Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макавой (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Poet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Майкъл Конъли

Смъртта е моят занаят

Американска, I издание

 

© 1995 Майкъл Конъли

© 1996 Тодор Стоянов, превод от английски

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996

© ИК „Бард“ ООД, 1996

 

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 1995 by Michael Connelly

 

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 30

ИК „Бард“ ООД — София, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster
  3. — Корекция

41.

Мъжът, който според нас беше Уилям Гладън, се обади в „Дейта Имиджинг Ансърс“ в сряда предобед в 11.05, представяйки се като Уилтън Чайлдс, и запита дали камерата му е пристигнала. Торсън се обади и съгласно плана запита дали господин Чайлдс ще бъде така любезен да се обади след десет минути. Той му обясни, че току-що е получил пратка със стока и още е нямал възможността да провери какво съдържа. Гладън каза, че ще се обади.

През това време Бакъс наблюдаваше екрана на устройството, идентифициращо номера на повикващата страна, и бързо го предаде на дежурната операторка. Тя въведе номера в компютъра си и още преди Торсън да затвори, докладва, че е на телефонна кабина на булевард „Вентура“ в Студио Сити.

Един от подвижните екипи на ФБР се намираше на шосе 101 в Шърман Оукс, само на пет минути от телефонната кабина. Те натиснаха педала на газта, без дори да включват сирените, излязоха на булевард „Вентура“ и заеха позиция в близост до телефонната кабина, която се намираше на външната стена на мотел с цена 25 долара за нощ, включително и порнофилми. Не завариха никого там, но зачакаха. През това време друг подвижен екип беше на път към тях като подкрепление, а един хеликоптер кръжеше в пълна готовност над Ван Нюи.

Агентите на място чакаха. Също и аз, в една кола с Бакъс и Картър през една пресечка от „Дейта Имиджинг“. Картър запали двигателя, готов да натисне педала при първото съобщение по радиото, че Гладън се е появил.

Изминаха пет минути, после десет. Всички бяхме страшно напрегнати. Подвижните екипи бяха имали достатъчно време да заемат позиции на няколко пресечки зад колата на първия екип, намиращ се на „Вентура“. Сега вече имаше общо осем агенти, разположени на различни места близо до телефонната кабина.

В 11 и 33 обаче, когато телефонът на бюрото на Торсън в „Дейта Имиджинг“ иззвъня, агентите, разположени на място, наблюдаваха празна кабина. Бакъс вдигна радиотелефона.

— Някой звъни при нас. При вас как е?

— Нищо. Никой не използва този телефон.

— Бъдете готови за придвижване.

Той остави радиотелефона и грабна преносимия телефон, натискайки предварително набраната комбинация за връзка с дежурната операторка в АТ&Т. Приведох се напред, втренчен в екрана на монитора, разположен под арматурното табло. Виждаше се черно-бялото изображение на вътрешността на „Дейта Имиджинг“. Видях Торсън да вдига телефона на седмото позвъняване. Макар и двата телефона в магазина да се подслушваха, в нашата кола можехме да чуваме само гласа на Торсън. Той отдаде чест на видеокамерата, повдигайки ръка до главата си с жест, имитиращ набиране на телефон. Това беше знак, че Чайлдс/Гладън звъни отново. Бакъс повтори същата процедура с устройството за идентифициране.

Тъй като не искаше да изплаши Гладън, Торсън се отказа от тактиката на протакане. А освен това нямаше как да разбере, че второто обаждане беше от друго място. За него агентите свиваха обръча около Гладън, докато той разговаряше с него.

Те обаче не свиваха нищо. Докато Торсън обясняваше на клиента си, че неговата digiTake 200 вече е пристигнала и е готова за получаване, Бакъс научи от операторката в АТ&Т, че новото обаждане се извършва от друга телефонна кабина на булевард „Холивуд“ и Лас Палмас Стрийт.

— По дяволите — изруга Бакъс, след като затвори. — Той е в Холивуд. А аз току-що отзовах всички оттам.

