Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (50)

50.

Малко след като Рейчъл излезе, рухнах върху дивана, потъвайки в меката бездна на мрака. В просъница долових шума от приближаващия се хеликоптер, но не можах да се събудя. Накрая, когато се събудих, беше вече три сутринта. Откараха ме на тринадесетия етаж на сградата на Федералното ведомство и ме вкараха в едно малко помещение за разпити. През следващите пет часа двама агенти с мрачни физиономии, които до този момент не бях виждал, ми задаваха въпроси, принуждавайки ме да повтарям историята си дотогава, докато накрая вече ми се повръщаше. За това интервю нямаше повикана стенографка, защото сега разговаряхме за един от техните хора и имах чувството, че искаха да пъхнат показанията ми в някакъв калъп, който да им е изгоден, преди да го обявят официално.

Някъде след осем накрая се смилиха и ми казаха да сляза до кафето да хапна нещо, докато доведат стенографката, за да запише официалната версия. Толкова пъти бяхме повтаряли историята, че вече знаех кой въпрос след кой следва и как точно искат да отговоря. Не бях гладен, но толкова исках да се измъкна от тази стая, да не им гледам повече физиономиите, че бях готов да се съглася на всичко. Поне не ме ескортираха до кафето като някой затворник.

Открих Рейчъл седнала сама на една маса. Купих си кафе и посипана със захар поничка, която изглеждаше поне на три дни, и приближих масата й.

— Мога ли да седна?

— Това е свободна страна.

— Понякога почвам да се съмнявам. Ония момчета, Купър и Кели, ме държаха затворен пет часа в онази стая.

— Трябва да разбереш нещо, Джак. Ти си вестоносецът. Те знаят, че след като излезеш оттук, ще разкажеш историята на вестниците и телевизията, а нищо чудно да напишеш и книга. Светът ще узнае, че във ФБР са открили гнило звено. Няма значение колко добра работа сме свършили или колко негодници сме спипали. Фактът, че сред нас е открит изрод, ще обиколи света. Това ще бъде сензация, ти ще станеш богат човек, а ние ще бъдем принудени да живеем с това бреме оттук нататък. Това е причината, поради която Купър и Кели не се отнасят към теб като с примадона.

Известно време само я гледах мълчаливо. Вече беше закусила.

— Добро утро, Рейчъл — произнесох аз. — Защо не почнем още веднъж, а?

Това вече я вбеси.

— Виж, Джак, аз също нямам никакво намерение да се отнасям към теб като с примадона. Как би очаквал да реагирам сега?

— Не знам. През цялото време, докато бях горе с онези момчета и отговарях на въпросите им, мислех единствено само за теб. За нас двамата.

Огледах лицето й за някаква реакция. Тя гледаше в чинията си.

— Виж, бих могъл да се опитам да ти обясня всички причини, поради които си мислех, че ти се криеш зад цялата история, но това няма значение. Всичко се свежда до мен, Рейчъл. У мен просто липсва нещо и… Не можех да приема обясненията ти без подозрение… сигурно е било някаква форма на цинизъм от моя страна. Всичко започна от едно малко съмнение, докато накрая надхвърли всякаква мярка. Рейчъл, моля те да ми простиш и ти обещавам, че ако ми дадеш една последна възможност, бих направил всичко, за да го превъзмогна. И ти обещавам, че ще успея.

Тя дори не вдигна очи. Бях отхвърлен. Всичко беше свършено.

— Рейчъл, мога ли да те запитам нещо?

— За какво?

— За баща ти. И за теб… Той… нарани ли те?

— Искаш да кажеш дали ме е изнасилил?

Гледах я мълчаливо.

— Това е част от мен и от моя живот и не съм длъжна да го обсъждам с когото и да било.

Завъртях с пръст чашката си с кафе, втренчен в нея, сякаш беше най-интересният предмет, който досега ми се бе случвало да видя.

— Е, трябва да се връщам горе — заявих накрая. — Отпуснаха ми само четвърт час.

Надигнах се да ставам.

— Каза ли им за мен? — запита тя.

Спрях.

— За нас? Не, опитвах се да избягвам темата, доколкото ми беше възможно.

— Не крий нищо от тях, Джак. Те вече така и така го знаят.

— Ти ли им каза?

— Да. Нямаше смисъл да крия каквото и да било от тях.

Кимнах.

— А ако им разкажа и те ме питат дали още сме,… дали още имаме връзка?

