Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (49)

49.

По мнението на Бакъс историята ми напомняше чаршаф, проснат на силен вятър. Защипан само с няколко щипки и готов да отлети всеки момент.

— Нуждаем се от доказателства, Джак.

Кимнах. Той беше експертът. Но истинският процес вече се бе провел в душата ми и присъдата беше издадена.

— Какво ще правиш? — запитах.

— Мисля. Ти имаше… ти се беше сближил с нея, нали?

— Толкова ли беше очевидно?

— Да.

В продължение на цяла минута той не каза нищо. Крачеше из стаята, погълнат от вътрешния си диалог. Накрая спря и ме изгледа.

— Съгласен ли си да сложиш микрофон?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре. Довеждам я тук, оставям ви двамата насаме и ти измъкваш всичко от нея. Може да се каже, че си единственият способен да го направи.

Загледах се в пода. Спомних си последния ни разговор по телефона и колко лесно бе надзърнала под маската ми.

— Не знам. Не мисля, че ще успея да я разговоря.

— Така е. Може да заподозре нещо — изрече замислено Бакъс, отхвърляйки идеята. — И въпреки това само ти можеш да свършиш тая работа, Джак. Ти не си агент и тя знае, че ако се наложи, може да те преметне. — Щракна пръсти. — Сетих се. Няма нужда да слагаш микрофон. Защото ще те сложим вътре в него.

— Какво говориш?

Той вдигна пръст, давайки ми знак да замълча. Вдигна телефона, притисна слушалката между врата и рамото си и го понесе, докато набираше някакъв номер и чакаше да се обадят. Кабелът напомняше на въже, задържащо движението му до няколко метра във всички посоки.

— Събирай си нещата — каза ми той, докато чакаше да го свържат.

Изправих се и бавно започнах да изпълнявам нареждането му, събирайки оскъдните си вещи в калъфа на компютъра и в калъфката за възглавница, като през това време слушах как поиска да го свържат с агент Картър и после започна да издава разпореждания. Каза на Картър да се обади в комуникациите в Куантико и да изпратят съобщение до самолета с Рейчъл на борда. Заповяда им да отзоват самолета.

— Предай им само, че се появи нещо, което не е за обсъждане по въздуха, и я искам обратно тук — каза той. — Нищо повече. Ясно ли е?

Останал доволен от отговора му, той продължи:

— А сега, преди да го направиш, задръж така връзката с мен и позвъни на местния специален агент. Трябва ми точният адрес и комбинацията на бравата за земетръсната къща. Той знае какво имам предвид. Веднага потеглям натам. Искам да вземеш звукозаписна и видеотехника и двама добри агенти. Там ще те въведа в обстановката. А сега се обади на местния специален агент.

Изгледах любопитно Бакъс.

— Земетръсната къща?

— Това е една стара къща, която те използват след земетресението тук. Клиърмаунтън ми каза за нея. Намира се в хълмовете над Айдъл Вали. Цялата е в микрофони. Звук и видео. Миналата година по време на земетресението била разрушена. Истинските й собственици просто са я изоставили, защото не са имали застраховка. Бюрото я взело на лизинг от банката и я използвало за ужилване на различни местни строителни и застрахователни инспектори, строителни и ремонтни компании. След земетресението имаше голям бум на мошениците. Операциите по ужилванията престанаха, но лизингът още си стои. Така че…

Той вдигна ръка, тъй като Картър отново се бе обадил. Бакъс слуша известно време и после каза:

— Точно на Мълхоланд и после първата пресечка вляво. Много е лесно. Какъв е номерът на вашата централа?

Той съобщи на Картър, че ще бъдем там преди него, като добави, че очаква пълно самоотдаване по случая, и след това затвори.

 

 

Докато се отдалечавахме от хотела, тайно махнах на човека на „Марлборо“. Поехме на изток по Булеварда на залеза към булевард „Лоръл Каньон“ и после по виещата се серпантина нагоре по планината.

— Как ще проработи това? — запитах. — Как ще успееш да доведеш Рейчъл до това място, където отиваме сега?

