Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (37)

37.

На сутринта се събудих от силно чукане по вратата. Отворих очи и видях светлината да се процежда през завесите. Слънцето вече бе отскочило значително над хоризонта и внезапно проумях, че отдавна трябваше да съм станал. Нахлузих панталоните си и докато закопчавах ризата си, отворих вратата, без дори да погледна през шпионката. Не беше Рейчъл.

— Здравей, пич. Ставай и сияй. Днес сме двамката с теб и трябва да излитаме.

Загледах го примигвайки. Торсън протегна ръка и почука още веднъж по отворената вече врата.

— Ало? Има ли някой вкъщи?

— Какво искаш да кажеш, че сме двамата с теб?

— Точно това, което казах. Приятелката ти има да върши някои неотложни неща, при които няма нужда от компания. Агент Бакъс ме е прикрепил към височайшата ти персона днес.

Лицето ми изрази всичките ми мисли относно прекарването на деня в неговата компания.

— Да ти призная откровено, и мен тръпки ме побиват — отвърна той. — Но няма накъде да мърдам. Виж, ако искаш да се търкаляш в кревата цял ден, нямам нищо против. Само искам да ти…

— Веднага се обличам. Дай ми пет минути.

— Имаш ги. Ще те чакам в уличката до колата. Не си ли там след пет минути, сърди се единствено на себе си.

Изчаках го да излезе и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше осем и половина, не чак толкова късно. Бяха ми нужни десет, а не пет минути. Държах си главата под душа и си мислех за компанията на Торсън през целия ден, изпитвайки истински ужас. Но най-вече си за Рейчъл и се чудех каква ли задача й е възложил Бакъс и защо тя не е включвала и мен.

След като излязох, отидох до стаята й и почуках на вратата. Никой не се обади. Няколко секунди останах, заслушан с ухо, долепено до вратата. Явно беше излязъл.

Заварих Торсън облегнат на багажника на една от колите.

— Закъсня.

— Да. Съжалявам. Къде е Рейчъл?

— Съжалявам, пич, говори с Бакъс. Той е твоето лоби в бюрото.

— Виж, Торсън, не се казвам пич, ясно ли е? Ако не искаш да ме наричаш по име, тогава не ми казвай никак. Закъснях, защото трябваше да се обадя на редактора си и да му предам, че статия няма да има. Не беше особено щастлив.

Застанах до дясната врата, а той заобиколи до мястото на шофьора. Трябваше да го чакам цяла вечност, докато отключи.

— Пет пари не давам как се е чувствал редакторът ти тази сутрин — заяви той, преди да се вмъкне в колата.

Вътре видях две чаши с кафе върху арматурното табло; парата им замъгляваше стъклото. Гледах ги така, както наркоман гледа лъжичката, поднесена над свещта, но нищо не казах. Предположих, че кафето беше част от някаква игра, която Торсън се канеше да играе.

— Едната е твоята, пи… а, Джак. Ако искаш сметана или захар, има в жабката.

Той включи стартера. Погледнах го и после спрях поглед върху кафето. Торсън се пресегна и взе една от чашките. Отпи полека, също като плувец, пробващ с пета температурата на водата.

— Ааа — простена от наслада той. — Обичам го горещо и без захар. Също като жените.

Той ми хвърли поглед и ми намигна.

— Давай, Джак, вземай кафето. Не искам да го разлея, като потегля.

Взех чашата. Потеглихме. Отпих, но го направих повече като някой официален опитвач на крал. Беше вкусно й ефектът от кофеина се прояви бързо.

— Благодаря — казах.

— Няма защо. Не мога да започна деня, докато не се подкрепя. Та какво се случи с теб, безсънна нощ, а?

— Нещо такова.

— При мен такова нещо няма. Спя си като момченце навсякъде, даже и в дупки като тая. Имам здрав сън.

— Случайно не се ли разхождаш насън?

— Да се разхождам насън ли? Какво искаш да кажеш?

— Виж, Торсън, благодаря ти за кафето и всичко останало, но знам, че ти си човекът, разговарял с Уорън, и знам също така, че ти си този, който е влизал в стаята ми снощи.

Торсън удари спирачките точно пред един знак, разрешаващ спиране само за разтоварване на стоки.

— Какво каза?

— Чу ме добре какво казах. Ти си бил в стаята ми. Може и да нямам доказателства, но ако Уорън изплюе нещо преди мен, отивам направо при Бакъс и ще му кажа всичко, което ми е известно.

— Виж, пич, виждаш ли това кафе? Това ми беше предложението за мир. Ако искаш да ми го плиснеш в лицето, добре, няма проблеми. Не знам обаче за какво говориш и това ми е последният път, когато изобщо разговарям с репортери. Точка. Разговарям единствено с теб, защото си с мен по нечие височайше благоволение. Това е.

