Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (13)

Глава 13

— Жива си! Слава Богу, жива! — повтаряше Тина, докато отваряше широко вратата и прегръщаше приятелката си. Анна може и да приличаше на уличен хлапак, току-що измъкнал се от комина на викториански дом, но това не беше никаква пречка да я притисне до себе си. — Тъкмо си мислех как винаги успяваше да ме разсмееш и дали ще мога някога да се смея отново, когато звънна.

— Аз пък бях убедена, че дори да си се измъкнала от сградата, едва ли си успяла да изтичаш достатъчно далеч, за да не попаднеш под срутващите се стени.

— Ако имах бутилка шампанско, непременно щях да я отворя, за да го отпразнуваме — въздъхна Тина, когато най-накрая пусна приятелката си.

— Ще се задоволя с едно кафе и после с още едно, последвани от една баня.

— Имам кафе — каза Тина, хвана я за ръка и я поведе към малката кухня в дъното на коридора. Нямаше нищо против приятелката й да оставя сиви следи по килима.

Анна седна до малката кръгла маса и отпусна ръце в скута си. Стараеше се да не мърда много, защото при всяко движение от нея се сипеше пепел и прахоляк. Това очевидно не правеше никакво впечатление на домакинята.

— Сигурно звучи странно, но нямам никаква представа какво става всъщност.

Тина включи звука на телевизора.

— Предават на всеки петнайсет минути — обясни, докато пълнеше кафеварката. — Ще разбереш.

Анна гледаше непрестанните повторения на кадрите със самолета, който се врязва в Южната кула, с хора, които се хвърлят от прозорците на по-високите етажи в самоубийствен полет, както и сгромолясването първо на Южната, а после и на Северната кула.

— Трети самолет е ударил Пентагона — рече тя. — Колко такива машини има във въздуха?

— Знае се за четири — отговори Тина и постави чашите за кафе на масата. — Няма информация какви са целите им.

— Вероятно ще се насочат към Белия дом.

В момента президентът Буш произнасяше своето обръщение от военновъздушната база „Бърксдейл“ в Луизиана.

— И не се съмнявайте — казваше президентът, — Съединените щати ще преследват и ще накажат всички, дръзнали да участват в подобен акт.

Режисьорите на предаването върнаха картината към повторението на врязващия се в Южната кула самолет.

— И през ум не ми мина, че самолетът е пълен с невинни пътници. Кой е отговорен за всичко това?

— Държавният департамент е много предпазлив засега. — Тина наливаше готовото кафе в чашите. — Говори се за обичайните заподозрени — Русия, Северна Корея, Иран, Ирак, които побързаха да нададат викове: „Не сме ние“, да се закълнат във вярност на Америка и да предложат помощта си за откриване на извършителите.

— А какво казват журналистите, които нямат основание да се предпазливи?

— Си Ен Ен са насочили пръст към Афганистан, и по-специално към терористичната група „Ал-Кайда“, дори не знам как се произнася, защото чувам името за първи път. — Тина седна на стола срещу приятелката си.

— Според мен това са някаква група фанатици, които имат интереси към петролните находища на Саудитска Арабия. — Анна се извърна към телевизионния екран и се заслуша в думите на коментатора, който се опитваше да си представи какво е да си в Северната кула при удара на първия самолет.

Няма откъде да го знае, помисли си. Отново се появи кадърът със срутващата се Южна кула и това предизвика поредния пристъп на кашлица. При движението полепналата по дрехите й пепел се разлетя във всички посоки.

— Добре ли си? — скочи Тина.

— Ще се оправя — опита се да я успокои Анна и пресуши чашата си с кафе. — Имаш ли нещо против да изключим телевизора? Не мога да гледам повече.

— Не, разбира се. — Приятелката й натисна копчето на дистанционното и картините се стопиха.

