Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (42)

42.

Пристъпих прага на „Дейта Имиджинг Ансърс“ с картонена кутия, в която имаше четири димящи чаши кафе без захар, и видях изуменото лице на Торсън. Телефонът иззвъня още преди да успее да проговори. Той го вдигна.

— Да, знам.

Протегна ми слушалката.

— За теб е, пич.

Беше Бакъс.

— Джак, веднага изчезвай оттам.

— Веднага си вдигам задника. Исках само да оставя по едно кафе на момчетата. Нали видя Гордо, още малко ще заспи, такава скука е при него.

— Много смешно, Джак, но веднага си вдигай задника. Уговорката ни беше да спазваш условията ми, като в замяна ти окажа съдействие за историята ти. А сега, моля те, изчезвай… имате клиент. Кажи на Торсън. Жена е.

Дръпнах слушалката от устата си и погледнах Торсън.

— Идва клиент. Но е жена.

Вдигнах я отново.

— Добре, изчезвам — казах на Бакъс.

Затворих телефона, извадих една чаша с кафе от кутията и я оставих върху бюрото на Торсън. Чух вратата да се отваря зад мен, шумът от движението по „Пико“ за момент се усили и после отново заглъхна. Приведох се към бюрото на Куумбс, без да се обръщам назад.

— Кафе?

— Благодаря ви.

Оставих следващата чаша върху бюрото му и посегнах в кутията за пакетчетата със захар, сметаната на прах и сламката за разбъркване. Когато се обърнах, видях жената, застанала пред бюрото на Торсън, да рови в голямата си черна чанта. Имаше гъста къдрава, руса коса тип Доли Партън. Очевидно беше перука. Носеше бяла блуза и къса пола с черни чорапи. Беше висока. Направи ми впечатление, че от нея лъхаше силно на парфюм.

— Дошла съм да взема това — изрече накрая тя, след като намери онова, което търсеше.

Тя постави един сгънат жълт лист върху бюрото пред Торсън. Той погледна към Куумбс, знак, че Куумбс трябва да изпълни тази поръчка.

— Само спокойно, Гордо — казах.

Миг преди да се обърна към вратата, погледнах към Гордън в очакване да реагира на използването ми на прякора му, измислен от Бакъс. Видях го втренчен във вече разгънатия лист, който жената беше оставила пред него. Очите му се присвиха. Той хвърли бърз поглед към западната стена на магазина. Разбрах, че поглежда към камерата. Към Бакъс. После вдигна поглед към жената. В този момент се намирах точно зад нея и виждах само очите му над рамото й. Той се надигаше, видях устата му да се оформя в едно нямо „О“. Дясната му ръка се насочи към вътрешността на сакото му. В същия момент видях и нейната дясна ръка как излиза от чантата. Изведнъж ножът блесна в ръката й.

Тя замахна с ножа още преди Торсън да си извади ръката от вътрешния джоб. Чух сподавения му вик, когато ножът се вряза в гърлото му. Той залитна назад; от разрязаното му гърло изригна ален гейзер кръв, обливайки рамото й, докато тя се хвърляше напред да улови нещо.

В следващия миг се изправи и в ръката й блесна револвера на Торсън.

— Никой да не мърда!

Женският глас бе изчезнал, заместен от един почти истеричен и напрегнат до скъсване глас на притиснато в ъгъла мъжко животно. Той насочи револвера към Куумбс и после замахна към мен с него.

— Дръпни се от вратата! Влизай вътре!

Пуснах кутията с останалите две кафета, вдигнах ръце и се дръпнах от вратата навътре в помещението. Мъжът с високите токчета се извъртя към Куумбс, който изпищя.

— Не, моля ви, недейте! Те ни наблюдават!

— Кой наблюдава? Какво?

— Те ни наблюдават с камерата!

— Кой?

— ФБР, Гладън — изрекох аз с възможно най-спокойния глас, на който бях способен, макар и по всяка вероятност да не се различаваше особено от писъка на Куумбс.

— Чуват ли ни?

— Да.

— ФБР! — изрева Гладън. — ФБР, вече имате един труп. Влезете ли вътре, ще имате още два.

Той се извърна към масата с мониторите и се прицели във видеокамерата с мигащата алена светлинка. Стреля три пъти, докато я улучи, и тя полетя от масата, стоварвайки се върху пода.