— Кажи им, че съдът още не се е върнал в залата.

Кимнах повторно и се изправих. Думата, която бе използвала, ми напомни за мислите ми от предната нощ, когато мислено бях произнесъл присъдата си над нея. Разбирах, че имаше пълното право да използва това доказателство срещу мен.

— Само те моля да ме известиш, когато произнесеш присъдата.

На излизане хвърлих поничката в кошчето до вратата.

 

 

Най-после на обяд Кели и Купър се смилиха окончателно над мен. Едва след това научих подробности за Бакъс. Крачейки из оперативната служба, с удивление забелязах колко обезлюдял беше отделът. Вратите на кабинетите бяха отворени и вътре се виждаха само празните бюра. Приличаше ми на детективско бюро по време на погребение на техен колега и в известен смисъл беше точно така. Малко остана да се върна в стаята за разпити при инквизиторите си да ги запитам какво става. Бях съвсем наясно, че не ме обичат и нямаше да ми кажат нищо, което не искаха или не бяха длъжни да ми казват.

Докато подминавах залата за връзки, дочух някакъв разговор по портативна радиостанция. Надзърнах и видях Рейчъл седнала в залата сама. На бюрото пред нея имаше стойка с микрофон. Прекрачих вътре.

— Здравей.

— Здравей.

— Свърших. Казаха ми, че вече съм свободен. Къде са всички? Какво става?

— Всички са излезли подир него.

— Търсят Бакъс?

Тя кимна.

— Мислех си… — Не довърших. Ставаше ясно, че не са го открили в подножието на склона. Не бях питал по-рано, защото бях убеден, че са намерили тялото му. — Господи! Как е могъл…

— Да оцелее ли? Кой знае? Изчезнал е, преди да стигнат до мястото с прожекторите и кучетата си. Там има едно високо евкалиптово дърво. По горните клони са открили следи от кръв. Според хипотезата им е паднал върху дървото, чиито клони са смекчили удара. Кучетата загубиха следите му по склона на хълма. От хеликоптера нямаше абсолютно никаква полза, освен дето всички хора от околността не можеха да мигнат. Всички, с изключение на теб. Още са там. Изпратили сме всичките си хора по улиците и болниците. До този момент нищо.

— Господи!

Бакъс все още беше някъде там. Не можех да го повярвам.

— Аз не бих се тревожила — каза тя. — Вероятността да тръгне подир теб или мен, за да си отмъщава, е практически равна на нула. Целта му е да избяга. Завинаги.

— Не това имах предвид — казах аз, макар че може би тъкмо това беше. — Просто е страшно. Такъв като него на свобода… Откриха ли нещо защо той…

— Работят върху случая. Брас и Брад водят разследването. Той обаче ще е много труден случай, Джак. Просто няма абсолютно никаква следа. Стената между двата му живота е дебела като врата на банков трезор. През някои от тях изобщо не можем да минем. През необяснимите. Само знаем какво има там, вътре. Семето. И един ден то си пуска своите метастази… и той започва да прави това, което до този момент е осъществявал единствено само във фантазиите си.

Не произнесох нищо. Исках само да продължава да ми говори.

— Ще започнат с таткото — продължи тя. — Чух, че Брас днес заминава за Ню Йорк да се срещне с него. Това е посещение, което не бих приела да направя за нищо на света. Синът ти заема мястото ти в бюрото и се оказва, че е герой на най-зловещия ти кошмар. Какво беше казал Ницше по този повод? Всеки, който воюва с чудовища…

— … трябва да внимава в процеса на боя да не се превърне и той в чудовище.

— Да.

И двамата замълчахме замислени.

— Защо не си там, при другите? — проговорих накрая.

— Защото ми заповядаха да върша кабинетната работа, докато не проучат окончателно причините за стрелбата ми… и останалите ми действия.

— Не е ли това малко академично? Особено след като той дори не е мъртъв.

— Би трябвало, но има и други фактори.

— Ние двамата? Ние двамата един от тези фактори ли сме?

Тя кимна.

— Може да се каже, че професионалната ми преценка е поставена под въпрос. Емоционалната връзка със свидетел и журналист не спада към стандартните методики на ФБР. А тази сутрин пристигна и капакът на историята.

