Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (5)

Глава 5

— Кога ще разберем дали е мъртва? — попита Липман, докато отпиваше от кафето си.

— Тази сутрин очаквам потвърждение — отговори Фенстън.

— Това е добре, защото искам да се свържа с адвоката й и да му напомня… — Той замълча за миг. — Искам да му напомня, че в случай на смърт при съмнителни обстоятелства договорените условия ще трябва да се преразгледат от адвокатската колегия на щата Ню Йорк.

— Изненадан съм, че на никой от тях не му мина през ум да оспори този член от договора — отбеляза Фенстън, докато намазваше с масло кифличката си.

— И защо да го правят? Нямаше как да знаят, че някой ще умре.

— Има ли шанс полицията да заподозре нашето участие?

— Не — категорично заяви Липман. — Никога не си се срещал с Виктория Уентуърт, не си слагал подписа си под договора, не си виждал и картината.

— Така е, никой не я е виждал, освен членовете на семейство Уентуърт и Петреску — напомни Фенстън. — Но искам да знам още колко време ще трябва да чакам, докато успея да прибера…

— Трудно е да се каже, но може би ще минат години, преди полицията да признае, че нямат дори заподозрян, и то в толкова сериозно престъпление.

— Няколко години ще са напълно достатъчни — изтъкна Фенстън. — Дотогава лихвата по заема ще нарасне толкова, че ще мога да задържа Ван Гог. Ще мога да продам остатъка от колекцията, без да загубя първоначалната си инвестиция.

— Излиза, че добре съм направил, като прочетох доклада на Петреску — отбеляза Липман. — Още четирийсет и осем часа и щяхме да загубим сделката.

— Така е — съгласи се Фенстън, — но сега трябва да помислим как да се освободим от Петреску.

Тънка усмивка плъзна по лицето на Липман.

— Нищо по-лесно. Ще използваме единствената й слабост.

— И каква е тя?

— Нейната честност.

Арабела седеше сама в дневната и се мъчеше да проумее случилото се. Чашата чай „Ърл Грей“ на масата до нея изстиваше, но тя сякаш не забелязваше. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника върху полицата над камината. Като че ли времето беше спряло.

Няколко полицейски коли и една линейка бяха спрели пред входа на имението. Хора с униформи — полицаи и санитари — щъкаха насам-натам, изпълнявайки задълженията си. Не я безпокояха засега.

Някой тихо почука на вратата. Арабела вдигна поглед и забеляза, че на прага стои стар приятел. Главният инспектор свали островърхата полицейска шапка със сребристи ширити и пристъпи напред. Стивън Рентън изказа съболезнованията си и тя нямаше основания да се съмнява в неговата искреност. Беше приятел на Виктория от много години. Арабела се надигна от канапето, лицето й бе пепелявосиво, очите — зачервени от плач. Мъжът се наведе и я целуна предпазливо по двете страни, след което я изчака да седне отново, преди да се настани на облеченото в кожа кресло срещу нея.

И двамата мълчаха известно време. Най-сетне Арабела изправи гръб и попита:

— Кой е способен да извърши подобно деяние, и то с човек, невинен като Виктория.

— Едва ли има прост или логичен отговор на този въпрос — рече главният инспектор. — А фактът, че нападателят е имал и достатъчно време да изчезне, още повече усложнява нещата. Чувстваш ли се в състояние да отговориш на няколко въпроса, скъпа?

Арабела кимна.

— Ще направя всичко възможно да ти помогна да откриеш нападателя. — Тя умишлено вложи жлъч в думата, употребена от него.

— Един от първите въпроси, които задавам при разпит във връзка с убийство, е: знаеш ли дали сестра ти е имала врагове? Познавах Виктория и това ми се струва направо невъзможно. Не мога обаче да не те попитам дали не е имала проблеми, защото… — Той замълча за миг. — Носеха се слухове, че след смъртта на баща ви тя е открила направените от него твърде големи дългове.

— Не знам каква е истината — отговори Арабела. — След като се омъжих за Ангъс, заминахме за Шотландия и си идвах от време на време за по няколко седмици през лятото или за Коледа. Едва след смъртта на съпруга ми се преместих да живея в Съри. — Главният инспектор кимна, без да я прекъсва. — Тогава за първи път чух някои от тези слухове. Говореше се дори, че съм започнала да излагам в магазина част от семейните мебели, за да може Виктория да плаща на прислугата.

— Не беше ли вярно? — не се сдържа гостът.

