Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (6)

6.

Минаваше пет, когато се добрах до паркинга на езерото Беър. Беше точно така, както е било и при брат ми, безлюдно. Лед покриваше езерото и температурата падаше бързо. Небето вече се обагряше в пурпур и потъмняваше бързо. Съвсем не беше подходящо място за разходка за местни жители или туристи по това време на деня.

Докато карах през паркинга, размишлявах над причината, накарала го да избере това място. Доколкото знаех, то нямаше нищо общо със случая Лофтън. Но бях сигурен, че знам защо. Паркирах точно на мястото, където е бил паркирал и той, и останах замислен в колата.

Под издадената козирка на будката на пазача висеше лампа. Реших да отида и да проверя дали Пена, свидетелят, беше там. В този момент обаче ми дойде друга мисъл. Преместих се на дясната седалка, поех си два пъти дълбоко въздух, после отворих вратата и се втурнах с всичка сила към най-близките до колата дървета. Броях на глас с хиляди, докато бягах. Бях стигнал до единадесет хиляди, когато подминах снежния банкет и се добрах до укритието, което предлагаха дърветата.

Застанал така в гората, затънал дълбоко в снега, аз се приведох и положих ръце на коленете, докато се мъчех да успокоя дишането си. Не беше възможно някой стрелец да е успял да се добере до гората, ако Пена е изскочил от будката за посоченото от него време. Накрая дишането ми се нормализира и се запътих към будката на пазача, като се питах как да подходя към него. Като репортер или като брат?

Пена беше. Видях го зад стъклото. Прочетох табелката с името върху униформата му. Тъкмо заключваше бюрото, когато погледнах през прозореца. Работният му ден вече приключваше.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? Тъкмо затварям.

— Да, тъкмо се чудех дали мога да ви задам няколко въпроса.

Той излезе, оглеждайки ме подозрително, защото съвсем не бях в подходящото облекло за разходка из снега. Дънки, маратонки и кадифена риза под дебел вълнен пуловер. Бях си оставил палтото в колата и умирах от студ.

— Казвам се Джак Макавой.

Изчаках да видя дали ще се досети. Нямаше никаква реакция.

— Брат ми… е мъжът, когото сте открили тук преди две седмици.

Посочих към паркинга.

— О! — възкликна той. — В колата. Полицейският служител.

— Прекарах цял ден в полицията, като се ровех из докладите и останалите материали. Исках само да дойда и да погледна. Трудно е, знаете… да се примиря.

Той кимна и неумело се опита да скрие един бърз поглед към часовника си.

— Искам да ви задам само няколко въпроса. Вътре ли бяхте, когато го чухте? Искам да кажа изстрела.

Говорех бързо, като се стараех да не му давам възможност да ме прекъсне.

— Да — отвърна той. Имаше вид на човек, който се кани да вземе всеки миг решение за нещо и накрая го взе. Продължи да говори: — Тъкмо затварях, също както тази вечер, и се канех да се прибирам у дома. И тогава го чух. Не ми беше за пръв път, така че веднага разбрах какво става. Не знам защо. Всъщност в първия момент реших, че са бракониери, които гонят сърна. Веднага изскочих и най-напред погледнах към паркинга. Видях колата. И него вътре. Всички прозорци бяха силно замъглени, но аз го видях. Беше зад кормилото. Нещо по начина, по който се бе отпуснал върху седалката, ми подсказа какво се е случило… Съжалявам, че е бил брат ви.

Кимнах и огледах къщичката му. Имаше само една стаичка и складово помещение. Пет секунди са изминали от момента на изстрела, докато види паркинга.

— Не е изпитал болка — произнесе Пена.

— Какво?

— Искам просто да го знаете от мен. Не мисля, че е изпитал физическа болка. Изтичах до колата. Беше мъртъв. Смъртта е настъпила мигновено.

— В докладите на полицията пише, че не сте успели да го видите съвсем отблизо. Вратите са били заключени.

— Да, опитах се да отворя вратата. Но със сигурност мога да кажа, че беше мъртъв. И тогава се върнах обратно, за да телефонирам.

