Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Макавой (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Poet, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
- Допълнителна корекция
- hammster (2013)
Издание:
Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят
Американска, I издание
© 1995 Майкъл Конъли
© 1996 Тодор Стоянов, превод от английски
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996
© ИК „Бард“ ООД, 1996
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 1995 by Michael Connelly
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли 30
ИК „Бард“ ООД — София, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
- — Корекция
15.
Докато бях в стаята си в „Хилтън“, допълних информацията си с малкото, което бях успял да науча във фондацията и след това се обадих на Грег Глен, за да го известя за всичко, което бях узнал в Чикаго и Вашингтон. След като свърших, той шумно подсвирна и аз си го представих как седи на стола си и обмисля възможните варианти.
Беше факт, че вече имах една наистина добра история, но не бях щастлив. Исках да присъствам на разследване то й. Не желаех ФБР и другите следователи да ми разказват само онова, което смятат за необходимо. Исках да разследвам. Бях изписал безброй статии за разследването на убийства, но всеки път бивах само един натрапник, надзъртащ през ключалката. Този път обаче бях вътре в нещата и исках да си остана там. Бях яхнал гребена на вълната. Осъзнах, че вероятно обзелата ме възбуда е същото, което е чувствал и Шон всеки път, надушил следа по някой случай.
— Чуваш ли ме, Джак?
— Какво? Извинявай, бях се замислил.
— Какво можем да направим с материала?
— Зависи. Утре е петък. Дай ми време до понеделник. Компасчето ми нашепва нещо доста интересно за оня тип от фондацията. Но ако утре до обяд не чуя нищо, ще пробвам във ФБР. Имам името на един там. Ако и там ударя на камък, връщам се веднага и в събота ще напиша статията, за да я пуснем в неделя.
Неделя беше денят с най-голям тираж. Знаех, че Глен ще настоява да взривим бомбата именно тогава.
— Добре — каза той, — дори и да се наложи да даваме обяснения, това, с което разполагаш, е напълно достатъчно. Възбудил си национално разследване за сериен убиец на ченгета, който е работил безупречно един Бог знае откога. Това ще…
— Не се заблуждавай, не разполагаме кой знае с колко материал. Нищо не е доказано. Сега в момента се разследва в два щата за възможен убиец на ченгета.
— И въпреки това си го бива. А включи ли се и ФБР става национално. Ще ги накараме от „Ню Йорк Таймс“, и „Поуст“ и всички останали да ни завиждат заради нашия удар.
Моя удар, прииска ми се да му кажа, но не го направих. Думите на Глен разкриха истинската същност на повечето журналистически разследвания. В новинарския свят едва ли имаше и частица алтруизъм. Тук не ставаше дума за служба на обществото и за правото на хората да бъдат информирани. Тук ставаше дума за жестока конкуренция, за прегазване на всичко и всички в надпреварата кой вестник пръв да публикува сензацията. И кой да получи наградата „Пулицър“ в края на годината. Това беше вече съвсем в сферата на мечтите, но след толкова много години, прекарани в бизнеса, бях започнал да ставам циничен.
И въпреки това ще излъжа, ако кажа, че не ме блазни мисълта да се появя на първите страници на всички големи вестници в страната. Само че не обичах да говоря за това на толкова висок глас като Глен. Освен това съществуваше и Шон. Не го забравях. Трябваше ми убиеца му. Исках да го открия на всяка цена.
Обещах на Глен да се обадя, ако има нещо ново, и затворих. Закрачих из стаята и съм длъжен да призная, че и аз мислех за перспективите. Мислех си за това какво би ми осигурила тази история. Определено щеше да ме измъкне от Денвър, стига само да пожелаех. Може би дори щеше да ми осигури работно място и в един от трите големи — Лос Анжелис, Ню Йорк, Вашингтон, или най-малкото в Чикаго или Маями. Изглежда, и това не ми стигаше, защото взех да мечтая да напиша книга. Истинското престъпление предлага огромен пазар.
Смутено тръснах глава. Колко е хубаво, че никой не може да прочете най-съкровените ни мисли. Защото тогава щяха да лъснат тъпите ни самовлюбени душички.