— Не мога да спра да мисля за хората, приятелите, които останаха в сградата — въздъхна Анна, докато Тина доливаше кафе в чашата й. — Как мислиш, дали Ребека?…

— Нямам никакво известие от нея. Бари е единственият, който се е обадил до този момент.

— Не се съмнявам, че е бил сред първите, озовали се на изхода. А разбра ли на кого е звънил?

— На Фенстън. Той ме потърси преди около час.

— Така ли? Интересно как е успял да се измъкне. Напуснах кабинета му само няколко минути, преди първият самолет да удари сградата.

— Вече е бил на Уолстрийт — имаше среща с потенциален клиент, чийто единствен плюс е картина на Гоген. Не би закъснял за такава среща.

— А Липман? — попита Анна и отпи от кафето си.

— На стъпка след него, както винаги.

— Значи вратата на асансьора е стояла отворена за тях.

— Вратата на асансьора ли?

— Няма значение. А ти защо не беше на работа тази сутрин?

— Имах час при зъболекар — обясни Тина. — Беше определен преди няколко седмици. Още при първите съобщения започнах да звъня на мобилния ти телефон. Ти къде беше по това време?

— Ескортираха ме да напусна територията на компанията.

— Някой пожарникар?

— Не, горилата Бари.

— Но защо?

— Току-що бях уволнена от Фенстън.

— Уволнена ли? — не повярва на ушите си Тина. — И защо ще уволнява тъкмо теб?

— Заради доклада, в който препоръчвах Виктория Уентуърт да продаде своя Ван Гог, с което щеше да успее да погаси всичките си задължения и да запази имението.

— Фенстън прие сделката с единствената цел да получи тази творба. Мислех, че си го разбрала. Дебне я от години. За нищо на света не би се съгласил да продаде картината и да откачи Виктория от въдицата. Но това едва ли е основание да те уволни. Посочи ли причина?…

— Бях изпратила копие от препоръките си на клиента, което според мен е необходимо за спазване на банковата етика.

— Едва ли спазването на етиката е сред приоритетите на Фенстън. Но и това не ми се вижда основание да те изгони.

— Щях да пътувам за Лондон, за да разговарям с Виктория лично и да й препоръчам купувач. Много известен колекционер от Япония — Такаши Накамура. Той с положителност щеше да се съгласи да сключи сделката бързо, стига да поискаме разумна цена.

— Лош избор — въздъхна Тина. — Все едно каква цена ще предложиш, Накамура е последният човек, с когото Фенстън би искал да сключи сделка. И двамата преследват Ван Гог от години. На всички аукциони с творби на импресионистите те са последните двама наддаващи.

— Защо не ме е предупредил? — попита Анна.

— Защото не смята, че е в негов интерес да знаеш каква е целта му.

— Но нали сме от един отбор?

— Колко си наивна, не си ли разбрала, че има един-единствен човек в отбора на Фенстън?

— Така или иначе не може да вземе картината, докато…

— Не бъди толкова сигурна.

— Защо?

— Вчера ме накара да го свържа с Рут Париш. Нареди й да изнесе незабавно платното. Чух го да повтаря няколко пъти: „Незабавно“.

— Преди Виктория да е имала време да обмисли моята препоръка?

— Това обяснява защо е побързал да те уволни — уточни Тина. — Ако това ще те успокои, ти съвсем не си единствената, минала по тази пътека.

— Не разбирам.

— Всеки, изпълнил задачата, която Фенстън му е отредил, бива изгонен.

— А теб защо не те е уволнил досега?

— Защото не изготвям препоръки, с които той не иска да се съобразява. Пък и вероятно не вижда в мое лице заплаха. — Тина замълча за миг. — Засега.

— Колко съм тъпа! — Анна ядосано удари длан по масата, и тутакси във въздуха се вдигна облаче прах. — Трябваше да го предвидя, а сега не мога да направя нищо.