— Ще й оставиш съобщение на телефонния й секретар в Куантико. Ще й кажеш, че си в дома на приятел, някой от вестника ти, който се е преместил да живее тук, и ще оставиш номера. После, когато разговарям с нея, ще й кажа, че съм я повикал обратно, защото си се обаждал, отправяйки странни нападки към нея, но никой не знае къде си. Ще й кажа, че според мен си взел твърде много обезболяващи таблетки, но че въпреки това трябва да те открием.

Усещах нарастващо безпокойство от перспективата да послужа като примамка, изправяйки се лице в лице с Рейчъл. Не знаех как щях да се справя.

— Разбира се, тя веднага ще схване каква е работата — продължи Бакъс. — Но няма да ти звъни. Вместо това ще проследи номера, добирайки се до адреса на къщата и ще дойде при теб, Джак. Сама. Поради една причина.

— Каква? — запитах, макар и много добре да разбирах.

— Или да се опита да разбере какво си научил… или да те убие. Защото ще смята, че ти си единственият, който го знае. Може би ще се опита да те убеди, че грешиш с налудничавите си предположения. Или може би направо ще се опита да ти пръсне черепа. Предполагам, че второто е по-вероятно.

Кимнах. Така си и мислех.

— Но ние ще бъдем там. Вътре в къщата, близо до теб.

Това едва ли беше успокоение.

— Не знам…

— Не се тревожи, Джак — проговори Бакъс, потупвайки ме окуражително по рамото. — Ти ще си в пълна безопасност и този път вече няма да има повече издънки. Това, за което си струва да си поблъскаш наистина главата, е как да й развържеш езика. Запиши я, Джак. Накарай я да си признае само една част от историята на Поета, а останалото вече е наша грижа. Само направи така, че да се разприказва.

— Ще опитам.

— Всичко ще е наред.

Вече след Мълхоланд Драйв той зави надясно точно както му беше обяснил Картър и поехме по виещия се по планинския склон път, който ни предлагаше чудесен изглед. Изминахме така повече от два километра, докато стигнахме до Райтууд Драйв, след което завихме наляво и се спуснахме сред няколко разпръснати къщи, издигнати върху стоманени пилони, надвиснали над ръба на пропастта, несигурни доказателства за майсторството и желанията на създателите им да оставят отпечатъка от творчеството си върху всеки хълм в града.

— Как мислиш, дали вътре живеят хора? — запита Бакъс.

— Не знам. Аз самият едва ли бих желал да съм вътре по време на земетресение.

Бакъс караше бавно, за да не пропусне къщата, докато аз се мъчех да зърна за пореден път долината между къщите. Здрачът бавно падаше и светлините започваха да се запалват тук-там. Бакъс спря колата пред една къща точно на завоя на пътя.

— Ето я.

Беше малка и дървена. От мястото, на което се намирахме, пилоните не можеха да се видят, а и тя изглеждаше готова да отплува всеки миг в долината. Двамата останахме загледани известно време в нея, преди да се измъкнем от колата.

— Ами ако знае за къщата?

— Кой, Рейчъл ли? Няма откъде, Джак. Аз самият знам за нея единствено само защото Клиърмаунтън ми каза. И то под формата на клюка. Някои от момчетата от оперативната служба използват къщата при удобен случай, ако разбираш какво имам предвид. Когато са с някого, когото не могат да заведат вкъщи.

Извърнах се към него и той ми намигна.

— Хайде да излизаме — каза. — Не забравяй нещата си.

На входната врата имаше малък сейф с ключалка. Бакъс набра комбинацията и го отвори, измъквайки ключа от вътрешността му.

Отвори вратата и запали осветлението в една ниша до входа. Последвах го и затворих след себе си. Къщата беше обзаведена спартански, но аз дори не се огледах, защото вниманието ми мигновено беше привлечено от стената в дъното на всекидневната. Тя беше изградена изцяло от дебели стъклени панели, предлагащи вълшебна гледка на цялата долина, проснала се в подножието на къщата. Прекосих стаята и се втренчих навън, хипнотизиран от светлините. В дъното на долината се виждаше склонът на друга планинска верига. Беше красиво. Приближих се до стъклото, така че дъхът ми се отпечата върху него, и се вгледах в мрака под краката си. Обзе ме паника и отстъпих в същия миг, в който Бакъс запали лампата в стаята.