Исках да изляза, но не можех да го направя заради телефона. Включих телевизора и се погнусих за пореден път. Деца на стриптийзьорки по един канал, порнозвезди, чиито съпруги ги ревнуват от партньорките им, и мъже, които смятат, че жените трябва да се държат в подчинение, като от време на време някоя от тях бива пребивана за назидание на другите. Изключих го и ми хрумна една идея. Необходимо беше само да изляза. Това гарантираше, че Уорън щеше да се обади, защото нямаше да съм в стаята. Номерът сполучваше всеки път. Молех се само да остави бележка.
Хотелът се намираше на Кънектикът Авеню близо до Дюпонт Съркъл. Тръгнах натам и се отбих в една книжарница за криминална литература, като си купих „Множество рани“ на Алън Ръсел. Някъде бях чел добри отзиви за нея и реших, че книгата ще успее да ме разсее.
Преди да се върна в „Хилтън“, реших да се поразтъпча няколко минути пред сградата в търсене на мястото, от където Хинкли бе чакал Рейгън с пистолет в ръка. Добре си спомнях суматохата, но не можех да открия мястото. Това ме накара да се замисля. Явно управата бе направила някои промени, за да не се превърне той в туристическа атракция.
Като полицейски репортер аз бях турист на зловещото. Прескачах от убийство на убийство, от ужас на ужас, без дори да ми мигне окото. Поне така си мислят хората. Докато пресичах фоайето към асансьорите, си мислех как ли ме характеризираше това. Може би нещо не беше наред с мен. Защо смятах за толкова важно мястото, където беше чакал Хинкли?
— Джак?
Обърнах се към асансьорите. Беше Майкъл Уорън.
— Здравей.
— Звънях в стаята ти… Предполагах, че си някъде наоколо.
— Просто се разхождах. Вече си мислех, че няма да се обадиш.
Изрекох го с усмивка и обнадежден. Много от проблемите ми вече щяха да се решат. Той вече не беше в костюма, с който ме беше посрещнал в офиса си. Беше го сменил с джинси и пуловер. Беше преметнал дълго палто от туйд през ръката си. Следваше поведението на информатор, който предпочита да доставя сведенията лично вместо по телефона.
— Искаш ли да се качим в стаята ми или да си поговорим тук?
— По-добре в стаята ти — отвърна той и се запъти към асансьорите.
В асансьора почти не говорихме. Само огледах дрехите му.
— Явно си се отбивал у дома.
— Живея съвсем наблизо, в Кънектикът, от другата страна на обиколното шосе.
Знаех, че не беше звънил, защото разговорът ставаше междуградски. Също така прецених, че хотелът беше по пътя от дома му до фондацията. Започна да ме обзема възбуда. Уорън беше на път да промени решението си.
В коридора лъхаше на влага и прах, също като във всеки друг хотел. Отключих вратата на стаята си. Компютърът ми още беше отворен върху малкото бюро, а дългото ми сако и единствената ми вратовръзка лежаха захвърлени върху леглото ми. Иначе стаята ми беше подредена. Той също захвърли палтото си върху леглото и двамата седнахме на единствените два стола.
— И така, как вървят нещата? — запитах.
— Направих едно проучване.
Измъкна сгънат лист от задния си джоб.
— Преди края на работния ден влязох във файловете на главния компютър. Търсих служебните доклади за жертвите с професия ченгета по разследване на убийства. Бяха само тринадесет. Имам разпечатка на имената им, полицейските управления и датите.
Той ми подаде страницата, вече разгърната, и аз я поех от него сякаш беше изработена от най-фин кристал.
— Благодаря ти. Търсенето ти ще бъде ли регистрирано от компютъра?
— Не знам. Всъщност не мисля. Това е система с широк достъп. Не знам дали изобщо има задействана някаква защитна система.
— Благодаря ти — повторих аз. Не знаех какво друго да му кажа.
— Това е най-лесният етап, така да се каже. Ровенето в хранилището ще ни отнеме доста време… Исках да знам дали ще ми помогнеш. Вероятно знаеш по-добре от мен кои са по-важните.
— Кога?
— Тази вечер. Сега е единствената възможност. Отделът ще е затворен, но аз имам ключ за хранилището, защото понякога ми се налага да ровя за разни неща при запитвания от медиите. Не го ли направим тази нощ утре разпечатките вече може да ги няма. Имам чувство то, че на ФБР няма да им хареса документите да седят там, особено след като ги търсиш толкова упорито. Утре сутринта първата им работа ще е да дойдат и да ги приберат.