— Не съм много сигурна — отбеляза Тина. — Не знаем със сигурност дали Рут Париш е изнесла платното от Уентуърт Хол. Ако не е успяла, имаш още време да се свържеш с Виктория, да я предупредиш да задържи картината и да й кажеш за възможната сделка с Накамура. Така тя ще успее да изчисти дълга си към Фенстън, а той ще е безсилен да й попречи. — Телефонът на Тина започна да звъни. На малкото екранче се появи думата „шефът“. Тя сложи пръст на устните си и предупреди: — Фенстън е. Сигурно иска да разбере дали си се обадила. — След това натисна бутона за свързване.

— Разбра ли кой се е спасил? — направо започна Фенстън, без да й даде възможност да каже каквото и да било.

— Анна?

— Не. Петреску е мъртва.

— Мъртва ли? — попита Тина, като не сваляше поглед от приятелката си. — Но…

— Да. Бари ми съобщи, че се канела да се качи на асансьора, когато първият самолет е ударил, така че няма начин да е оцеляла.

— Според мен ще се наложи…

— Не мисли сега за Петреску — продължи Фенстън. — И без това щях да я сменя, но какво ще ми замени моя Моне.

Тина мълчеше зашеметена и тъкмо се канеше да му обясни, че греши, когато внезапно й хрумна, че й се предоставя възможност да превърне недоволството на Фенстън в предимство за Анна.

— Значи ли това, че сте загубили и вашия Ван Гог?

— Не — гласеше краткият отговор. — Рут Париш вече потвърди, че картината пътува от Лондон към нас. Очаква се да пристигне на летище „Кенеди“ днес привечер. Липман ще отиде да я прибере.

Тина се отпусна безпомощно на стола.

— Гледай да си утре на работа в пет сутринта.

— Сутринта?

— Точно така — отсече Фенстън. — И без оплаквания. Днес цял ден си свободна.

— И къде точно да се явя? — с ирония в гласа попита Тина.

— Успях да наема офис на трийсет и втория етаж в Тръмп Билдинг, Уолстрийт 40. Така че работата продължава като всеки ден. — Връзката прекъсна.

— Смята, че си загинала — съобщи Тина на приятелката си, след като щракна капака на телефона. — Много повече се тревожи обаче за съдбата на своя Моне.

— Скоро ще научи, че се лъже — каза Анна.

— От теб зависи. Срещна ли познати, докато бягаше от сградата?

— Да не мислиш, че ми е било до светски разговори?

— Тогава нека нещата останат така, докато се опитаме да измислим план. Фенстън ми каза, че Ван Гог е на път за Ню Йорк и Липман ще прибере картината веднага щом пристигне на летището.

— И какво според теб можем да направим?

— Ще се опитам да забавя по някакъв начин Липман, докато ти я прибереш.

— А какво ще правя с нея? — недоумяваше Анна. — Фенстън ще започне да ме издирва.

— Замини за Лондон с първия самолет и върни платното в Уентуърт Хол.

— Не мога да направя такова нещо без съгласието на Виктория — възрази Анна.

— Господи, Анна, кога ще пораснеш? Престани да мислиш като отличничка и си представи какво би направел Фенстън на твое място.

— Ще се информира кога каца въпросният самолет — отвърна автоматично Анна. — Така че първото, което трябва да направя, е…

— Ти влез да се изкъпеш, а аз ще разбера кога каца самолетът и ще се опитам да науча какви са намеренията на Липман — изправи се Тина. — Едно е сигурно — в този вид никой на летището няма да ти даде каквото и да било.

Анна допи кафето си и последва приятелката си в коридора. Тина отвори вратата на банята.

— Ще се видим… — Тя замълча за миг-два. — Да речем след около час.

Анна се засмя за първи път през днешния ден.

