Джефри Арчър
Аферата Ван Гог (29)

Глава 29

Джак бе отседнал в хотел с амбициозното име „Букурещи Интернационал“. Прекара нощта в игра с радиатора, като ту го засилваше, защото в стаята беше студено, ту го намаляваше, защото вдигаше много шум. Стана малко след шест сутринта, пропусна закуската, за да не попадне неочаквано в една категория с разстроения радиатор.

Не беше виждал жената, откакто се бе качил на самолета, което означаваше, че или е направил грешка, или тя е професионалистка. За него вече нямаше никакво съмнение, че Анна работи самостоятелно, и логичният извод бе, че Фенстън много скоро ще изпрати човек да прибере картината му. Но какви бяха плановете на Петреску, даваше ли си сметка на какъв риск се излага? Джак вече беше решил, че най-подходящият момент да се закачи за Анна е, когато посети майка си. Този път щеше да я изчака. Интересно дали и жената, която бе видял на опашката за качване в самолета, имаше същата идея? И ако беше така, дали тъкмо тя не беше пратеникът на Фенстън?

Портиерът на хотела му предложи туристическа карта, в която живописно бяха отбелязани най-важните забележителности на града, но крайните квартали напълно отсъстваха. Ето защо Джак отиде до първата будка за вестници и списания и си купи пътеводител на Букурещ с услужливото заглавие: „Всичко, което трябва да знаете за Букурещ“. Там не откри нито един параграф, посветен на квартала „Берцен“, където живееше майката на Анна. Но поне откри Пиаца Раситей. С помощта на указанията за мащаба на картата изчисли, че мястото, където Анна се беше родила, трябва да е на около девет километра северно от хотела му.

Реши да измине първите четири пеша, не само заради необходимостта да се раздвижи, но и за да провери дали наистина го следят.

Излезе от хотела си в 7,30 и пое с енергична крачка.

 

 

Анна също прекара неспокойна нощ. Трудно й беше да заспи с тази червена кутия под леглото. Обзеха я съмнения дали молбата й нямаше да подложи Антон на ненужен риск? Нищо че бе въпрос само на няколко дни. Бяха се разбрали да се срещнат в академията в осем — час, в който никой уважаващ себе си студент не би се веснал там.

Когато излезе на улицата, видя Сергей в своя старичък мерцедес. Колко ли време вече чакаше? Щом я забеляза, мъжът изскочи навън.

— Добро утро, госпожо — поздрави, докато поставяше червената кутия в багажника.

— Здравей, Сергей — усмихна се тя. — Бих искала да отидем до академията, където ще оставя този сандък.

Мъжът кимна в отговор и отвори любезно вратата пред нея.

По пътя Анна научи, че Сергей е женен от трийсет години и има син, който в момента е в армията. Много й се искаше да го попита дали познава баща й, но в този миг забеляза Антон, застанал пред входа сградата, пристъпвайки неспокойно от крак на крак.

Колата спря, Сергей извади кутията от багажника.

— Това ли е? — попита Антон и изгледа червената кутия подозрително.

Анна кимна мълчаливо. Двамата мъже понесоха кутията нагоре по стълбите. Антон отвори вратата и двамата изчезнаха вътре.

Докато чакаше навън, Анна погледна няколко пъти часовника си. Не бяха минали и няколко минути, а вече бе започнала да се тревожи. Дали човекът на Фенстън бе успял да я открие? Досещаше ли се за плана, свързан с картината? Най-сетне двамата мъже се появиха отново на вратата с друга, по-обикновена дървена кутия. Размерът бе почти същият, но тънките дъски не бяха маркирани. Сергей я прибра в багажника, хлопна капака и зае мястото си зад волана.

— Благодаря ти — допря устни тя до двете бузи на Антон.

— Едва ли ще мога да заспя, докато не се върнеш — призна й художникът.

— Ще отсъствам не повече от три-четири дни — обеща му тържествено. — Тогава с радост ще те отърва от бремето и никой нищо няма да разбере. — Качи се в колата.