— Това ли каза Форд?
— Не съвсем. Чух го от Олайн. Тя говори с Рейчъл Уолинг, не с Бакъс. Той каза, че тя е…
— Я чакай, я чакай. Рейчъл Уолинг?
Това име ми беше познато. Помислих и се сетих. Тя беше специалистът по съставяне на профили от секцията по бихейвиористични науки, подписала изследването, което Шон бе представил по делото Тереза Лофтън.
— Да, Рейчъл Уолинг. Тя е специалистът по профилите там. Защо?
— Нищо. Името ми е познато.
— Работи при Бакъс. Нещо като връзка между центъра и фондацията по проекта за изследване на самоубийствата. Така или иначе, Олайн твърди, че е споменала на Форд за намерението си да хвърли поглед на всичко това. Нищо чудно да поиска да си поговори и с теб.
— Ако аз не си поговоря първо с нея. — Изправих се. — Да вървим.
— Виж, има още едно нещо. — Той също стана. — Аз нямам нищо общо с това, ясно ли е? Ти използваш тези файлове само като инструмент при разследването. Никога и никъде няма да споменаваш, че си имал достъп до архивите на фондацията. Никога няма да признаваш, че си виждал някой от тези документи. Не искам да загубя работата си. Разбираш ли?
— Абсолютно.
— Тогава произнеси го.
— Съгласен съм с всичко.
Тръгнахме към вратата.
— Смешно — изрече той. — През всичките тези години, когато използвах източниците си, никога дори и през ум не ми е минавало какво рискуват заради мен. Сега вече разбирам. Направо си е страшничко.
Само го изгледах и кимнах. Боях се, че произнеса ли дори и думичка, той ще размисли и ще се прибере у дома си.
По пътя към фондацията, вече в колата му, той добави още няколко основни правила.
— Никъде в статията си няма да споменаваш името ми.
— Добре.
— Нито една информация, получена от мен, не бива да се приписва на „източник от фондацията“. Само „източник, запознат с разследването“, ясно ли е? Така ще имам известно прикритие.
— Да, това вече го уточнихме. Можеш да разчиташ на мен, Майк. Аз не издавам източниците си. Никога. Всичко, което ще направя с информацията, получена при теб, е да се добера до потвърждение от трети лица. Става въпрос само за разпечатката. Няма проблеми.
Няколко минути беше спокоен, но после пак го обзеха съмненията.
— Той ще разбере във всички случаи.
— Тогава защо не прекратим? Не искам да излагам на опасност работата ти. Просто ще отида в бюрото и ще си опитам късмета.
Не исках да постъпвам така, но бях длъжен да му осигуря вратичка. Не бях прекрачил още онази граница, отвъд която вече не те интересува дали човекът, осигурил ти информацията, ще загуби работата си. Не исках да ми тежи на съвестта. И без това си имах достатъчно грижи.
— Спокойно можеш да отпишеш и ФБР. Поне докато Уолинг се занимава със случая.
— Познаваш ли я? Да не е някакво бездушно същество?
— Да, от стоманените същества с лакирани нокти. Веднъж се опитах да я преметна. Тя обаче само ми показа вратата. Доколкото знам от Олайн, преди време май се е развела. Сигурно е още в онова ужасно мъжемразко настроение, а на мен ми изглежда, че е неспасяема.
Въздържах се от коментари. Уорън трябваше да вземе решението сам; не можех да му помогна.
— Не се тревожи за Форд — произнесе накрая той. — Може да ме заподозре, но няма да успее да го докаже. Ще отричам, и край. Така че, ако ти не ми го зачукаш, той ще остане с пръст в устата.
— Не се съмнявай в мен.
Той намери едно свободно място на „Конститюшън Авеню“ на половин пресечка от фондацията и паркира. Дъхът ни излизаше на гъсти кълба пара, докато се доберем до входа. Бях доста нервен, без значение дали той се боеше за работното си място или не. Мисля, че и двамата бяхме в опасност.
Нямаше охрана, която да се налага да залъгваме или преодоляваме. Нямаше и хора от фондацията, работещи извънредно. Влязохме през главния вход с ключа на Уорън: той знаеше точно къде отиваме.
