Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (31)

Глава 31

— Пасажерите със следваща дестинация…

— Само това липсва… — промърмори Джак.

— Какво ви липсва, господине? — попита внимателната стюардеса.

— Транзитен престой.

— Коя е вашата крайна дестинация?

— Нямам представа — отговори Джак. — Какви са възможностите?

Стюардесата се засмя.

— Държите ли на източната посока?

— Приблизително.

— В такъв случай можете да избирате между Токио, Бризбейн, Сидни или Оуклънд.

— Благодаря ви — любезно отговори Джак. Информацията беше полезна, но не му помагаше много. — Ако реша да прекарам нощта в Хонконг, ще трябва да мина през паспортен контрол, а искам да пътувам транзит…

Развеселена, младата жена се опита да му помогне.

— В залата на летището ще видите два изхода — единият води към мястото, откъдето можете да получите багажа си, а другият — към транзитната зала. Ще си вземете ли багажа, или сте го чекирали за крайна дестинация?

— Нямам багаж — призна Джак.

Младата жена кимна, усмихна се и мина нататък, за да се погрижи за някой друг пътник, който не е толкова объркан.

Джак си даде сметка, че стъпи ли на земята, ще трябва да се движи с максимална скорост, докато намери достатъчно добро място, от което да може, незабелязан от Анна, да следи действията й, без да попадне в полезрението на другата й почитателка.

Анна гледаше разсеяно през люка как самолетът се снишава над летище „Чек Лап Кок“.

Никога нямаше да забрави първото си посещение в Хонконг преди няколко години. На пръв поглед машината се готвеше както обикновено за кацане и изведнъж в последния момент, без никакво предупреждение, пилотът насочи носа надолу право към хълмовете край града, между които се гушеше пистата на Кулун. Сърцата на пътниците, които идваха тук за първи път, направо спряха. Чувстваха се като актьори във филм за Втората световна война. Когато най-сетне кацнаха, неколцина от пасажерите изръкопляскаха. А Анна изпрати мислено благодарност към властите, построили новата писта.

Погледна часовника си. Приземиха се с двайсет минути закъснение, но до следващия й полет оставаха още два часа. Щеше да използва времето да си купи пътеводител на Токио и да започне да го изучава.

Щом стигнаха до вратата на ръкава, който щеше да отведе пътниците в залата, Анна пое бавно между седалките, като изчакваше хората да извадят нещата си от клетките за багаж над седалките. Вглеждаше се в лицата и се питаше дали човекът на Фенстън следи всяко нейно движение. Стараеше се да е спокойна, въпреки че щом някой мъж обърнеше очи към нея, сърцето й забиваше с поне сто удара в минута. Подозираше, че той вече е в залата на летището и си търси удобно прикритие, за да не бие на очи. Нямаше да се изненада, ако знаеше дори крайната й цел. Беше измислила вече каква ще е лъжливата информация, която ще подхвърли при следващия си разговор с Тина, за да го изпрати в погрешна посока.

Влезе в транзитния сектор, където я посрещна светещ неонов надпис, приканващ посетителите да се освободят от чуждестранната си валута. Анна влизаше от магазин в магазин, оглеждаше образците на последната мода, електрическите уреди, мобилните телефони и бижутата. Видя няколко неща, които при обикновени обстоятелства би се замислила дали да не си купи, но поради ограничените си финанси сега бързо отхвърли. Единственото място, откъдето смяташе да пазарува, беше магазинчето за вестници, в което се виждаха издания от най-различна националност, както и последните бестселъри. Разходи се вътре и спря пред сектора за туризъм. Имаше всевъзможни справочници, дори пътеводители за Азербайджан и Занзибар.

Потърси в азбучния ред буквата Я за Япония и вътре Токио. Взе два пътеводителя — на „Бърлиц“ и на „Лоунли Планет“^[1].

Джак влезе в магазин за електрически уреди в отсрещния край на търговския център, откъдето имаше чудесна видимост към магазинчето за вестници. Успя да различи единствено фигурата на Анна, застанала под ярко осветен знак с надпис „Пътешествия“. Много му се искаше да може да се приближи, за да разбере кои книги бяха привлекли вниманието й, та така се е задълбочила, но подобен риск би бил немислим. Залови се да брои рафтовете отляво и отдясно, за да може да се ориентира коя държава е избрала.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита младата продавачка зад щанда.

— Да, ако имате бинокли — отговори Джак, чиито очи не се отделяха от Анна.

— Разполагаме с няколко модела и ви препоръчам един от тях — отговори момичето. — В момента е на преференциална цена — намален е от деветдесет на шейсет долара, до изчерпване на количеството.

Джак извърна най-сетне лице и пое въпросния предмет.

