Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (47)

47.

Обезболяващата таблетка започна да оказва въздействието си. Болката в ръката ми вече отшумяваше; блажено чувство на покой заизпълва тялото ми. След като приключих с Глен, включих отново телефона в компютъра, пуснах програмата за управление на факс-модема и предадох текста на офертата си до номера, който ми бе дал литературният агент. Докато слушах високите писъци на обменящите информация компютри, една мисъл проряза като мълния съзнанието ми. Обажданията, които бях правил от самолета.

Бях толкова ангажиран в доказването и изобличаването на Торсън като източника на Уорън, че почти не бях обърнал внимание на останалите телефонни разговори от хотелската му сметка, чиито номера бях набрал и аз по време на полета ми до Лос Анжелис. При един от тях ми беше отговорил компютър някъде във Флорида, може би някой в Центъра по превъзпитание в Райфорд.

Грабнах калъфа на компютъра, изтръсках върху леглото цялото му съдържание и прелистих и двата си бележника, но не открих бележките, които си бях водил в самолета. И тогава си спомних, че не си бях водил бележки или записвал телефонните номера, защото изобщо не ми бе минавало през ума, че някой може да открадне сметките от стаята ми.

Опитах се да възстановя точния ход на действията си в самолета. Тогава бях направо вбесен от разговора на Торсън с Уорън. Именно този разговор ме беше убедил, че той е бил източникът на Уорън. Останалите номера, с които бе разговарял от стаята си, макар и направени в рамките на минути един от друг, не бяха привлекли вниманието ми.

Не бях видял номера, за който Клиърмаунтън бе споменал, че е бил набиран най-често от компютъра на Гладън. Замислих се дали да не му позвъня и да го помоля за номера, макар и да се съмнявах, че щеше да ми го даде без разрешение от Рейчъл или от Бакъс. А и това щеше да ме издаде, нещо, което инстинктът ми нашепваше да не го правя.

Извадих кредитната си карта VISA и набрах номера на компанията. Обясних на телефонистката, че имам запитване за сметките по проведени телефонни разговори. След няколко минути бях прехвърлен на друга операторка, която помолих да провери сумите за изплащане, прибавени към кредитната ми сметка в рамките на последните три дни. След като провери самоличността ми посредством номера на социалната ми осигуровка и още няколко други подробности, тя каза, че ще провери на компютъра, дали сметките със сумите вече са изпратени, и аз й обясних какво ме интересува.

Таксуванията по телефонните ми разговори току-що били регистрирани в счетоводния компютър на компанията. Телефонните номера, които бях набирал, също бяха включени в регистрите. След пет минути вече имах записани в бележника всички номера, които бях избирал от самолета. Благодарих на операторката и затворих.

За пореден път включих жака на телефона в компютъра. Отворих прозореца на терминала, набрах номера, по който беше говорено от стаята на Торсън, и пуснах програмата. Погледнах часовника на нощното шкафче. Тук беше три, а във Флорида — шест. Връзката се осъществи още след първото позвъняване. Разнесе се познатото напевно писукане на компютрите, установяващи връзка един с друг. Екранът за миг потъмня и след миг на него се изписа съобщение.

ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛУБА PTL

Дъхът ми секна. Отпуснах се на стола, пронизан сякаш от електричество. След няколко секунди изображението се придвижи по екрана и се появи команден ред за въвеждане на парола на кодиран потребител. Въведох „Едгар“; забелязах как трепереше здравата ми ръка. Паролата беше одобрена и след нея последва нов команден ред за втората парола. Набрах „Пери“. След няколко секунди и тя беше одобрена, последвана от предупредително съобщение.

ДА СЛАВИМ БОГА!

 

ПРАВИЛА ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТЯ:

 

1. НИКОГА НЕ ИЗПОЛЗВАЙ ИСТИНСКО ИМЕ.

 

2. НИКОГА НЕ ДАВАЙ СИСТЕМНИ НОМЕРА НА ПОЗНАТИ.