Залата с хранилището за папки беше горе-долу с размерите на гараж с двойна ширина, изпълнена с високи стоманени стелажи, натъпкани с кафяви папки с разноцветни етикети.
— Как ще се оправим тук? — прошепнах аз.
Той измъкна сгънатия лист от джоба си.
— Това е секция с документи по изследвания на самоубийства. Търсим тези имена, отнасяме протоколите в кабинета ми и копираме нужните ни страници. Оставих копирната машина включена, когато излизах. Няма да стане нужда дори да я чакаме. А и няма нужда да шепнеш. Тук сме сами.
Отбелязах си непрекъснатото използване на „ние“, но не казах нищо. Той ме поведе по проходите, като отмяташе названията на програмите, отбелязани върху стелажите. Накрая откри раздела за изследванията върху самоубийствата. Папките бяха с червени етикети.
— Тези са — произнесе Уорън, вдигайки ръка.
Папките бяха тънки и въпреки това изпълваха изцяло три стелажа, Олайн Фредрик действително имаше право: папките бяха неколкостотин на брой. Всяко червено картонче, стърчащо от дадена папка, означаваше смърт. Върху стелажите си бяха дали среща множество трагедии. Сега вече бях изпълнен с надеждата, че на някои от тях мястото им не е тук. Уорън ми подаде разпечатката и аз прехвърлих набързо тринадесетте имена.
— От всички тия папки само тринадесет са на ченгета от отделите по убийствата?
— Да. Проектът е събрал данни за над хиляда и седемстотин самоубийства. Средно по триста на година. Предимно са сред патрулните полицаи. Специалистите по самоубийствата виждат телата, но предполагам, че докато стигнат на мястото, те вече свикват с тази мисъл. Те обикновено са най-добрите и най-коравите. Изглежда, сякаш захапалите дулото сред тях са далеч по-малко от тия сред патрулните. Така че открих само тринадесет случая. Брат ти и онзи мъж Брукс от Чикаго също бяха вътре, но аз сметнах, че ти вече имаш материалите.
Само кимнах.
— Трябва да са подредени по азбучен ред — каза той. — Чети ми имената от списъка и аз ще изваждам папките. Дай ми и бележника си.
Отне ни по-малко от пет минути да съберем папките. Уорън късаше празни листчета от бележника ми и маркираше местата, откъдето беше взел папките, за да можем да ги върнем бързо по местата им, щом свършим. Работата не беше никак лесна. Не се срещах на някой паркинг с някоя важна клечка, която ми помага да хвана президента за интервю, но въпреки това ме обзе силна възбуда.
Правилата обаче си оставаха същите. Източникът, без значение каква беше информацията му, си имаше мотив да се излага на опасност заради мен. Гледах Уорън, но не можех да проумея неговия мотив. Историята действително беше много интересна, но за съжаление не той щеше да бъде авторът й. Не извличаше никаква полза от помощта, която ми оказваше, освен моралното удовлетворение. Но дали това му беше достатъчно? Не знаех, но в този момент реших, че докато се ровим в тази светая светих за репортера, не е необходимо да му разкривам всичко, докато не разбера какво се крие зад жертвоготовността му.
С папки в ръцете бързо преминахме по двата коридора които ни деляха от кабинета му. Уорън спря така внезапно, че малко остана да го съборя на пода. Вратата на стаята му беше открехната няколко пръста. Той посочи към цепнатината и поклати глава, давайки ми знак, че не я е оставял така. Повдигнах рамене, с което исках да кажа, че сме на негов терен. Той се приведе и се заслуша. Аз също долових някакъв шум. Сякаш шумолеше хартия, а после нещо се плъзна. Нечия студена длан погали тила ми. Уорън се извърна към мен и в този момент вратата рязко се отвори.
Уорън се стресна и отстъпи назад. В следващия момент на прага застана дребен азиатец с бърсалка в една ръка и кошче за отпадъци в другата. Минаха няколко секунди, преди всички да се съвземем от изненадата.
— Съжалява, господине — произнесе дребният мъж. — Аз почиства ваш офис.
— О, да — произнесе с усмивка Уорън. — Чудесно. Много добре.
— Вие оставили копирна машина включен.
