Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (12)

12.

Лари Дългокракия ме върза да го чакам целия следобед. В пет се опитах да му позвъня, но не можах да го открия в Трети район, или Единайсет-Двайсет-Едно, както беше известно полицейското управление. Секретарката в отдел „Убийства“ отказа да ми съобщи къде е или да го повика с пейджъра. Към шест вече се бях примирил, че са ме прецакали за пореден път, когато се почука на вратата. Беше той.

— Хей, Джак — изрече той, без да влиза вътре, — хайде да се поразходим.

Уошингтън беше паркирал колата си на входа за паркинга на хотела. Над арматурното табло бе поставил карта „Полицейска работа“, така че нямаше проблеми. Качихме се и потеглихме. Той прекоси реката и пое на север по Мичиган Авеню. Доколкото можех да забележа, снегът продължаваше да вали и от двете страни на улицата имаше навети преспи. Много от колите по пътя имаха дебел слой замръзнал сняг върху хоризонталните си плоскости. Дъхът ми излизаше на пара, а парното в колата му беше пуснато на максимална степен.

— Там, откъдето идваш, сигурно има доста сняг, а, Джак?

— Да.

Той просто поддържаше разговора. Нямах търпение да изслушам разказа му, но реших, че е по-добре да изчакам; нека го направи, когато сметне за необходимо. Винаги можех да започна да действам пак като репортер и да му задам още въпроси.

Той зави на запад по Дивижън Стрийт избягвайки езерото. Ярките светлини на Миракъл Майл и Гоулд Коуст скоро изчезнаха и сградите започнаха да изглеждат все по-занемарени. Помислих, че отиваме към училището, където беше изчезнал Боби Сматърс. Уошингтън мълчеше.

Мракът вече бе погълнал всичко. Минахме под Ели и скоро подминахме едно училище. Той посочи към него.

— Хлапето ходеше в онова училище. Ето го и двора. Същото, както и когато изчезна тогава. — Той щракна пръсти. — Вчера цял ден се въртях наоколо. Нали знаеш, беше една година от изчезването му. Просто така, нещо можеше да се случи, или пък извършителят можеше да се върне.

— Стана ли нещо?

Уошингтън поклати глава и отново настъпи мълчание.

Обаче не спряхме. Ако беше имал намерение да ми даде възможност да разгледам училището, то беше за много кратко. Продължихме на запад и в един момент се озовахме край редица тухлени кули, които изглеждаха изоставени. Знаех какво представляват. Гетата. Мрачни монолити на фона на синьо-черното небе. Изглеждаха примирени и тъжни също като своите обитатели. Въздействаха потискащо в сравнение с градските небостъргачи.

— Какво ще правим? — запитах.

— Познаваш ли този район?

— Да. Учих тук… искам да кажа в Чикаго. Всички познават Габрини Грийн. За какво става дума?

— Отраснах тук. Също и Джон Брукс Пружината.

Веднага ми хрумна за шансовете. Първият, просто да оцелееш в такъв квартал, после само да оцелееш и да станеш ченге.

— Това са вертикални гета. Двамата с Джон си приказвахме, че това е единственият път да отидеш директно в ада, трябва само да вземеш асансьора нагоре.

Кимнах. Това беше друга планета.

— И то при условие, че асансьорите работят — добави той.

До този момент дори не ми беше хрумвало, че Брукс е бил чернокож. Разпечатките не съдържаха фотографии на жертвите, а в репортажите нямаше причина да се споменават расите. Просто си мислех, че е бял, и тази мисъл трябваше да я анализирам по-късно. В момента се опитвах да вникна какво иска да ми каже Уошингтън с разходката дотук.

Той спря колата на паркинга до една от сградите. Пред нея имаше две будки, покрити с лозунги отпреди десет години, и ръждясало баскетболно табло с отдавна изгнила метална периферия. Уошингтън паркира колата, но не угаси двигателя. Не знаех дали го прави, за да не спира парното, или да изчезнем мигновено при първия признак за опасност. Група тийнейджъри с дълги палта и тъмни като небето лица, прибягаха от най-близкото до нас здание, прекосиха двора и се шмугнаха в една от съседните сгради.

— Сега се чудиш за какъв ли дявол съм те домъкнал тук — проговори той. — Съвсем естествено е за бяло момче като теб.

Отново не казах нищо. Оставях го да се изприказва.

— Виждаш ли оная сграда, третата отдясно? Това беше нашият блок. Живеех на четиринадесетия етаж с леля, а Джон с майка си бяха на дванадесетия. Тринадесети нямаше, макар че фаталното число едва ли би могло да донесе повече нещастие на несретниците. И двамата нямахме бащи. Поне такива, дето да се мярнат поне веднъж.

Помислих, че чака да кажа нещо, но не знаех какво. Нямах и представа през какво бяха минали двамата приятели, за да се измъкнат от надгробната кула, която ми сочеше той. Не казах нищо.

