Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (32)

Глава 32

Самолетът, с който Джак пътуваше, кацна на международното летище „Нарита“ в Токио с трийсет минути закъснение, но това не тревожеше агента, защото беше с близо час преднина пред двете жени, които в момента вероятно бяха на девет хиляди метра височина над Тихия океан. Щом мина митническата проверка, той спря пред гишето за информация и попита кога се очаква да кацне самолетът на „Катай Пасифик“. Казаха му, че остават четирийсет минути.

Обърна се и видя изхода, от който можеше да се появи Анна. Огледа се, за да прецени в коя посока би могла да се насочи след митническата и паспортната проверка. Възможностите за транспорт бяха такси, влак или автобус. Трябваше да направи своя избор, докато измине петдесет метра. Ако все още дървената кутия бе в нея, сигурно щеше да избере такси. Провери всички изходи и едва тогава спря пред бюро за обмяна на валута на „Бенк ъф Токио“ и срещу близо петстотин долара получи 53 868 йени. Прибра големите банкноти в портфейла си се върна в залата за пристигащи, където се събираха посрещачите. Вдигна очи и видя подобен на мецанин етаж, който гледаше точно към залата. Качи се по стълбите и огледа мястото — пълно с хора, но много подходящо. Ако заемеше позиция до две телефонни кабини можеше да наблюдава изхода на пристигащите, без да бъде забелязан. Хвърли поглед към таблото с разписанията. Полет СХ 301 щеше да кацне след двайсет минути. Съвсем достатъчно време, за да изпълни и последната си задача.

Излезе от летището и се нареди на опашката за таксита, ръководена от мъж в светлосин костюм и бели ръкавици, който разпределяше не само колите, но и пътниците. Щом дойде неговият ред, Джак се качи в яркозелената тойота и поръча на изненадания шофьор да паркира на отсрещната страна на пътя.

— Чакайте ме тук — поръча и хвърли чантата си на задната седалка. — Няма да се бавя повече от трийсет, най-много четирийсет минути. — Извади банкнота от 5000 йени и я подаде на човека зад волана. — Можете да пуснете апарата.

Шофьорът кимна, но изуменото изражение не слизаше от лицето му.

Джак се върна при телефонните кабини. Зачака да види кои ще бъдат първите пътници, на чийто багаж висят характерните за „Катай Пасифик“ етикети в зелено и бяло. От много време не му се беше случвало да чака жена на летище, да не говорим, че този път чакаше две. Много се надяваше, че няма да изпусне нито една от тях.

Номерата на полетите и часовете на пристигане се превъртяха за пореден път. Пътниците от полет СХ 301 бяха вече в отделението за багаж. Джак се съсредоточи. Не се наложи да чака дълго. Кранц излезе първа — но така и трябваше, чакаше я работа. Побърза да се слее с тълпата местни граждани, който не бяха много по-високи от нея. Сгуши се сред тях, преди да се престраши да се огледа. От време на време търпеливата тълпа се разлюляваше като бавна вълна, когато някои от присъстващите си тръгваха и тези зад тях бързаха да заемат местата им. Кранц се движеше заедно с хората наоколо й, за да не привлича излишно внимание. Нямаше начин обаче руса и късо подстригана жена да остане незабелязана сред нация от чернокоси. Което значително улесняваше Джак. Ако дребната непозната тръгнеше след Анна, щеше да знае с кого си има работа.

Агентът държеше под око тънката, нисичка и очевидно в добра физическа форма жена, като същевременно следеше и потока от хора, който ставаше все по-плътен. Сред тях имаше и такива с етикети в зелено и бяло върху багажа. Джак пристъпи напред, надявайки се, че непознатата няма да вдигне поглед нагоре към неговата тераса.

Вероятно бе схванала, че има три изхода, от които Анна би могла да излезе, защото мястото й бе стратегически избрано, така че да може да наблюдава и трите.

Джак плъзна ръка във вътрешния джоб на якето си и предпазливо извади последен модел мобилен телефон марка „Самсунг“. Отвори апарата и го насочи към тълпата долу. Известно време лицето й не успяваше да попадне в обектива, но за част от секундата, когато някакъв възрастен мъж пристъпи да поздрави човека, когото чакаше, то се откри. Щрак. Отново се скри. С периферното си зрение Джак внимаваше да не изпусне появата на Анна. Посрещачка се наведе да вдигне детето си и за миг лицето на късо подстриганата блондинка отново се разкри. Щрак. В този момент през изхода излезе и Анна. Той затвори капака на телефона. Дано поне един от кадрите да е достатъчно добър, та момчетата от техническия отдел да извадят някаква информация.

Главата на Джак съвсем не беше единствената, която се извърна при появата на тъничката руса американка, с количка за багаж, натоварена с куфар и голяма дървена кутия. Петреску спря да се огледа и Джак мигновено отстъпи назад в сянката на кабината. Жената очевидно търсеше изход, през който да напусне летището. Тръгна надясно. Значи с такси.

Тъй като опашката за таксита бе доста дълга, той имаше време да остане на своята тераса, докато двете жени напуснат залата. Вече навън, мина по заобиколен път до наетата кола: зад паркиран автобус, през подземен гараж, докато най-сетне излезе съвсем близо до мястото, където с облекчение видя, че зелената тойота го чака с включен двигател и таксиметров апарат, естествено. Почти приведен, стигна до задната врата, отвори я и се шмугна на задната седалка.