Едва тогава видях пукнатините. Три от стъклените панели бяха осеяни от паяжината на пукнатини. Обърнах се наляво и видях отразените ни разкривени изображения върху стената-огледало, която също не бе подмината от природното бедствие.

— Какво още се е случило тук? Безопасно ли е?

— Безопасно е, Джак. Но безопасността е относително понятие. Следващото голямо земетресение може да промени всичко… А колкото до останалите поражения, под нас има под. Всъщност би трябвало да кажа, че имаше. Клиърмаунтън спомена, че точно там били най-големите поражения. Разклатени стени, скъсани водопроводни тръби.

Пуснах компютъра и калъфката за възглавница на пода, като се върнах до задния прозорец. Погледът ми не можеше да се откъсне от долината и аз смело пристъпих до стъклото. Остър пукот се разнесе от входа, откъдето току-що бяхме влезли. Погледнах разтревожено към Бакъс.

— Не се безпокой, пилоните са проверени от специалист още преди да започнат операциите по ужилванията. Къщата няма да отиде никъде, Джак. Тя само изглежда така, а те са търсели точно този ефект за ужилванията.

Кимнах повторно, без да съм особено убеден.

— Единственото нещо, което ще ходи някъде, си ти, Джак.

Погледнах го озадачен в огледалото. И в начупеното му отражение видях учетворения револвер в ръката.

— Какво е това?

— Това е краят на пътя.

Подобно на лавина всичко мигновено дойде на мястото си. Бях допуснал възможно най-идиотската грешка, обвинявайки не този, когото трябва. И в същия миг осъзнах, че вината за това беше във вътрешната ми нагласа. Неспособността ми да вярвам и да приемам. Бях възприел емоциите на Рейчъл по съвсем погрешен начин, търсейки фалша в тях, вместо истината.

— Ти — изрекох. — Ти си Поета.

Той не ми отговори. Леко се усмихна и кимна. И тогава проумях, че самолетът с Рейчъл изобщо не е бил отзован и че никакъв агент Картър заедно с други двама агенти нямаше да дойдат тук. Изведнъж проумях неговия план. Бакъс бе притискал с пръст вилката на телефона, докато бе водил въображаемия си разговор от стаята ми в хотела. Бях останал сам с Поета.

— Защо, Боб? Защо ти?

Бях толкова шокиран, че продължавах да го наричам с малкото му име като приятел.

— Това е една стара история, която не се различава по нищо от останалите — отвърна той. — Прекалено е стара и забравена, за да я възкресявам. А и едва ли има смисъл да я научиш, особено сега. Седни на стола, Джак.

Той ми махна с револвера към затрупания с вещи стол срещу дивана. После отново насочи дулото срещу мен. Не помръднах.

— Обажданията — проговорих внезапно осенен аз. — Ти си разговарял от стаята на Торсън.

Казах го повече само за да печеля време, макар и да съзнавах, че то вече нямаше никакво значение. Никой не знаеше, че съм тук. Бакъс се изсмя пресилено на предположението ми.

— Тогава просто извадих късмет — отвърна той. — Онази нощ регистрирах всички ни — Картър, Торсън, мен. След което разбърках ключовете. Проведох онези разговори от стаята си, но сметката беше на името на Торсън. Разбрах едва когато открих сметките в стаята ти в понеделник вечерта, докато ти беше с Рейчъл.

Спомних си думите на Рейчъл, че човек е ковач на собствения си късмет. Предполагам, че същото се отнасяше и за серийните убийци.

— Откъде разбра, че съм взел сметките?