Той понесе инструментите си по коридора, измъкна ключ от връзката, закачена за колана му, и отвори следващия кабинет. Изгледах Уорън и се ухилих.
— Прав си, не си с железни нерви.
— Нито пък ти си Робърт Редфорд. Да почваме.
Каза ми да затворя вратата, после отново включи фотокопирната машина и се придвижи зад бюрото си с папките в ръка. Настаних се на същия стол, на който вече бях сядал няколко пъти през деня.
— Добре — произнесе той. — Хайде да се захващаме за работа. Почваме да ги преглеждаме. Във всеки протокол трябва да има раздел за резюмета. Там ще са всички по-важни забележки. Ако мислиш, че са важни, копирай и тях.
Започнахме да прелистваме папките. Колкото и да ми допадаше Уорън, не можех да му позволя да решава кое е важно и кое не за работата ми. Исках да прегледам всички случаи.
— Не забравяй — напомних му аз, — че търсим някакъв текст, който би могъл да звучи като стихове.
Той затвори папката, която прелистваше, и я захвърли върху бюрото.
— Какво има?
— Ти ми нямаш доверие с тази работа.
— Не. Аз просто… Просто искам да се уверя, че и двамата сме настроени на една и съща вълна, това е всичко.
— Виж, това е смешно — заяви той. — Нека да копираме всичко и да си обираме крушите. Ще ги вземеш в хотела и там ще ги разгледаш на спокойствие. Безопасно е и е по-бързо. Нямаш нужда от мен.
Кимнах. Уорън беше прав. Следващите петнайсет минути той се оправяше с копирната машина, докато аз изваждах протоколите от папките и ги пъхах обратно по местата им, след като ги снимаше. Машината му беше с много бавна производителност.
След като приключихме, той я изключи и ми каза да го изчакам в кабинета му.
— Бях забравил за чистачите. По-добре е да върна папките обратно и после да те взема.
— Добре.
Докато чаках, започнах да преглеждам копираните протоколи, но бях прекалено изнервен, за да се съсредоточа. Изпитвах огромно желание да духна с копията, преди да се е случило нещо. Огледах се из кабинета за нещо, с което да се разсея. Вдигнах портретчето на семейството му. Дребна, хубава жена и две хлапета, момче и момиче. И двете в предучилищна възраст. Вратата се отвори още преди да успея да върна снимката на мястото й. Беше Уорън. Смутено я оставих на мястото й. Той не обърна внимание.
— Хайде, да тръгваме.
Изчезнахме в мрака подобно на двама шпиони.
Уорън мълча почти през целия път до хотела. Предполагам, защото ангажиментът му към мен беше приключил и той го съзнаваше. Аз бях репортерът, той — източникът. Това беше моя история. Усетих ревността му. Заради историята. Заради занаята. Заради онова, което навремето е бил.
— Защо се отказа, бе, човек? — запитах аз.
Този път беше искрен.
— Жена ми, семейството ми. Почти не се прибирах у дома. Нали знаеш как е, скандал след скандал. Все гледах да потулвам, нещата. Накрая се видях принуден да направя избор. Някои дни си мисля, че не съм сбъркал, други — точно обратното. Днешният е от вторите. Тази история е страхотна, Джак.
Уорън зави в главния вход на хотела и пое по кръга към вратите. Посочи ми през стъклото към дясната страна на хотела.
— Виждаш ли там онова място? Там простреляха Рейгън. Бях там. Само на някакви си пет фута от Хинкли докато чакахме. Той дори ме попита колко е часът. Нямаше почти никакви репортери наоколо, по онова време повечето от тях смятаха под достойнството си да се мотаят около изходите. След това обаче всички се запалиха.
— Уха.
— Да, това беше като озарение.
Изгледах го и кимнах сериозно. И двамата се разсмяхме едновременно, защото и двамата знаехме тайната. Такова озарение беше възможно единствено само в репортерския свят. И на двама ни беше ясно, че единственият по-добър случай за един репортер от този да стане свидетел на опит за покушение върху президента, е да види на живо успешен опит за покушение. Стига, разбира се, да не закачи някой случаен куршум в суматохата.
Той спря пред входа и аз излязох, но веднага след това пъхнах обратно глава в колата.
— Там показа, истинската си същност, приятел.
Той се ухили.
— Сигурно.