Сергей потегли и тя се обърна да погледне за последен път Антон, който й се стори самотен и някак объркан. Дали щеше да се справи, помисли си с тревога.

 

 

Джак нито веднъж не погледна назад, но бе изминал около километър, когато на пътя му се изпречи голям супермаркет. Влезе вътре без никакво колебание. Скри се зад първата колона, откъдето имаше добра видимост към тротоара, и зачака жената да отмине. Но това не се случи. Всеки аматьор би продължил, оглеждайки се, или би го последвал. Джак не остана прекалено дълго, за да не събуди подозренията й, че я е видял. Купи си багета с бекон и яйце и продължи пътя си. Докато дъвчеше закуската си, се опита да предположи кой ли може да я е изпратил? И каква ли беше задачата й? Дали се надяваше той да я отведе до Анна, или сам бе нейната мишена — контранаблюдение, таен страх на всеки агент от ФБР. Дали пък не го бе подгонила параноя?

Щом напусна центъра на града, Джак спря, за да разгледа картата. Реши да вземе такси. Можеше да му се наложи да се придвижи по-бързо, а в квартал „Берцен“ едва ли щеше да намери. Колата може да помогне да се отървеш от опашката си, въпреки че в един краен квартал жълтото такси щеше да бие на очи далеч повече, отколкото в центъра. Провери отново картата, зави наляво и през цялото време не се обърна нито веднъж назад, не провери дори в някоя от витрините с по-големи стъкла. Ако жената беше професионалистка, непременно щеше да разбере, че я е забелязал. Вдигна ръка пред първото празно такси.

 

 

Анна бе помолила своя шофьор, както мислеше вече за Сергей, да я върне до същия жилищен блок, който бяха посетили предишния ден. Би предпочела да може да предупреди майка си по телефона по кое време да я чака, но това беше неосъществимо, защото Елза Петреску не одобряваше тези апарати. Към тях и към асансьорите имаше изцяло отрицателно отношение — винаги когато се развалят, няма кой да дойде ги поправи. Знаеше, че майка й става към шест сутринта, за да измие и без това искрящата от чистота къща.

Сергей спря в края на буренясалата пътека, излизаща от Пиаца Раситей. Анна го предупреди, че ще се бави не повече от час, след което ще се отправи към летище „Отопени“, за да не изпусне полета си.

Човекът само кимна.

 

 

Джак спря първото такси, което мина покрай него, и се приближи до прозореца от страната на шофьора.

— Говорите ли английски?

— Малко — колебливо отвърна човекът.

Джак разтвори картата и посочи Пиаца Раситей, едва тогава отвори задната врата, за да се качи. Мъжът го изгледа недоверчиво, сякаш чакаше потвърждение. Клиентът кимна. Потеглиха в посока, в която никой турист досега не бе поискал от шофьора на таксито да го закара.

Много скоро и двамата забелязаха, че след тях се движи друго такси, но не се виждаше кой е пасажерът. Може би преследвачката на Джак бе седнала на задната седалка? Дали го беше изгубила, или бе хванала някое от следващите таксита, които успяваше да различи в огледалото за задно виждане? Ако беше наистина професионалистка, щеше да е в някое от тях, при това Джак имаше усещането, че тя чудесно знае накъде се е отправил.

Всеки голям град има своите крайни и бедни квартали, но Джак наистина не беше виждал толкова грозни улици и къщи, като в „Берцен“ — мрачни, високи бетонни постройки, разпръснати из западналия квартал. На графитите, които се виждаха по стените, и в Харлем биха се зачудили.

Таксито вече намаляваше, когато Джак забеляза малко пред тях паркиран до самия тротоар жълт мерцедес, и то на улица, която не бе виждала две таксита в една и съща година.

— Карай нататък — остро нареди той, но колата, в която се возеше, продължаваше да намалява скорост. Джак тупна здраво шофьора по рамото и енергично посочи напред с ръка, за да му покаже, че трябва да продължава.

