Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (21)

Глава 21

Анна крачеше по средата на пътя, повлякла куфара с една ръка, а на дясното й рамо висеше чантата с лаптопа. Все по-често долавяше погледите на изненадани пътници от колите, които чакаха реда си да минат границата.

Първият километър измина за около петнайсет минути. Семейство, излязло на тревата за пикник, й предложи чаша вино. Следващият километър й отне близо двайсет минути, а граничният пункт още никакъв го нямаше. Едва след нови двайсет минути видя табела с надпис „1500 метра до границата“.

Тези последни метри й напомниха кои мускули болят най-много след дълъг крос. Най-сетне забеляза граничната линия. Прилив на адреналин я накара да ускори крачка.

На стотина метра от бариерата втренчените погледи, които я изпращаха, я накараха да се почувства като някоя нахалница, която изпреварва цялата опашка. Изви очи и намали малко темпото. Вече на бялата линия, пред която колите изключваха мотори и чакаха, Анна застана малко встрани.

Този ден само двама митничари бяха дежурни, а ги очакваше необикновено дълга колона за четвъртък сутрин. Седяха в тесните си кабинки и проверяваха документите далеч по-внимателно от друг път. Анна се опита да срещне погледа на по-младия с надеждата, че той ще се смили над нея. Ней беше необходимо огледало, за да знае, че след всичко, което се наложи да преживее през последните двайсет и четири часа, едва ли изглежда много по-добре, отколкото когато напусна Северната кула.

Най-сетне по-младият митничар й кимна да приближи. Прелисти документите й и й отправи изпитателен поглед. Откъде ли влачи този багаж? Внимателно огледа още веднъж паспорта й. Всичко изглеждаше наред.

— Каква е целта на посещението ви в Канада? — попита той.

— Ще участвам в семинар по изкуствата в университета „Макгил“. Това ще е част от докторската ми дисертация за творчеството на прерафаелитите^[1] — изстреля тя, гледайки мъжа право в очите.

— Работите на кои художници ще разглеждате? — попита униформеният небрежно.

Прави се на образован или е просто любител, помисли си Анна. Реши, че е най-добре да продължи играта.

— Най-вече на Росети, Холмън Хънт и Морис, и на някои други.

— А другия Хънт?

— Алфред ли? Той не е истински представител на течението…

— Но е също толкова добър художник.

— Съгласна съм.

— Кой ще води семинара?

— Върн Суонсон — отвърна Анна, надявайки се младежът да не е чувал за най-известния експерт в тази област.

— В такъв случай ще имам възможност да се срещна с него.

— Какво имате предвид?

— Ако все още е професор по история на изкуството в Йейл, сигурно ще пътува от Ню Хейвън и тъй като полетите от Щатите са отменени, няма откъде другаде да влезе в Канада.

Анна не можа да измисли подходящ отговор и с благодарност чу репликата на някаква жена зад нея, която на висок глас коментираше пред съпруга си, че твърде отдавна чакат на тази дълга опашка.

— Учих в „Макгил“ — усмихна се граничният служител и й върна паспорта. Анна се изчерви, но се надяваше той да не е забелязал смущението й. — Всички искрено ви съчувстваме за случилото се в Ню Йорк.

— Благодаря — отвърна и вдигна очи. „Добре дошли в Канада“, гласеше надпис на табелата над прозореца на кабината.

 

 

— Кой звъни? — попита нечий глас.

— Станало е късо съединение на десетия етаж — съобщи мъжът пред вратата на жилищната сграда. Беше облечен в зелен гащеризон, с шапка с емблема на „Янките“ отпред и куфарче с инструменти в едната ръка. Притвори очи и се усмихна пред камерата за наблюдение, с която бе снабден стълбищния автомат. Когато чу жуженето на електрическата брава, без повече обяснения бутна вратата и се шмугна в сградата.

Мина покрай асансьора и тръгна нагоре по стълбите. Така щяха да го забележат най-малко хора. Когато стигна десетия етаж, огледа бързо коридора в двете посоки. Не видя никого. В три и половина следобед в подобни сгради обикновено бе безлюдно. Нямаше точно обяснение, но поне така сочеше опитът му. Стигна вратата на въпросното жилище и натисна звънеца. Никакъв отговор. Длъжен бе да провери, независимо от информацията, че тя ще бъде на работното си място поне още няколко часа. Пусна куфарчето на земята и огледа ключалката. Едва ли бе от най-сложните. С прецизността на хирург, готвещ се за операция, той отвори куфарчето и извади няколко тънки инструмента.

След две минути и четирийсет секунди вече беше вътре. Бързо се ориентира и намери три телефонни апарата. Първият беше на бюрото в предната стая под плакат на Уорхол с лика на Мерилин Монро. Вторият — до леглото в спалнята до снимка на жена и двама мъже, които удивително си приличаха. Вероятно баща и син.

Третия телефон откри в кухнята. Погледът му попадна на вратата на хладилника. И предишната му клиентка беше почитателка на отбора по ръгби „49“ като тази.

Шест минути и девет секунди по-късно той беше отново в коридора на етажа. Надолу по стълбите и навън от сградата.