Тя дръпна един лист от бюрото си и ми го подаде. Беше изпратено по факса копие на едрозърнеста черно-бяла фотография. Снимка на двама ни: аз седнал на някаква маса и Рейчъл застанала между разтворените ми крака, целувайки ме. Няколко секунди се мъчех да го проумея и след това се сетих. Бяхме в залата за спешна медицинска помощ на болницата.

— Спомняш ли си онзи лекар, който надничаше през вратата? — запита Рейчъл. — Е, оказа се, че не е бил никакъв лекар. Било някакво лайно на свободна практика, което продало снимката на „Нашънъл Инкуайър“. Сигурно се е вмъкнал дегизиран. До вторник ще цъфнем по всички щандове за вестници в супермаркетите на цялата страна. И за да спазят каноните на лайняната си журналистическа етика, те ми го изпращат с молба за интервю или поне коментар. Какво мислиш, Джак? Какво ще кажеш за „що не се таковате“ като коментар? Как мислиш, дали ще го публикуват?

Оставих бланката върху бюрото и я погледнах.

— Съжалявам, Рейчъл.

— Знаеш ли, ти май нищо друго нямаш в главата си. „Съжалявам, Рейчъл. Съжалявам, Рейчъл.“ Не говори добре за тебе, Джак, ама никак не говори добре.

Малко остана да го повторя; вместо това само кимнах. Гледах и се зачудих за момент как съм могъл изобщо да направя такава грешка. И разбрах, че с това съм загубил и последния си шанс при нея. Изпълнен със съжаление към себе си, отново се върнах към всичко онова, съставлявало едно цяло и убедило ме в нещо, за което сърцето ми трябваше да ми подскаже, че е грешно. Търсех оправдания, съзнавайки едновременно с това, че такива нямаше.

— Спомняш ли си онзи ден, когато се запознахме и ти ме отведе в Куантико?

— Да, спомням си.

— Онзи офис, в който ме остави тогава, беше на Бакъс, нали? За да се обадя по телефона. Защо го направи? Тогава бях решил, че е твоят.

— Нямам офис. Имам бюро и работно пространство. Оставих те там, за да не се притесняваш излишно. Защо питаш?

— Нищо. Просто беше едно от онези неща, които ми изглеждаха… които ми се струваше, че си пасват толкова добре. Календарът на стената показваше, че той е бил в отпуск, когато Орсулак… Така че си помислих, че ме излъга, когато ми каза, че цяла вечност не си излизала в отпуск.

— Няма да говорим сега за тия неща.

— А кога? Не го ли направим сега, значи никога няма да разговаряме. Допуснах грешка, Рейчъл. Нямам никакво извинение за това. Но искам да знаеш само какво бях научил. Искам да разбереш, че аз…

— Пет пари не давам!

— А може би и никога не си давала.

— Не се опитвай да го стоварваш на гърба ми. Ти си този, който провали всичко. Не аз бях човекът…

— Какво направи тогава, онази, първата ни нощ, след като излезе от стаята ми? Позвъних ти, а теб те нямаше. Почуках на вратата ти, а теб те нямаше. Излязох в коридора и видях Торсън. Идваше от аптеката. Ти го изпрати там, нали?

Рейчъл дълго време остана с поглед забит в бюрото.

— Отговори ми поне на този въпрос.

— Аз също го видях в коридора — изрече меко тя. — Преди теб. След като излязох от стаята ти. Изпаднах в такъв бяс, когато го видях, от това, че Бакъс го беше повикал. Направо кипях. Исках да му причиня болка, да го унижа. Имах нужда да направя нещо, каквото и да е, само да не се пръсна…

И с обещанието, че ще го чака, тя го изпраща до аптеката за презервативи. Но когато той се връща, не я заварва.

— Бях си в стаята, когато си ми звънил и когато почука. Не ти отговорих, защото мислех, че е той. Той би постъпил също като теб. Два пъти чукаха на вратата ми. Два пъти ми звъняха. Но не се обадих.

Кимнах.

— Не се гордея с постъпката си — каза тя. — Особено сега.

— Всеки има неща, с които не се гордее, Рейчъл. Те обаче се случват. Нищо не би могло да ги спре.

Тя не каза нищо.

— Тръгвам, Рейчъл. Надявам се нещата да се развият благоприятно за теб. Надявам се и един ден да ми се обадиш. Ще чакам.

— Сбогом, Джак.

Протегнах ръка към нея. Проследих с длан очертанията на брадичката й. Очите ни се срещнаха за миг. Отдръпнах се и излязох.