— Благодаря ви — рече и насочи окулярите към магазина за вестници. Анна прелистваше страниците на едната от книгите, но Джак не можеше да прочете заглавието. — Покажете ми най-последния модел — поиска той и остави бинокъла на преференциална цена. — Такъв, с който мога да разчета името на улицата от стотина метра.

Продавачката се наведе и извади от витрината един експонат.

— Ето този е марка „Лейка“, последен модел на реномираната марка, дванайсет на петдесет. С него ще можете да прочетете марката кафе, което сервират в кафенето отсреща.

Джак насочи уреда към книжарницата. Анна връщаше едната от книгите, които бе избрала, и взе съседната. Трябваше да признае, че бинокълът наистина беше качествен. Ясно различи думата „Япония“ и дори „Токио“ с по-малки букви върху надписа, закачен на рафтовете, погълнали така вниманието на Анна.

Тя затвори книгата, усмихна се и се насочи към касата, по пътя взе един брой „Херълд Трибюн“ и застана на опашката.

— Добър е нали? — попита продавачката.

— Много добър. — Джак остави бинокъла на стъклената витрина. — За съжаление цената му е висока за мен. Благодаря ви — добави и напусна магазина.

— Странно — обърна се момичето към колежката си. — Та аз дори не му казах колко струва.

Анна плащаше покупката си, когато Джак вече беше в другия край на залата.

— Един билет за Токио, ако обичате — каза той, когато стигна гишето.

— Разбира се, господине — отговори служителката. — Кой полет предпочитате? На „Катай Пасифик“ или „Джапан Еъруейс“?

— Какво е разписанието им?

— Всеки момент ще бъдат повикани пътниците за полета на „Джапан Еъруейс“, тъй като машината излита след четирийсет минути. Полет 301 на „Катай Пасифик“ излита след час и половина.

— Дайте ми билет за „Джапан Еъруейс“, бизнес класа.

— Колко броя багаж имате?

— Само ръчна чанта.

Жената издаде билета и провери паспорта му.

— Всеки момент ще започне приемането на пътници на изход 71, господин Делейни.

Джак се разходи към кафенето и видя, че Анна се е зачела в току-що купената книга. Сега, когато знаеше, че е следена, бе още по-внимателен да не срещне погледа й. Оставащите няколко минути той прекара в магазин, който посещаваше само в краен случай. Вината бе на онази жена, която сега си седеше в кафенето. Избра пътна чанта с размер, който влизаше в изискванията за ръчен багаж, чифт дънки, четири блузи, четири чифта чорапи, бельо, две връзки на преференциална цена, пакет самобръсначки, пяна за бръснене, афтършейв, сапун, четка за зъби и паста. Повъртя се в сектора за козметика, докато не се увери, че Анна ще напусне своя ъгъл в кафенето.

— Последно повикване на пътниците на „Джапан Еъруейс“ за полет 416 за Токио. Моля насочете се незабавно към изход 71 за влизане в самолета.

Анна прелисти следваща страница, което убеди Джак, че нейният билет е за полета на „Катай Пасифик“ след час. Този път той щеше да я чака. Взе под мишница новата чанта и се насочи към изход 71. Беше сред последните, качили се на борда.

Анна погледна часовника си, поръча още едно кафе и се зачете в „Херълд Трибюн“. Вестникът бе отделил огромно внимание на последствията от разрушенията на единайсети септември, имаше репортаж и от възпоменателната служба в памет на загиналите във Вашингтон, на която бе присъствал президентът. Дали приятелите и роднините й още вярваха, че е мъртва или поне безследно изчезнала? Възможно бе новината, че се е появила в Лондон, да се разчула и в Ню Йорк. Очевидно Фенстън предпочиташе да крие информацията, че е жива, поне щеше да се старае да не се издава, докато не се добере до Ван Гог. Нещата щяха да добият нов обрат едва в Токио, стига да… Усети, че висок тъмнокос мъж се е загледал в нея. Човекът мигновено отклони поглед, щом разбра, че го е видяла. Анна скочи от мястото си и отиде право при него.

— Следите ли ме? — директно попита тя.

— Non, non, mademoiaselle, mais peut—être voulez–vous prendre un verre avec mois?^[2]

— Първо повикване на пътниците за…

Още две очи внимателно следяха Анна, докато се извиняваше на французина, плащаше сметката в кафенето и бавно се насочваше към изход 69.

Кранц я изпусна от поглед едва когато жертвата й се качи на самолета.

Сред последните пътници, които влязоха в машината на полет СХ 310, бе и дребната жена. Щом стъпи на борда, тя извърна глава и се запъти към обичайното си място до прозореца на първия ред. Знаеше, че Анна Петреску е в салона на икономичната класа, но бе загубила от поглед американеца. Дали бе изпуснал полета, или се скиташе из Хонконг да търси Петреску?