Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (45)

Глава 45

Липман избра неделята, защото това беше единственият ден от седмицата, в който Фенстън не ходеше в офиса на банката, макар че беше му се обадил вече три пъти.

Седеше сам в жилището си и се хранеше пред телевизора. Преговаряше и преповтаряше плана си, докато не се увери, че няма пропуски. От утре щеше да се храни само в ресторанти, без да чака на Фенстън и без дори председателят да знае къде се намира.

Обра и последната троха и отиде в спалнята си. Съблече се по боксерки и отвори едно от чекмеджетата, в което бе приготвил спортните дрехи точно за този случай. Фланелка с къси ръкави, шорти и сив свободен анцуг, какъвто тийнейджърите дори не вярваха, че родителите им някога са носели. Завърши с бели спортни чорапи и бели маратонки. Изобщо не се погледна в огледалото. Коленичи до леглото и извади отдолу голяма спортна чанта, от която се подаваше дръжката на ракета за скуош. Сега вече беше напълно готов за акцията, която замисляше отдавна. Единственото, което му липсваше още, беше ключът и пакет цигари.

Отиде в кухнята и от едно от чекмеджетата измъкна стек „Марлборо“, купен от безмитния магазин на летището. Взе само един пакет. Самият той изобщо не пушеше. Последният елемент от този ритуал бе да вземе ключа, залепен за дъното на чекмеджето. Сега бе напълно готов.

Заключи два пъти външната врата на жилището си и пое по стълбите надолу към приземния етаж. Напусна сградата през задната врата.

За всеки случаен минувач той приличаше на човек, запътил се на тренировка по скоуш. Истината бе, че Липман никога не беше играл тази игра. Измина първата пресечка пеша и едва тогава спря едно такси. Действията му бяха винаги едни и същи. Даде на шофьора адрес, в околностите на който в радиус от шест километра поне нямаше клуб за игра на скоуш. Отпусна се на задната седалка и с радост установи, че шофьорът не е от бъбривите, защото имаше нужда от концентрация. Днес смяташе да направи промяна в обичайната процедура. Промяна, която планираше от десет години. За последен път изпълняваше поръчка на Фенстън, който го беше използвал през всеки един ден от десетте години служба при него. Но не и днес. И никога повече. Хвърли поглед през прозореца. Правеше такова пътешествие веднъж или два пъти в годината, за да остави в КРНЙ огромни суми в брой, след изпълнение на някоя от задачите на Кранц. За всичкото това време Липман бе оставил в касетка номер 13 на малкия хотел на улица „Линкълн“ някъде около пет милиона долара, но този път пътуването му щеше да бъде само в една посока.

Когато прочете в „Таймс“, че Кранц е заловена, след като е била простреляна в рамото, искрено съжали, че не са я убили — това щеше да е добър шанс за него. Фенстън би го нарекъл „чудесна възможност“. В крайна сметка Кранц беше единственият човек, който знаеше точно колко пари има в касетката, но той беше единственият друг човек, който имаше ключ от нея.

— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.

Липман погледна отново през прозореца.

— След още няколко пресечки. Спрете на първия ъгъл. — Извади ракетата от чантата и я остави на седалката до себе си.

— Двайсет и три долара — промърмори мъжът зад волана, докато спираше пред магазин за напитки.

Липман му подаде три десетдоларови банкноти през решетката между тях.

— Ще се върна след пет минути. Ако все още сте наоколо, ще получите още петдесет.

— Ще бъда наоколо.

Липман грабна празната спортна чанта, а ракетата остана да лежи на седалката. Със задоволство отбеляза, че по тротоарите се движеха местни жители, които очевидно бяха излезли на пазар. Точно затова бе избрал и неделя следобед.

Никога не би рискувал да се яви в този квартал по мръкнало. В Куинс биха те намушкали и за празна чанта.

Липман ускори крачка, когато наближи номер шейсет и едно. Спря за момент, за да се увери, че никой не му обръща особено внимание. Че и защо ли? Спусна се по стъпалата към входа, над чиято врата висеше табела с инициалите КРНЙ, и бутна вратата, която не помнеше да е виждал заключена.

Старецът вдигна поглед и когато видя кой е посетителят, кимна едва забележимо. Това бе най-голямото усилие, което правеше за този ден. След това спокойно насочи вниманието си отново към страницата с резултатите от конните надбягвания. Посетителят остави на плота марлборото и се обърна. Знаеше, че цигарите ще изчезнат в следващия миг. Всеки човек си има цена. Липман надникна в коридора, осветяван единствено от слаба крушка, закачена направо на тавана. Попита се дали на някой някога му минава през ума да мине по този тесен проход. Крадец с минимална доза себеуважение не би се навъртал в този район. Много по-голяма е вероятността да те оберат на Пето Авеню, отколкото на улица „Линкълн“. В коридора почти не се виждаше, но той знаеше чудесно точното място на касетата. Както и върху всичко останало тук, времето бе оставило своите следи и върху номерата на вратичките. Хвърли поглед назад към стареца и забеляза, че огънчето на една от неговите цигари вече просветваше.

Извади ключа от джоба на провисналия си анцуг и го пъхна в бравата, завъртя го и дръпна вратичката. Дръпна ципа на чантата и хвърли последен поглед към изхода на коридора — никакъв интерес. За по-малко от минута изпразни съдържанието на тясната кутия, затвори ципа и за последен път завъртя ключа на касетката. Вдигна чантата и остана много изненадан от тежестта й. Върна се до плота на рецепцията и остави ключа отгоре.