 

3. НИКОГА НЕ СЕ СЪГЛАСЯВАЙ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕШ ЛИЧНО С ДРУГ ПОТРЕБИТЕЛ.

 

4. НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ ВСЕКИ ПОТРЕБИТЕЛ МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ЧУЖДО ТЯЛО.

 

5. СИСТЕМНИЯТ ОПЕРАТОР СИ ЗАПАЗВА ПРАВОТО ДА ИЗТРИЕ ОТ МРЕЖАТА ВСЕКИ ПОТРЕБИТЕЛ.

 

6. ТАБЛАТА ЗА СЪОБЩЕНИЯ НЕ МОГАТ ДА СЕ ИЗПОЛЗВАТ ЗА ОБСЪЖДАНЕ НА НИКАКВИ НЕЗАКОННИ ДЕЙНОСТИ — ТОВА Е ИЗРИЧНО ЗАБРАНЕНО!

 

7. МРЕЖАТА PTL НЕ ОТГОВАРЯ ЗА СЪДЪРЖАНИЕТО НА СЪОБЩЕНИЯТА.

 

8. НАТИСНЕТЕ КОЙТО И ДА Е КЛАВИШ, ЗА ДА ПРОДЪЛЖИТЕ.

Натиснах клавиша RETURN и на екрана се появи таблица, съдържаща различни табла със съобщения на разположение на потребителите. Както беше споменал Клиърмаунтън, това беше истински рог на изобилието от теми, свързани с модерната педофилия. Натиснах клавиша „Esc“ и компютърът ме запита дали искам да изляза от PTL. Избрах отговора „Yes“ и прекъснах връзката. Изследването на мрежата PTL в момента не ме вълнуваше. За мен много по-важен беше фактът, че Торсън, или който и да беше направил тази връзка в събота късно след полунощ, е бил запознат с мрежата PTL и дори е имал достъп до нея най-малко преди четири дни.

 

 

Обаждането до Райфорд беше извършено от стаята на Торсън, така че на пръв поглед изглеждаше съвсем естествено, че авторът му е той. Аз обаче прецених внимателно и другите фактори. Доколкото си спомнях, обаждането до централата на PTL беше направено само минути след обаждането от същата стая до Уорън в Лос Анжелис. Торсън най-малко при три повода яростно бе отричал всякаква връзка с Уорън. Журналистът два пъти също бе отричал, включително и след смъртта му, когато вече нямаше никакво значение, ако той действително е бил източникът му. Семето на съмнението, посято от Уорън при второто му отричане само преди няколко часа, започваше да дава кълнове. Не можех да го отмина просто така.

Ако приемех, че двамата ми бяха казали истината, кой тогава е ползвал телефона от стаята на Торсън? Всички варианти, които обмислях, неизбежно завършваха с единствения избор, предизвикващ глух тътен в гърдите ми. Рейчъл.

Различните и несвързани до този момент факти се бяха подредили в стройна картина.

Първо, Рейчъл имаше лаптоп. Това, разбира се, беше най-слабото звено. Торсън, Бакъс, всеки притежавал или имал достъп до компютър, би имал възможността да се свърже с централата на PTL в Райфорд. Вторият факт обаче беше далеч по-сериозен от първия. В събота през нощта, когато я бях потърсил в стаята й, тя не беше там. Къде може да е била тогава? Възможно ли беше да е отишла в стаята на Торсън?

Замислих се върху думите на Торсън за нея. Беше я нарекъл „Нарисуваната пустиня“. Но той беше добавил и още нещо: „Тя може да си играе с теб… като с играчка. В един миг иска да те притежава, в следващия вече не я вълнуваш. Ти просто изчезваш за нея.“

Накрая си представих Торсън в коридора през онази нощ. Спомних си, че беше след полунощ, по времето, когато са били провеждани междуградските разговори от стаята му. При разминаването ни тогава в коридора бях забелязал, че носи малка торбичка или кутийка. В ушите ми прозвуча звукът от издърпването на ципа на малкото отделение в чантата на Рейчъл, след който ръката й пъхна в моята презерватива, който си носела за извънредни случаи. Дали не беше възможно да го е изкарала под някакъв предлог от стаята му, за да използва телефона?

