред банкерите. Грабна каталога и се отправи с бързи стъпки към вратата. Сръчно набра шестцифрения код на малкото табло до ключа за лампата и излезе навън. Едва тогава затвори вратата. Осем секунди след като бе завъртял ключа в бравата, чу характерния свистящ звук на решетките, които се спуснаха вътре в кабинета.

Докато слизаше с асансьора към фоайето, продължи да прелиства каталога. Попадна на картината на Кайбот „Улични метачи“. Притежаваше далеч по-голямо платно от фалирал клиент за половината от обявената в каталога цена. В 7,48 той вече беше на приземния етаж и напускаше сградата.

Шофьорът го чакаше пред входа. Докато се качваше в колата, пръстът на председателя седеше пъхнат между страниците на каталога. Със сядането си отвори малката брошура и попадна на „Събирачи на класове“ на Ван Гог с начална цена 27 милиона долара. Изруга под нос. Но картината нямаше класата на „Автопортрет с отрязано ухо“.

— Извинете, господине — обади се шофьорът, — но нали щяхте да ходите на вечеря с банкерите?

— Да, и затова по-добре да тръгваме — промърмори Фенстън, като не откъсваше очи от каталога.

— Само че… — продължи шофьорът, като взе от мястото до себе си красивата покана със златни букви.

— Какво? — нетърпеливо го подкани председателят.

— Тук пише, че трябва да сте с официално облекло. — Обърна се и подаде картичката на шефа си.

— Мамка му — изруга Фенстън и пусна каталога на седалката. Ако не беше изгонил Тина, тя щеше да извади сакото от шкафа и да го остави на видно място, така че да не го забрави. Изскочи навън, без дори да дочака шофьорът да му отвори вратата, и се отправи към стълбите пред входа на сградата. Взимаше стъпалата през две и през три, втурна се покрай охраната и влезе в чакащия долу асансьор. Бързо натисна копчето на трийсет и втория етаж.

Първото нещо, което забеляза, щом се озова в коридора, бе процеждащата се светлина изпод вратата на неговия кабинет. Можеше да се закълне, че беше загасил лампата, след като активира алармата. Дали пък, залисан с каталога, не беше забравил? Вдигна ръка да набере кода от външната страна на стаята, когато слаб шум вътре привлече вниманието му.

Фенстън замръзна и постоя миг-два нерешително. Кой можеше да бъде? Поседя още малко така, за да се увери, че нахалникът не го е усетил. След това на пръсти се отправи към съседната врата, където се помещаваше кабинетът на секретарката му. Много внимателно, за да не вдига шум, затвори вратата след себе си. Седна на работното място и започна да се оглежда за специалната уредба, за която тъкмо Липман го беше предупредил. От него знаеше, че на бюрото има екран, който показва какво става в кабинета на председателя. Най-сетне намери копчето под плота на бюрото. Екранът светна и това, което видя, направо го стъписа.

На неговото място зад бюрото седеше Липман и бавно разгръщаше дебела папка. Спираше от време на време, зачиташе се, след това продължаваше нататък. В един момент отдели някакъв лист и насочи към него малък уред, очевидно високотехнологичен фотоапарат.

Мислите трескаво се гонеха в съзнанието на Фенстън: Липман събира материали, за да може при случай да го компрометира, трупа факти за конкуренцията, данъчните власти най-сетне са го спипали и той е сключил сделка с тях, решавайки да пожертва шефа си в замяна на своята свобода. Все пак Фенстън се спря на възможността за изнудване.

Ясно бе, че Липман не бърза. Очевидно неслучайно бе избрал точно този момент за изпълнение на задачата си. Спокойно и систематично отваряше и преглеждаше папките една след друга и само от време на време снимаше по някой документ.

Фенстън внимателно обмисли какво да предприеме. Държеше планът му да е достоен за Липман.