— Не — възпротиви се шофьорът. — Това място вие иска.

— Карай! Карай! — почти извика Джак.

Объркан, човекът сви рамене и натисна газта, отминавайки спрелия мерцедес.

— Завий в следваща пряка — посочи Джак наляво. Човекът закима с още по-объркан вид. Чакаше следващите инструкции.

— Обърни — отчетливо произнесе — и спри пред ъгъла.

Шофьорът с все така объркано изражение изпълни нареждането, поглеждайки час по час назад. Щом колата спря, Джак излезе и приближи бавно до ъгъла на последната сграда, проклинайки наум лошия си късмет. Питаше се къде ли е жената, защото тя определено не беше направила същата грешка. Трябваше да предвиди, че Анна може би вече е тук и че и тя най-вероятно се придвижваше с такси.

Загледа се в сивия бетонен жилищен блок, където живееше майката на Анна, и се зарече никога повече да не се оплаква от тясното си жилище в Уест Сайд. Чака близо четирийсет минути, преди Анна да излезе и да се отправи към чакащата я кола. Той се качи в своята и нервно посочи жълтия мерцедес на шофьора.

— Следвай ги, но от разстояние, докато движението не стане натоварено. — Изобщо не беше сигурен, дали човекът го разбра. Колата напусна прикритието си, но колкото и Джак да тупаше шофьора по рамото да намали, за да не ги забележат, онзи се залепи за предната кола. Двете таксита приличаха на камили в пустинята из безлюдните улици на крайния квартал. Джак изруга, съзнавайки, че направо се проваля. И най-несъобразителният аматьор щеше да го забележи.

 

 

— Знаете, че ни следят, нали? — обади се по едно време Сергей.

— Не, но не съм изненадана — отговори Анна. Стомахът й се сви, защото се потвърдиха най-лошите й опасения. — Успя ли да ги разгледаш?

— Съвсем бегло. Мъж на около трийсет-трийсет и пет, слаб, с тъмна коса, нищо повече, за съжаление. — Значи Тина грешеше, като я предупреди да се пази от жена, бе първата мисъл на Анна. — И е професионалист — додаде Сергей.

— Какво те кара да мислиш така? — Сега наистина се разтревожи.

— Когато таксито му ме задмина, той не се обърна. Но човек не може да е сигурен от коя страна на закона е преследвачът му.

Анна потрепери. Сергей хвърли поглед в огледалото за задно виждане.

— И сега е зад нас, но не се обръщайте — остро предупреди той. — Защото ще разбере, че сме го забелязали.

— Благодаря ти.

— Все още ли държите да ви закарам на летището?

— Нямам друг избор.

— Мога да му избягам, но тогава вече ще е повече от ясно, че знаем за съществуването му.

— Няма смисъл — въздъхна Анна. — И без това знае къде отивам.

 

 

Джак винаги носеше паспорта и кредитната карта в портфейла си точно за такива случаи. Когато видя надписа пред отклонението за летището, си спомни за своя неразопакован багаж в хотелската стая.

Още три или четири таксита се движеха по посока на летище „Отопени“ и Джак се питаше, в кое ли от тях е жената от самолета и дали вече е резервирала място за полета на Анна Петреску.

 

 

Анна подаде на Сергей банкнота от двайсет долара много преди да стигнат „Отопени“ и му каза за кой обратен полет си е резервирала билет.

— Ще можеш ли да ме вземеш?

— Разбира се. Ще ви чакам — обеща той, докато намаляваше, и спря пред входа за международните полети.

— След нас ли е? — попита Анна.

— Да — отвърна Сергей и излезе от колата.

Носач се приближи с количка за багаж и му помогна да натоварят чантата на Анна и кутията.

— Ще бъда тук, за да ви посрещна — провикна се Сергей малко преди Анна да се скрие зад вратата.

Таксито на Джак заби спирачки зад жълтия мерцедес. Агентът изскочи и се затича към вратата на шофьора с десетдоларова банкнота в ръка. Сергей свали прозореца, без да бърза, и взе с два пръста подадената десетачка. Джак се усмихна.