— Ела тук — изрева ми той. — Къде са ключовете?

— Ключовете за кое?

— За дяволския му магазин.

— Спокойно. Не работя тук.

— Кой работи в тоя шибан магазин?

Той обърна револвера към Куумбс.

— В джоба ми са. Ключовете ми са в джоба.

— Иди да заключиш вратата. Само се опитай да побегнеш и ще ти пръсна черепа, както пръснах камерата.

— Да, сър.

Куумбс изпълни нареждането и после Гладън заповяда и на двама ни да се дръпнем в дъното на магазина, като седнем на пода до вратата към задното складово помещение, като по този начин попречим да проникне някой вътре. После преобърна двете бюра, за да действат навярно като прегради срещу куршумите през предните стъкла, и се скри зад бюрото, където бе седял Торсън.

От мястото си виждах тялото на агента. Бялата му риза почти бе прогизнала от кръвта. Не мърдаше и очите му бяха полупритворени и неподвижни. Дръжката на ножа стърчеше от гърлото му. Потреперих при мисълта, че само преди минута той беше жив. Без значение дали го обичах или не, ние се познавахме. А сега беше мъртъв.

Хрумна ми, че Бакъс сигурно е изпаднал в паника. След като камерата вече не работеше, той нямаше откъде да знае за положението на Торсън. Ако решеше, че е жив и има шанс да бъде спасен, тогава трябваше всеки момент да очаквам екипът за действия при критични ситуации да засипе магазина със зашеметяващи гранати и всичко останало, с което разполагаха. А ако бяха разбрали, че Торсън е мъртъв, можех да разчитам на една дълга нощ.

— Значи не работиш тук, а — обърна се Гладън към мен. — Кой си ти? Познавам ли те?

Поколебах се. Кой бях аз? Трябваше ли да му кажа истината?

— Ти си от ФБР.

— Не, не съм от ФБР. Репортер съм.

— Репортер ли? Дошъл си заради историята ми, така ли?

— Стига само да си съгласен да ми я разкажеш. Ако желаеш да говориш с ФБР, сложи тук на пода онзи телефон и върни слушалката на вилката. Те ще се обадят.

Той огледа телефона, който бе паднал на пода при обръщането на бюрата. Едва в този момент се разнесе висок и пронизителен звук, сигнализиращ, че слушалката не е на мястото си. Кабелът минаваше близо до Гладън и той го издърпа, без да се подава от укритието си. Придърпа телефона до себе си и го затвори. После ме огледа.

— Познах те — каза. — Ти си…

Телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и нареди:

— Говори!

Последва продължителна тишина, докато той накрая започна да отговаря.

— Брей, брей, агент Бакъс, радвам се да се запознаем. Знам доста за теб. И за татенцето ти, разбира се. Четох книгата му. Открай време съм си мечтал за възможността да си поговорим… Ти и аз, разбира се… Знам, че баща ти е пенсионер. Много лошо, че не можахте да направите общ екип. Нали знаеш, като Кен Грифин и Младши. Да, много жалко… Не, виждаш ли, това би било невъзможно, защото държа двама заложници. Само се опитай да ме преметнеш, Бакъс, и на тия двамата задниците им ще цъфнат така, че няма да ги познаеш, когато дойдеш. Спомняш ли си Атика? Помисли върху това, агент Бакъс. Помисли как би се справил баща ти с тази ситуация. Е, хайде, че ме чака работа.

Затвори и ме огледа. Дръпна перуката от главата си и я захвърли.

— Как си се намъкнал тук, господин журналист? ФБР изобщо не позволяват…

— Ти уби брат ми. Това ме вкара при тях.

Гладън дълго време не отмести погледа си от мен.

— Не съм убивал никого.

— Пипнаха те натясно. Каквото и да ни направиш, няма да те изтърват, Гладън. И те в никакъв случай няма да те пуснат да се измъкнеш оттук. Те…

— Добре, затваряй си гадната уста! Нямам намерение да ти слушам глупостите.

Той взе телефона и набра някакъв номер.

— Искам да говоря с Краснър, ситуацията е извънредна… Уилям Гладън… Да, същият.