— Изобщо не знаех, че си ги взел. Но ти си се обадил на Майкъл Уорън и си му казал, че си стиснал източника му за врата. След това той ми се обади, защото аз бях източникът му. Макар и да ми предаде, че си обявил Гордън за издайник, бях длъжен да разбера какво знаеш. Това беше и причината да те допусна повторно до следствието, Джак. Трябваше да разбера какво си научил. И едва когато влязох в стаята и открих сметките, докато ти през това време чукаше Рейчъл в стаята й, разбрах какво знаеш.

— И ме проследи по-късно, когато отидох в бара?

— Онази нощ ти извади голям късмет. Ако беше пристъпил навътре в онзи вход да видиш кой е там, всичко щеше да приключи още тогава. И когато на следващия ден ти не дойде при мен, а обвини Торсън, че се е вмъкнал в стаята ти, си помислих, че заплахата вече не съществува. Че вече окончателно си поел в другата посока. И наистина до днес всичко си течеше отлично, точно според плана, до момента, в който ми се обади и започна да разпитваш за презервативите и телефонните разговори. Знаех какво си мислиш, Джак. Знаех, че трябва да действам колкото мога по-бързо. А сега седни на този стол. Няма да те моля повторно.

Пристъпих до стола и седнах. Потърках длани в панталоните си и усетих как треперят ръцете ми. Стъклената стена вече беше зад гърба ми. Пред себе си виждах единствено Бакъс.

— Как научи за Гладън? — запитах. — За Гладън и Белтран?

— Аз бях ходил там. Спомняш ли си? Бях част от екипа. Докато Рейчъл и Гордън провеждаха другите интервюта, аз си побъбрих сладко с Уилям. От намеците му не беше трудно да идентифицирам Белтран. И след това само чаках Гладън да започне да действа. Знаех, че ще продължи, щом го освободят. Това беше в природата му. Знам го много добре. И го използвах като прикритие. Знаех, че ако някой ден работата ми се разкриеше, следите биха завели до него.

— А мрежата PTL?

— Нещо много се разбъбрихме, Джак. Дошли сме да вършим работа тук, а не да си чешем езиците.

Той приклекна, вдигна от пода торбата ми и после я изпразни, без да отделя и за миг очите си от мен. Протегна ръка и зашари с ръка сред вещите ми, все така приковал поглед в мен. Недоволно протегна ръка и към калъфа на компютъра, докато накрая намери флакона с таблетките, които ми бяха изписали в болницата. За миг ги поднесе пред очите си, прочете надписа и после отново погледна към мен.

— Тиленол с кодеин — изрече той със задоволство. — Ще подейства отлично. Вземи една, Джак. Не, по-добре вземи две.

Той ми подхвърли флакона и аз инстинктивно го улових.

— Не мога — казах. — Взел съм една само преди два часа. Не мога да пия други, докато не минат поне още два часа.

— Вземи две, Джак. Веднага.

Не бе повишил глас, но изражението на лицето му ме вледени. Помъчих се с капачката, но накрая успях да го отворя.

— Искам вода.

— Нямаш нужда за хапчетата от вода, Джак.

Пъхнах две таблетки в устата и имитирах преглъщане, като ги преместих под езика си.

— Добре.

— Отвори си широко устата, Джак.

Послушах го и той се приведе напред, но не чак дотам, че да успея да посегна към револвера му.

— Да ти кажа ли какво си мисля? Мисля, че са под езика ти, Джак. Но това няма значение, защото те ще се разтворят. Само ще ни забави с няколко минути. Имам…

Внезапно проскърцване отвлече вниманието му и той се огледа, но бързо се обърна към мен.

— Имам време.

— Ти си написал онези файлове в PTL. Ти си Кумирът нощ.

— Да, аз съм Кумирът нощ, благодаря ти за признанието. А що се отнася до предишния ти въпрос, научих за централата на PTL от Белтран. Онази нощ, когато го посетих, той беше така любезен да седне пред компютъра и да влезе в мрежата. По този начин, образно казано, аз заех мястото му в мрежата. Използвах паролите му и по-късно накарах системния оператор да ги промени на Едгар и Пери. Страхувам се, че господин Гомбъл никога не ще научи, че е пуснал лисица в курника, да си послужа с твоя израз.