Включи направо на втора и се стрелна в движението, спечелвайки си гневен клаксон от един изнервен водач. Горещото кафе заля ръката ми, но нищо не казах. Няколко минути пътувахме в тишина, навлизайки все по-навътре сред каньона от бетон, стъкло и стомана. Булевард „Уилшир“. Отивахме към небостъргачите в деловия Център на града. Кафето вече бе загубило добрия си вкус и аз го върнах на таблото.

— Къде отиваме? — попитах накрая.

— Да се видим с адвоката на Гладън. След това отиваме в Санта Моника да си поговорим с динамичното дуо, което е задържало тая торба с отпадъци и после го е пуснало.

— Четох статията в „Таймс“. Те не са знаели кого са заловили. Не можеш да ги обвиняваш.

— Да, разбира се, виновни няма.

Наистина бях успял да отхвърля предложението му за мир. Той бе станал мрачен и хаплив. Обичайното му държане, макар че този път бях длъжен да призная, че и аз имах дял в него.

— Виж — започнах аз, вдигайки ръце в примирителен жест, — съжалявам, разбираш ли? Ако съм сбъркал за теб и Уорън и всичко останало, съжалявам. Просто гледах на нещата така, както ми изглеждаха. Ако съм сбъркал, прощавай.

Той не каза нищо и тишината взе да става потискаща. Почувствах, че топката още беше в моята половина.

— Ще си оттегля обвиненията към теб, става ли? — излъгах аз. — Съжалявам и за… ако съм те ядосал нещо с Рейчъл. Просто така се случи.

— Да ти кажа, Джак, можеш да си спестиш извиненията. Пет пари не давам нито за теб, нито за Рейчъл. Тя си мисли обаче, че ме е грижа за нея, и съм сигурен, че така ти е представила нещата. Но тя греши. Ако бях на твое място, щях да внимавам много с нея. Непредсказуема е. Не забравяй какво съм ти казал.

— Разбира се.

Аз обаче не обърнах внимание на приказките му. Нямах намерение да му позволявам да ме заразява с горчивините си заради Рейчъл.

— Чувал ли си някога за Нарисуваната пустиня, Джак?

Изгледах го, присвил смутено очи.

— Да, чувал съм.

— А бил ли си там?

— Не.

— Е, щом си с Рейчъл, тогава вече си там. Тя е Нарисуваната пустиня. За гледане е красива, не ще и дума. Но, приятел, много внимателно с нея, защото е опасна. Отвъд красотата й няма нищо, Джак, а през нощта в пустинята хваща адски студ.

Прииска ми се да го срежа с някоя язвителна забележка, която да има ефекта на здрав плесник. Но силата на огорчението и гневът му ми отнеха желанието.

— Тя може да те разиграва както си иска — продължи той. — Или да си играе с теб. Също като с любима играчка. Само че след известно време играчката омръзва. И вече не е любима. И ти преставаш да съществуваш за нея.

Нищо не казах. Обърнах се и се загледах през прозореца, за да не го виждам дори и с периферното си зрение. След две минути спомена, че сме пристигнали, и вкара колата в паркинга на един от небостъргачите.

 

 

След като направихме справка в адресния указател на юридическия център Фуентес, мълчаливо влязохме в асансьора и се изкачихме до седмия етаж. Надясно имаше врата с махагонова табела, обърната със страната си, на която пишеше, че това са офисите на „Краснър & Пийкок“. Торсън постави портфейла си отворен на значката и удостоверението си за самоличност върху преградата пред дежурната и запита за Краснър.

— Съжалявам, господин Краснър тази сутрин е в съда — каза тя.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Тази сутрин ще предявяват обвиненията на негови клиенти. Ще се върне чак след обяд.

— Долу? В кой съд?

— Долу. В сградата на съда за криминални деяния.

Обвиненията се предявяваха на петия етаж в една просторна, облицована с мрамор съдебна зала, натъпкана с адвокати, обвиняеми и семействата на обвиняемите. Торсън се приближи до една съдия-изпълнителка, седнала зад едно бюро на първия ред в галерията, и запита кой от околните адвокати е Артър Краснър. Тя му посочи към един нисичък мъж с оредяваща червена коса и червено лице, застанал до преградата в съда, който разговаряше с друг мъж в костюм, без съмнение негов колега. Торсън се запъти към него, измърморвайки нещо под носа си в смисъл, че отрепката му изглеждала като еврейски гном.

— Господин Краснър? — изрече Торсън, без дори да го е грижа, че прекъсва разговора му.

— Да?

— Можем ли да си кажем някоя дума вън в коридора?