Ужасът ме сграбчи за гърлото. Цветето, избуяло от посятото от Уорън семе, започна да ме задушава. Изправих се и закрачих из стаята леко замаян. Отдадох го на болкоуспокояващото и седнах на ръба на леглото. Минута-две си поемах въздух. След малко се свързах по телефона с хотела във Финикс, като ги помолих да ме свържат със счетоводния отдел. Обади се млада жена.

— Добър ден, изкарах в хотела ви уикенда и успях да надзърна в сметката си едва след като се прибрах. Бих искал да получа малко повече информация за няколко телефонни обаждания. Все мислех да ви позвъня, но непрекъснато бях зает.

— Ще се радвам да ви помогна. Ако ми дадете името си, мога да направя справка в компютъра.

— Благодаря ви. Казвам се Гордън Торсън.

Не ми отговори веднага и аз застинах; дали не беше свързала името му със съобщенията по телевизията или вестниците? След малко обаче я дочух да трака по клавиатурата.

— Да, господин Торсън. Това е било стая 325 за две нощи. Какъв е проблемът?

Записах си номера в бележника си, само и само да ангажирам за миг с нещо ума си. Журналистическият ми навик да си записвам всичко ми помогна да се успокоя.

— Знаете ли… Не мога да намеря… търсех по бюрото си копието от сметката, което вероятно съм бутнал някъде… По дяволите! Не мога да го открия. Уф, май ще ми се наложи да ви звъня отново. Дано да успеете да откриете копието при вас и да го приготвите. Проблемът ми е там, че от стаята ми в събота след полунощ са проведени три телефонни разговора, за които нямам ясен спомен. Записал съм си някъде номерата… аха, ето ги.

Бързо й издиктувах трите номера, които бях получил от операторката във VISA, като се надявах, че все ще успея да импровизирам нещо.

— Да, те са в сметката ви. Сигурен ли сте, че…

— По кое време точно са били направени? Разбирате ли, точно в това е проблемът. Не съм любител на сделките в събота през нощта.

Тя ми даде точните часове. Обаждането до Куантико беше станало в 00 и 37 след полунощ, последвано от това до Уорън в 00 и 41 и после до телефона на мрежата PTL в 00 и 56. Втренчих се в записаните от мен числа.

— Не вярвате, че вие сте ги провели?

— Какво?

— Казах, не вярвате ли, че вие сте провели тези телефонни разговори?

— Точно така.

— Имало ли е още някой в стаята ви заедно с вас?

Точно в това беше работата, но нищо не казах.

— Ами, не — отвърнах аз и после бързо добавих: — Бихте ли проверили още веднъж заради мен? Ако в компютъра няма грешка, ще платя без възражения. Благодаря ви.

Затворих и погледнах още веднъж номерата в бележника ми. Всичко пасваше. Рейчъл бе прекарала в стаята ми почти до полунощ. На следващата сутрин ми беше споменала, че се сблъскала с Торсън в коридора, след като излязла от стаята ми. Може би беше излъгала. Може би срещата им онази нощ не е приключила единствено със сблъскването в коридора. Може би тя е отишла в стаята му.

След като Торсън бе мъртъв, оставаше само един начин да проверя съмненията си, ако не смятах Рейчъл, за което все още не бях готов. Вдигнах телефона и набрах офиса на ФБР в сградата на Федералното ведомство. Телефонистката имаше строги заповеди да не свързва никого с Бакъс, особено с представители на средствата за масова информация, и изобщо не искаше и да ме чуе, докато не й казах, че аз съм този, убил Поета, и че ми е изключително наложително да говоря със специален агент Бакъс. Накрая ме свърза.

— Какъв е проблемът, Джак?

— Боб, искам да ме изслушаш. Работата е изключително сериозна. Сам ли си?