— От колко време предполагате, че е бил паркирал преди да го извърши?

— Не знам. Както вече казах на полицията, нямам пряка гледка към паркинга. В склада има нагревател и стоях там около час, преди да чуя изстрела. Може и през цялото това време да е бил на паркинга. Като си помисля сега за това, сигурно е било така.

Кимнах.

— Не сте го виждали край езерото, нали? Искам да кажа, преди да падне снегът?

— Около езерото? Не. Не съм виждал никого около езерото.

Мъчех се да измисля още някой въпрос, но нищо не ми идваше наум.

— Откриха ли защо го е направил? — запита Пена. — Казах ви, знам, че е бил полицейски служител.

Поклатих глава. Нямах желание да го обсъждам с този непознат човек. Благодарих му и тръгнах обратно към паркинга, докато той заключваше вратата на къщичката. Моето темпо беше единствената кола в почистения паркинг. Хрумна ми нещо и се обърнах.

— Колко често почистват тук?

Пена се дръпна от вратата.

— След всеки сняг.

Кимнах. Дойде ми още една мисъл.

— Къде паркирате?

— Имаме една база на около километър надолу по пътя.

Оставям колата там и хващам една пътека насам. Вечер изминавам обратния път.

— Искате ли да ви закарам?

— Не. Но ви благодаря все пак. По пътеката ще стигна по-бързо.

По целия път на връщане в Боулдър си мислех за последния път, когато се бях отбивал до езерото Беър. Беше пак през зимата. Но езерото не беше замръзнало, поне не цялото. И когато си тръгвах и онзи път, се чувствах все така измръзнал и сам. И виновен.

 

 

Райли изглеждаше състарена с десет години, когато я видях отново след погребението. Но дори и така, пак изпитах шок, когато отвори вратата. Едва сега разбрах, че Тереза Лофтън беше почти същата като Райли Макавой на 19 години. Замислих се дали Скалари или някой друг беше питал психиатрите за това.

Въведе ме вътре. Съзнаваше, че не изглежда добре. След като бе отворила вратата, небрежно повдигна ръката си до лицето, за да закрие страната си. Усмихна се вяло, влязохме в кухнята и ме запита дали искам кафе. Аз отказах. Седнах на кухненската маса. Изглеждаше така, сякаш всеки път, когато се отбивах тук, се събирахме около кухненската маса. Дори и след като Шон вече го нямаше, това не се беше променило.

— Исках да ти кажа, че възнамерявам да пиша за Шон.

Тя нищо не отговори и не ме погледна. Изправи се и започна да изпразва миячната машина за съдове. Зачаках.

— Трябва ли? — запита накрая.

— Да… така мисля.

Тя не каза нищо.

— Ще се обадя на психолога, Доршнър. Не знам дали ще пожелае да разговаряме, но след като Шон го няма, не виждам защо да ми отказва. Но той може да поиска разрешението ти…

— Не се тревожи, Джак, няма да правя опити да те спирам.

Кимнах с благодарност, въпреки острия тон, с който ми отговори.

— Днес бях при ченгетата и ходих до езерото.

— Не искам да слушам нищо за това, Джак. Ако ти се чувстваш длъжен да пишеш, това си е твой избор. Прави, каквото си решил. Но аз не искам да чувам нищо за това. А ако ти напишеш за Шон, и това няма да прочета. Ще направя това, което трябва да направя.

Кимнах.

— Разбирам — казах. — Има само още едно нещо, за което искам да те попитам. И тогава ще те оставя на мира.

— Какво искаш да кажеш с това „ще те оставя на мира“? — запита ядосано тя. — Иска ми се да можеха да ме оставят на мира. Но нямам покой. И до края на живота си няма да го намеря. Искаш да пишеш за това? Мислиш си, че по този начин ще се спасиш? А аз как да се спася, Джак?

Забих поглед в пода. Исках да си тръгна, но не знаех как да се сбогувам. Болката и гневът й лъхаха от нея като от отворена фурна.

— Ти искаш да знаеш за онова момиче — изрече тя с нисък, спокоен глас. — Всички детективи питат само за нея.