— Няма да ми е необходим повече — рече.

Съдържателят дори не трепна при тази внезапна промяна в обичайните посещения на своя клиент. В момента за него нямаше нищо по-важно от резултатите от надбягванията.

Липман изкачи стъпалата пред входа и се озова на светло отвън. Огледа се в двете посоки. Чувстваше се в пълна безопасност. С бързи стъпки се отправи към чакащото го на отсрещния ъгъл такси, стиснал здраво дръжките на чантата си.

Беше изминал едва стотина метра, когато сякаш от нищото от всички страни изникнаха и се спуснаха към него близо дузина мъже с дънки и тъмносини спортни якета с големи жълти букви ФБР на гърба. Почти едновременно с тях от околните улици, нищо че бяха затворени, наизскочиха коли, които набиха спирачки току пред краката му. Минувачите спираха и зяпаха мъжа със спортните дрехи и чантата в ръка. Шофьорът на таксито потегли на мига, лишавайки се от допълнителните петдесет долара и с утешителната печалба — една ракета за скуош.

— Прочети му правата — рече Джо, докато един от мъжете щракваше белезниците около китките му, друг го освобождаваше от спортната чанта.

— Имате право да мълчите… — което Липман и направи.

След като изслуша не за първи път правата си, Липман беше отведен до една от колите и без много церемонии беше натикан вътре. Там вече го чакаше агент Делейни.

Анна стоеше пред картина на Хокни, наречена „Петно“, в музея „Уитни“, когато усети как мобилният й телефон завибрира в джоба на сакото й. Погледна малкия екран и видя, че „Ловец“ се опитва да се свърже с нея.

— Здравей — поздрави тя.

— Сбърках.

— За какво?

— Парите са повече от два милиона.

Камбаната на близката часовникова кула удари четири пъти.

Кранц чу един от пазачите й да подхвърля на останалите:

— Отиваме да хапнем и ще се върнем след двайсет минути.

Пушачът се закашля, но не каза нищо. Кранц лежеше, без да мърда, докато не чу стъпките на двамата да се отдалечават. Натисна копчето на звънеца до леглото си и в същия миг ключът щракна в бравата. Лесно беше да се досети кой от шестимата ще я придружи до тоалетната.

— Къде е твоят приятел? — попита тя.

— Отиде да си дръпне един-два пъти. Не се тревожи, ще си получи лептата.

Кранц разтри очи, спусна лениво крака от леглото и го последва в коридора. В дъното един от пазачите дремеше на някакъв стол. Пушачът и любовникът не се виждаха никъде.

Придружителят я улови леко за лакътя, докато вървяха към тоалетната. Влезе с нея вътре и остана пред вратата на кабинката. Кранц седна на тоалетната чиния, измъкна презерватива, отдели нови две банкноти по двайсет долара, сгъна ги грижливо и ги стисна в дланта на дясната си ръка. След това внимателно прибра обратно кондома в скривалището, в което и най-съвестните следователи не бяха се сетили да надникнат.

Щом пусна водата, вратата се отвори. Човекът вече се усмихваше в очакване на подаръка и я последва навън в коридора. Онзи в дъното все така дремеше на стола си, наоколо не се виждаше никой друг.

Кранц кимна към килера за бельо. Мъжът отвори вратата и двамата хлътнаха вътре. Тя отвори дланта си и показа двете двайсетачки. Щом пазачът протегна ръка, тя изпусна едната. Той се наведе, и в същия миг коляното й се заби в слабините му. Докато присвит надве, политаше напред, стиснал чатала си, Кранц сграбчи с една ръка косата му и дръпна назад главата, а с другата преряза гърлото му с ножицата на лекаря. Не би избрала този инструмент при други обстоятелства, но тукашните условия не предлагаха нищо по-добро. Пусна косата, стисна мъжа за яката и с всичките сили, които успя да събере, го натика в шахтата за мръсно бельо. Бутна го надолу и без никакво колебание го последва.

Няколко секунди по-късно двамата тупнаха върху купчина мръсни чаршафи, калъфки за възглавници и кърпи за лице в пералнята. Кранц скочи на земята, грабна първата престилка, която видя, закачена на пирон на стената, облече я и открехна вратата на помещението. Надникна навън. Отпусната на колене, някаква чистачка търкаше пода. Кранц премина с бързи стъпки покрай нея и бутна вратата към аварийната стълба. Затича се надолу, успя да отвори първия прозорец, който се изпречи пред нея. Оказа се, че е на приземния етаж, покатери се и скочи навън в лехата за цветя. Валеше като из ведро.

Бегълката се огледа в очакване всеки миг да чуе воя на сирената и тревожните лъчи на прожекторите да започнат да осветяват всеки сантиметър от двора на затворническата болница.

Беше изминала в бяг близо три километра, когато любовникът изпита необходимост да се уедини с една сестра в стаичката за мръсно бельо. При вида на кръвта, опръскала бялата стена, жената се разпищя неудържимо. Сладострастникът изтича в коридора и се спусна към стаята на затворничката. Задрямалият в стола си пазач скочи и към него в същия миг се присъедини пушачът. Пръв стигна любовникът. Отключи с разтреперани пръсти вратата, светна лампата и от устата му се изсипа поток ругатни. В това време пушачът счупи предпазното стъкло на бутона на алармата.