— Джак, какво…

— Само ми отговори на въпроса! Виж, съжалявам, не исках да викам. Работата е там, че… Виж, само ми кажи, сам ли си?

Той се поколеба, преди да ми отговори, и когато го направи, гласът му прозвуча скептично.

— Да. За какво става дума?

— Нали си спомняш, когато говорехме за доверието при взаимоотношенията ни. Аз ти вярвах и ти ми вярваше. Искам през следващите няколко минути пак да ми вярваш, Боб, и да ми отговориш на въпросите, без да ми задаваш въпроси. Става ли?

— Джак, страшно съм зает. Не разбирам…

— Само пет минути, Боб. Това е всичко. Много е важно.

— Какъв ти е въпросът?

— Какво стана с вещите на Торсън? Имам предвид дрехите и нещата му от хотела. Кой ги взе след… смъртта му?

— Снощи съм ги събирал. Не виждам само какво общо може да има това със следствието. Вещите му не влизат на никого в работата.

— Направи ми една услуга, Боб. Не става въпрос за някаква статия. А за мен. И за теб. Имам два въпроса. Първо, откри ли хотелските сметки от Финикс във вещите му?

— От Финикс? Не, нямаше ги, а и нямаше какво да правят там. Ние се отписахме във въздуха по телефона. Никога не сме се връщали. Сигурен съм, че сметката е била изпратена в офиса ми в Куантико. Какво си намислил, Джак?

Първото късче от главоблъсканицата си падна на мястото. След като сметките не бяха у Торсън, значи не той беше човекът, отмъкнал ги от стаята ми. Отново се сетих за Рейчъл. Не можех да я прогоня от мислите си. Първата нощ в Холивуд, след като се бяхме любили, тя първа стана и взе душ. Представих си я как измъква ключа от джоба на панталоните ми, слиза долу и се вмъква в стаята ми, за да я претърси набързо. Може би само е искала да огледа. А може би по някакъв начин е била разбрала, че сметките от хотела са у мен. Може би е звъняла в хотела във Финикс и е научила.

— Следващият ми въпрос е — казах, — дали си открил някакви презервативи сред вещите му.

— Виж, не знам какво може да роди болното ти въображение, но аз нямам никакво намерение да се занимавам с него. Затварям ти телефона, Джак, и не искам…

— Почакай! За какво болно въображение ми говориш? Аз се опитвам да разбера нещо, което вие сте пропуснали! Говори ли днес с Клиърмаунтън за компютъра? За мрежата PTL?

— Да, осведомиха ме. Какво общо може да има това с кутийка презервативи?

Забелязах, че той неволно бе отговорил на въпроса ми за презервативите. Аз не бях казал нищо за опаковката.

— Знаеш ли, че от стаята на Торсън в неделя малко преди един часа след полунощ е била осъществена връзка с мрежата PTL?

— Това е нелепо. А и откъде би могъл ти да знаеш това?

— Защото когато се изнасях от хотела дежурният на рецепцията помисли, че и аз съм от агентите на ФБР. Нали си спомняш? Също като онази репортерка пред погребалния дом. Той ми даде сметките от хотела, за да ви ги донеса, като по този начин си спести времето да ги изпраща по пощата.

След това признание от другата страна на линията последва продължително мълчание.

— Искаш да кажеш, че си откраднал сметките от хотела?

— Мисля, че ясно се изразих. Дадоха ми ги. А в тази на Торсън фигурираше обаждане до Майкъл Уорън и PTL. И това е много странно, защото вие до днес нямаше да знаете за съществуването на PTL.

— Веднага ще изпратя човек да ги прибере.

— Не се тревожи. Някой вече те е изпреварил. Откраднаха ми ги от стаята ми в Холивуд. Имаш си лисица в курника, Боб.

— За какво говориш?

— Кажи ми за онази кутийка презервативи, която си открил сред вещите на Торсън, и ще ти кажа за какво става дума.

Чух го да въздъхва.

— Имаше кутийка с презервативи. Дори и не беше отворена. А сега ще ми кажеш ли какво означава всичко това?