Гледахме се един друг, докато той чакаше адвокатът да се обади. Опитвах се да изглеждам спокоен, но трескаво обмислях ситуацията. Не виждах никакъв начин да се измъкна от това, без някой да умре. Гладън определено не беше от хората, които се оставят да бъдат уговорени да вдигнат ръце и да се предадат, за да бъдат завързани след това на електрическия стол или напъхани в газовата камера след няколко години, в зависимост от това кой щат пръв щеше да започне процес срещу него.

Краснър го заговори и следващите десетина минути той разгорещено му описваше ситуацията, като всеки път се ядосваше на ходовете, които му предлагаше адвокатът. Накрая тресна слушалката.

— Майната ти!

Запазих спокойствие. Прецених, че всяка измината минута работи в моя полза. ФБР все трябваше да измъдрува нещо. Снайперистите, екипът за бързо реагиране при екстремни ситуации.

Свечеряваше се. Погледнах през витрината към площадчето с пазара от другата страна на улицата. Очите ми се спряха на покривите, но не забелязах никакви фигури, нито дори характерната форма на снайперистките карабини.

Ризата на Куумбс беше мокра от пот. Възелът на вратовръзката му беше прогизнал. Напомняше на човек, правил половинчасов крос с костюм. Не се чувстваше много добре.

Огледах се наоколо. Внезапно проумях. Движението по булеварда бе спряло. Те бяха затворили улицата. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи скоро. Погледнах към Куумбс, чудейки се как да му кажа да не губи кураж.

— Гладън, пусни мистър Куумбс да си върви. Той няма нищо общо с тази работа.

— Не мисля така.

Телефонът иззвъня. Той го вдигна и се заслуша. После бавно го затвори. Телефонът отново иззвъня, той отговори и бързо натисна блокиращия бутон. Натисна клавиша за прехвърляне разговорите към другия номер и също го блокира. Така никой повече не можеше се обади.

— Ще оплескаш всичко така — обадих се аз. — Дай им възможност да поговорят с теб, все ще измислят нещо.

— Знаеш ли, когато ми потрябва съвета ти, ще ти го поискам. А сега си затваряй устата.

— Добре.

— Не ти ли казах току-що да си затваряш устата?

Повдигнах ръце в примирителен жест.

— Вие, шибаните журналисти никога не знаете какво дрънкате. Ти… как ти беше името между другото?

— Джак Макавой.

— Имаш ли някакъв документ за самоличност?

— В джоба ми е.

— Хвърли ми го.

Бавно измъкнах портфейла си и го плъзнах по мокета към него. Той го отвори и огледа журналистическите ми пропуски.

— Мислех, че си… Денвър ли? Че какво търсиш чак в Лос Анжелис?

— Казах ти. Заради брат ми.

— Да, и аз ти казах. Не съм убивал никого.

— Какво ще кажеш за него?

Кимнах към неподвижното тяло на Торсън. Гладън погледна тялото и после мен.

— Той започна играта, аз я довърших. Всичко беше по правилата.

— Човекът е мъртъв. Тук няма никаква игра.

Гладън вдигна револвера и го насочи срещу мен.

— Кажа ли, че е игра, значи е игра.

Не му отговорих.

— Моля ви — простена Куумбс, — моля ви…

— За какво се молиш? Затваряй си устата. Ти… а, вестникарчето, какво ще напишеш, когато всичко това свърши? Ако приемем, че тогава ще можеш да пишеш.

Размишлявах около минути над въпроса му. Той не бързаше.

— Ще ти кажа, защо не — изрекох накрая аз. — Това е винаги най-интересният въпрос. Защо направи всичко това? Ето, това бих разказал на читателите си. Заради онзи мъж от Флорида ли? Белтран?

Той изсумтя, повече от неудоволствие, че бях споменал името, отколкото от факта, че го знаех.

— Това не е интервю. А и да беше, не коментирам.

Гладън дълго време не отмести поглед от револвера в ръката си. Мисля, че едва в този момент осъзна цялата сериозност на положението си. Съзнаваше, че няма никакъв шанс да се измъкне, и изпитах чувството, че той отдавна знаеше, че пътят му щеше да свърши в ситуация подобна на тази. Колебаеше се и реших да опитам отново.

— Вдигни телефона и им кажи, че искаш да разговаряш с Рейчъл Уолинг. Предай им, че ще разговаряш само с нея. Тя е агент. Спомняш ли си я? Идвала е при теб в Райфорд. Знае всичко за теб и ще ти помогне.