Хвърлих поглед към огледалото от дясната ми страна и в него видях отразени светлините на долината зад мен. Толкова много светлини, толкова много хора, а няма кой да ме види и да ми помогне. Усетих как ме прониза страхът, внезапно уголемен от осъзнаването на пълното си безсилие и безнадеждност.

— Трябва да се отпуснеш, Джак — изрече все така монотонно Бакъс. — В това е разковничето. Чувстваш ли вече ефекта от кодеина?

Таблетките вече се бяха разтопили под езика ми, изпълвайки устата ми с противния си вкус.

— Какво ще правиш с мен?

— Ще направя с теб това, което направих с всички тях. Нали искаше да научиш за Поета? Ще научиш всичко, което има да се научава. Всичко. Сведения от първа ръка, Джак. Нали разбираш, ти беше поредният избор. Спомняш ли точно как гласеше факсът? Изборът е направен, той е пред очите ми. Това беше ти, Джак. През цялото време.

— Бакъс, ти си ненормален! Ти…

От внезапното ми избухване, без да искам, глътнах недоразтворените таблетки. Бакъс избухна в смях, очевидно наясно със ситуацията, но внезапно смехът му секна. Прониза ме със злобен поглед; немигащите му очи блестяха с мътен блясък. Внезапно проумях колко луд беше той; изведнъж ме осени, че тъй като Рейчъл не се бе оказала Поета, онова нещо, за което бях повярвал, че е било само отвличаща маневра от нейна страна, всъщност беше част от схемата на Поета, по която осъществяваше убийствата. Презервативите, сексуалните аспекти. Всичко това може би представляваше част от програмата му за убийства.

— Какво направи с брат ми?

— Това беше само между нас.

— Кажи ми.

Той въздъхна.

— Нищо, Джак. Нищо. Той беше единственият, който отказа да изпълни програмата ми. Единственият ми неуспех. Сега обаче съм много близо до втория си шанс. Този път няма да пропусна.

Сведох поглед към пода. Вече усещах ефекта на обезболяващите. Стиснах здраво очи и свих юмруци, но беше безнадеждно късно. Лекарствата бяха проникнали в кръвта ми.

— Нищо не можеш да направиш, Джак, така че се отпусни. Нека се получи пълен ефект. Скоро всичко ще приключи.

— Няма да можеш да се измъкнеш. Няма начин Рейчъл да не надуши, че стоиш зад цялата работа.

— Знаеш ли, Джак, мисля, че си прав. Тя ще разбере. А може вече и да е разбрала. Точно поради тази причина след този случай аз си тръгвам. Ти си последният в списъка ми, Джак, и после излизам в безсрочен отпуск.

Не го разбрах.

— Отпуск?

— Сигурен съм, че Рейчъл вече подозира нещо. Затова и през цялото време се стараех да я държа настрана, като я пращах във Флорида. Но това е само временна мярка. Скоро тя ще разбере всичко. Точно поради това смъквам кожата си и бягам. Крайно време е да се върна към единствената си същност, Джак.

Лицето му просия при последните думи. Помислих дори, че всеки миг ще пропее, но не го направи.

— Е, как е сега, Джак? Малко си замаян, нали?

Не му отговорих, но той го знаеше. Усещах се така, сякаш се свличам в някаква тъмна бездна, лодка, надвисваща над водопада. През цялото време Бакъс не отделяше поглед от мен, говорейки ми все така монотонно, като често използваше името ми.

— Отпусни се, Джак, нека ефектът бъде пълен. Просто се отпусни и се наслаждавай на тия моменти. Помисли за брат си. Помисли си какво ще му кажеш. Мисля, че трябва да му разкажеш какъв голям следовател се извъди. Двама в едно семейство, това е вече нещо. Помисли си за лицето на Шон. Усмихнато. Усмихнато на теб, Джак. А сега затвори очи и се опитай да го видиш, Джак. Давай. Нищо няма да ти се случи, ти си в безопасност, Джак.

Не можех да му се противя. Клепачите ми натежаха. Опитах се да отклоня погледа си от него. Втренчих се в светлините, отразени в огледалото, но умората не искаше да ме пусне. Притворих очи.