— Дамата от вашата кола — започна. — Знаете ли за къде пътува?

— Да — поглади мустаци Сергей.

Джак извади следваща банкнота, мъжът прибра и нея.

— Е, къде? — нетърпеливо попита Джак.

— В чужбина — отвърна възрастният мъж и премести лоста на скоростите на първа. Сетне бавно потегли.

Джак изруга и изтича обратно до своето такси, плати сметката си от три долара и бързо влезе в залата на летището. Спря и се огледа внимателно. Скоро забеляза Анна да отстъпва от гишето за чекиране и да се насочва към ескалатора. Размърда се едва след като я загуби от поглед. Когато стигна най-горната площадка на ескалатора, тя вече беше в кафенето. Седеше в един ъгъл, откъдето имаше добра видимост. Не само го следяха, но сега и обектът му вече го търсеше. Анна беше свикнала да бъде нечие средство, ето защо нямаше да й е трудно да открие този, когото търсеше. Джак вече започваше да се страхува, че неговият случай ще влезе в наръчниците на Коунтико как не трябва да се проследява заподозрян.

Върна се обратно на приземния етаж и застана пред таблото с разписанието. Видя само пет международни полета: за Москва, Хонконг, Ню Делхи, Лондон и Берлин. Отхвърли Москва, тъй като самолетът излиташе само след четирийсет минути, а Анна си седеше спокойно в кафенето. За Ню Делхи и Берлин машините щяха да тръгнат привечер, Хонконг също не беше достатъчно сигурна дестинация, въпреки че полетът бе след два часа, петнайсет минути по-късно бе за Лондон. Спря се на Лондон, но не искаше да рискува и затова реши да купи два билета — един за Лондон и един за Хонконг. Ако Анна не се появеше на изхода за заминаващи за Хонконг, ще се качи на самолета за „Хийтроу“. Дали и другата преследвачка бе избрала същата стратегия? Нещо му подсказваше, че тя знае къде отива Анна.

Щом получи двата билета и обясни и пред двете гишета, че не носи багаж, се насочи към изход 33, за да продължи наблюдението си. Настани се на един от столовете, където чакаха пътниците за Москва, които щяха да напуснат залата през изход 31. Мина му през ума дори лудата мисъл да отскочи до хотела за багажа и да си плати сметката и после да се върне на летището. Бързо се отказа, защото това означаваше, че рискува да загуби обекта си.

Позвъни на управителя на хотела в Букурещ по мобилния си телефон и без да влиза в подробности, му обясни какво да направи. Представи си колко изумен е човекът отсреща да получи задачата да прибере багажа на клиента и да го остави на рецепцията. Предложението на странния клиент обаче да добавят още двайсет долара към сметката му заради причинените затруднения бързо ликвидира колебанието.

— Лично ще се погрижа, господине.

Джак вече се питаше дали Анна не бе дошла на летището, за да отвлече вниманието на опашката си, като всъщност възнамерява да се върне обратно в Букурещ, за да прибере червената си кутия. Не можеше да си прости, че се държа толкова глупаво с шофьора на мерцедеса. Ала ако тя бе разбрала, че има опашка, като всеки аматьор би трябвало да се опита да се отърве час по-скоро. Само професионалист би изпълнил такъв пирует, за да се освободи от преследвача си. Възможно ли бе Анна да е професионалистка и да продължава да работи за Фенстън? Ако бе така, то в случая той оставаше единственият обект за наблюдение.

Пътниците за полет 3211 за Москва вече се качваха на борда, когато Анна мина покрай него. Изглеждаше спокойна, когато се настани между пътниците за авиокомпанията „Катай Пасифик“ за Хонконг. Малко след това Джак се изправи и напусна малката зала. Изчака навън повикването на пътниците за полет 017 до Хонконг.

Тримата се качиха на боинг 747 за Хонконг по различно време. Единият — в първа класа, вторият — в бизнес класа, а третият — в икономична.