— Кой сте вие?

— Ще ви го обясня отвън.

— Можете да го обясните още сега или да излезете сам в коридора, ако не желаете.

Торсън отвори портфейла си, Краснър погледна значката прочете удостоверението, и аз видях как дребните свински очички запърхаха тревожно, докато обмисляше ситуацията.

— Точно така, мисля, че знаеш за какво става дума — Коментира доволен Торсън. Той изгледа другия адвокат. — Нали не възразявате, че ви прекъснах?

Когато излязохме в коридора, адвокатът беше успял да се поокопити.

— Да знаете, че имам да изслушвам обвинение след пет минути. Кажете за какво става дума.

— Мислех, че вече сме приключили с тези глупости — отвърна Торсън. — Става въпрос за един от клиентите ти. Уилям Гладън.

— Никога не съм чувал за такъв.

Той направи опит да се промъкне покрай него към вратата на съдебната зала. Агентът само протегна ръка и го отблъсна.

— Моля ви — изскимтя Краснър, — вие нямате право да ме докосвате. Не ме докосвайте.

— Знаеш много добре за кого става дума, господин Краснър. Задникът ти е загазил здравата, защото си укрил истинската самоличност на тая отрепка пред съда и полицията.

— Не, вие грешите. Нямах никаква представа кой е той всъщност. Поех случая по телефона. Кой се е оказал впоследствие, не е моя грижа. И няма и най-малкото доказателство, че е възможно да съм го познавал предварително.

— Не на мене с тия номера, господин адвокат. Можеш да си спестиш от тях за после пред съдията. Къде е Гладън?

— Нямам никаква представа, а дори и да имах…

— Пак нямаше да ни кажеш, нали така? О, правиш фатална грешка, господин Краснър. Нека да ти кажа нещичко. Прегледах внимателно пледоариите ти по делото на Гладън и нещата никак не изглеждат добре, ама хич, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Хич не са розови. Така си загазил, че само чудо може да те спаси.

— Не знам за какво говорите.

— Как така изведнъж е взел, че те е потърсил след ареста си?

— Не знам. Не питах.

— Сигурно по препоръка, а?

— Предполагам.

— От кого?

— Не знам. Казах ви, че не съм го питал.

— Педофил ли си, господин Краснър? Кой ти го вдига малките момиченца или момченца? Или и едните, и другите?

— Какво?

Торсън го бе избутал до самата мраморна стена по време на словесното си предизвикателство. Краснър бе съвсем посърнал. Беше вдигнал куфарчето пред гърдите си като щит. Само че за жалост щитът му не притежаваше необходимата здравина.

— Знаеш отлично какво имам предвид — изрече Торсън, привеждайки се над него. — Защо от всички адвокати в тоя град Гладън избра точно теб?

— Вече ви казах — изкрещя Краснър, привличайки погледите на всички, които в този момент минаваха по коридора. После продължи по-тихо: — Не знам защо ме е избрал. Просто го направи. Координатите ми ги има в указателя. Живеем в свободна страна.

Торсън се поколеба, давайки му възможност да каже още нещо, но адвокатът не се хвана на уловката.

— Вчера прегледах стенографските записи от заседанието. Ти си го измъкнал само два часа и петнадесет минути, след като е била платена гаранцията. Как си успял да събереш сумата? Отговорът е, че ти вече си бил получил парите от него, нали така? Така че действителният въпрос е как си получил пари от него, след като той е прекарал нощта в затвора?

— Трансфер по електронен път. Нищо незаконно. Предната нощ разговаряхме за таксата ми и сумата за гаранцията и на следващата сутрин той изписа сумата по телеграфен път. Нямам нищо общо с тая работа. Аз… Вие не можете просто така да ме задържате и да ме оскърбявате по такъв начин.

— Мога да правя всичко, което си поискам. Повдига ми се от теб. Накарах местните ни агенти да ти направят проверка, Краснър. Знам всичко за теб.

— За какво говорите?

— Скоро ще разбереш. Бързо ще те пипнат за врата, дребосък. Ти си пуснал на улицата това копеле и виж какви ги върши сега. Виж какво прави.

— Не знаех! — изскимтя адвокатът молейки за пощада.

— Разбира се, никой никога нищо не знае. Да имаш телефон?

— Какво?

— Телефон, приятелче. Не си ли виждал такова нещо?

И той удари с ръка по куфарчето на Краснър. Дребничкият мъж подскочи, сякаш мушнат с остен за вол.

— Да, да, имам телефон. Не е необходимо да ме…

— Добре. Извади го, обади се на секретарката и й кажи да измъкне от папката ти документа за електронното прехвърляне на парите. Кажи й, че след петнайсет минути кацам при нея и копието от документа да ме чака.