— Къде се намира сега?

— В един запечатан кашон с останалите му вещи. Утре сутринта заминава за Вирджиния с тялото му.

— Къде се намира този запечатан кашон?

— Точно до мен.

— Искам да го отвориш, Боб. Погледни презервативите, виж дали няма лепенка с цената или нещо каквото и да е, което да показва магазина, от който ги е купил.

Докато го слушах как разпаря кашона, отново си представих Торсън в оня хотел по коридора с нещо в ръката си.

— Мога да ти кажа веднага — изрече той, докато отваряше кутията с личните му вещи, — те бяха в една торбичка от аптека.

Сърцето ми подскочи; след миг се разнесе шумът от отварянето на найлонова торбичка.

— Ето ги — произнесе Бакъс. — „Скотсдейл Драгс“. Работи денонощно. Кутийка с дванайсет презерватива, цена девет долара и деветдесет цента. Искаш ли да знаеш и марката, Джак?

Пропуснах думите покрай ушите си, но въпросът му ми даде идеята за следващия въпрос.

— Има ли касова бележка?

— Нали току-що ти я прочетох?

— А датата и часът на покупката има ли ги там? Повечето компютризирани касови автомати ги поставят.

Мълчание. Толкова продължително, че ми идваше да изкрещя.

— Неделя след полунощ, нула часът и петдесет и четири минути.

Притворих очи. Докато Торсън си е купувал презервативите, които и така не успя да използва, някой в стаята му е разговарял по телефона.

— Добре, Джак, а сега ще ми кажеш ли какво означава всичко това? — запита Джак.

— Означава, че всичко е лъжа.

Отворих очи и дръпнах слушалката от ухото си. Изгледах я така, сякаш беше някакво чуждо тяло, закрепено към ръката ми, и бавно я пуснах върху вилката.

 

 

Бледсоу беше още в кабинета си и ми отговори веднага след първото позвъняване.

— Дан, Джак се обажда пак.

— Джак Мак, какво става?

— Спомняш ли си бирата, дето обеща да ме черпиш? Измислих начин да я икономисаш.

— Имаш го.

Казах му какво е необходимо да свърши и той не се поколеба, дори когато му споменах, че ми трябва веднага. Каза, че не може да обещае резултат, но ще ме извести за всичко свършено при всяко положение по най-бързия начин.

 

 

Помислих си за първото обаждане, което е било направено от стаята на Торсън през време на отсъствието му. Онова до централата в Куантико. Тогава в самолета това не ми се бе сторило странно. Сега обаче ме накара да се замисля дълбоко. Защо ще му трябва на някого да звъни до централата на бюрото посред нощ? Сега обаче вече знаех отговора: човекът, който се е обаждал, не е искал да набира директен номер в центъра, за да не се издаде, че го знае. Вместо това чрез компютъра си набира централата и когато дежурната операторка разпознава призивния сигнал на факса, превключва обаждането към някоя от главните факслинии.

Сега вече си спомних и че по време на онова съвещание в неделя сутринта, посветено на факса от Поета, Бакъс бе цитирал подробностите, получени от Куантико. Съобщението по факса бе пристигнало по номера на централата, след което е било превключено към факсмашина.

 

 

Набрах номера на централата в Куантико и помолих да ме свържат с агент Брад Хейзълтън. Дежурната операторка ме прехвърли веднага в Секцията по бихейвиористични науки. Телефонът прозвъня три пъти и си помислих, че е малко късно, когато накрая той вдигна.

— Брад, обажда се Джак Макавой. В Лос Анжелис съм.

— Хей, Джак, как я караш? Вчера си се разминал за две бройки.

— Не се оплаквам. Съжалявам за агент Торсън. Знам, че при вас всички работите рамо до рамо и се сближавате много…

— Е, между нас да си остане, но той си беше истински задник, макар и да не заслужаваше това, което го сполетя. Доста грозно е. Днес нещо на хората не им е до смях.

— Мога да си представя.