— Да. Защо…

Не знаех как да формулирам въпроса си.

— Защо този случай го накара да забрави всичко хубаво в живота си? Не знам. Не знам, по дяволите.

Виждах как гневът и сълзите отново се появиха в очите й. Сякаш съпругът й я беше изоставил заради друга жена. А на всичкото отгоре и аз бях тук, най-близкото въплъщение на Шон от плът и кръв. Не беше чудно, че служех за отдушник на гнева й.

— Говореше ли за делото вкъщи?

— Не съвсем. Разказваше ми от време на време за някои случаи. Този също не изглеждаше кой знае колко по-различен от другите, ако се изключеше това, което се беше случило с момичето. Той ми каза какво е сторил убиецът с момичето. Разказа ми и как му се е наложило да я гледа. След това, имам предвид. Знам, че това го тормозеше много, но него много неща го тормозеха. Много случаи. Не искаше никой убиец да се измъкне. Винаги повтаряше само това.

— Този път обаче е отишъл да се срещне с онзи лекар.

— Имаше кошмари и му казах, че трябва да отиде. Аз го накарах.

— Какви бяха тия кошмари?

— Че е бил там. Нали знаеш, когато се е случило онова с нея. Той сънуваше, че е там, но не може да направи нищо, за да попречи.

Думите й ме накараха да се замисля за една друга смърт преди много години. Сара. Как пропада в леда. Спомнях си чувството на пълна безпомощност, докато гледах и не можех да направя нищо, за да й помогна. Погледнах я.

— Знаеш ли защо е отишъл там Шон?

— Не.

— Било е заради Сара.

— Казах, че не знам.

— Това беше далеч преди още да се познаваме с теб. Тя загина там. Нещастен случай…

— Знам, Джак. Не знам само какво общо може да е имало това с другото. Не и сега.

Аз също не разбирах. Това беше една от многото мисли които ме объркваха, но не можех да си позволя да я изкажа на глас.

 

 

Преди да потегля обратно за Денвър, се отбих до гробището. Не знаех какво правя. Беше тъмно и от погребението насам там вече два пъти беше падал сняг. Петнайсет минути се лутах, докато открия мястото, където бяхме положили Шон в земята. Още нямаше надгробен камък. Открих мястото по съседния гроб. На сестра ми.

На гроба на Шон имаше две вази със замръзнали цветя и един пластмасов знак, стърчащ от снега с името му. Върху гроба на Сара нямаше цветя. Стоях втренчен в гроба на Шон. Нощта беше ясна и луната светеше особено ярко. Дъхът ми излизаше на облачета пара.

— Защо, Шон? — запитах аз на глас. — Защо?

Внезапно проумях какво правя и се озърнах наоколо. Бях единственият в гробището. Единственият жив. Замислих се над думите на Райли, че Шон не искал да изтърве нито един убиец. Замислих се как не давах и пет пари за тези неща, стига само статията да се получеше. Как бяхме успели да се отдалечим толкова един от друг? Брат ми и аз. Моят близнак. Не знаех. И това ме караше да изпитвам неподозирана мъка. Накара ме да се чувствам така, сякаш в земята почиваше не онзи, който трябва.

Спомних си думите на Уекслър онази първа нощ, когато бяха дошли да ми кажат за смъртта на брат ми и да ме вземат с тях. За помията, която изтичала от отходната тръба на живота, как надхвърлила всички граници на издръжливост у Шон. Не му повярвах тогава, не го вярвах и сега. Бях длъжен обаче да вярвам в нещо. Помислих си за Райли и снимките на Тереза Лофтън. Спомних си за сестра ми пропадаща през леда. И тогава реших, че убийството на момичето беше заразило брат ми с най-неспасяемата безнадеждност. Реших, че той е бил омагьосан от тази безнадеждност и кристалносините очи на момичето, разрязано на две. И след като не е имал до себе си брат си, към когото да се обърне за помощ, той е отишъл при сестра си. Отправил се е към езерото, което я беше погълнало, за да отиде при нея.

Излязох от гробището, без да се обръщам назад.