— Добре, Джак. Отлично. Виждаш ли вече Шон?

Кимнах; в следващия момент усетих ръката му върху лявата си китка. Той я постави върху облегалката на стола. После направи същото и с дясната.

— Чудесно, Джак. Ти си превъзходен обект. Толкова внимателен. А сега не искам да усещаш никаква болка, Джак. Каквото и да стане, не искам да усещаш никаква болка, разбираш, нали?

— Да — отвърнах.

— Не искам да се движиш, Джак. И наистина, Джак, ти не можеш да се помръднеш. Ръцете ти са отпуснати. Ти не можеш да ги помръднеш. Не е ли така?

— Да — отвърнах.

Очите ми все още бяха затворени и брадичката ми почиваше върху гърдите ми, но съзнавах всичко, което ме заобикаляше и ставаше до мен. Сякаш тялото и разумът ми бяха разделени. Сякаш наблюдавах отнякъде собственото си тяло.

— А сега си отвори очите, Джак.

Отворих ги и видях Бакъс застанал пред мен. Револверът му беше в кобура под разкопчаното му сако, а в едната си ръка държеше дълга стоманена игла. Това беше моят шанс. Револверът беше в кобура, но аз бях като прикован върху стола с ръце в окови. Разумът ми повече не владееше тялото ми. Седях неподвижен и само гледах безпомощно как притиска върха на иглата към свободната ми длан. Той повтори процедурата с два от пръстите ми. Не направих никакво движение, за да му попреча.

— Добре, Джак. Мисля, че вече си готов за мен. Не забравяй, ръцете ти са като тежести. Не можеш да ги помръднеш колкото и да ти се иска. Не можеш да говориш, без значение колко жадуваш да го направиш. Но си дръж очите отворени, Джак, не искам да пропуснеш най-хубавата част.

Той се отдръпна и ме изгледа с блеснали очи.

— Кой е най-добрият сега, Джак? — запита той. — Кой е по-добрият от двама ни? Кой спечели и кой загуби?

Целият се изпълних от най-дълбока погнуса. Не можех нито да помръдна, нито да проговоря, страхът ме беше завладял. Усетих сълзи в очите си, но те не потекоха. Ръцете му се плъзнаха към катарамата на колана.

— Ами че аз дори вече няма нужда ползвам повече гуми, Джак.

Светлината в нишата зад него угасна още с произнасянето на думите му. В следващия миг долових някакво движение във вече настаналия мрак и чух гласа й. Гласът на Рейчъл.

— Не мърдай, Боб. Дори и на сантиметър.

Думите й прозвучаха спокойно и уверено. Бакъс застина, втренчен в очите ми, сякаш можеше да види отражението й в тях. Това бяха очи на мъртвец. Дясната му ръка, извън полезрението на Рейчъл, започна да се плъзга под сакото му. Исках да извикам, но не можех. В един миг напрегнах всички мускули, тялото ми се размърда на сантиметър и левият ми крак леко помръдна под стола.

Това обаче беше достатъчно. Хватката на Бакъс се разхлаби.

— Рейчъл! — извиках аз в същия момент, в който Бакъс измъкна револвера от кобура си, извъртя се и стреля срещу нея.

Последва размяна на изстрели, при които Бакъс беше отхвърлен на пода. Чух как се пръсна един от стъклените панели и студеният вечерен въздух нахлу в стаята, докато Бакъс дращеше по пода да се прикрие зад стола, на който седях.

Рейчъл се хвърли иззад ъгъла, сграбчи лампата и я изтръгна от контакта. Стаята потъна в мрак, нарушаван единствено от разсеяната светлина откъм долината. Той изстреля още два куршума срещу нея; детонацията на оръжието му беше толкова близо до главата ми, че за момент оглушах. Усетих го как дърпа стола към себе си, за да си осигури по-добро прикритие. Бях като човек, идващ на себе си след дълбок кошмар. Започнах да се надигам, за да усетя само след миг ръката му върху рамото ми да ме придърпва обратно на стола.