Прецени внимателно и записа последователността на действията си, за да отклони подозренията от себе си. Когато най-сетне привърши, изключи телефонната централа, така че никой не можеше да се обади отвън, нито пък от офиса можеха да се набират външни номера. Изчака търпеливо Липман да отвори следващата папка и едва тогава тихо напусна стаята на секретарката си и на пръсти отиде до вратата на своя кабинет. Спря за миг, за да преговори наум последователността на стъпките си, и едва тогава пристъпи към действие. Първо въведе правилния код за седмицата: 170690, все едно напуска стаята, пъхна ключа в бравата и безшумно открехна вратата, сетне мигом я затвори.

Оглушителната сирена се включи на часа, но той изчака още осем секунди, за да се спуснат решетките. След това въведе на таблото кода от миналата седмица: 170680, отвори за втори път вратата и веднага я тръшна отново.

Чу как Липман претичва през стаята, очевидно искаше да въведе правилния код, за да спре сирената и да вдигне решетките. Но вече беше твърде късно, алармената система беше блокирана.

Фенстън знаеше, че има само няколко секунди, за да изпълни начертания план така, че да отклони подозренията от себе си. Изтича в съседния кабинет, хвърли поглед на бележките си и бързо набра номера на „Абът Секюрити“.

— Дежурният слуша — прозвуча отсреща глас.

— Казвам се Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ — започна той бавно и авторитетно. — Алармата в кабинета ми на трийсет и втория етаж се включи и блокира. Трябва погрешно да съм въвел кода от миналата седмица. Обаждам се само да ви предупредя, че проблемът не е спешен.

— Бихте ли повторили името си, господине?

— Брайс Фенстън — напразно се опитваше да надвика воя на сирената той.

— Дата на раждане?

— Дванайсети юни петдесет и втора.

— Моминското име на майка ви?

— Мадейски.

— Пощенски код на домашния ви адрес?

— Десет нула две едно.

— Благодаря ви, господин Фенстън. При първа възможност ще изпратим наш човек горе. Дежурните техници са в момента на седемнайсетия етаж, където имаме проблем със спрял между етажите асансьор, но ще бъдем при вас след не повече от петнайсет минути.

— Не бързайте — небрежно ги успокои Фенстън. — Никой не е останал на етажа, а до утре сутринта едва ли някой ще има работа горе.

— Едва ли ще се забавим толкова дълго — каза дежурният, — но с ваше разрешение ще сменим категорията на обслужването ви от „спешна“ на „приоритетна“.

— Няма проблем — викаше Фенстън, силният звук вече беше започнал да го дразни неудържимо.

— Но въпреки това ще имате допълнителна такса от петстотин долара за промяна в извънработно време.

— Вижда ми се малко скъпо.

— Това е стандартната такса за такива случаи — долетя заученият отговор. — Но ако можете лично да го заявите на входа на сградата и да подпишете нашата бланка, цената автоматически ще падне на двеста и петдесет.

— Тръгвам — обеща Фенстън.

— Длъжен съм да ви предупредя, господине, че ако го направите, статутът на поръчката ви ще падне на „рутинен“, което означава, че ще се заемем с проблема едва след като изпълним задачите си по поръчки със статут „спешна“ и „приоритетна“.

— Разбрах ви, няма проблеми.

— Все пак искам да ви уверя, че проблемът ще бъде отстранен до четири часа.

— Благодаря ви — рече Фенстън, — веднага отивам до рецепцията на входа, за да направя необходимото.

Остави слушалката на място и излезе в коридора. Чуваше как Липман думка с юмрук по вратата като уловено животно, но на фона на сирената не можеше да различи дори дали вика или не. Продължи спокойно към асансьорите, но и на десет метра от затворената стая, воят беше непоносим.

Щом пристигна на приземния етаж, се отправи направо към рецепцията.

— А, господин Фенстън — посрещна го човекът от охраната. — Ако се подпишете тук, спестявате двеста и петдесет долара.

Фенстън му подаде десетдоларова банкнота.

— Благодаря. Няма смисъл да бързате, аз съм последен от етажа. — След това с бързи стъпки напусна сградата.

Спря за миг пред колата отвън и вдигна очи нагоре към трийсет и втория етаж. Можеше да се закълне, че вижда дребна фигура на мъж, който се блъска в стъклата на прозореца. Шофьорът затвори задната врата на колата, но така и не попита защо въпреки всичко председателят е без официалното сако.