— И така, какво те тревожи?

— Едно-две дребни неща. Подреждам хронологията на събитията, така че всичко да ми е налице. Нали разбираш, ако ми се наложи да опиша целия случай.

Повдигаше ми се от лъжата пред този човек, който през цялото време се бе отнасял съвсем приятелски към мен, но не можех да си позволя да му кажа истината, защото тогава определено щеше да ми откаже помощта си.

— Знаеш ли, освен това май съм объркал нещо бележките си относно факса. Нали се сещаш, факса, който Поета изпрати в неделя до Куантико. Спомням си, че Боб тогава спомена, че получил подробностите от теб или Брас. Бих искал да знам точния час на получаването му. Ако го имаш, разбира се.

— А, задръж така, Джак.

Той остави слушалката още преди да му отговоря. Притворих очи и прекарах следващите няколко минути чудейки се дали всъщност търси информацията или първо проверява дали има право да ми я предоставя.

Накрая вдигна слушалката.

— Прощавай, Джак, но ми се наложи да преровя всички книжа тук. Факсът е бил получен от факсмашината номер 2 в комуникационната зала на академичните кабинети в три и тридесет и осем неделя сутринта.

Погледнах бележките си. Изваждайки три часа поради разликата във времето, получавах, че факсът е пристигнал в Куантико една минута след обаждането до централата в Куантико от стаята на Торсън.

— Всичко наред ли е, Джак?

— О, да, благодаря ти. А, имах още един въпрос.

— Давай.

— Така… Агент Томпсън изпрати проба от устната кухина на жертвата във Финикс. Орсулак.

— Точно така, Орсулак.

— Той искаше да идентифицира субстанцията. По негово мнение това беше лубрикант от презерватив. Въпросът, който имам, е дали е бил идентифициран като специфичен вид презерватив? Възможно ли е да се направи това? Било ли е направено?

Хейзълтън не ми отговори веднага.

— Това е странен въпрос, Джак — проговори накрая той.

— Да, знам, че е, но подробностите от случая и начинът, по който вие действате, направо ми вземат акъла. Много е важно да ги предам точно, това прави историята максимално достоверна.

— Задръж още една секунда.

Той отново остави слушалката, преди да му отговоря. Този път обаче почти не се забави с отговора си.

— Да, имам тази информация. Ще ми кажеш ли защо ти е?

Този път беше мой ред да замълча.

— Не — произнесох накрая аз, опитвайки се да възприема възможно най-честния тон. — Само се опитвам да проумея нещо, Брад. Ако се получи така, както си мисля, ФБР първи ще го научат. Повярвай ми.

Хейзълтън направи малка пауза.

— Добре, Джак, вярвам ти. А и освен това Гладън е мъртъв. Едва ли издавам някакви доказателства от процеса, а и освен това не можеш да постигнеш с това кой знае какво. За субстанцията се установи, че е близка по сходство с две различни марки. „Рамзес“ с лубрикант и „Троянски златни“. Проблемът е там, че те са две от най-популярните марки в страната. Не спадат към това, което бихме нарекли неопровержимо доказателство за каквото и да било.

Може и да не беше от доказателството, което той би вкарал в залата на съда, но „Рамзес“ с лубрикант беше марката, която Рейчъл бе пъхнала в ръката ми през нощта в събота срещу неделя в хотелската ми стая. Благодарих му и без повече думи затворих.

 

 

Всичко излезе така, както бях предполагал, и всичко си дойде на мястото. Какви ли не начини опитвах през следващия час да опровергая теорията си, но напразно. Това беше теория, изградена върху основата на подозрението и спекулацията, но тя работеше като машина, всички части в синхрон. А аз нямах никакъв пръст, който да пъхна между колелата й.

Имах нужда от едно последно уточняване. Бледсоу. Крачех напред-назад в стаята в очакване да се обади, обзет от нетърпение. Излязох на балкона да глътна малко чист въздух, но и това не помогна. Отсреща ме гледаше втренчено човекът на „Марлборо“. Извисяващото му се на девет метра лице доминираше целия Булевард на залеза. Прибрах се в стаята си.