Дали Гладън просто бе имал късмета да се измъкне, или го беше направил съвсем целенасочено, никой не знаеше, но настроението ни беше повече от мрачно. Поета продължаваше ходовете си, като до този момент бе избягнал успешно всички капани. Бакъс повтори всички процедури, пренасочвайки подвижните екипи към кръстовището на „Холивуд“, но по гласа му разбрах, че не очаква много. Оставаше ни единственият шанс да го пипнем, когато дойдеше да си получи камерата. Ако въобще дойдеше.

На телефона в магазина Торсън полагаше деликатни усилия да уточни момента на идването му за камерата, без обаче да проявява каквато и да било настойчивост. Стори ми се, че го бива за актьор. След няколко секунди затвори.

Веднага погледна към обектива на видеокамерата и запита:

— Какво става, момчета?

Бакъс позвъни по преносимия телефон и му обясни последния развой на нещата. Видях как Торсън сви юмрука на свободната си ръка и леко удари с него по бюрото. Не можах да разбера дали това означаваше знак на разочарование, че престъпникът не е арестуван, или благодарност, че има възможността да се изправи лице в лице с Поета.

 

 

По-голямата част от последвалите часове прекарах с Бакъс и Картър в колата. Поне се бях разположил удобно на задната седалка. Единственият път, когато имах възможност да се разтъпча, беше, когато ме пратиха до едно кафе зад ъгъла на „Пико“ да взема сандвичи и кафе. Отидох и се върнах бързо, така че не изтървах нищо.

Времето пълзеше като охлюв, дори и с ежечасните минавания пред магазина и появата на няколко клиенти в различно време, което ни изправяше всички нащрек, докато разберем, че са обикновени купувачи.

Към четири Бакъс вече обсъждаше с Картър плановете за следващия ден, изключвайки възможността Гладън изобщо да не се появи, както и да е разбрал, че нещо не е наред, и да е надхитрил ФБР. Каза на Картър, че е решил да инсталира микрофон в магазина, за да не се налага всеки път да говори по телефона с Торсън.

— Искам утре да е инсталиран — каза той.

— Ще бъде — отвърна Картър. — След като затворим магазина, ще взема техника и ще монтираме всичко.

В колата отново настъпи тишина. Убедих се, че Бакъс и Картър, и двамата участници в твърде много акции, бяха свикнали на продължителни периоди на мълчание. За мен обаче това беше причина времето да тече още по-бавно. От време на време правех опити да завържа някакъв разговор, но те се ограничаваха само с кратки отговори.

 

 

Малко след четири една кола спря до бордюра точно зад нас. Извърнах се и видях Рейчъл. Тя се измъкна от колата и влезе при мен отзад.

— Брей, брей — произнесе Бакъс. — Имам чувството, че едва те е свъртало, Рейчъл. Сигурна ли си, че си се справила с всичко във Флорида?

Гласът му беше равен, но усетих, че е раздразнен, загдето тя се бе върнала без изричното му разрешение. Струваше ми се, че предпочита да е във Флорида.

— Всичко е наред, Боб. Тук има ли нещо?

— Не, засега нищо.

Тя изчака Бакъс да се обърне напред, протегна ръка и стисна моята с любопитно изражение. Изминаха няколко секунди, преди да проумея причината.

— Провери ли пощенския адрес, Рейчъл?

Тя извърна лице и загледа тила му. Той не се беше обърнал, а тя седеше точно зад него.

— Да, Боб, проверих — изрече тя с леко раздразнение. — Там нямаше нищо. Кутията беше празна. Собственикът каза, че според него една възрастна жена идвала всеки месец да я прибира. Каза, че единствената поща, която някога била идвала, изглеждала като банкови отчети. Мисля, че това е била майката на Гладън. Тя вероятно живее някъде наблизо, но не можах да открия нищо.

— Може би трябваше да поостанеш още малко и да потърсиш по-упорито.

Тя не отговори веднага. Знаех, че беше смутена от начина, по който се отнасяше към нея Боб.