Бе изпълнил задачата за по-малко от десет минути. За това щяха да му платят хиляда долара. Почти колкото и на един хирург.

 

 

Анна бе сред последните пътници, които се качиха на автобуса на Грейхаунд, който заминаваше от Ниагарския водопад в три часа.

Два часа по-късно автобусът спря на западния бряг на езерото Онтарио. Анна първа излезе навън и без да се спре дори за миг, за да се възхити на красивата сграда на Миес ван дер Рое, изпълнила хоризонта на Торонто, спря едно свободно такси.

— Летището, моля. И то колкото се може по-бързо.

— На кой терминал? — попита шофьорът.

— Европа — рече Анна след кратък размисъл.

— Значи трети — уточни човекът. — Откъде сте?

— Бостън — кратко отговори Анна. Не й се искаше да я заговорят за Ню Йорк.

— Голямо нещастие сполетя Ню Йорк — въздъхна шофьорът. — Това е един от моментите в историята, когато всеки човек помни къде е бил. Бях в таксито и чух новината по радиото. А вие?

— Аз бях в Северната кула.

Ама че умница, искаше да се прави на интересна.

Цели двайсет и пет минути им бяха необходими, за да изминат двайсетината километра от Бей Стрийт до международното летище „Лестър Пиърсън“, но през това време двамата не пророниха нито дума. Когато най-накрая колата спря пред входа на трети терминал, Анна плати и безмълвно отвори вратата. Влезе в залата на летището и застана пред таблото с разписанието на полетите, отпътуващи от Торонто. Електронният часовник показваше пет и двайсет и осем. Току-що бяха спрели да приемат пътниците за последния полет за „Хийтроу“. Анна изруга наум. Погледът й пробяга по таблото с разписанията до края на вечерта: Тел Авив, Банкок, Сидни, Амстердам. Да, Амстердам. Съвсем подходящо. Полет 692 на Ка Ел Ем заминаваше в осемнайсет часа от изход С 31 и пасажерите вече се качваха на борда.

Изтича до гишето на авиокомпанията и почти в крачка, още преди служителят да е успял да вдигне очи, попита:

— Имате ли свободни места за Амстердам?

Той спря да брои билетите.

— Да, но ще трябва да побързате, всеки момент ще затворят вратите.

— Бих искала място до прозореца.

— И до прозореца, и на пътеката, където си пожелаете?

— Но защо?

— Точно днес няма много желаещи да пътуват със самолет. И то не само защото сме тринайсети.

 

 

— „Кенеди“ потвърди нашия коридор за седем и трийсет утре сутринта — съобщи Липман.

— Добре. Обади ми се в момента, в който излетите — поръча Фенстън. — В колко ще кацнете на „Хийтроу“?

— Към седем. От „Арт Локейшънс“ ще ни чакат на пистата, за да натоварят картината. Очевидно тройният хонорар им е помогнал да съсредоточат усилията и уменията си.

— В колко очакваш да се прибереш?

— Тъкмо за закуска на следващия ден.

— Някакви новини от Петреску?

— Не. Тина е приела едно-единствено обаждане, но е бил мъж.

— Засега нямаме и…

В този момент в стаята на председателя влезе Тина.

 

 

— Пътува за Амстердам — съобщи Джо.

— Амстердам ли? — замислено повтори Джак и забарабани по бюрото си.

— Да, изпусна последния полет за „Хийтроу“.

— В такъв случай, при първа възможност ще се качи оттам на самолет за Лондон.

— На „Хийтроу“ имаме агент — докладва Джо. — Искате ли да изпратим хора и на другите летища?

— Да, на „Гетуик“ и „Станстед“.

— Ако се окажете прав, тя ще е в Лондон няколко часа преди Карл Липман.

— Защо мислиш така?

— Частният самолет на Фенстън е ангажирал коридор от „Кенеди“ в седем и двайсет утре сутрин с единствен пасажер Липман.

— Възможно е да са си определили среща — предположи Джак. — Обади се на агент Красанти в посолството ни в Лондон и поискай да изпратят допълнително хора и на трите летища.

— Не сме на наша територия — напомни му Джо. — Ако англичаните разберат, да не говорим за ЦРУ…

— И на трите летища — повтори само Джак, преди да затвори телефона.

 

 

В мига, в който Анна стъпи в самолета, тежката врата се затвори зад нея. Заведоха я до мястото й и я помолиха да затегне колана си, тъй като се очакваше всеки момент да потеглят. Тя с удоволствие забеляза, че почти всички места на нейния ред бяха свободни. Щом светлинният надпис за коланите угасна, свали междинните дръжки на столовете, зави се с две одеяла и отпусна глава върху истинска възглавница. Заспа още преди машината да набере необходимата височина.

Някой я докосна леко по рамото. Анна изруга едва чуто. Беше забравила да предупреди да не я будят за храна. Повдигна с усилие клепачи, погледна стюардесата и промърмори:

— Не, благодаря. — Очите й се затвориха в същия миг.

— Много съжалявам, но трябва да седнете и да затегнете колана си — любезно настоя жената. — Очаква се да кацнем след двайсет минути. Ако искате да сверите часовника си, местното време в Амстердам е 6,55.