Петреску беше пета на опашката. Когато дойде нейният ред, тя не се качи в предложената кола, а се обърна кръгом и бавно се насочи към края на опашката. Умно момиче, помисли си Джак и зачака реакцията на дребничката преследвачка. Щом тя влезе и таксито потегли, Джак тупна рамото на своя шофьор и предупреди:

— Не мърдай. — Беше сигурен, че щом завие зад ъгъла, колата ще спре и ще изчака Петреску да се появи.

Най-сетне Анна стигна отново първа позиция и тогава Джак нареди на своя шофьор:

— Следвай ги, но гледай да не те забележат.

— Но тази жена е друга — не се сдържа шофьорът.

— Знам. Промяна в плана.

Японците трудно проумяваха понятието „промяна в плана“.

Докато таксито на Петреску излизаше, за да се влее в движението, Джак видя как то беше последвано от още едно, което се измъкна от първата странична пряка.

За първи път Джак беше благодарен на безкрайните задръствания, неизменно съпътствани от пиперливи ругатни, които бълва всеки участник в движението от летище „Нарита“ към центъра на града. Но така успяваше да пази необходимата дистанция, без да бъде забелязан.

Мина около час, преди колата с Анна да спре пред хотел „Сейо“ в Гинза. Пиколото тутакси излезе, за да помогне за багажа, но когато видя дървената кутия, даде знак и към него се присъедини още едно момче. Джак изчака достатъчно дълго, преди да последва Анна Петреску и нейния багаж. Не може да се каже същото за късо подстриганата дама. Тя вече беше се сгушила в един от отдалечените ъгли на фоайето, откъдето имаше чудесна видимост към стълбището и асансьорите, като същевременно оставаше напълно скрита от погледите на служителите на рецепцията.

Щом я забеляза, Джак отстъпи от въртящата се врата и се разходи из вътрешния двор. Мигом към него се насочи едно пиколо.

— Такси ли искате, господине?

— Не, благодаря. — Той посочи една стъклена врата в хотела. — Какво има там?

— Това е фитнес клубът на хотела, господине — отговори момчето.

Джак кимна и се отправи към въпросната врата. Щом се озова вътре, приближи гишето на рецепцията.

— Номер на стаята, господине? — попита го млад мъж, който носеше хотелската си униформа с очевидна гордост.

— Забравих го — усмихна се смутено Джак.

— Името ви?

— Петреску.

— А, да, доктор Петреску — промълви младежът, докато гледаше екрана. — Стая сто и осемнайсет. Ще искате ли шкафче, господине?

— По-късно. Ще изчакам съпругата си.

Джак се настани на стол край стъклената стена с изглед към двора и зачака появата на Анна. Направи му впечатление, че край хотела винаги стояха по няколко таксита, което означаваше, че лесно ще намери кола, с която да я следи. Ако Анна обаче излезеше без кутията, нисичката преследвачка без съмнение щеше да се опита да освободи неговата „съпруга“ от съкровището й.

Докато седеше търпеливо до прозореца, отвори капака на мобилния си телефон и набра Том в Лондон. Опита се да не мисли колко беше часът по лондонско време.

— Къде си? — бе първото, което го попита колегата му, на чийто екран се бе изписало прозвището на обадилия се — Доброто ченге.

— В Токио.

— Какво прави Петреску там?

— Не съм сигурен, но няма да се изненадам, ако се опита да продаде някоя рядка картина на известен колекционер.

— Разбра ли коя е другата страна, която проявява интерес?

— Не, но на летището успях да направя една-две снимки.

— Браво на теб.

— Изпращам ти ги — каза Джак и натисна няколко бутона на телефона си, набирайки кода за изпращане. Много скоро снимките се появиха на екрана на телефона на Том.

— Размазани са, но съм сигурен, че момчетата от техническия ще извадят достатъчно добър образ, с който да се опитаме да я идентифицираме. Някаква друга информация, която би помогнала?

— Не повече от метър и шейсет висока, слаба, с много късо подстригана руса коса и рамене на плувкиня.

— Нещо друго?

— Да. След като проверите американските възможности, няма да е лошо да се насочите към страните от Източна Европа. Имам чувството, че може да е рускиня или украинка.

— А защо не румънка? — подхвърли Том.

— Ама и аз съм един тъпак! — възкликна Джак.

— Все пак си бил достатъчно съобразителен да я снимаш, а никой досега не е успял. Това може да се окаже най-сериозното постижение в този случай.

— Нямам нищо против да се насладя на малко аплодисменти — призна Джак, — но истината е, че и двете са съвсем наясно с моето присъствие.

— В такъв случай няма да е зле да разберем на кого служи. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя.

Тина включи устройството под бюрото си. Малкият екран в ъгъла светна. Фенстън говореше по телефона. Натисна копчето на частната му телефонна линия и се заслуша.

— Прав беше — съобщи нечий глас. — В Япония е.

— В такъв случай ще се срещне с Накамура. Всичко за него е в папката. Не забравяй, че картината е на първо място, а след това ликвидирането на Петреску.

Фенстън затвори.

Тина бе напълно сигурна, че гласът принадлежеше на жената, която бе видяла в колата на председателя. Трябваше да предупреди приятелката си на всяка цена.

Липман отвори вратата на стаята й.