— Бяхме приятели до смърт. По дяволите, той дори се ожени за първата ми приятелка, Една. И тогава отидохме в полицейското управление на града и поискахме да станем партньори; вече бяхме приети в отдел „Убийства“ и бяхме изкарали стажа си със старшите детективи. Сякаш ни бяха чакали от години. Публикуваха даже и статия за нас в „Сън Таймс“. Изпратиха ни в участъка на Трети район, защото той обхващаше и това място, което познавахме. Тук има толкова насилие. Въртяхме се на принципа на ротацията. Така че извадихме късмета да поемем случая с момчето, дето го намериха с отрязани пръсти. По дяволите, обаждането се получи точно в осем. Само десет минути по-рано и късметлиите щяха да са от нощната смяна.

Той замълча, вероятно размишлявайки над факта, каква ли би била разликата, ако случаят се беше паднал на други.

— Понякога нощем, когато работехме по някой случай или пък дебнехме някого, двамата с Джон идвахме тук след смяна, паркирахме точно на мястото, където сме сега, и гледахме блока.

Едва в този момент проумях какво искаше да ми каже. Лари Дългокракия знаеше, че Джон Пружината не беше се самоубил, защото самият той бе минал с него рамо до рамо през ада на квартала до детективското бюро в отдел „Убийства“ на Трети район. Брукс бе преминал през всички кръгове на ада и не би си теглил куршума сам. Това беше посланието му.

— Затова и не повярва на официалната версия, нали?

Уошингтън се извърна към мен и кимна.

— Беше едно от малките неща, в които си абсолютно сигурен. Той не го е направил. Това им казах на онези в отдела по разследване, но те бързаха да се отърват час по-скоро от случая.

— Значи ти беше убеден, че нямаше никакви доказателства?

— Имаше нещо, но за тях не беше достатъчно. Имам предвид, че имаха експертизата на почерка му от предсмъртната бележка и историята му с психиатъра, които не оставяха и място за съмнение. За тях всичко беше ясно. Обявиха го за самоубиец още преди да дръпнат ципа на торбата и да го отнесат в моргата. Пито — платено.

— Какво беше това нещо?

— Двата изстрела.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се махаме оттук. Гладен съм.

Той включи на скорост и описа широк кръг на площадката, след което се измъкнахме от паркинга. Поехме на север по улици, които дори не бях виждал до този момент. Имах обаче ясна представа къде отиваме. След пет минути започнах да се изнервям, докато чаках поредната част от историята.

— Та какво каза за двата изстрела?

— Той е стрелял два пъти, нали така?

— Така ли? Във вестниците не се споменаваше подобно нещо.

— Никога не огласиха подробности по каквото и да е. Но аз се озовах в къщата преди екипа. Една ме извика. Беше стрелял два пъти: един път в пода и един път в устата си. Официалното заключение беше, че първият изстрел е бил предназначен да се увери, че е способен да го направи, нещо като упражнение. Сякаш събира кураж. А втория път вече бил събрал смелост и го направил. За мен това тълкуване е абсолютна глупост.

— Защо не? За какво мислиш са били двата изстрела?

— Мисля, че първият е бил в устата му. Вторият е бил, за да останат следи от барутните газове. Мръсникът е обвил ръката на Джон около дръжката на пистолета и е насочил дулото към пода, след което е натиснал спусъка. По ръката му вече е имало и следи от барутните газове. Така ще класифицират случая като самоубийство. Делото е приключено, забравете.

— Но никой не се съгласи с теб.

— До днес. Когато ти се появи с тая история с Едгар Алан По. Отидох при главния следовател да му кажа какво си открил. Напомних му съмненията около самоубийството. Моите съмнения. Те ще заведат ново дело и ще направят нов оглед. Утре сутрин имаме съвещание в Единайсет-Двайсет-Едно. Шефът ще ме прехвърли от отдела в екипа по разследването.

— Това е чудесно.

Гледах мълчаливо през прозореца. Изпитвах силна възбуда. Нещата вече започваха да си идват по местата. Бях успял да предизвикам ново разследване на приетите за самоубийства смъртни случаи на двама детективи в различни градове като възможни убийства с връзка помежду им. Това беше изумителна история. Страхотна. Вече беше нещо, което можех да използвам като лост във Вашингтон, за да се вмъкна в архивите на Фондацията и дори във ФБР. Тоест, ако успеех да се добера там пръв. Изпревареха ли ме Чикаго или Денвър, щяха да ме изритат като мръсно куче, защото повече нямаше да се нуждаят от мен.

— Защо? — запитах на глас.

— Какво защо?

— Защо въобще някой ще прави такова нещо? Какво целят всъщност?

Уошингтън не ми отговори. Само шофираше в студената нощ.

 

 

Вечеряхме в едно сепаре в дъното на „Сламър“, любимия бар на полицаите близо до Трети район. И двамата си поръчахме специалитета на заведението, печена пуйка със сос, най-добрата храна за студено време като това. Докато вечеряхме, Уошингтън ми нахвърли плана. Каза ми, че всичко това е неофициално, а ако искам да пиша за нещо, каквото и да е то, трябва да го измъкна от лейтенанта, който евентуално ще оглави групата. Нямах никакви проблеми. Екипът беше сформиран благодарение на мен. Лейтенантът беше длъжен да ме информира за всичко.