— Вие не можете да… Имам служебни взаимоотношения с този човек, които съм длъжен да пазя в тайна, без значение какво е направил. Аз…

Торсън силно удари по куфарчето; Краснър замря с отворена уста. Агентът изпитваше истинско удоволствие да ръчка дребния адвокат, без да му позволява да си поеме дъх.

— Само се обади, Краснър, и ще кажа на местните ни хора, че си ни оказал помощ. Обади се, инак ти ще си следващата жертва. Защото от този момент нататък си съвсем наясно за кого става дума.

Той бавно кимна и започна да отваря куфарчето си.

— Ха така те искам, господин адвокат — изрече доволен Торсън. — Най-после получи просветление.

Краснър се обади на секретарката и издиктува заповедта си с треперещ глас; Торсън го наблюдаваше мълчаливо. До този момент не бях виждал или чувал някой да разиграва ролята на лошото ченге без присъствието на „добрия“ си партньор и въпреки това толкова майсторски да измъкне необходимата му информация. Не бях сигурен дали се възхищавах на умението на Торсън, или бях очарован от него. Докато адвокатът прибираше телефона си, той го запита за размера на трансфера.

— Точно шест хиляди долара.

— Пет за гаранцията и един бон за теб. Как така не си му одрал кожата?

— Той каза, че това е всичко, с което разполага. Повярвах му. Мога ли вече да си тръгвам?

Лицето му бе придобило примирено и пораженческо изражение. Преди още Торсън да отговори на въпроса му, вратата на съдебната зала се отвори и един съдебен пристав си показа главата.

— Арти, ти си.

— Идвам, Джери.

Краснър отново направи опит да се промъкне към вратата, без да чака нов коментар от агента. И този път Торсън отново заби юмрук в гърдите му. Сега обаче Краснър не направи дори и най-малък протест. Просто спря, загледан право пред себе си.

— Арти… нали мога да ти казвам вече Арти? Най-добре ще е да се обърнеш към душата си. Ако имаш такава, разбира се. Знаеш много повече, отколкото сподели сега пред мен. Много повече. И колкото повече време се правиш на луд, толкова повече нараства вероятността някой друг човек да загуби живота си. Вдяваш ли го? Помисли върху това и ми се обади.

Пресегна се и пъхна една визитка в джобчето на Краснър, после го потупа нежно.

— Местният ми номер е записан на гърба. Дрънни ми една шайба. Защото науча ли това, което ми трябва, от някое друго място и разбера ли, че и ти си разполагал със същата информация, ще бъда безмилостен, господин адвокат. Можеш да заложиш задника си.

После се дръпна назад, за да може адвокатът свободно да се върне в залата на съда.

 

 

Върнахме се обратно на тротоара и едва тогава Торсън проговори:

— Как мислиш, дали вдяна?

— Да, вдяна го. Аз бих останал на телефона. Той ще се обади.

— Ще видим.

— Мога ли да те запитам нещо?

— Какво?

— Наистина ли си направил проверка за него при местните ви хора?

Торсън се усмихна в отговор.

— А оня лаф, че е педофил? Откъде го научи?

— Просто направих предположение. Педофилите обичат да работят в мрежа. Умират да се обграждат с такива като тях. Имат си телефонни мрежи, компютърни мрежи, цели системи за поддръжка. Гледат на себе си като на бунтовници срещу обществото. Неразбраното малцинство! Предположих, че може да е взел името на Краснър от някакъв списък с препоръки. Опитът си струваше. Мисля, че попаднах в десетката, като гледам реакцията му. Нямаше изобщо да си даде документите по трансфера на парите, ако не беше така.

— Може би. Може би казваше истината, че не е знаел кой е Гладън. Може би просто е бил съзнателен и не е искал да вкара някой друг в беда.

— Явно нямаш много познати от адвокатското съсловие.

Десет минути по-късно, докато чакахме асансьора пред кантората на „Краснър & Пийкок“, Торсън разглеждаше бланката за прехвърлянето на сумата от 6000 долара.

— Това е банка в Джаксънвил — каза той, без да вдига поглед от документа. — Ще трябва да, известим Рейч за това.

Отбелязах си употребата му на умалителното й име. Имаше нещо интимно в думите му.

— Защо нея? — запитах.

— Защото е във Флорида.

Той вдигна поглед от бланката и ми се ухили.

— Ама аз не ти ли казах?

— Не, не ми каза.

— Да, Бакъс я изпрати тази сутрин. Отиде да се срещне с Хорас Хипнотизатора и да поработи с екипа във Флорида. Хей, дай да се отбием във фоайето и да използваме телефона, дано да хвана някого да й предаде номера на сметката.