 

 

Вече в банята Анна събличаше бавно дрехите си и ги пускаше на купчина на пода. Погледна се в огледалото и видя някаква жена, която сякаш беше участвала в борба в кална локва и беше загубила. Откачи сребърната верижка от врата си и я остави отстрани на ваната до малък модел на яхта. Последен свали часовника си. Беше спрял на осем и четирийсет и шест. Няколко секунди след този час тя щеше да е в асансьора.

Влезе под струята на душа и се замисли над дръзкия план на Тина. Завъртя докрай и двата крана и поседя така, за да се наслади на обилната вода, преди да започне да сваля полепналата мръсотия. С любопитство наблюдаваше как водата постепенно от черна стана сива, но колкото и да се триеше, не изсветля. Продължи да се търка и стърже, докато кожата й пламна, и едва тогава посегна към шампоана. Изми косата си три пъти, но въпреки това тя си остана пепелява. Сигурно трябваше да минат дни, преди да си върне естествения рус цвят. Анна постави запушалката и отново завъртя крановете. Докато лежеше в топлата вода, събитията от този ден отново минаха пред очите й.

Помисли колко много приятели и колеги навярно са мъртви и осъзна какъв късмет е извадила всъщност, че е оцеляла. Налагаше се да отложи за известно време скръбта по загубата на своите познати, ако все още имаше някакъв шанс да спаси Виктория от по-бавна смърт.

Леко почукване на вратата прекъсна мислите й. Тина влезе и приседна на ръба на ваната.

— Виждам, че нещата при теб вървят към подобрение — усмихна се тя.

— Мислех си за твоята идея и ако успея да…

— Обстоятелствата се промениха — побърза да я осведоми Тина. — Току-що съобщиха по телевизията, че до второ нареждане всички полети над територията на Америка са отменени, което означава, че въпросният Ван Гог е на път обратно към летище „Хийтроу“.

— В такъв случай трябва да се свържа с Виктория час по-скоро. Ще й кажа да поиска от Рут Париш да върне обратно картината в Уентуърт Хол.

— Съгласна съм, но преди минути си дадох сметка, че освен своя Моне Фенстън е загубил още нещо в развалините на кулата.

— Какво може да е по-важно за него от картината на Моне?

— Договорът с Виктория както и останалите документи, потвърждаващи неговото право на собственост върху картината и имението, в случай че тя не успее да плати дълговете си.

— Не се ли пазят втори екземпляри? — попита Анна.

— Да, в касата в кабинета на Фенстън.

— Нали си спомняш, че и Виктория има аналогични документи?

— Освен ако не ги унищожи — заяви Тина след многозначителна пауза.

— Никога няма да се съгласи на такова нещо.

— Защо не й се обадиш и не се увериш сама? Ако приеме, ще имаш повече време да уредиш продажбата. С парите ще ликвидира дълга си към Фенстън, преди той да е успял да направи каквото и да е.

— Има обаче един проблем.

— И какъв е той?

— Нямам телефонния й номер. Загубих всичко, включително мобилния си телефон, бележника и дори портфейла.

— Да видим дали международните оператори ще могат да ни помогнат — предложи Тина. — Защо не се изсушиш и не облечеш хавлията ми. По-късно ще ти измислим някакви дрехи.

— Благодаря ти — промълви Анна и докосна ръката на приятелката ти.

— Не бързай с благодарностите, защото не знаеш какво съм ти приготвила за обяд. Не очаквах гости и в хладилника намерих единствено остатъци от китайска храна.

— Нямам нищо против. — Анна излезе от ваната и се уви с хавлиената кърпа.

— Чакам те на масата — усмихна се Тина. — Надявам се микровълновата ми печка вече да е привършила с приготовленията на изискания ми обяд.

— Искам да те попитам нещо — плахо се обади Анна.

— Кажи.

— Защо продължаваш да работиш за Фенстън, след като очевидно го презираш толкова, колкото и аз.

— Точно на този въпрос не бих искала да ти отговарям засега — отвърна Тина след минута колебание и тихо затвори вратата след себе си.