Докато се хранеше, Уошингтън се беше опрял с лакти на масата. Изглеждаше така, сякаш бранеше храната си. През цялото време говореше с пълна уста, но това беше, защото беше силно възбуден. Също и аз. Аз имах и друга грижа. Как да запазя мястото си при разследването, при описването на историята.

— Ще започнем с Денвър — каза той. — Ще работим заедно, ще гоним целите си съвместно и ще видим какво ще се случи. Хей, ти говори ли с Уекслър? Той направо ти е бесен.

— Защо?

— Ти какво предполагаш? Не си му казал за По, Брукс, Чикаго. Мисля, че си казал сбогом на един от източниците там, Джак.

— Възможно е. Как е там? Има ли нещо ново?

— Да, с пазача.

— Какво по-точно?

— Направили са оня номер с хипнозата. Върнали са го в спомените му от онзи ден. Казва, че брат ти е носел само едната ръкавица, когато е погледнал през прозореца на колата за револвера. Впоследствие другата ръкавица със следите от барутните газове по някакъв мистериозен начин се озовава върху ръката му. Уекслър каза, че било абсолютно сигурно.

Кимнах повече на собствените си мисли, отколкото на думите му.

— Вие и екипът от Денвър трябва да отидете във ФБР, нали така? Защото става дума за престъпления, извършени в различни щати и свързани помежду си.

— Ще видим. Не забравяй, че местната полиция не гори от желание да работи заедно с ФБР. Отидем ли при тях, вземат ни информацията и после ни изритват. Това се случва всеки път. Но ти си прав, това е вероятно единственият начин. Ако е това, което си мисля и което си мислиш и ти, на бюрото може да му се наложи да хване юздите в собствените си ръце.

Не споменах на Уошингтън, че аз самият се канех да ходя до ФБР. Знаех, че трябва да се добера дотам пръв. Бутнах чинията си настрана, изгледах го и поклатих глава. Историята се заплиташе все повече и повече.

— Какво мислиш за случая? За какво всъщност става дума?

— Съществуват няколко възможности — каза Уошингтън. — При първата става дума само за един човек, някой, който убива човек, после ликвидира и ченгето, ръководещо разследването.

Кимнах. Дотук всичко беше в съзвучие с мислите ми.

— Втората е, че първите убийства не са свързани помежду си и нашият извършител просто идва в града, изчаква за някой случай, който му допада или види по телевизията, й тръгва подир детектива, разследващ случая.

— Да.

— А третата е, че имаме двама убийци. И в двата града единият извършва първото убийство, после идва вторият и отстранява и ченгето. От трите тази ми е най-неприятна. Предизвиква прекалено много въпроси. Познават ли се един друг? Заедно ли работят? Нещата вече се усложняват страшно много.

— Трябва да се познават един друг. Как иначе вторият би могъл да знае къде е бил първият?

— Точно така. Така че ще се съсредоточим върху първите две възможности. Още не сме решили дали тук да дойдат хора от Денвър, а ние да пратим хора там, но трябва да разгледаме най-подробно случаите с момчето и с онова момиче от колежа. Да потърсим всяка възможна връзка и открием ли такава, да ни послужи като отправна точка.

Кимнах. Мислех си за първата възможност. Един човек, една личност да е автор на всичко това.

— Ако извършителят е само един, кой тогава е бил истинската цел? — запитах аз повече себе си, отколкото Уошингтън. — Дали е била първата жертва или полицаят?

Уошингтън свъси вежди.

— Може би имаме човек, който убива ченгета. Това е истинската му цел, нали така? Така че използва първото убийство — Сматърс, Лофтън — за да примами действителната си цел. Ченгето.

Огледах се. Думите му предизвикаха ледени тръпки по гърба ми, макар че тази възможност бе минала през ума ми още докато бях в самолета.

— Умно, нали? — произнесе Уошингтън.

— Да. Наистина.

— И знаеш ли защо? Защото ако това е случаят, тогава трябва да има и други. Всеки път, когато наглед някой полицай се самоубие, разследването е много бързо и гледа да приключи делото колкото е възможно по-бързо и без сензации. Никое управление не желае такава слава. Така че потулват набързо случая и това е. Значи такива случаи трябва да има още. Ако е вярна първата възможност, тогава убиецът не е започнал с Брукс и приключил с брат ти. Има още. Залагам всичко на това.

Той отмести чинията си. Беше приключил.

Половин час по-късно ме остави пред входа на „Хайът“. Вятърът откъм езерото беше пронизващ. Не исках да стоим отпред, но Уошингтън ми каза, че няма да се качва до стаята ми. Даде ми една служебна картичка.

— Написал съм си домашния номер и номера на повикващото ми устройство. Обади ми се.

— Непременно.

— Тогава довиждане, Джак. — Той ми протегна ръка и аз я поех. — И благодаря ти, човече.

— За какво?

— Че ги накара да повярват. Длъжник съм ти. И Джон Пружината също.