Той разтърси глава.

— Трябваше да убия брат ти — изрече глухо той, без да ме гледа. — Трябваше да го направя.

Зачаках, но той не продължи.

— Защо?

— Това беше единственият начин да го спася.

— Да го спасиш от какво?

— Не можеш ли да го видиш? — Той вдигна поглед към мен; забелязах дълбока болка и гняв в очите му. — За да му попреча да стане като мен. Погледни ме! За да не му позволя да се превърне в нещо като мен.

Канех се да задам следващия си въпрос, когато изведнъж се разнесе трясък на строшено стъкло. Вдигнах поглед към витрината и видях нещо тъмно, приблизително с големината на бейзболна топка, да се търкаля по пода към преобърнатото бюро, зад което се криеше Гладън. Разбрах какво е то и отчаяно се затъркалях настрани, обхващайки главата си с ръце и затваряйки очите си тъкмо в момента, в който в затвореното помещение се разнесе оглушителен взрив; ослепителна светлина проникна през затворените ми клепачи, последвана от сътресение, толкова силно, че ме разтърси целия.

Последните парчета от стъкла изхвърчаха на улицата; спрях да се търкалям и леко отворих очи, колкото да зърна какво става с Гладън. Той се гърчеше върху пода с широко отворени, но разфокусирани очи, притиснал ръце към ушите си. Видях, че твърде късно е разпознал заплахата. Аз поне бях успял да неутрализирам донейде въздействието на зашеметяващата граната. Той обаче бе в шок. Видях револвера на пода до краката му. Без дори да осмисля шансовете си, запълзях към него.

Миг преди да се добера до него, Гладън се изправи, седна и двамата едновременно протегнахме ръце към оръжието. Затъркаляхме се по пода, блъскайки се един друг. Мислех единствено как да се добера до спусъка и да го натискам, натискам… Не беше толкова важно дали ще го засегна; важното беше да не прострелям себе си. Знаех, че само секунди след взривяването на гранатата щеше да последва нахлуването на агентите. Успеех ли да изпразня револвера, вече нямаше да има значение в чии ръце е. Всичко щеше да е свършило.

Съумях да промуша левия си палец зад ограничителя на спусъка, но единственото място, където дясната ми ръка беше в състояние да хване, беше краят на дулото. Револверът се бе озовал между гърдите ни с цевта към брадичките ни. В един момент прецених, че съм извън линията на огъня и стиснах с лявата си ръка, като в същото време издърпах дясната. Револверът изгърмя и в същия миг остра болка прониза сухожилието между палеца и дланта ми; барутните газове опърлиха дланта ми. В този миг се разнесе писъкът на Гладън. Вдигнах очи; от носа, или поне от това, което бе останало от него, се стичаше кръв. Куршумът бе откъснал лявата му ноздра и очертал кървава ивица по челото му.

Усетих как хватката му за миг отслабва и с последни сили изтръгнах револвера от ръцете му. Вече се отдръпвах от него, дочувайки някой да тича по натрошеното стъкло и нечленоразделни викове, когато Гладън направи последен скок към мен. Палецът ми още беше на спусъка. Гладън се опита да изтръгне револвера към себе си и притисна палеца ми към спусъка. Револверът изгърмя. В този миг очите ни се срещнаха; неговите ми казаха нещо — че той жадуваше за куршума.

Той пусна ръката ми и залитна назад. Видях цъфналата в гърдите му рана с разръфани краища. Очите му оставаха втренчени в моите със същата непоколебимост, както и миг по-рано. Сякаш бе знаел какво ще се случи. Вдигна ръка към гърдите си и погледна кръвта, струяща от раната.

Изведнъж някой ме сграбчи отзад и ме дръпна от него. Нечия ръка се вкопчи с желязна хватка в китката ми, а друга внимателно издърпа револвера от пръстите ми. Вдигнах очи; видях един мъж с черен шлем и защитен костюм в същия цвят с голяма бронирана жилетка върху него. Държеше някакво специално оръжие и носеше портативен радиотелефон с миниатюрен микрофон пред устните си. Приведе се над мен и докосна бутона на предавателя до ухото си.

— Всички сме живи и здрави — произнесе той. — Заварихме два трупа и двама живи. Идвайте.