— Рейчъл — извика Бакъс, — стреляш ли още веднъж, ще го убиеш! Нима това искаш? Хвърли оръжието и излез. Ще обсъдим всичко.

— Не го слушай, Рейчъл — извиках. — Ще ни убие и двамата! Застреляй го! Убий го!

Тя се претърколи още веднъж покрай надупчената от куршуми стена. Този път съвсем ниско по пода. Дулото на револвера й сочеше точно над дясното ми рамо, но се поколеба. Бакъс обаче не изпитваше никакви колебания. Той стреля два пъти, докато Рейчъл се хвърляше обратно зад прикритието на ъгъла. Стената над нишата експлодира в парчета мазилка и прах.

— Рейчъл! — изкрещях аз.

Забих с всичка сила токовете на обувките си в килима и блъснах стола назад.

Движението ми изненада Бакъс. Усетих как столът го халоса здравата; ударът го отхвърли настрана от прикритието му. В този момент Рейчъл отново изскочи иззад нишата и стаята експлодира в блясъка на поредицата й от изстрели.

Зад гърба ми Бакъс нададе силен писък и после настана тишина. Очите ми бавно се нагаждаха към слабата светлина. Видях Рейчъл бавно да пристъпва напред към мен. Държеше револвера си високо в двете си протегнати ръце с неподвижни лакти. Оръжието сочеше зад мен. Бавно се извърнах. На ръба на разбитата стъклена стена тя спря и насочи оръжието си надолу в мрака, където бе изчезнал Бакъс, Стоя така изваяна като статуя повече от половин минута, докато се убеди напълно, че е изчезнал.

Тишината сграбчи къщата. Студеният нощен въздух накара кожата ми да настръхне. Накрая тя се извърна и дойде при мен. Сграбчи ме за ръката и ми помогна да се изправя.

— Хайде, Джак — каза, — всичко свърши. Ранен ли си? Ударен ли си?

— Шон.

— Какво?

— Нищо. Ти добре ли си?

— Така мисля. Ударен ли си?

Погледът й беше насочен към пода зад мен. Обърнах се. По пода имаше следи от кръв и разбити стъкла.

— Не, не е от мен — казах. — Ти го улучи. Или стъклото го е рязнало.

Двамата пристъпихме до ръба на пода. Долу имаше само мрак. Единствените звуци, които долитаха оттам, бяха на вятъра, шумолящ в клоните на дърветата, и шумът от движението по пътя.

— Рейчъл, съжалявам — произнесох. — Мислех си, че… Мислех си, че това си ти. Съжалявам.

— Не говори нищо, Джак. Ще го обсъдим по-късно.

— Мислех, че си излетяла.

— След разговора ни по телефона разбрах, че нещо не е наред. И тогава ми се обади Брад Хейзълтън и ми каза за какво си го търсил. Реших да поговоря с теб, преди да тръгна. Отидох до хотела и видях как тръгвате двамата с Бакъс. Не знам защо, но ви последвах. Сигурно защото Боб изпрати във Флорида мен, вместо Гордън. От този момент нататък вече му нямах вяра.

— Колко дочу от разговора ни тук?

— Достатъчно. Не можех да действам, докато не си прибереше оръжието в кобура. Съжалявам, че трябваше да минеш и през това, Джак.

Тя се отдръпна, но аз останах на ръба, втренчен в мрака долу.

— Не го попитах за другите. Не го попитах защо го е правил.

— Какви други?

— Шон, останалите. Белтран си е получил заслуженото. Но защо Шон? Защо другите?

— Няма обяснение, Джак. А дори и да е имало, никога няма да го научим. Колата ми е на пътя, малко по-надолу. Трябва да се върна и да повикам помощ и хеликоптер да претърси каньона. За да сме сигурни. Добре ще е да се обадя и в болницата.

— Защо?

— За да им кажа колко хапчета от техните си взел и да разбера какво да правим.

Тя тръгна към нишата на входа.

— Рейчъл — повиках след нея. — Благодаря ти.

— Няма защо, Джак.