— Може би — изрече накрая. — Но според мен това е нещо, с което агентите ни във Флорида могат да се оправят и сами. Не си забравил, че аз съм главният следовател по това дело, Боб?

— Не съм забравил.

Няколко минути в колата цареше мълчание. През повечето време само се взирах през прозореца на колата. Когато усетих, че напрежението е понамаляло, погледнах към Рейчъл и повдигнах вежди. Тя вдигна ръка да погали лицето ми, но след миг я свали.

— Ти си се обръснал.

— Да.

Бакъс се извърна и ме изгледа, след което отново се обърна напред.

— През цялото време ми се струваше, че нещо не е наред — каза той.

— Защо го направи? — запита ме Рейчъл.

Повдигнах рамене.

— Не знам.

Радиото изпращя.

— Клиент.

Картър хвана микрофона.

— Какъв е?

— Бял, мъж, на около двайсет и няколко, руса коса, носи кутия. Не се вижда превозно средство. Ще влезе или в „Дейта Имиджинг“, или за подстригване в съседната врата. Наистина има нужда.

От запад „Дейта Имидж“ граничеше с бръснарски салон. От източната имаше затворен магазин за офис-техника. Агентите от наблюдението цял ден бяха следили потенциалните клиенти; повечето от тях влизаха в салона.

— Влиза.

Приведох се над облегалката да погледна монитора; Мъжът в този момент прекрачи прага на магазина. Видеоизображението беше черно-бяло, обхващащо цялото помещение. На екрана фигурата изглеждаше прекалено дребна и слаба, за да може със сигурност да преценим дали е Гладън или не. Затаих дъх, както правех при всяко влизане на клиент. Мъжът отиде направо на щанда, където стоеше Торсън. Видях как ръката на агента се насочи към вътрешността на сакото му, готова да измъкне всеки миг револвера.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.

— Продавам чудесни бележници за планиране на бизнеса ви. — Посегна с ръка във вътрешността на кутията, Торсън започна да се надига. — Продавам ги на много от клиентите ви наоколо.

Торсън го сграбчи за ръката, после дръпна кутията към себе си, накланяйки я, за да види съдържанието й.

— Не ме интересува — изрече той след внимателния оглед.

Леко разтревожен от малко неочакваната му реакция, продавачът възвърна стойката си на търговец.

— Сигурен ли сте? Само десет долара. Ако ви се наложи да ги купувате от някой специализиран магазин, ще се бръкнете най-малко тридесет долара за парче. Това е…

— Не ме вълнува. Благодаря ви.

Продавачът се обърна към Куумбс, който седеше зад другия щанд.

— Какво ще кажете вие, сър? Нека да ви покажа луксозните…

— Не ни вълнува — изръмжа Торсън. — А сега ако обичате, напуснете магазина, имаме работа. Стоката ви не ни интересува.

— Да, разбирам. Е, желая ви приятен ден и на двамата.

Мъжът напусна магазина.

— Свят широк, хора всякакви — произнесе Бакъс.

Той поклати глава, но не каза нищо повече. После се прозя. Заразих се от него, а после и Рейчъл от мен.

— Гордо е твърде възбуден — коментира Бакъс.

Аз също. Имах нужда от една ударна доза кофеин. Ако бях в редакцията на вестника, до този момент щях да съм изпил най-малко шест чаши. Но поради ситуацията бях отскочил само веднъж за сандвичи и кафе, а това беше преди три часа.

Отворих вратата.

— Отивам за кафе. Някой от вас да иска?

— Ще изтървеш представлението, Джак — подразни ме Бакъс.

— Да, точно така. Сега вече знам защо толкова много ченгета се оплакват от хемороиди. Защото по цял ден не мърдат от седалката или от стола.

Коленете ми изпукаха, докато излизах. Картър и Браун отказаха. Рейчъл каза, че би изпила чаша. Надявах се, че няма да поиска да дойде с мен, и тя не го направи.

— Как го обичаш? — запитах я аз, макар и да знаех предварително отговора.

— Без захар — отвърна тя с усмивка.

— Добре. Веднага се връщам.