Изведнъж ми се допи кола. Излязох от стаята, като оставих пуснато резето, за да не се затвори вратата сама, и се запътих по коридора към автоматите за продажба. Въпреки лекарството нервите ми бяха опънати до скъсване. Добре знаех обаче, че тази напрегнатост за броени минути щеше да се превърне в своята противоположност, ако не се подкрепях с кафе и захар. Звънът на телефона ме свари на средата на коридора и аз се затичах. Сграбчих телефона, без дори да затворя вратата след себе си.

— Дан?

Тишина.

— Тук е Рейчъл. Кой е Дан?

— О! — Едва успях да си поема дъх. — Той е… а, просто приятел във вестника. Чакам да ми се обади.

— Какво ти е, Джак?

— Не мога да си поема дъх. Бях в коридора, когато чух телефона.

— Господи, сигурно е било като сто метра спринт.

— Нещо такова. Задръж малко.

Върнах се до вратата и затворих, после сложих маската на актьора, докато се върна на телефона.

— Рейчъл?

— Виж, исках само да ти кажа, че заминавам. Боб иска да се върна във Флорида и да разровя тая работа с PTL.

— О!

— Сигурно ще ми отнеме няколко дни.

Индикаторът за постъпващи съобщения върху телефона ми замига. Бледсоу, помислих аз и проклех момента, който бе избрал да ми се обади.

— Добре, Рейчъл.

— Не е зле да прекараме някъде заедно, след като всичко приключи. Мислех да си взема отпуск.

— Така си и мислех, че ти е крайно време.

Сетих се за бележката върху календара на бюрото й в Куантико. Едва сега ме прониза мисълта, че това беше периодът, през който трябва да е отишла във Финикс и да е убила Орсулак.

— Не помня откога не съм излизала в отпуск. Иска ми се да посетя Италия — Венеция.

Не я уличих в лъжа. Нищо не й отговорих и това я изнерви. Оказах се твърде слаб актьор.

— Джак, ще ми кажеш ли какво има?

— Нищо.

— Не ти вярвам.

Поколебах се, преди да проговоря.

— Едно нещо не ми дава покой, Рейчъл.

— Кажи.

— Онази нощ, когато за пръв път бяхме заедно, звъних в стаята ти, след като излезе. Исках да ти пожелая лека нощ, нали разбираш, и да ти кажа колко съм щастлив, че сме заедно. Но не ми отговори. Дори отидох до вратата ти и почуках. Никой не се обади. На следващата сутрин ми каза, че си срещнала Торсън в коридора. Не знам, това не ми излиза от ума.

— Кое не ти излиза от ума, Джак?

— Не знам, просто не ми излиза. Чудя се къде си била, когато ти се обаждах по телефона и когато чуках на вратата.

Не ми отговори веднага, но когато го направи, гневът й пращеше по телефона като късо съединение.

— Джак, знаеш ли на какво ми приличаш? На един побъркан от ревност гимназист. Също като момчето от пейките, за което ми разказа. Вярно, тогава видях Торсън в коридора, така е, дори признавам, че той си мислеше, че търся него, че се нуждая от него. Но това беше всичко. Не мога да ти обясня защо не съм чула телефона ти, разбираш ли? Може би си избрал някоя друга стая, а може в този момент да съм била под душа и да съм си мислела каква чудна нощ сме прекарали двамата с теб. А може би изобщо не е необходимо да ти давам обяснения или да се защитавам. Щом не можеш да преодолееш дребничката си ревност, тогава си намери друга жена и друг живот.

— Виж, Рейчъл, съжалявам, разбираш ли? Ти ме запита какво не е наред и аз ти отговорих.

— Явно си взел повече хапчета, отколкото е трябвало. Съветът ми към теб е да си отспиш, Джак. А сега извинявай, но гоня самолет.

И тя затвори.

— Сбогом — изрекох на безмълвието.