— Не — категорично отрече Арабела. — Когато Ангъс почина и продадох фермата ни в Пъртшър, получих сума, позволяваща ми да се върна в Уентуърт и да отворя малък магазин, така че да превърна старото си хоби в доходно предприятие. Няколко пъти питах сестра си има ли нещо вярно в тези слухове за лошото финансово състояние на имението. Всеки път Виктория отричаше и ме уверяваше, че всичко е под контрол. Вярно е, че тя боготвореше папа и не допускаше той да е направил някаква грешка приживе.

— Никаква идея ли нямаш какво може да е предизвикало?…

Арабела стана от канапето, без много обяснения отиде до бюрото в отсрещния край на стаята и взе опръсканото с кръв писмо, което бе намерила на писалището на сестра си. Приближи до стария си приятел и му подаде листа.

Стивън прочете два пъти текста и едва тогава попита:

— Какво може да е имала предвид Виктория с „намери се решение“?

— Нямам представа — призна Арабела. — Но може би ще получа някакъв отговор на този въпрос, когато се чуя с Арнолд Симпсън.

— Не съм много убеден.

Арабела предпочете да остави репликата му без коментар. Известно й беше принципното недоверие на Стивън Рентън към всички адвокати, които никога не успяваха да прикрият чувството си за превъзходство над полицаите.

Главният полицейски инспектор стана от мястото си и се настани на дивана до Арабела.

— Обаждай ми се винаги когато изпиташ нужда да поговориш с някого — рече загрижено и взе ръката й. — И не пази прекалено много тайни от мен, Арабела, важно е да знам всичко. Наистина всичко, ако искаме да научим кой е убил сестра ти.

Арабела мълчеше.

— По дяволите — промърмори Анна, когато някакъв тъмнокос мъж я задмина с лекота. От няколко седмици насам той го правеше най-редовно. Като всеки сериозен спортист никога не обръщаше поглед назад. Анна знаеше, че е напълно безсмислено да се опитва да го настигне и след това да се мъчи да поддържа неговото темпо. Само след стотина метра щеше да е с изранени крака. Един-единствен път бе погледнала косо загадъчния мъж, но той бързо беше отминал, така че успя да мерне единствено гърба на яркозелената му фланелка, докато се отдалечаваше по посока на Стробъри Фийлдс. Анна се опита да прогони от съзнанието си мисълта за този човек и се съсредоточи отново върху предстоящата среща с Фенстън.

Вече беше изпратила копие от доклада си в кабинета на председателя, в който препоръчваше на банката да продаде автопортрета час по-скоро. Познаваше колекционер от Токио, обзет от мания по Ван Гог и достатъчно богат, за да си позволи да купува негови творби. Бе посочила в доклада си, че като голям почитател на японското изкуство, Ван Гог бе закачил в стаята си репродукция на „Гейша сред природата“, част от която се виждаше зад главата на художника, и Анна беше сигурна, че този детайл щеше да привлече още по-силно Такаши Накамура.

Накамура беше президент на най-голямата компания в Япония за преработка на стомана, но напоследък отделяше все повече време на попълването на своята сбирка, която вече беше обявил, че възнамерява да остави на държавата. Според Анна прекалената склонност на Накамура към прикритост и ревността, с която пазеше в тайна всички подробности около частната си колекция, нещо много типично за японците, бяха сериозно предимство. Подобна продажба щеше да позволи на Виктория Уентуърт да запази достойнството си, така високо ценено сред сънародниците му; Анна беше доставила един Дега за Накамура — „Урок по танци при мадам Мине“, която продавачът държеше да не се излага публично — големите аукционни къщи предлагаха подобни услуги на хората, които държаха да избегнат любопитните погледи на журналистите, обикалящи залите за наддаване. Убедена беше, че Накамура ще е готов да предложи поне шейсет милиона долара за редкия шедьовър на холандския художник. Ето защо, ако Фенстън приемеше предложението й, а нямаше причина да не го приеме, всички щяха да са доволни от крайния резултат.

Когато отмина бирарията на открито, тя за пореден път погледна часовника си, за да види как напредва. Оказа се, че е добре да ускори темпото, ако иска да е при Артизанс Гейт навреме. Докато спринтираше надолу по хълма, си помисли, че не биваше да позволява чувствата й към даден клиент да влияят на преценката й. Но истината бе, че Виктория се нуждаеше от всичката помощ, която можеше да получи. Притичвайки под Артизанс Гейт, Анна натисна копчето на хронометъра — дванайсет минути и четири секунди. По дяволите.

Затича към своя апартамент, без да има представа, че мъжът със зелената фланелка я следи.